Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (27)

4

Геодезичните измервания не изискваха много мислене и докато се придвижвахме бавно на север, единственото ми странично занимание беше да се оглеждам за враждебно настроени местни жители. Дентън ми каза, че е малко вероятно да ни нападнат, но все пак бяхме нащрек.

Продължавах да мисля за страховитото си преживяване, когато видях целият свят да се разстила пред мен. Бях сигурен, че се е случило, но не го разбирах.

На третия ни ден извън града се замислих за образованието, което бях получил като дете. Не знам кое предизвика тези мисли у мен; може би причините бяха няколко и не последно място шокът от гледката на тотално унищоженото училище.

Не се бях замислял много за обучението си, след като го напуснах. По онова време смятах, както беше обичайно за повечето от децата, че обучението ни не беше нищо повече от самоналожено наказание, което трябваше да изтърпим. Но като се връщах мислено назад, много от нещата, които ни набиваха в главите против нашата воля, сега придобиваха нов смисъл.

Например един от предметите, който ни се струваше най-скучен, беше така наречената от учителите „география“. Повечето от уроците бяха съсредоточени върху картографските и геодезичните техники; в затворената среда на училището тези упражнения бяха теоретични. Сега обаче, онези досадни часове най-сетне намериха своето приложение. С малко концентрация, аз бързо схванах принципите на работата, която ми показваше Дентън.

Преподаваха ни и много други предмети и сега виждах как те също намират практическа стойност. Всеки нов чирак имаше основни познания за работата, която трябваше да върши в собствената си гилдия, а освен това разполагаше с прилична информация за много от другите функции на града.

Нищо не би могло да ме подготви за чисто физическите усилия, които изискваше работата по железопътните линии, но аз почти инстинктивно схващах принципа на действие на машините, които теглеха града по тези линии.

Не ме интересуваше задължителното обучение при Пазителите на реда, но особеното значение, което отдаваха на военната стратегия по време на обучението ни и което навремето ме озадачаваше, несъмнено беше от полза на онези мъже, които по-късно излязоха да се бият, за да защитят града.

Този ред на мисли ме накара да се зачудя дали нещо в образованието ми е могло да ме подготви за живот в свят като нашия.

В уроците, които ни преподаваха и които се отнасяха конкретно до астрофизиката и астрономията, винаги се говореше за планетите като сфери. Земята — планетата, не нашият град — беше описвана като елипсовиден сфероид и ни бяха показвали карти на повърхността й. На този аспект от физичната наука не се обръщаше внимание. Постепенно бях приел, че светът, в който съществуваше градът Земя, е сфера като планетата Земя и нищо, на което ме бяха учили, не противоречеше на това предположение. Всъщност естеството на света никога не се обсъждаше открито.

Знаех, че планетата Земя е част от система от планети, които обикалят около сферично слънце. Около самата планета Земя се движи сферичен сателит. И пак тази информация винаги ми се струваше теоретична… и липсата на практическо приложение не ме безпокоеше, дори когато напуснах града, тъй като винаги е било ясно, че съществуващите в момента обстоятелства са различни. Слънцето и луната не са сферични, нито пък светът, в който живеем.

Оставаше въпросът: къде се намираме?

Може би отговорът беше в миналото.

То също беше подробно застъпено, въпреки че историята, която учехме, се отнасяше предимно за планетата Земя. Учехме главно за военни маневри и как властта и формата на управление преминават от една държава в друга. Знаехме, че времето се измерва в години и векове на планетата Земя, че писаната история е просъществувала около двайсет века. Може би беше неправилно, но бях останал с впечатлението, че не си струва да живееш на планетата Земя, защото по-голямата част от съществуването й изглежда беше поредица от конфликти, войни, териториални претенции, икономически натиск. Представата за цивилизация беше претърпяла голямо развитие и ни се обясняваше като състояние, при което хората живеят в градове. По определение ние от града Земя бяхме цивилизовани, но нашият начин на живот се различаваше от техния. Цивилизацията на планетата Земя се свързваше с егоизъм и алчност. Хората, които живееха в цивилизована държава, експлоатираха други, които не живееха в такава. На планетата Земя имаше недостиг на жизненоважни ресурси, а хората от цивилизованите народи можеха да ги монополизират поради по-голямата си икономическа мощ. Този дисбаланс като че ли беше в основата на конфликтите.

Изведнъж видях прилика между нашия начин на живот и техния. Градът, без съмнение, беше в положение на война заради ситуацията с наемните работници, а тя на свой ред — резултат от нашата система за разменна търговия. Ние не ги експлоатирахме, защото бяхме богати, но пък имахме излишък от ресурси, които не достигаха на планетата Земя: храна, горива, суровини. Ние страдахме от недостиг на работна ръка и плащахме за нея с излишните си ресурси.

Процесът следваше обратната посока, но резултатът беше същият.

Следвайки тази логика, разбрах, че изучаването на историята на планетата Земя беше подготвило онези, които щяха да станат членове на Гилдията за разменна търговия, но този факт не ме отведе по-далеч в търсенето ми на истината. Историята започваше и свършваше на планетата Земя, без да се споменава как се е появил градът на този свят, нито как е бил построен, кои са основателите му и откъде са дошли.

Умишлен пропуск? Или забравени знания?

Вероятно мнозина членове на гилдии са се опитвали да намерят логични отговори на тези въпроси, но доколкото знаех, те оставаха скрити някъде в града или съществуваше общоприета хипотеза, която още не бях открил. Самият аз възприех системата на гилдиите като нещо съвсем естествено. Оцеляването в този свят беше въпрос на инициатива: в голям мащаб, като теглим града на север, далеч от онази зона на удивително изкривяване зад нас, а в личен план — като си създам начина на живот, който искам. Изследовател на бъдещето Дентън беше самостоятелен човек, както и повечето други, които познавах. Исках да стана като тях и да разбирам нещата самостоятелно. Сигурно можех да споделя мислите си с Дентън, но реших да не го правя.

Пътуването на север беше бавно. Не поехме право на север, а се отклонявахме много пъти на изток и запад. От време на време Дентън измерваше положението ни спрямо оптимума и във всеки един момент се намирахме на не повече от петнайсет мили северно от него.

Попитах го дали има някаква причина, поради която не трябва да отидем по-далеч на север от оптимума.

— Обикновено стигаме толкова на север, колкото можем — отвърна той. — Но ситуацията в града е извънредна. Налага се да търсим не само най-лесния маршрут на север, но и терен, който ще ни позволи да се защитим най-добре.

Картата, която съставяхме, ставаше все по-пълна и детайлна с всеки изминал ден. Дентън ми позволяваше да работя с оборудването винаги, когато пожелаех и не след дълго станах експерт като него. Научих се как да триангулирам с геодезичния измервателен уред, как да измервам надморската височина на хълмовете и как да изчислявам разстоянието, на което се намирахме северно или южно от оптимума. Все повече ми харесваше да работя с камерата, но се мъчех да сдържам ентусиазма си, за да не хабя батериите.

Чувствах се спокойно и удобно далеч от напрежението на града и открих, че Дентън, въпреки дългите си периоди на мълчание, е дружелюбен и интелигентен човек.

Загубих представа за изминалите дни, но със сигурност бяха поне двайсет. Дентън с нищо не показваше някакво желание да се връща.

Стигнахме малко селище, сгушено в една долина. Не се приближихме. Дентън просто го отбеляза на картата с груба преценка на населението.

Местността беше потънала в свежа растителност, необичайна за мен. Слънцето продължаваше да грее силно. Тук валеше по-често, обикновено през нощта, и имаше много поточета и реки.

Без да коментира, Дентън отбелязваше всички особености на терена, дело на природата или човека, които биха затруднили преминаването на града или биха били подходящи за конкретните му нужди. Не беше работа на Изследователите на бъдещето да вземат решения за маршрута, по който щеше да поеме градът; нашата задача беше само да определим реалния характер на терена.

Атмосферата беше спокойна и се наслаждавахме на красивата природа. Знаех, че градът ще премине оттук през следващите няколко мили, без изобщо някой да забележи всичко това. В естетическо отношение тази потънала в зеленина местност с безоблачно небе би му въздействала по същия начин като пустиня с пясъчна буря.

През часовете, когато не бях ангажиран с рутинните ни задължения, се отдавах на размишления. Не можех да забравя онова зрелищно проявление на света, в който съществуваме. Трябваше да има нещо, някъде в онези дълги години на досадно обучение, което подсъзнателно ме беше подготвило за тази гледка. Ние живеем според нещата, които приемаме за даденост. Ако приемеш, че светът, през който пътувахме, е като всеки друг, можеше ли образованието да те подготви за момента, в който представата ти за него ще се преобърне на сто и осемдесет градуса?

Подготовката за тази гледка беше започнала в деня, когато Изследовател на бъдещето Дентън ме изведе извън града за първи път, за да видя с очите си едно слънце, чиято форма беше всичко друго, но не и сфера.

Но усещането, че и по-рано е трябвало да открия някакво указание, остана.

Изчаках още няколко дни, през които проблемът продължаваше да ме тормози, след което ми дойде идея. Една вечер с Дентън си бяхме направили лагер на открито край широка, плитка река, и към залез-слънце взех видеокамерата и рекордера и се изкачих сам на нисък хълм на около половин миля от лагера. От върха се разкриваше гледка към хоризонта на североизток.

Слънцето се скриваше и омарата във въздуха притъпяваше ослепителния му блясък. Виждах ясно формата му: както винаги, широк диск, прободен от остриета отгоре и отдолу. Включих камерата и започнах да снимам. По-късно прегледах записа на касетата, за да проверя дали картината е ясна и ненакъсана.

Не можех да се наситя на гледката. Небето се обагряше в червено и след като главният диск беше потънал зад хоризонта, отвесната островърха куличка от светлина бързо се плъзваше надолу. Няколко минути след изчезването й оставаше впечатлението за ярко огнище от оранжево-бяло в центъра на червеното зарево, но не след дълго то се стопяваше и нощта настъпваше бързо.

Отново пуснах видеото, за да наблюдавам изображението на слънцето върху малкия монитор на рекордера. Сложих на пауза картината, после регулирах яркостта, затъмних образа, докато остана само бялата форма.

Това беше миниатюрно изображение на света. Моят свят. Бях виждал тази форма и преди… много преди да напусна училището. Онези странни симетрични криви образуваха сборен модел, който някой някога ми беше показал.

Дълго се взирах в монитора, но после изпитах угризения и го изключих, за да пестя батериите. Не се върнах при Дентън веднага. Опитах се да си спомня за времето, когато някой беше нарисувал четири линии върху парче картон и го беше вдигнал, за да могат всички да видят мястото, където градът Земя се бореше за своето оцеляване.

 

 

Картата, която съставяхме заедно с Дентън, ставаше все по-точна. Начертан върху дълъг свитък твърда хартия, който той беше донесъл, чертежът придоби формата на продълговата, тясна фуния, чийто най-стеснен връх представляваше малка горичка на около миля северно от мястото, където се намираше градът, когато го напуснахме. Ние се бяхме придвижвали само в очертанията на фунията, което ни позволяваше да измерваме големите земни обекти от всички страни, за да сме сигурни, че предаваме информацията възможно най-точно.

Скоро работата ни приключи и Дентън каза, че веднага се връщаме в града.

Бях направил пълен видеозапис с визуални препратки на целия терен, който обходихме. В града Съветът на навигаторите щеше да го прегледа, за да планира следващия маршрут на града. Дентън ми каза, че други Изследователи на бъдещето ще тръгнат скоро на север и ще начертаят още една фуниевидна карта на терена. Може би тя също щеше да започва от малката горичка и щеше да се отклони на пет или десет градуса източно или западно. Или, ако Навигаторите преценяха, че в местността, която бяхме проучили, можеше да се намери безопасен път, новата карта щеше да започне още по-далеч в познатата територия и границата на бъдещето, което бяхме проучили, щеше отново да бъде преместена напред.

Отправихме се назад към града. Представях си — доста мелодраматично — че сега, когато имахме информацията, за която бяхме изпратени, щяхме да яздим ден и нощ без да мислим за опасности или комфорт. Вместо това, продължихме бавно сред природата.

— Не трябва ли да побързаме? — попитах аз накрая, като си мислех, че Дентън може би се бави заради мен и исках да му покажа, че съм готов да се движим по-бързо.

— В бъдещето няма бърза работа — отвърна той.

Не му се противопоставих, въпреки да знаех, че бяхме извън града поне от трийсет дни. През това време движението на земята би трябвало да е отдалечило града на още три мили от оптимума и следователно щеше да му се наложи да измине поне същото разстояние, за да остане в безопасната зона.

Знаех, че неизследваната територия започва едва на около миля отвъд последното местоположение на града.

Накратко, той щеше да има нужда от информацията, с която разполагахме.

 

 

Пътуването назад отне три дни. На третия ден, когато яхнахме конете и продължихме на юг, споменът, който търсех, изплува в съзнанието ми. От един предмет, за който изобщо не се бях сещал, дойде отговорът.

Спомних си за един период от последните ми няколко мили в училището, когато учителят ни беше въвел в света на висшата математика. Всичките й аспекти бяха предизвиквали една и съща реакция у мен — не проявявах никакъв интерес и не постигнах особен успех — и това по-нататъшно развитие на абстрактните понятия не обещаваше нещо по-различно.

Обучението обхващаше дял от висшата математика, познат като зависими променливи величини. Именно графиките бяха събудили спомена: винаги съм имал умерен талант да рисувам и за няколко дни ми беше станало интересно. Интересът ми умря почти моментално, когато открих, че графиките не са самоцелни, а се чертаят, за да научим повече за зависимата променлива величина, а аз не знаех какво е зависима променлива величина.

Една графика, която ме затрудни особено, беше обсъждана в големи подробности.

Тя изобразяваше кривата на уравнение, в което едната величина се представяше като реципрочна или обратна на другата. Графиката представляваше хипербола. Едната й част беше начертана в положителния квадрант, другата в отрицателния.

Всеки край на кривата беше с безкрайна величина, едновременно положителна и отрицателна.

Учителят беше обяснил какво би станало, ако завъртим тази графика около една от осите й. Нито разбрах защо трябва да се чертаят графики, нито че биха могли да се въртят и отново се бях пренесъл във фантазиите си. Но все пак забелязах, че учителят беше нарисувал върху голямо парче картон на какво щеше да заприлича твърдото тяло, ако бъде завъртяно по този начин.

Резултатът беше обект със странна форма: дисковидно триизмерно тяло с безкраен радиус и с две хиперболични остриета над и под диска, всяко от които се стесняваше в посока на безкрайно далечна точка.

Това беше математическа абстракция и по онова време не ми се беше видяла особена интересна.

Но тази математическа невъзможност не ни беше преподавана без причина и учителят имаше основания да се опита да ни я нарисува. По заобиколния начин, по който ни се преподаваше всичко, в онзи ден аз бях видял формата на света, в който живеех.