Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (28)

5

С Дентън яздехме през гората в подножието на веригата хълмове, а пред нас се разстилаше дефилето.

Неволно дръпнах юздите и спрях коня.

— Градът! — извиках аз. — Къде е?

— Струва ми се, все още край реката.

— Тогава сигурно е унищожен!

Не можеше да има друго обяснение. Ако градът не се беше придвижил през тези трийсет дни, само нова атака би могла да го забави. Досега трябваше да е стигнал дефилето.

Дентън ме наблюдаваше с развеселено изражение.

— За пръв път ли си толкова далеч на север от оптимума? — попита той.

— Да.

— Но нали си бил в миналото. Какво стана, когато се върна в града?

— Беше атакуван — отвърнах аз.

— Да, но колко време беше изминало?

— Повече от седемдесет мили.

— Това повече ли беше, отколкото очакваше?

— Да. Мислех, че ме е нямало едва няколко дни, една-две мили във времето.

— Добре. — Дентън потегли и аз го последвах. — Обратното е вярно, ако вървиш на север от оптимума.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой ли не ти е говорил за субективните величини на времето? — Озадаченото ми изражение отговори на въпроса му. — Ако отидеш на юг от оптимума, субективното време се забавя. Колкото по на юг отиваш, толкова по-бавно тече времето. В града времето тече горе-долу нормално, когато той е близо до оптимума и затова, когато се връщаш от миналото, ти се струва, че той се е придвижил много по-надалеч, отколкото е възможно.

— Но ние бяхме на север.

— Да, и ефектът е обратен. Докато яздим на север, нашето субективно време се ускорява и ни се струва, че градът изобщо не се е придвижил. От опит мога да ти кажа, че там са изминали около четири дни, откакто ни няма. В момента е по-трудно да се прецени, тъй като самият град е по-далеч на юг от оптимума, отколкото е нормално.

Няколко минути не казах нищо, като се опитвах да схвана идеята.

— Значи, ако градът можеше да се придвижи на север от оптимума, нямаше да се налага да изминава толкова много мили. Би могъл да спре.

— Не. Той трябва винаги да се движи.

— Но ако на мястото, където бяхме, времето тече по-бавно, градът би имал полза да се озове там.

— Не — повтори той. — Разликата в субективното усещане за време е относителна.

— Не разбирам — промърморих откровено.

Сега яздехме през долината към дефилето. Скоро щяхме да видим града, ако той наистина беше там, където предвиждаше Дентън.

— Има два фактора. Единият е движението на повърхността, другият е как величините за време на даден човек се променят субективно. И двата са абсолютни, но не и задължително свързани, доколкото знаем.

— Тогава защо?

— Слушай. Повърхността се движи във физически смисъл. На север се движи бавно — и колкото по на север отива човек, толкова по-бавно се движи, — а на юг се движи по-бързо. Ние смятаме, че ако беше възможно да се достигне най-северната точка, там земята изобщо няма да се движи. От друга страна, вярваме, че на юг движението на повърхността се ускорява до безкрайна величина в най-далечния край на света.

— Аз бях там… в най-далечния край.

— Изминал си… колко? Четирийсет мили? Може би случайно и повече? Отишъл си достатъчно далеч, за да почувстваш ефекта… но това е било само началото. Говорим за милиони мили. Буквално… милиони. Много повече според някои. Основателят на града Дистейн смятал, че светът е безкраен.

— Но градът трябва да измине само още няколко мили и ще се озове северно от оптимума.

— Точно така… и това много ще улесни живота. Пак ще трябва да местим града, но не толкова често и не толкова надалеч. Проблемът е, че само това можем да направим, за да не изоставаме от оптимума.

— Какво му е толкова специалното на оптимума?

— Там условията в този свят се доближават най-много до тези на планетата Земя. В точката на оптимума нашите субективни величини за време са нормални. Освен това, един ден трае двайсет и четири часа. Навсякъде другаде в този свят субективното време на даден човек поражда малко по-дълги или по-къси дни. Скоростта на земята в оптимума е около една миля на всеки десет дни. Оптимумът е важен, защото в свят като този, където има толкова много променливи величини, имаме нужда от еталон. Не бъркай разстоянието, измерено в мили, с времето, измерено в мили. Ние казваме, че градът се е придвижил толкова много мили, а всъщност имаме предвид, че са изминали десет пъти по двайсет и четири часови дни. Затова не бихме спечелили нищо, ако сме на север от оптимума.

Бяхме се изкачили до най-високата точка на дефилето. Анкерните гнезда за закотвяне на кабелите бяха монтирани и предстоеше придвижване на града. Виждаха се много пазители на реда, които охраняваха не само около него, но и от двете страни на железопътните линии. Решихме да не се спускаме към града, а да изчакаме при гнездата до приключване на преместването.

— Чел ли си Директивата на Дистейн? — каза изведнъж Дентън.

— Не. Чувал съм за нея. В клетвата.

— Точно така. Клаузевиц има копие. Трябва да я прочетеш, щом си член на гилдията. Дистейн е формулирал правилата за оцеляване в този свят и никой досега не е открил причина те да се променят. Струва ми се, че ще разбереш света малко по-добре.

— Дистейн разбирал ли го е?

— Така мисля.

Преместването отне още един час. Местните не се намесиха. Нямаше и следа от тях. Видях, че сега някои от пазителите на реда бяха въоръжени с пушки, вероятно отнети при последното сражение с тях.

Когато влязохме в града, отидох направо при централния календар и открих, че докато ни е нямало, са изминали три и половина дни.

 

 

Проведохме кратък разговор с Клаузевиц, после ни отведоха при Навигатор МакМахон. Двамата с Дентън описахме терена, през който бяхме пътували, като посочихме основните особености на релефа върху нашата карта. Дентън нахвърли предложенията ни за маршрута, по който да поеме градът, като изброи това, което би могло да създаде проблем и алтернативни маршрути. Теренът беше подходящ за града. Хълмовете биха довели до малко отклонение от правата посока на север, но нямаше много стръмни наклони и земята беше с около трийсет метра по-ниска в северния край, отколкото височината, на която в момента се намираше градът.

— Веднага ще направим още две проучвания — обърна се Навигаторът към Клаузевиц. — Едното с пет градуса на изток, а другото с пет градуса на запад. Разполагате ли със свободни хора?

— Да, сър.

— Днес ще свикам Съвета и ще определим временния ви маршрут. Ако при тези две нови проучвания бъде открит по-добър терен, ще преразгледаме решението си по-късно. Колко скоро ще можете да направите нормално геодезично измерване?

— Веднага щом успеем да освободим хора от Пазителите на реда и Железопътните линии — отвърна Клаузевиц.

— Те са приоритет. Засега ще се задоволим с тези проучвания. Когато ситуацията се успокои, ще се съсредоточим отново върху тях.

— Да, сър.

Навигаторът взе картата ни и моята видео касета, и напуснахме кабинета.

— Сър, бих искал да отида като доброволец на едно от новите проучвания — казах на Клаузевиц отвън.

— Не — отговори той. — Взимаш си три дни отпуск, после се връщаш в Гилдията, отговаряща за железопътните линии.

— Но…

— Такива са правилата.

Клаузевиц се обърна и заедно с Дентън тръгнаха към стаята на Изследователите на бъдещето. Това беше и моя територия, но изведнъж се почувствах отхвърлен. Истината беше, че нямаше къде да отида. Докато работех извън града, нощувах в едно от спалните помещения на Пазителите на реда. Сега, официално в отпуск, дори не бях сигурен къде точно живея. В стаята на Пазителите на бъдещето имаше легло и за момента можех да спя там, но знаех, че трябва да видя Виктория възможно най-скоро. Досега го отлагах и отсъствието ми от града беше добро извинение. Все още се чудех как да се справя с новата ситуация, а отговорът се криеше в срещата с нея. Смених си дрехите и взех душ.