Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (39)

6

През цялото пътуване Елизабет не каза и дума, също като другите момичета. Тя се опитваше да остане анонимна, доколкото може.

Тримата мъже си говореха на английски, като предполагаха, че никое от момичетата не ги разбира. Отначало Елизабет слушаше напрегнато, като се надяваше да научи нещо интересно, но за съжаление мъжете най-вече се оплакваха: от жегата, липсата на сянка и дългото пътуване.

Те изглеждаха искрено загрижени за жените и често ги питаха как се чувстват. Като разговаряха от време на време с другите момичета на техния език, Елизабет разбра, че и на тях им беше горещо, бяха жадни, изморени, нетърпеливи пътуването да свърши.

На всеки час те спираха за кратка почивка и се редуваха да яздят конете. Никой от мъжете не се качи на кон през целия път и с времето на Елизабет й станаха симпатични с оплакванията си. Ако градът им, както беше казал Хелуърд, е на разстояние двайсет и пет мили, ги чакаше още много път в горещия ден.

По-късно през деня, мъжете се отпуснаха — може би заради умората или защото липсата на реакция на оплакванията им затвърди убеждението, че момичетата не разбират езика — и разговорът им се насочи към по-общи неща. Започнаха от безмилостната жега, но почти веднага темата беше променена.

— Мислите ли, че всичко това все още е необходимо?

— Разменната търговия?

— Да… искам да кажа, тя причини проблеми в миналото.

— Няма друг начин.

— Адски горещо е.

— Ти какво би направил вместо това?

— Не знам. Не взимам аз решенията. Ако можех да правя каквото искам, сега нямаше да съм тук.

— За мен все още има смисъл. Последната група жени още не са си тръгнали и нямат намерение да го направят. Може би няма да ни се налага да търгуваме повече.

— Ще ни се наложи.

— Звучиш така, като че ли не го одобряваш.

— Честно казано, не знам. Понякога си мисля, че цялата система е налудничава.

— Слушал си Терминаторите.

— Може и да съм. Ако се вслушаш в думите им, ще разбереш, че има някакъв смисъл. Не за всичко, но те не са чак толкова лоши, колкото ги изкарват Навигаторите.

— Полудял си.

— Кой не би полудял в тази жега?

— По-добре не повтаряй думите си в града.

— Защо не? Вече много хора го правят.

— Не и членове на гилдиите. Бил си в миналото. Знаеш какво е.

— Просто съм реалист. Трябва да се вслушвате в мнението на другите. В града хората, които искат да спрем, са много повече, отколкото са членовете на гилдии. Това е.

— Млъкни, Норис — каза мъжът, който до този момент не беше проговарял, онзи, който се беше обърнал към тълпата.

Продължиха по пътя си.

 

 

Видяха града, но на Елизабет й беше нужно известно време, за да разбере какво представлява. Колкото повече се приближаваха, с толкова по-голям интерес го гледаше, без да разбира за какво служи системата от железопътни линии и кабели, които се простираха пред него. Първото й предположение беше, че това е един вид разпределителна гара, но нямаше следа от влакове, а и железният път беше твърде къс, за да се използва за нещо.

По-късно тя забеляза няколко мъже, които патрулираха край релсите — всички носеха пушки или нещо, подобно на арбалет. Не можа да възприеме нищо повече от гледката, тъй като вниманието й беше насочено към самата конструкция.

Беше чула мъжете да я наричат град, подобно на Хелуърд, но в нейните очи това не беше нищо повече от огромна и безформена административна сграда. Не изглеждаше много надеждна и беше построена главно от дърво. Беше грозна, но изглеждаше функционална и опростеният дизайн й придаваше определена симпатичност. Заприлича й на снимките на сгради преди Катастрофата. Повечето от тях бяха от стомана и бетон, имаха правоъгълна форма, без външни украшения. Онези стари сгради обаче бяха високи, докато тази странна постройка нямаше повече от седем етажа. По дървената конструкция личаха следи от атмосферните влияния и навсякъде беше доста избеляла от слънцето и дъждовете, но се виждаха и новопостроени части.

Мъжете ги отведоха направо към основата на постройката, откъдето влязоха в тъмна галерия. Тук те оставиха конете, изкачиха се по някакви стълби и тръгнаха по ярко осветен коридор. В края на коридора имаше врата, на която пишеше: „ПРЕНАСОЧЕНИ“, и тук се разделиха с мъжете.

Вътре ги посрещнаха две жени, които им заговориха на местния език със силен акцент.

След като Елизабет беше приела лъжливата си самоличност, нямаше как вече да се откаже от нея.

През следващите няколко дни тя беше подложена на поредица медицински прегледи и процедури, които биха й се сторили унизителни, ако не подозираше каква е причината за тях. Изкъпаха я и сресаха косата й. Подложиха я на медицински преглед и провериха зрението и зъбите й. Огледаха косата и скалпа й за паразити и й направиха изследване, чиято цел според нея беше да видят дали не страда от венерически болести.

Елизабет не се учуди, когато жената, която контролираше прегледа, я обяви за напълно здрава. От десетте момичета единствено тя получи този резултат. После я предадоха на две други жени, които започнаха да я учат на основен английски. Това я забавляваше много и въпреки че се опитваше да прикрие знанията си, скоро беше преценено, че е достатъчно способна и обучена, за да приключи този първоначален период на приспособяване.

Първите няколко нощи прекара в общата спалня на центъра за пренасочване, но после й предоставиха малка самостоятелна стая, добре почистена и скромно обзаведена. Вътре имаше тясно легло, място, където да държи дрехите си — бяха й дали два еднакви комплекта дрехи, — стол и около половин квадратен метър свободно пространство.

Изминаха осем дни от пристигането й в града и Елизабет започваше да се чуди какво се е надявала да постигне. След като я освободиха от центъра за пренасочване, я прехвърлиха в кухните, където работата беше еднообразна. Вечерите й бяха свободни, но й казаха, че трябва да прекарва поне един-два часа в някаква стая за забавления и да общува с хората, с които ще се запознае там.

Тази стая се намираше в съседство с отдела за пренасочване. В единия край имаше малък бар, където нямаше голям избор на питиета, а до него видя стара видео уредба. Включи я и попадна на някаква комедийна програма, която тя изобщо не разбираше, въпреки че невидимата публика се смееше непрекъснато. Явно темите бяха актуални за времето си, но тя не намираше никакъв смисъл в тях. Изгледа програмата до края и от надписите научи, че е заснета през 1985 — преди повече от двеста години!

В тази стая обикновено нямаше много хора. Една жена от отдела за пренасочване работеше зад бара, винаги й усмихваше, но Елизабет не успяваше да възбуди особен интерес сред другите посетители. От време на време идваха мъже — облечени като Хелуърд в тъмни униформи — и някои от местните момичета.

Един ден, докато беше в кухнята, тя случайно разреши един проблем, който не спираше да я тормози.

Подреждаше чистите съдове в един метален шкаф, когато нещо в него привлече вниманието й. Беше напълно променен — частите бяха извадени и имаше дървени рафтове — но на една от вратите под боята личеше логото на IBM.

Винаги когато можеше, Елизабет се разхождаше из останалата част на града и разглеждаше всичко с любопитство. Преди пристигането си очакваше, че ще бъде затворник, но се оказа, че извън задълженията си може да се движи свободно и да прави каквото иска. Разговаряше с хора, наблюдаваше, запомняше и мислеше.

Един ден откри малка стая, която обикновените хора от града ползваха през свободното си време. На масата видя няколко листа, напечатани на принтер и захванати с телче. Хвърли им бегъл поглед и се спря на заглавието: „Директивата на Дистейн“.

По-късно, докато вървеше в града, видя още много от тези принтирани листове, стана й интересно и ги прочете от начало до край. Скри едно копие под възглавницата си с намерение да го вземе със себе си, когато напуска града.

Започваше да разбира… Отново и отново се връщаше към Дистейн, препрочиташе думите му толкова често, че те се запечатаха в паметта й. Не спираше да мисли за Хелуърд и за неговото на пръв поглед налудничаво поведение и думи, и се мъчеше да си спомни какво й беше казал.

След известно време започва да разбира логическия модел… но в основата му имаше фатална грешка.

Според хипотезата, върху която градът и неговото население изграждаха съществуването си, светът, в който живееха, беше някак си преобърнат. При това не само той, но всички физически обекти във вселената, в която се предполагаше, че съществува този свят. Тук бяха възприели формата, начертана от Дистейн — един триизмерен свят, завършващ с хиперболи на север и на юг — и странната рисунка на слънцето, която Хелуърд й показа, много приличаше на нея.

Един ден Елизабет вървеше през новоизграждаща се част на града и изведнъж откри каква е грешката. Тя сложи ръка над очите си и вдигна поглед към слънцето. То изглеждаше както винаги: искряща бяла топка от светлина високо в небето.