Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (34)

1

Тя изчака на прага на църквата, докато спорът в другия край на площада продължаваше. Във временната работилница свещеникът и двама помощници работеха търпеливо върху реставрацията на гипсовата статуя на Дева Мария. В църквата беше прохладно и въпреки че част от покрива беше в ремонт, вътре изглеждаше спокойно и чисто. Знаеше, че не би трябвало да е тук, но някакъв инстинкт я накара да влезе вътре, когато пристигнаха двамата мъже.

Сега ги наблюдаваше как разговарят сериозно с Луис Карвало, самопровъзгласилия се водач на селото и с няколко други мъже. В друго време може би свещеникът щеше да поеме отговорността за общността, но също като нея отец Дос Сантос беше новодошъл в селото.

Мъжете бяха пристигнали в селото по пресъхналото корито на потока и сега конете им пасяха, докато спорът продължаваше. Беше прекалено далече, за да долови какво точно си казваха, но изглежда сключваха някаква сделка. Селяните говореха на дълго и широко, като се преструваха, че предложението не ги интересува, но тя знаеше, че ако наистина е така, едва ли щяха да си направят труда да дойдат дотук и да се срещнат с ездачите.

Именно те привлякоха интереса й. Беше очевидно, че не идват от някое съседно село. За разлика от местните жители, видът им беше удивителен: носеха черни пелерини, добре прилягащи панталони и кожени ботуши. Конете им бяха оседлани, добре гледани и въпреки че носеха големи дисаги, тежко натоварени с оборудване, не изглеждаха уморени. Никой от конете, които беше виждала по тия места, не беше в такова добро състояние.

Любопитството започна да надделява над инстинкта й и тя пристъпи напред, за да научи какво става. През това време преговорите явно бяха приключили, защото мъжете от селото се оттеглиха, а другите двама се върнаха при конете си.

Яхнаха ги и се отправиха назад по пътя, по който бяха дошли. Тя се спря и се загледа след тях, като обмисляше дали да ги последва или не.

Когато се изгубиха от погледа й сред дърветата покрай потока, бързо напусна площада, притича между две къщи и се изкачи на възвишението зад тях. След секунди ги видя да излизат от гората. Те пояздиха още известно време, после дръпнаха юздите и спряха.

Двамата си размениха няколко думи, като от време на време поглеждаха назад към селото.

Тя се беше скрила в гъстия шубрак, с който беше обрасъл целият хълм. Изведнъж единият мъж вдигна ръка за поздрав и потегли с коня си. Отправи се в галоп към хълмовете, които се виждаха в далечината; другият обърна коня си в противоположната посока и го подкара бавно.

Тя се върна в селото и намери Луис.

— Какво искаха? — попита.

— Имат нужда от мъже за някаква работа.

— Ти съгласи ли се?

Той й отвърна уклончиво.

— Ще се върнат утре.

— Ще платят ли?

— С храна. Виж.

Той й подаде парче хляб и тя го взе. Беше кафяв и пресен, миришеше хубаво.

— Откъде го взимат?

Луис сви рамене.

— Имат и някаква специална храна.

— Дадоха ли ти от нея?

— Не.

Тя се намръщи, като продължаваше да се чуди кои са мъжете.

— Нещо друго?

— Само това. — Той й показа малка чанта и тя я отвори. Вътре имаше едър бял прах и тя го помириса.

— Казаха, че щял да накара плодовете да растат.

— Имат ли още от него?

— Колкото ни е нужно.

Тя пусна чантата на земята и се върна в работилницата на църквата. Поговори с отец Дос Сантос, бързо отиде в конюшните и оседла коня си.

Излезе от селото, прекоси пресъхналия поток и тръгна в посоката, в която беше поел вторият мъж.