Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (3)

2

Дадоха ми ключ от училището, казаха ми, че мога да продължа да използвам стаята си, докато ми намерят жилище в квартала на гилдиите и пак ми напомниха за положената клетва. Заспах веднага.

Рано на другата сутрин ме събуди един от мъжете, с когото се бях запознал предишния ден. Казваше се Изследовател на бъдещето Дентън. Изчака ме да се облека в новата си униформа на чирак и ме изведе от училището. Не тръгнахме по същия път, по който бяхме минали с Брух предишния ден, а се изкачихме по няколко стълби. Градът все още спеше. Минахме покрай някакъв часовник и видях, че е много рано, едва три и половина сутринта. По коридорите не се мяркаше жива душа и повечето лампи на тавана бяха изгасени. Накрая стигнахме до вита стълба, на върха на която видях тежка стоманена врата. Изследовател на бъдещето Дентън извади фенер от джоба си и го включи. На вратата имаше две ключалки и докато я отваряше, каза, че трябва да вляза преди него.

Заля ме ударна вълна от хлад и мрак. Дентън затвори вратата зад себе си и пак я заключи. На светлината на фенера му видях, че стоим на малка платформа, оградена с парапет, висок около метър. Тръгнахме към него. Дентън изгаси фенера си и всичко потъна в мрак.

— Къде сме? — попитах го.

— Не говори. Почакай… и продължавай да наблюдаваш.

Не виждах абсолютно нищо. Очите ми, привикнали на сравнително ярката светлина в коридорите, изведнъж бяха заслепени и около мен се раздвижиха неясни, пъстри фигури, но след миг изчезнаха. Мракът вече не беше основната ми грижа; от движението на студения въздух покрай тялото ми ме побиха тръпки. Разтреперих се. Усещах с ръцете си стоманата на парапета като ледено копие. Раздвижих ги, като се опитвах да се успокоя, но не исках да го пусна. В този пълен мрак парапетът беше единствената ми връзка с познатото. Никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от онова, което познавах, никога не се бях сблъсквал с неизвестното. Чувствах цялото си тяло под напрежение, все едно се приготвяше за внезапна детонация или физически удар, но нищо подобно не се случи. Навсякъде около мен цареше студ, мрак и всепоглъщаща тишина, с изключение на вятъра, който свистеше в ушите ми.

Минутите минаваха и след като очите ми привикнаха, започнах да различавам наоколо някакви неясни форми. До мен беше Изследовател на бъдещето Дентън — различавах очертанията на високата му черна фигура, загърната в мантията. Под платформата, на която стояхме, се виждаше неправилно оформена конструкция, черно и пак черно върху черното. Всичко около нея тънеше в непрогледен мрак. Нямах никаква отправна точка, нищо, което да ми помогне да разпозная форма или очертание. Беше плашещо, но по начин, който въздействаше на емоциите; нямах усещане за физическа заплаха. Бях сънувал това място и вече в будно състояние пред очите ми продължаваха да изплуват образи от преживяното. Но това не беше сън; нито мъчителният студ, нито поразителната яснота на новите усещания за пространство и измерение можеха да бъдат плод на въображението. Знаех само, че това е първото ми излизане извън града, защото какво друго можеше да бъде? Не бях очаквал подобно преживяване.

Започнах да се наслаждавам с цялата си душа на случващото се, вече почти не усещах студа и мрака. Отивах навън… точно както бях очаквал!

Нямаше нужда Дентън да ме предупреждава да пазя тишина; не можех да кажа нищо, а и дори да направех опит, думите щяха да заглъхнат в гърлото ми или да бъдат отнесени от вятъра. Опитвах се да гледам, но виждах само тъмната, мистериозна пелерина от земя под облачното небе.

Обзе ме ново усещане: можех да вдъхна мириса на пръст! Не приличаше на нищо друго, което ми напомняше за града, и в ума ми изплува въображаемият образ на богата кафява почва, напоена от нощната влага, простираща се на много квадратни мили. Не можех да кажа какво точно помирисвам — вероятно изобщо не беше пръст, — но този образ на богата, плодородна земя се беше запечатал в мен от една книга, която бях чел в училището. Беше достатъчно да си го представя и вълнението отново ме заля, заедно с неповторимото въздействие на необитаемата, неизучена земя, която се простираше отвъд града. Имаше толкова много неща, които да видя и направя… и все пак, застанал на платформата в онези няколко безценни мига, образът си оставаше плод на въображението. Нямаше нужда да виждам нищо; простият факт, че бях направил тази важна крачка извън границите на града, беше достатъчен да разпали заспалото ми въображение, до този момент подхранвано само от книгите, които бях чел.

Мракът бавно се разкъса, а небето над мен посивя. В далечината можех да различа къде облаците срещат хоризонта и докато гледах, видях как една нишка в най-бледия оттенък на червеното започна да дълбае в очертанията на малко облаче. Сякаш тласкани от светлината, този облак и всички останали се движеха бавно над нас, отнасяни от вятъра в посока на заревото. Разля се червенина, която докосваше облаците за секунди, докато те отстъпваха и оставяха зад себе си огромен къс ясно небе, обагрено в тъмно оранжево. Цялото ми внимание беше погълнато от тази гледка, струваше ми се най-красивото нещо, което бях виждал през живота си. Едва доловимо, оранжевите багри се разпростираха и изсветляваха; изчезващите облаци все още червенееха, но там, където хоризонтът срещаше небето, светлината беше наситена и с всяка минута сияеше все по-силно.

Оранжевото се стопяваше. Много по-бързо, отколкото можех да предположа, то избледняваше, а източникът на светлина ставаше все по-ярък. Сега небето беше толкова светлосиньо и искрящо, че почти белееше. В самия център лъч от бяла светлина пронизваше хоризонта под лек наклон, подобно на килната църковна камбанария. Колкото повече се разпростираше, толкова по-плътен и интензивен ставаше цветът му и с всяка изминала секунда се нажежаваше до искрящо бяло, така че вече не можеше да се гледа право в него.

Изведнъж Изследовател на бъдещето Дентън ме сграбчи за ръката.

— Виж! — каза той и посочи вляво от центъра на сиянието. Ято птици, разгърнали се в симетрична V-образна форма, размахаха бавно криле и преминаха пред очите ни от ляво на дясно. Не след дълго птиците се гмурнаха в растящия сноп от светлина и за няколко секунди се изгубиха от поглед.

— Какви са тези птици? — попитах аз, а гласът ми прозвуча прегракнало и дрезгаво.

— Обикновени гъски.

Сега пак ги виждах, докато прелитаха бавно в синьото небе. След малко те се скриха зад възвишението в далечината.

Отново погледнах към изгряващото слънце. За краткото време, докато наблюдавах птиците, то се беше преобразило. Масивният му диск се беше извисил над хоризонта, със своята издължена, подобна на летяща чиния форма от светлина, прободена отгоре и отдолу от две перпендикулярни, нагорещени до бяло копия. Усещах топлината им върху лицето си. Вятърът утихваше.

Стоях с Дентън на малката платформа, вперил поглед в ивицата земя пред нас. Видях града; видях и последните облаци, които се скриваха зад хоризонта, далеч от слънцето. То грееше над нас от безоблачното небе и Дентън свали пелерината си.

Кимна ми и ми показа как да сляза от платформата по няколко метални стъпала, водещи към земята под нас. Той тръгна пръв. Слязох след него, за първи път стъпих върху истинска пръст и се заслушах в утринната песен на птиците, които бяха свили гнезда в горните процепи на града.