Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (29)

6

Докато бях на север, в града нищо не се беше променило. Вътрешните и здравните администратори бяха изцяло погълнати от грижи за ранените и преустройството на помещенията за спане. Върху лицата на хората се четеше по-малко отчаяние, но дори и при това положение осъзнавах, че моментът не е подходящ да се опитвам да уредя някакъв си личен проблем.

Не беше лесно да намеря Виктория. След като разпитах няколко от вътрешните администратори, бях изпратен в импровизирана обща спалня на най-долното ниво, но тя не беше там. Поговорих с жената отговорник.

— Вие сте нейният бивш съпруг, нали?

— Точно така. Къде е тя?

— Не иска да ви вижда. Много е заета. Ще се свърже с вас по-късно.

— Искам да я видя — настоях аз.

— Не може. Сега бихте ли ме извинили, много сме заети.

Тя ми обърна гръб и продължи работата си. Огледах се из претъпканата спалня: в единия край спяха работници, които не бяха на смяна, а в другия лежаха ранени. Виктория не беше там.

Върнах се в стаята на Изследователите на бъдещето. Докато я търсех, взех решение. Нямаше смисъл да се мотая из града безцелно; можех спокойно да отида да работя по железопътните линии. Но първо исках да прочета копието на Клаузевиц от Директивата на Дистейн.

В стаята на Изследователите на бъдещето имаше само един член на гилдията. Той се представи като Изследовател на бъдещето Блейн.

— Ти си синът на Ман, нали?

— Да.

— Радвам се да се запознаем. Беше ли вече в бъдещето?

— Да.

Блейн ми харесваше. Не беше много по-възрастен от мен, а лицето му беше свежо и открито. Изглежда се зарадва, че има с кого да си поговори. Обясни ми, че по-късно през деня трябвало да тръгне на север за едно от геодезичните измервания и следващите няколко мили щял да бъде абсолютно сам.

— Нормално ли е да ходим на север сами? — попитах.

— Нормално, да. Можем да работим по двойки, ако Клаузевиц разреши, но повечето Изследователи на бъдещето предпочитат да работят сами. Самият аз обичам да имам компания, там горе ми е малко самотно. Ами ти?

— Бил съм в бъдещето само веднъж. С Изследовател на бъдещето Дентън.

— Как се разбираше с него?

И ние продължихме да си говорим приятелски, без обичайните задръжки, които сякаш изникваха всеки път, когато се заговарях с някои от членовете на други гилдии. Самият аз подсъзнателно бях придобил такъв маниер на поведение и в началото предположих, че може да съм му се сторил сдържан. Откровеността му обаче ме накара да се отпусна и не след дълго го чувствах като стар приятел.

Разказах му, че съм направил видеозапис на слънцето.

— Заличи ли го?

— Какво искаш да кажеш?

— Изтрий го от лентата.

— Но защо?

Той се разсмя.

— Навигаторите ще се сърдят, ако го видят. Не е разрешено да използваш касетите за нищо друго, освен за изображения във връзка с терена.

— Те ще го видят ли?

— Биха могли. Ако са доволни от картата, вероятно ще проверят някои препратки. Малко вероятно е да изгледат цялата касета. Но ако го направят…

— Какво лошо има в това? — попитах аз.

— Такива са правилата. Лентата е ценна и не трябва да се хаби. Но не се тревожи за това. Защо записа слънцето?

— Хрумна ми една идея. Исках да я изпробвам и да я анализирам. Формата му е толкова интересна.

Блейн ме погледна с интерес.

— Какво е твоето мнение? — попита той.

— Обратни величини.

— Точно така. Как стигна до това заключение? Някой каза ли ти?

— Спомних си нещо от училището. Хипербола.

— Обмисли ли го вече внимателно? Има още нещо. Мислил ли си за повърхнината?

— Изследовател на бъдещето Дентън ми обясняваше. Каза, че била голяма.

— Не просто голяма… — отбеляза Блейн, — а безкрайно голяма. На север от града повърхността се извива нагоре в почти вертикална посока, но никога не става напълно отвесна. Южно от града тя става почти хоризонтална, но не съвсем. Светът, със своя безкраен радиус, се върти около оста си с безкрайна скорост.

Той съобщи този факт без да влага емоции и с безизразно лице.

— Шегуваш се — казах аз.

— Не, не се шегувам. Напълно сериозен съм. Там, където сме ние, близо до оптимума, последиците от въртенето са същите, каквито биха били на планетата Земя. По-далеч на юг, въпреки че ъгловата скорост е идентична, скоростта се увеличава. Когато беше в миналото, усети ли центробежната сила?

— Да.

— Ако беше отишъл по-далеч, сега нямаше да си тук, за да си го спомниш. Тази сила е съвсем истинска.

— Казаха ми — заобяснявах аз, — че нищо не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината.

— Вярно е. Няма такова нещо. На теория обиколката на света е безкрайно дълга и той се движи с безкрайно голяма скорост. Но има или се смята, че има точка, в която материята престава да съществува и тя служи като ефективна окръжност. Тази точка се намира там, където въртенето на света придава на материята скорост, равна на тази на светлината.

— Значи скоростта не е безкрайна.

— Не съвсем. Но е страшно голяма. Виж слънцето.

— Виждал съм го — отвърнах аз. — Често.

— С него е същото. Ако не се въртеше, то щеше да е безкрайно голямо, това е истината.

— Дори и да е така, то не е чак толкова голямо. Как може да има място за повече от един обект с безкрайно големи размери? — попитах аз.

— Има отговор и за това. Няма да ти хареса. Отиди в библиотеката и намери някоя книга по астрономия. Няма значение коя. Всички те са от планетата Земя, така че ще откриеш едни и същи твърдения. Ако сега бяхме на планетата Земя, щяхме да живеем в безгранична вселена, изпълнена с определен брой големи тела с пределен размер. Тук властва вселената: ние живеем в огромна вселена, която обаче има край и въпреки това е изпълнена с определен брой тела с безкрайна големина.

— В това няма никакъв смисъл.

— Знам — каза Блейн. — Казах ти, че няма да ти хареса.

— Къде се намираме?

— Никой не знае.

— Къде е планетата Земя?

— И това никой не знае.

— В миналото се случи нещо странно — казах аз. — Бях с три момичета. Докато вървяхме на юг, телата им се промениха. Те…

— Видя ли някой в бъдещето?

— Не, ние… избягвахме селата.

— На север от оптимума местните хора се променят физически. Стават много високи и слаби. Колкото по на север отиваме, толкова повече физическите фактори се променят.

— Бях само на около петнайсет мили на север.

— Тогава вероятно не си забелязал нищо особено. На трийсет и пет мили северно от оптимума всичко става много странно.

— Защо се движи повърхността? — попитах след известно време.

— Не съм сигурен — отговори Блейн.

— А някой знае ли?

— Не.

— Накъде се движи?

— Ще е по-добре да попиташ — отбеляза Блейн, — откъде се отдалечава?

— Ти знаеш ли?

— Според Дистейн движението на повърхността е циклично. В Директивата си пише, че на северния полюс земята всъщност е неподвижна. На юг от него тя се движи много бавно към екватора. Колкото повече се приближава към екватора, толкова по-бързо започва да се движи както под ъгъл, заради въртенето, така и в права линия. В най-отдалечения край тя се движи в две посоки едновременно с безкрайна скорост.

Погледнах го с учудване и успях само да кажа:

— Но…

— Почакай… не съм свършил. Светът има и южна част. Ако той беше сфера, щяхме да я наричаме полукълбо, но Дистейн е възприел понятието за по-лесно. В северното полукълбо важи обратното. Тоест, земята се движи от екватора към южния полюс, като постоянно намалява скоростта си. На южния полюс тя отново е неподвижна.

— Пак не ми каза откъде се отдалечава земята.

— Дистейн предполага, че северният и южният полюс са идентични. С други думи, след като дадена точка от повърхността достигне южния полюс, тя се появява и на северния.

— Това е невъзможно!

— Не и според Дистейн. Той твърди, че светът е оформен като пространствена хипербола; тоест, всички граници са безкрайни. Ако можеш да си го представиш, границите придобиват характеристиките на противоположната им величина. Безкрайно отрицателното става безкрайно положително и обратно.

— Дословно ли го цитираш?

— Да. Но ти трябва да прочетеш оригинала.

— Така и ще направя — казах аз.

Преди Блейн да напусне града и да се отправи на север решихме, че когато кризата извън града отмине, ще пояздим заедно.

 

 

Като останах сам, прочетох копието от Директивата на Дистейн, което Блейн беше взел за мен от Клаузевиц.

То се състоеше от няколко страници напечатан текст, голяма част от който щеше да бъде неразбираема за мен, ако го бях прочел, когато за пръв път се осмелих да изляза извън града. Сега, благодарение на собствените ми представи и опита, който бях придобил, както и на онова, което Блейн ми разказа, той ми служеше само за потвърждение. Открих донякъде логиката в системата на гилдиите: опитът ми беше помогнал да започна да разбирам.

Имаше много теоретична математика и дълги изчисления, на които хвърлих само бегъл поглед. По-интересно ми беше онова, което приличаше на бързо нахвърлен дневник и някои пасажи привлякоха вниманието ми:

Намираме се далеч от Земята. Съмнявам се, че някога отново ще видим родната си планета, но за да оцелеем тук, трябва да се съхраним като микрокосмос на Земята. Ние сме изоставени и изолирани. Заобикаля ни един враждебен свят, който ежедневно застрашава оцеляването ни. Докато сградите ни стоят непокътнати, ще можем да оцелеем на това място. Първостепенната ни задача е защитата и опазването на нашия дом.

По-нататък той пишеше:

Измерих скоростта на регресия като една десета от сухопътната миля за период от двайсет и три часа и четирийсет и седем минути. Въпреки че отклонението в южна посока е бавно, то е постоянно; следователно градът ще се придвижва с поне една миля на всеки десет дни.

Нищо не трябва да се изпречва на пътя му. Вече се натъкнахме на една река и я прекосихме при огромна опасност. Без съмнение ще срещаме още препятствия в идните дни и мили и ще трябва да сме подготвени. Трябва да се концентрираме върху намирането на някакви местни материали, които да могат да се съхраняват за постоянно в сградите за следваща употреба като строителни материали. Ако бъдем предупредени навреме, трябва да можем да построим мост.

Стърнър беше изпратен напред и ни съобщава, че на няколко мили пред нас има блатиста местност. Вече изпратихме екипи на североизток и северозапад, за да определят докъде се простира тресавището. Ако не е прекалено широко, можем да се отклоним от северната посока за известно време и да наваксаме разликата впоследствие.

След това въведение следваха две страници с теория, която Блейн се беше опитал да ми разясни. Изчетох я два пъти и всеки път проумявах написаното малко по-добре. Оставих я и продължих да чета нататък. Дистейн пишеше:

Чен осигури запасите от ядрено гориво, които бях поискал. Всичко се оказа непотребно! С транслационния генератор те вече не са нужни! Не казах нищо на Л. Харесва ми да споря с него… защо да не продължим? Бъдещите поколения ще бъдат на топло!

Температурата на въздуха днес: — 23 °C. Продължаваме да се движим на север.

По-нататък:

Проблеми с една от гъсеничните вериги. Т. ме посъветва да разреша да ги демонтират. Казва, че Стърнър докладва от север, че се е натъкнал на нещо, което прилича на останки от железопътна линия. Някакъв невероятен план да придвижим града по релсите по някакъв начин.

Т. казва, че ще стане.

И по-нататък:

Реших да създам система от гилдии. Приятен архаизъм, който всички одобряват. Начин да структурираме организацията без драстично да променяме начина на управление, но според мен в града ни би могло да се наложи система, която ще надживее всички ни.

Демонтирането на гъсеничните вериги напредва задоволително. Причини голямо забавяне. Надявам се да наваксаме.

Наташа роди днес момче.

Доктор С. ми даде още хапчета. Казва, че работя твърде много и трябва да си почивам. По-късно, може би.

Към края на Директивата се прокрадваше по-дидактичен тон:

В онова, което написах тук, следва да бъдат посветени само онези, които се осмелят да излязат навън; не е нужно на онези, които са вътре в града, да им бъде напомняно за страховитите перспективи. Организирани сме добре: разполагаме с достатъчно механична енергия и човешка инициативност, за да се запазим невредими в този свят за още известно време. Онези, които идват след нас, трябва да научат по трудния начин какво ще стане, ако не успеем да се възползваме от нашата енергия или от нашата инициативност, и това познание ще е достатъчно, за да използваме и двете максимално.

Някой от Земята трябва да ни намери един ден, ако такава е волята Божия. Дотогава нашата максима е оцеляване на всяка цена.

От сега нататък се споразумяваме и с настоящото нареждаме:

Върховната отговорност е в ръцете на Съвета. Тези мъже ще направляват града и ще бъдат наричани Навигатори. Членовете на Съвета, които не могат да бъдат по-малко от дванайсет, ще се избират от старшите членове на следните гилдии:

Гилдия за релсите: която ще носи отговорност за поддръжката на железния път, по който се движи градът;

Гилдия за тракция: която ще носи отговорност за поддържането на движещата сила на града;

Гилдия на изследователите на бъдещето: която ще носи отговорност за проучването на земите, през които ще премине нашият град в бъдеще;

Гилдия за мостове: която ще носи отговорност за безопасното преминаване през земни препятствия, ако няма друг възможен път.

 

Освен това, ако е необходимо в бъдеще да се създадат други гилдии, такива не могат да бъдат създавани без единодушното гласуване на Съвета.

(подпис)

Франсис Дистейн

По-голямата част от Директивата представляваше кратки бележки, датиращи последователно от 23 февруари 1987 до 19 август 2023. Последното подписано изложение носеше дата 24 август 2023.

Имаше още два листа. Единият беше допълнение и отбелязваше сформирането на Гилдията за разменна търговия и Гилдията на пазителите на реда. Нямаше дата. На другия лист имаше графика, начертана на ръка. Тя изобразяваше хипербола, образувана от уравнението y=1/x, а под него бяха изписани някакви математически знаци, които не можех да разбера. Това беше Директивата на Дистейн.