Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (21)

9

Слънцето залезе и светът потъна в мрак.

Сега притеглянето на юг беше толкова силно, че тялото му едва докосваше онова, което някога бяха планини под него. Той се държеше за въжето в мрака и имаше чувство, че виси на вертикална скална стена; разумът му нашепваше, че е все още в хоризонтално положение, но възприятието му казваше друго.

Вече нямаше вяра на якостта на въжето. Хелуърд се протегна напред, вкопчи се с пръсти в две малки издатини от втвърдена вулканична лава (дали някога не са били планини?) и се изтегли напред.

Повърхността по-нататък ставаше още по-гладка и Хелуърд едва намери нещо, за което да се хване здраво. С усилие установи, че може да забие пръсти достатъчно дълбоко в земята, за да намери временна опора. Отново се издърпа напред: едва няколко сантиметра… но в друг смисъл, те се равняваха на няколко мили. Притеглянето на юг не отслабваше.

 

 

Отказа се от въжето и запълзя напред на ръце. След още няколко сантиметра стъпи върху ниския хребет, който някога представляваше планина. Напрегна мускули и отново се придвижи напред.

Постепенно притеглянето, което изпитваше върху себе си, започна да отслабва, докато накрая вече не му бяха нужни толкова отчаяни усилия, за да се задържи. Хелуърд се отпусна за момент, като се опитваше да възстанови дишането си, но в същия миг почувства, че притеглянето отново се усилва и продължи напред. Не след дълго се отдалечи достатъчно, за да се опре на ръце и колене.

Не погледна на юг. Какво ли беше останало зад гърба му?

Пълзя дълго, докато почувства, че може да се изправи. Направи го, като се наклони на север, за да противодейства на силата. Продължи напред, усещаше как необяснимото притегляне постоянно отслабва. Скоро почувства, че се е отдалечил достатъчно от зоната, където то беше най-силно, и седна на земята, за да си почине.

Погледна на юг. Всичко беше потънало в мрак. Облаците, които допреди малко се носеха около лицето му, сега се бяха издигнали нагоре. Те закриваха луната, в чието съществуване Хелуърд, в своята наивност, никога не се беше съмнявал. Тя също имаше странна форма; той я беше виждал много пъти и винаги я беше приемал такава.

Продължи да върви на север, като усещаше, че притеглянето все повече отслабва. Пейзажът около него беше мрачен и без отличителни черти, и той не му обръщаше внимание. Една-едничка мисъл владееше ума му: да се отдалечи достатъчно преди да си почине, за да не бъде издърпан обратно в зоната на привличането. Сега той беше научил една основна истина за този свят, а именно, че повърхността наистина се движеше, както беше казал Колингс. Горе на север, където беше градът, повърхността се придвижваше почти недоловимо бавно: с около една миля на всеки десет дни. Но по-далеч на юг тя се движеше по-бързо и ускорението беше експоненциално. Видя го по начина, по който се промениха телата на момичетата: само за една нощ повърхността се беше придвижила достатъчно, за да предизвика страничната деформация на телата им, но той самият беше останал незасегнат.

Градът не можеше да си позволи почивка. Съдбата му беше да се движи непрестанно, защото ако спреше, щеше да започне дългото бавно завръщане назад — към миналото — и в крайна сметка щеше да стигне до зоната, където планините се превръщаха в ниски хребети, и привличане щеше да го понесе към гибелта му.

В този момент, докато вървеше бавно на север през странната, потънала в мрак местност, Хелуърд не можеше да намери логично обяснение на онова, което беше преживял. Всичко се случваше в разрез с логиката: земната повърхност беше твърда, тя не можеше да се движи. Планините не се деформираха, когато се изкачваш по склоновете им. Хората не се смаляваха до трийсет сантиметра; пропастите не се стесняваха; бебетата не се задушаваха от майчиното мляко.

 

 

Беше късно, но Хелуърд не чувстваше умора, а само отпадналост от физическите усилия по планинския склон. Стори му се, че денят е минал бързо; по-бързо, отколкото би повярвал.

Вече беше отдалечил от зоната на максималното притегляне, но все още го усещаше и не искаше да спре. Не можеше да заспи с мисълта, че земята под него ще се раздвижи и ще го отнесе безвъзвратно на юг.

Той беше микрокосмос на града: и също, като него не можеше да си позволи почивка.

Накрая умората надви, той се просна на коравата земя и заспа.

Събуди се при изгрев-слънце и първата му мисъл беше за притеглянето от юг. Разтревожен, той скочи на крака и изпробва равновесието си: притеглянето беше налице, но не по-силно от последния път.

Погледна на юг.

Колкото и невероятно да му се струваше, планините си бяха там.

Не можеше да е истина. Той ги беше видял, беше почувствал как се смаляват и изчезват. И сега те си бяха на мястото: стръмни, с неправилна форма, покрити със сняг.

Хелуърд намери раницата си и провери съдържанието й. Беше загубил въжето и куката, а повечето неща от екипировката бяха останали при момичетата, когато ги напусна, но все още имаше манерка с вода, спален чувал и няколко пакета суха храна. Щеше да му е достатъчно, за да преживее известно време.

Хапна малко и после метна раницата на гърба си.

Вдигна поглед към слънцето, този път твърдо решен да не бърка посоката.

Тръгна на юг към планините.

Притеглянето бавно се засилваше и го дърпаше напред. Планините, като че ли почнаха да се смаляват. Пръстта, върху която стъпваше, стана по-твърда, а теренът отново беше осеян с разтопени напречни слоеве.

Над главата му слънцето се движеше по-бързо, отколкото имаше право.

Борейки се с притеглянето, Хелуърд спря, когато видя, че планините са само вълнообразна редица от ниски хълмове.

Не беше екипиран, за да продължи нататък. Обърна се и тръгна на север. Час по-късно се спусна нощта.

Продължи да върви в мрака, докато усети, че притеглянето отслабва и спря за почивка.

На разсъмване, планините се виждаха ясно… и приличаха на планини.

Не направи опит да тръгне, а изчака. С напредването на деня се покачваше и претеглянето. Движението на земната повърхност го носеше на юг към планините… и докато наблюдаваше и чакаше, видя как те бавно се разтягат настрани.

Премести лагера, придвижвайки се на север преди падането на нощта. Беше видял достатъчно; време беше да се върне в града.

Кой знае защо тази мисъл го разтревожи. Дали трябваше да разкаже за случилото се?

За много неща той дори не беше сигурен, че са му се случили, а още по-малко беше в състояние да свърже онова, което беше видял и почувствал, и да го опише разбираемо на някой друг.

В основата на всичко беше смайващата гледка на разтягащия се пред него свят. Дали някой някога е ставал свидетел на подобно явление? Как би могъл умът да добие представа за нещо, което погледът не можеше да обхване в пълнота? На ляво и на дясно — и доколкото самият той знаеше, на юг от него — повърхността на света се простираше сякаш до безкрая. Само на север, право на север, съществуваше някаква определена форма: онази извиваща се, възвисяваща се островърха планинска верига, чиито високи върхове не се виждаха.

Също като слънцето, също като луната. И доколкото самият той знаеше, също като всяко тяло във видимата вселена.

Трите момичета: как би могъл да докладва, че ги е съпроводил невредими до селото им, когато те бяха преминали в състояние, в което той не можеше нито да общува с тях, нито дори да ги вижда? Те бяха отишли в свой собствен свят, напълно непознат за него.

Бебето: какво беше станало с него? То очевидно беше родено в града, защото също като него не беше засегнато от деформациите, които настъпваха навсякъде около тях, и вероятно беше изоставено от Росарио… и може би вече мъртво. Но дори и да беше все още живо, движението на повърхността щеше да го отнесе на юг към онази зона на притегляне, където нямаше да оцелее.

Потънал в такива мисли, Хелуърд продължи да върви, без повече да обръща внимание на заобикалящата го природа. Едва когато спря, за да пие вода, той се огледа наоколо и с учудване, осъзна, че разпознава местността.

Това беше скалистият терен на север от пропастта, където беше построен мостът.

Отпи няколко глътки вода, после се върна назад по стъпките си. За да намери обратния път към града, трябваше да открие отново железопътните линии, а нямаше по-добър ориентир от площадката, където беше построен мостът.

Натъкна се на поток, който явно прекосил без да е забелязал. Тръгна по течението му, като се чудеше дали има някаква вероятност това да е същият поток, защото сега приличаше на ручейче. След известно време бреговете на потока станаха по-стръмни и неравни, но нямаше и следа от пропастта.

Хелуърд се покатери с мъка по брега и тръгна срещу течението. Макар да му бе познат до болка, потокът изглеждаше по-широк и деформиран, и можеше да е абсолютно друг поток.

После забеляза издължен черен овал до водата. Спусна се долу и го разгледа. Долавяше се мирис на изгоряло… и като се вгледа по-внимателно, откри, че това са останки от огън. От неговия лагерен огън.

Близкият поток сега беше широк не повече от метър, но и преди, когато мина оттук с момичетата, беше около три метра. Върна се на брега. След дълго търсене откри някои белези по земята, които биха могли да са следи от една от носещите кули.

Разстоянието от единия до другия бряг беше не повече от пет-шест метра. Водата беше само на няколко крачки.

Точно на това място беше прекосил градът.

Той тръгна на север и не след дълго откри следа от траверса, дълга пет-шест метра. Съседната се намираше на седем сантиметра от него.

През следващата нощ пейзажът вече беше придобил пропорции, които му бяха по-познати. Дърветата приличаха на дървета, не на пълзящи храсти. Камъните бяха заоблени, тревата растеше на туфи, а не се стелеше като зелени петна. Железопътните линии, край които вървеше, все още бяха твърде раздалечени, за да отговарят на ширината на коловозите, използвани от града, но Хелуърд прецени, че пътешествието му няма да продължи още дълго.

Не знаеше колко дни са минали, но пейзажът му ставаше все по-познат и той беше сигурен, че до този момент е отсъствал от града за далеч по-малко време, отколкото беше прогнозирал Клаузевиц. Дори като вземеше предвид онези два-три дни, които бяха изминали толкова бързо, докато се намираше в зоната на притеглянето, градът едва ли се беше придвижил на повече от една-две мили на север.

Тази мисъл го ободри, защото запасите му от храна и вода свършваха.

Той продължи да върви, а дните отминаваха. Все още нямаше и следа от града, а железопътните коловози, покрай които вървеше, не даваха признаци да се стесняват до обичайната си ширина. Той вече до такава степен беше свикнал с идеята за страничното деформиране на света в южна посока, че това, което виждаше му се струваше нормално.

От няколко дни ширината на железопътните коловози не се променяше и една сутрин го обезпокои нова мисъл — дали не се беше озовал в район, където земята не се движеше със същата скоростта, с която вървеше самият той? Тоест, дали не беше като мишка на бягаща пътека, която тича на място?

За час-два той забърза ход, но скоро разумът надделя. В края на краищата, беше успял да се отдалечи от зоната на притеглянето, където движението на юг беше по-ускорено. Но дните минаваха, а градът не се виждаше. Не след дълго му останаха само два пакета храна и му се наложи да допълва запасите си от вода от местни източници.

Когато храната му свърши, изведнъж го обзе вълнение. Вероятността да умре от глад вече не съществуваше… той беше разпознал къде се намира! Това беше районът, през който беше яздил с Търговец Колингс: по онова време, на две-три мили северно от оптимума!

Според неговите изчисления той беше отсъствал не повече от три мили… значи трябваше да види града.

Право напред, следите от релсите продължаваха до ниско възвишение… а нямаше и следа от града. Изкопите за траверсите все още бяха деформирани, а следващата поредица от следи — от лявата вътрешна линия — беше на известно разстояние.

Според разсъжденията на Хелуърд всичко това би могло да означава, че докато е бил надалеч, градът по някакъв начин се е придвижил много по-бързо. Може би той дори е застигнал оптимума и се е озовал в район, където земната повърхност се придвижваше много бавно. Вече започваше да разбира защо градът се мести: може би пред оптимума имаше зона, където земята изобщо не се движеше.

В такъв случай градът би могъл да спре… и да стигне до края на огромната бягаща пътека.