Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (22)

10

Хелуърд изкара нощта гладен и спа лошо. Сутринта пийна няколко глътки вода и не след дълго тръгна отново. Скоро трябваше вече да види града…

В най-горещата част от деня се наложи да спре за почивка. Местността беше равна, без растителност и не предлагаше никаква сянка. Хелуърд седна край железопътната линия.

Докато се взираше мрачно пред себе си, видя нещо, което му вдъхна нова надежда: трима души вървяха бавно по железопътната линия към него. Сигурно бяха изпратени от града, за да го търсят. Нерешително ги изчака да приближат.

Опита да се изправи, но се препъна. Остана да лежи неподвижно.

— От града ли си?

Хелуърд отвори очи и погледна към онзи, който го беше заговорил. Той беше млад мъж, облечен в униформа на чирак от гилдиите. Хелуърд кимна, челюстта му увисна.

— Болен си… какво е станало?

— Добре съм. Имате ли храна?

— Изпий това.

Подадоха му манерка с вода и Хелуърд отпи. Вкусът на водата беше различен: беше престояла и блудкава, градска вода.

— Можеш ли да станеш?

С известна помощ Хелуърд се изправи на крака и заедно се отдалечиха от железопътната линия към мястото, където имаше няколко храста. Хелуърд седна на земята, а младият мъж отвори раницата си. С трепет той видя, че раницата е същата като неговата.

— Познавам ли те? — попита той.

— Чирак Келън Ли-Чен.

Ли-Чен! Спомняше си го от училището.

— Аз съм Хелуърд Ман.

Келън Ли-Чен отвори пакет суха храна и добави малко вода. Скоро пред него стоеше познатата порция сивкава каша и Хелуърд започна да я яде с ентусиазъм, какъвто не си спомняше да е изпитвал досега.

Няколко метра по-назад стояха и чакаха две момичета.

— Отивате в миналото — отбеляза той между две хапки.

— Да.

— Оттам се връщам.

— И какво има там?

Изведнъж Хелуърд си спомни, че беше срещнал Торолд Пелъм при почти същите обстоятелства.

— Вече си в миналото — каза той. — Не го ли усещаш?

Келън поклати глава отрицателно.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Хелуърд имаше предвид притеглянето на юг, което сега беше доловимо, но продължаваше да се усеща, докато вървеше. Той разбра, че Келън вероятно още не го е забелязал. Ако човек не го е изпитвал с цялата му сила, то не се поддаваше на описание.

— Не може да се опише с думи — отвърна Хелуърд. — Върни се от миналото и сам ще видиш.

Хелуърд хвърли поглед към момичетата. Те седяха на земята, нарочно обърнали гръб на мъжете. Не можа да се сдържи да не се усмихне вътрешно.

— Келън, на какво разстояние оттук е градът?

— На няколко мили назад. Около пет.

Пет мили! Значи вече трябва да беше застигнал оптимума.

— Можеш ли да ми дадеш някаква храна? Съвсем малко… да ми стигне само докато се върна в града.

— Разбира се.

Келън взе четири пакета и му ги подаде. Хелуърд ги погледна, после върна три от тях.

— Един ще е достатъчен. Ще имаш нужда от останалите.

— Няма да ходя надалеч — отвърна Келън.

— Знам… но пак ще ти потрябват. — Отново погледна другия чирак. — Кога напусна училището, Келън?

— Преди около петнайсет мили.

Но Келън беше много по-млад от него. Спомняше си го ясно: Келън беше два класа след него в училището. Явно сега набираха чираци на много по-малка възраст. Но Келън изглеждаше зрял и доста пълен. Тялото му не приличаше на младежко.

— На колко мили си? — попита Хелуърд.

— Шестстотин шейсет и пет.

Не можеше да бъде… той беше поне с петдесет мили по-млад от Хелуърд, който по собствените му изчисления беше на шестстотин и седемдесет мили.

— Работил ли си по железопътните линии?

— Да: много тежка работа.

— Знам. Градът как успя да се придвижи толкова бързо?

— Бързо ли? Случихме на лош период. Трябваше да прекосим една река, а в момента ни забавя хълмиста местност. Не успяхме да изминем много. Когато тръгвах, градът беше на шест мили зад оптимума.

— Шест мили! Значи оптимумът е започнал да се движи по-бързо?

— Доколкото знам, не. — Келън погледна към момичетата. — Мисля, че вече трябва да тръгвам. Ти добре ли си?

— Да. Разбираш ли се с тях?

Келън се засмя.

— Не е зле — отвърна той. — Има езикова бариера, но си мисля, че можем да намерим някакъв общ език.

Хелуърд се разсмя и отново си спомни за Пелъм.

— Направи го скоро — каза той. — По-късно става трудно.

Келън Ли-Чен го зяпна за момент, после се изправи.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна той. Ли-Чен се върна при момичетата, които започнаха да се оплакват шумно, когато разбраха, че почивката им ще бъде толкова кратка. Докато минаваха покрай него, Хелуърд видя, че едната от тях беше разкопчала ризата си до долу и я беше завързала на възел.

 

 

С храната, която му даде Келън, Хелуърд беше сигурен, че ще стигне до града без повече проблеми. Още пет мили бяха нищо в сравнение с разстоянието, което беше изминал и той нямаше търпение да стигне града преди падането на нощта. Природата около него сега беше напълно непозната: независимо от казаното от Келън, определено му се струваше, че градът трябва доста да е напреднал по време на отсъствието му.

Вечерта наближаваше, а от града все още нямаше и следа.

Единственият обнадеждаващ знак беше, че сега следите, оставени от траверсите, бяха с по-нормални размери; следващия път, когато Хелуърд спря, за да пие вода, измери най-близкия изкоп и прецени, че е дълъг около шест метра.

Пред него имаше възвишение, отвъд което се виждаше хребет, по който преминаваха следите от железопътната линия. Беше сигурен, че градът се намира в падината отвъд, затова забърза напред, надявайки се да го зърне преди падането на нощта.

Слънцето докосваше хоризонта, когато стигна до хребета и погледна към долината.

През нея течеше широка река. Железопътните линии стигаха до южния бряг, намери следите им и от другата страна. Доколкото можеше да види, те продължаваха нагоре през долината и се губеха от поглед сред някаква гора. От града нямаше и следа.

Ядосан и объркан, Хелуърд се взираше към долината, докато се стъмни и после си направи лагер за през нощта.

Тръгна на път на разсъмване и се озова скоро на брега на реката. От тази страна имаше много следи от човешка дейност: земята край водата беше разкаляна и имаше много изоставен дървен материал и счупени основи за траверси. Във водата бяха забити няколко дървени стълба, вероятно останали от моста, който трябваше да бъде построен.

Хелуърд нагази във водата, като се придържаше за опора към най-близкия стълб. Водата ставаше все по-дълбока и той заплува, но течението го пое и го отнесе далеч надолу, преди да успее да се излегне на северния бряг.

Целият прогизнал, той тръгна срещу течението, докато стигна до останките от железопътната линия. Раницата и дрехите му тежаха страшно много, затова се съблече и ги разстла на слънцето, заедно със спалния чувал и брезентовата раница. Час по-късно дрехите бяха сухи, облече се и потегли. Спалният чувал още не беше изсъхнал напълно, но той реши да го остави да се проветри при следващото спиране.

Тъкмо пристягаше ремъците на раницата си, когато дочу шум и нещо на рамото му се скъса. Хелуърд обърна глава точно навреме, за да види стрелата от арбалет, която падна на земята.

Той се хвърли към една от основите за траверсите в опит да се скрие.

— Не мърдай!

Погледна в посоката, от която идваше гласът; на петдесетина метра от него имаше няколко храста, но не се виждаше никой.

Хелуърд прегледа рамото си: стрелата беше разкъсала част от ръкава му, но нямаше кръв. Чувстваше се беззащитен, защото беше загубил арбалета си заедно с останалите вещи.

— Излизам… не се движи.

Секунда по-късно иззад храста пристъпи мъж, който носеше униформата на чирак от гилдиите, с насочен към Хелуърд арбалет.

— Не стреляй! — извика Хелуърд. — Аз съм чирак от града.

Мъжът не каза нищо, но продължи да напредва. Спря на около пет метра от него.

— Добре… изправи се.

Хелуърд изпълни заповедта, очаквайки да бъде разпознат.

— Кой си ти?

— От града съм — отвърна Хелуърд.

— Коя гилдия?

— Изследователите на бъдещето.

— Кой е последният ред от клетвата?

Хелуърд поклати глава невярващо.

— Слушай, какво?

— Хайде… клетвата.

— „Кълна се във всичко това с пълното съзнание, че ако изменя на което и да е…“

Мъжът свали лъка си.

— Добре — каза той. — Трябваше да съм сигурен. Как се казваш?

— Хелуърд Ман.

Другият го огледа внимателно.

— Боже, никога нямаше да те позная! Пораснала ти е брада!

— Джейз!

Двамата млади мъже се взираха един в друг още няколко секунди и после се поздравиха приятелски. Хелуърд осъзна, че се бяха променили до неузнаваемост от последната си среща. На времето бяха голобради момчета, измъчвани от чувство на неудовлетвореност от живота в училището; сега възгледите и външният им вид бяха доста различни. В училището Гелман Джейз си даваше вид на светски човек, презиращ реда, който трябваше да спазват, и се беше държал като лекомислен и безгрижен лидер на момчетата, които съзряваха далеч по-бавно. Хелуърд не забеляза нищо от това в поведението му, докато стояха край реката и говореха за изминалите години. Всичко, което беше преживял Джейз извън града, го беше променило много. И двамата не приличаха на бледите, недоразвити и наивни момчета, израсли заедно: със слънчев загар, с бради, мускулести и загрубели, те бяха възмъжали бързо.

— Какво се канеше да направиш, да ме застреляш ли? — попита Хелуърд.

— Помислих, че си от местните жители.

— Не видя ли униформата ми?

— Това вече няма значение.

— Но…

— Хелуърд, нещата се променят. Колко чираци видя в миналото?

— Двама. Трима, с теб включително.

— Добре. Знаеш ли, че градът изпраща в миналото по един чирак на всяка миля? Трябваше да сме много повече. И след като вървим по един и същи маршрут, би трябвало да се срещаме почти всеки ден. Но местните хора ги залавят, убиват ги и взимат униформите им. Теб нападнаха ли те?

— Не — каза Хелуърд.

— Мен ме нападнаха.

— Можеше да се опиташ да ме идентифицираш преди да стреляш по мен.

— Нямах намерение да те уцеля.

Хелуърд посочи към скъсания си ръкав.

— Значи си лош стрелец.

Джейз намери къде беше паднала стрелата, провери дали не е повредена и я върна в колчана.

— Трябва да стигнем до града — каза той.

— Знаеш ли къде е?

Джейз изглеждаше разтревожен.

— Не мога да пресметна — отвърна той. — Изминах много мили. Да не би градът изведнъж да се е ускорил?

— Доколкото знам, не. Вчера срещнах един чирак. Каза ми, че градът всъщност се е забавил.

— Тогава къде е, по дяволите? — попита Джейз.

— Някъде нагоре. — Хелуърд посочи към следите от железопътната линия, която водеше на север.

— Да тръгваме тогава.

До края на деня все още не достигнаха града — въпреки че сега железопътните линии бяха с нормални размери — и направиха лагер в горичка, през която течеше поток с чиста вода.

Джейз беше далеч по-добре екипиран от Хелуърд. Освен арбалета си, имаше резервен спален чувал (влажният чувал на Хелуърд беше започнал да мирише и се наложи да го изхвърли), палатка и много храна.

— Какво разбра? — пита Джейз.

— За миналото ли?

— Да.

— Още се опитвам да го проумея — отговори Хелуърд. — Ами ти?

— Не знам. И с мен май е същото. Не намирам логика в случилото се и все пак знам, че съм го видял и съм го изпитал, значи трябва да е истина.

— Как е възможно повърхността да се движи?

— И ти ли го забеляза? — попита Джейз.

— Така мисля. Така беше, нали?

По-късно всеки разказа собствената си версия за преживяното след напускането на училището. Историята на Джейз се различаваше доста от тази на Хелуърд.

Той беше завършил училището няколко мили преди Хелуърд и беше преминал през почти същите случки като него, докато работел извън града. За разлика от него не се беше оженил, а се срещал с някои от пренасочените жени. Затова вече познавал двете жени, които му били предадени, когато започнал пътуването си към миналото.

Слушал много истории, разказвани от местните жители за хората от града, според които там живеели гиганти, които плячкосвали, изнасилвали и убивали жените.

Колкото по на юг отивал, толкова повече осъзнавал, че страхът на момичетата се засилва и ги попитал защо. Обяснили му, че със сигурност техните хора ще ги убият, когато се приберат. Искали да се върнат в града. Тогава Джейз забелязал първите ефекти на деформации и любопитството му започнало да расте. Казал на момичетата да тръгнат обратно и сами да намерят пътя към града. Възнамерявал да прекара още един ден сам, а после и той да се върне на север.

Продължил на юг, но не видял нищо особено интересно, затова се опитал да намери момичетата. Открил ги три дни по-късно. Гърлата им били прерязани и висели с главите надолу на едно дърво. Все още в шок, Джейз бил нападнат от тълпа местни мъже с чирашки униформи. Успял да избяга, но те го преследвали. Прекарал три кошмарни дни. Докато им се изплъзне, паднал и навехнал лошо крака си и както бил окуцял, можел единствено да се крие. По време на преследването се отдалечил много от железопътните линии и се придвижил няколко мили на юг. Преследвачите се отказали от гонитбата и Джейз останал сам. Продължил да се крие… но постепенно усещал как притеглянето на юг бавно се засилва. Намирал се в непознат за него район. Той описа на Хелуърд равнинната местност без отличителни черти, огромното притегляне, начина, по който бяха настъпили физическите деформации.

Опитал да се върне назад към железопътните линии, но се придвижвал трудно заради навехнатия крак. Накрая бил принуден да се захване за земята с куката и въжето, докато болката в крака отмине. Притеглянето продължавало да се засилва и от страх, че въжето няма да издържи дълго, започнал да пълзи на север. След дълги и мъчителни усилия успял да излезе от зоната на най-силното притегляне и се отправил назад към града.

Скитал се дълго време без да открие железопътните линии. Поради това познаваше местността отвъд самите линии много по-добре от Хелуърд.

— Знаеше ли, че там има друг град? — попита той, като посочи на запад от линиите.

— Друг град? — изуми се Хелуърд.

— Изобщо не прилича на нашия. Построен е върху земята.

— Но как…?

— Огромен е. Десет или двайсет пъти по-голям от нашия. Отначало не разбрах какво представлява… Помислих си, че е селище като всяко друго, само че много по-голямо. Хелуърд, слушай, той прилича на градовете, за които учехме в училище… онези на планетата Земя. Стотици, хиляди сгради… и всичките построени върху земната повърхност.

— Там има ли хора?

— Малко… не много. Имаше много щети. Не знам какво се е случило, но по-голямата част изглеждаше изоставена. Не останах дълго, защото не исках да ме видят. Но гледката е красива… с всички онези сгради.

— Можем ли да отидем там?

— Не… по-добре да стоим настрана. Има много местни жители. Там става нещо, ситуацията се променя. Те са по-добре организирани, имат комуникации. В миналото, когато градът минавал покрай някое село, често ние сме били първите хора, дошли отвън, които местните жители виждали от дълго време. Но от нещата, които ми казаха момичетата, останах с впечатлението, че това вероятно вече не е така. За града се носят слухове… и местните не ни обичат. Никога не са ни обичали, но на малки групи те бяха слаби. Сега си мисля, че искат да унищожат града.

— Затова се обличат като чираци — отбеляза Хелуърд, като все още не разбираше какви сериозни неща му казва Джейз.

— Това е само малка част от проблема. Те убиват чираци и взимат дрехите им, за да им е по-лесно да убиват други. Но ако решат да нападнат града, то ще е, когато бъдат добре организирани и решени да го направят.

— Не мога да повярвам, че биха могли да представляват опасност за нас.

— Може би не… но ти си извадил късмет.

 

 

На сутринта те се отправиха на път рано и изминаха голямо разстояние. Вървяха през целия ден, като спираха за малко. Следите, оставени от железопътните линии, се бяха върнали към нормалните размери и мисълта, че градът не би могъл да е на повече от няколко мили пред тях, ги караше да бързат повече.

В ранния следобед железопътната линия започна да лъкатуши покрай един хълм и когато стигнаха билото му, видяха пред себе си града, застанал неподвижно в широка долина.

Спряха и се вгледаха в него.

Беше се променил.

Нещо в него накара Хелуърд да се затича напред, като се спусна бързо по хълма.

От тази височина можеха да видят обичайното оживление около града: зад него четири бригади изваждаха релсите, а отпред един по-голям екип забиваше стълбове в реката, която в момента препречваше пътя. Но формата му се беше променила. Задният отсек беше деформиран и опушен.

Сега пазителите на реда бяха повече — те спряха Джейз и Хелуърд и провериха самоличността им. Те се ядосаха, че ги бавят излишно, защото беше ясно, че градът е сполетян от огромно бедствие. Докато чакаха да получат разрешение от вътрешността на града, Джейз научи от пазителя на реда, който стоеше на пост, че е имало две нападения от наемните работници. Второто било по-сериозно от първото. Двайсет и трима пазители на реда били убити; вътре в града продължаваха да броят телата на жертвите.

Вълнението от завръщането им се изпари мигновено от гледката, която се разкри пред очите им. Когато разрешителното пристигна, Хелуърд и Джейз продължиха пътя си мълчаливо.

Училището беше сринато до основи и имаше загинали деца. Вътре в града ставаха още повече промени. Последиците от тях бяха ужасяващи, но Хелуърд не можеше да реагира толкова бързо. Можеше само да ги отбележи, след което се опита да не мисли за това, докато външното напрежение не се уталожи.

Научи и за смъртта на баща си. Само няколко часа след като Хелуърд беше напуснал града, той беше получил сърдечен удар. Клаузевиц му съобщи новината и пак той му каза, че чиракуването му е свършило.

Виктория беше родила дете — момче — но то било сред загиналите по време на нападението.

Тя беше подписала формуляр, с който обявила брака им за приключен. Живеела с друг мъж и отново била бременна.

Имаше и още нещо, свързано с всички тези събития, макар и трудно да го проумее: от централния календар Хелуърд научи, че докато го е нямало, градът се е придвижил с общо седемдесет и три мили, но дори при това положение е осем мили зад оптимума. Според субективната му представа за време, беше отсъствал по-малко от три мили.

Той прие всичко това. Шокът щеше да дойде по-късно. Междувременно ги очакваше още едно нападение.