Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (2)

1

Навърших възраст шестстотин и четирийсет мили. Зад вратата членовете на гилдиите се събираха за церемонията, на която щях да бъда приет за чирак в една от тях. Изпитвах вълнение и опасения от това, което ме очакваше. Целият ми досегашен живот мина пред очите ми за броени минути.

Баща ми беше член на една от гилдиите, а аз бях страничен наблюдател на живота му. За мен това беше завладяващо съществуване, подчинено на определена цел, церемониалност и отговорности. Той не споделяше нищо за живота или работата си, но униформата, дистанцираността и честите му отсъствия от града загатваха, че се занимава с изключително важни дела.

След няколко минути пред мен щеше да се отвори вратата към този живот. Това беше чест и поемане на отговорност, и всяко момче, израснало зад стените на строго охраняваното училищно общежитие, очакваше с трепет тази решителна крачка.

Самото училище представляваше малка постройка в най-южната част на града. То беше почти напълно изолирано: лабиринт от коридори, стаи и зали. От него нямаше никакъв достъп до града, освен през една врата, която в повечето случаи беше заключена. Единственото място, където можеше да се спортува, беше малкият гимнастически салон и незначително по размери открито пространство, оградено от високите стени на училищните сгради.

Като всички други деца, и аз скоро след раждането си бях поверен на грижите на училищните администратори и не познавах никакъв друг свят. Дните преминаваха еднообразно, но не бях нещастен. Имах няколко добри приятели, а един от тях — момче на име Гелман Джейз, няколко мили по-голямо от мен — беше станало чирак в една от гилдиите наскоро. Нямах търпение отново да видя Джейз. След като навърши пълнолетие го срещнах само веднъж, когато се върна за кратко в училището, вече възприел леко замисленото изражение на членовете на гилдиите, но не научих нищо от него. Сега, когато и аз щях да стана чирак, предполагах, че ще има много за разказване.

Администраторът се върна в преддверието, където бях останал да чакам.

— Готови са — каза той. — Нали не си забравил какво трябва да направиш?

— Да.

— Късмет.

Усетих, че треперя, а дланите ми бяха влажни. Администраторът, който ме беше взел от училището тази сутрин, ми се усмихна със съчувствие. Мислеше си, че знае какво преживявам, но всъщност разбираше едва половината от мъките ми.

След церемонията за прием в гилдията ми предстояха още изпитания. Баща ми ми беше казал, че е уредил брака ми. Бях приел новината спокойно, защото знаех, че от членовете на гилдиите се очаква да се оженят в ранна възраст, а и вече познавах избраната девойка. Казваше се Виктория Леру и бяхме израснали заедно в училището. Не бях общувал много с нея — в училището нямаше много момичета и те бяха сформирали сплотена група, — но все пак не бяхме напълно непознати. Въпреки това, идеята за брак беше нова за мен и нямах много време да се подготвя психически за нея.

Администраторът хвърли поглед към часовника.

— Добре, Хелуърд. Време е.

Стиснахме си ръцете набързо и той отвори вратата. Влезе в залата, като остави вратата отворена. През нея можех да видя някои членове на гилдиите, заели местата си в партера. Лампите на тавана бяха запалени.

Администраторът направи няколко крачки и се обърна с лице към издигнатата в центъра малка платформа.

— Милорд Навигатор, моля да бъда изслушан.

— Представете се — дочух далечен глас, но от мястото си в преддверието не можех да видя кой говори.

— Вътрешен администратор Брух. По нареждане на главния администратор призовах Хелуърд Ман, който желае да стане чирак в гилдия от първа степен.

— Познавам ви, Брух. Може да въведете чирака.

Брух се обърна към мен и както ме беше научил по-рано, пристъпих напред в залата.

Обърнах се с лице към платформата.

Там, под ярката светлина на прожекторите, на стол с високо облегало седеше възрастен мъж. Носеше черна мантия с бродиран бял кръст на гърдите. От двете му страни стояха по трима мъже, загърнати също в наметала, всяко украсено с шарф в различен цвят. На основното ниво на залата, пред платформата, се бяха събрали няколко други мъже и по-малко жени. Там беше и баща ми.

Всички гледаха към мен и ставах все по-неспокоен. Главата ми беше изпразнена и не можех да си спомня абсолютно нищо от внимателните напътствия на Брух.

В тишината след влизането ми се вгледах право напред към мъжа, който седеше в центъра на платформата. За пръв път виждах Навигатор — да не говорим, че бях и в компанията му. В училището се споменаваше за тези мъже — понякога с уважение, друг път с нотка присмех, но винаги с благоговение пред тяхната легендарност. Фактът, че такъв човек присъства тук, само подчертаваше значимостта на церемонията. Първата ми мисъл беше, че ще имам страхотна история за разказване, но после си спомних, че от този ден нататък нищо вече нямаше да бъде същото.

Брух се обърна към мен.

— Вие ли сте Хелуърд Ман, сър?

— Да, аз съм.

— На каква възраст сте, сър?

— Шестстотин и четирийсет мили.

— Осъзнавате ли важността на тази възраст?

— Поемам отговорностите на възрастен.

— Как най-добре ще изпълнявате тези задължения, сър?

— Желая да бъда приет за чирак в гилдия от първа степен по мой избор.

— Направихте ли този избор, сър?

— Да, направих го.

Брух се обърна към платформата. Той повтори отговорите ми на събралите се мъже, въпреки че според мен те би трябвало вече да са ги чули.

— Желае ли някой да разпита чирака? — запита Навигаторът другите мъже на платформата.

Никой не отговори.

— Много добре. — Навигаторът се изправи. — Елате напред, Хелуърд Ман. Застанете така, че да ви виждам.

Брух отстъпи встрани. Слязох от подиума и тръгнах към малкия бял пластмасов кръг, инкрустиран в килима. Застанах в средата. Няколко секунди всички ме наблюдаваха мълчаливо.

Навигаторът се обърна към един от мъжете до него.

— Тук ли са лицата, направили предложението?

— Да, милорд.

— Много добре. Тъй като този въпрос засяга само гилдиите, нека всички останали да напуснат и да ни оставят сами.

Навигаторът седна и мъжът, застанал вдясно от него, пристъпи напред.

— Има ли тук лица, които не са членове на гилдии от първа степен? Ако е така, нека ни направят честта да се оттеглят.

Забелязах как застаналият зад мен и малко встрани Брух се поклони леко към платформата, след което напусна залата. Той не беше сам. От групата хора на основното ниво около половината напуснаха помещението през няколкото изхода. Онези, които останаха, се обърнаха с лице към мен.

— Сред нас има ли непознати? — попита мъжът на платформата. Мълчание. — Чирак Хелуърд Ман, намирате се в присъствието на избрани членове на гилдиите от първа степен. Такова събиране не е обичайно в града и трябва да се отнесете към него с подобаваща сериозност. То е във ваша чест. След като преминете периода на чиракуване, ще станете равен на тези хора и ще сте длъжен да спазвате, точно като тях, правилата на гилдиите. Разбирате ли?

— Да, сър.

— Избрали ли сте гилдията, в която искате да постъпите? Моля, посочете я, за да го чуят всички.

— Искам да стана Изследовател на бъдещето — отговорих аз.

— Много добре, това е приемливо. Аз съм Изследовател на бъдещето Клаузевиц и оглавявам вашата гилдия. Около вас са останалите Изследователи на бъдещето, както и представители и ръководители на други гилдии от първа степен. Удостоени сме с присъствието на Милорд Навигатора Олсън в средата.

Както ме беше научил Брух по-рано, аз се поклоних ниско към Навигатора. Поклонът беше единственото, което си спомнях от инструкциите му: той ми беше казал, че не знае нищо за подробностите около тази част на церемонията, само че трябва да покажа подобаващо уважение към Навигатора, когато официално ме представят пред него.

— Някой ще направи ли предложение за приемане на чирака?

— Сър, аз искам да го предложа. — Това беше гласът на баща ми.

— Изследовател на бъдещето Ман направи предложение. Някой ще го подкрепи ли?

— Сър, аз ще подкрепя предложението.

— Строителят на мостове Леру подкрепи предложението. Има ли някой против?

Настъпи дълго мълчание. Клаузевиц повтори въпроса си още два пъти, но никой не повдигна възражения срещу мен.

— Така да бъде — каза Клаузевиц. — Хелуърд Ман, предлагам ви клетвата на гилдия от първа степен. Можете — дори и на този късен етап — да откажете да я приемете. Но ако положите клетвата, ще бъдете обвързан от нея за остатъка от живота си в града. Наказанието за нарушаване на клетвата е екзекуция по съкратената процедура. Напълно ясен ли съм?

Бях шокиран. Никой не ми беше споменавал нищо за това; нито баща ми, нито Джейз, нито дори Брух не ме бяха предупредили. Може би Брух не знаеше… но защо баща ми не ми беше казал?

— Е?

— Сега ли трябва да реша, сър?

— Да.

Беше ми напълно ясно, че няма да ми позволят да зърна клетвата, преди да реша. Нейното съдържание вероятно допринасяше за запазването на тайната. Почувствах, че нямам почти никакъв избор. Бях стигнал твърде далеч и вече усещах натиска на системата върху себе си. Да стигна дотук — да бъда предложен и приет — и след това да се откажа от клетвата беше невъзможно или поне на мен ми се струваше така в този момент.

— Ще приема клетвата, сър.

Клаузевиц слезе от платформата, приближи се към мен и ми подаде едно бяло картонче.

— Прочетете написаното ясно и високо — каза ми той. — Ако искате, може първо да си го прочетете на ум, но ако го направите, незабавно ще бъдете задължен да спазвате клетвата.

Кимнах, за да покажа, че разбирам и той се върна на сцената.

Навигаторът се изправи. Прочетох клетвата тихо, за да се запозная с изразите.

Вдигнах поглед към платформата, осъзнавайки, че другите, и не на последно място баща ми, ме наблюдават внимателно.

— Аз, Хелуърд Ман, отговорен и пълнолетен гражданин на града Земя, тържествено се кълна, че като чирак от Гилдията на изследователите на бъдещето ще изпълнявам усърдно всички възложени ми задачи, ще поставям сигурността на града Земя пред всички останали интереси, няма да обсъждам делата на моята гилдия и другите гилдии от първа степен с никой, който не е официално признат и заклет чирак или член на гилдия от първа степен, че всичко, което преживея или видя от света извън града Земя, е от съществено значение за сигурността на гилдията, че след приемането ми за пълноправен член на гилдията ще се запозная със съдържанието на документа, известен като Директивата на Дистейн, и мой дълг ще е да спазвам нейните инструкции, и освен това ще предам знанието, получено от нея, на бъдещите поколения членове на гилдията. Полагането на тази клетва е от съществено значение за сигурността на гилдията. Кълна се във всичко това с пълното съзнание, че ако изменя на което и да е от тези условия, това ще доведе до моята смърт по съкратената процедура от ръцете на моите събратя.

След като свърших да чета клетвата, погледнах към Клаузевиц. Самото изричане на тези думи ме изпълни с вълнение, което трудно овладявах.

„Извън града…“ Това означаваше, че ще напусна града, че като чирак ще поемам рискове в онези райони, които бяха забранени за мен и оставаха забранени за повечето от жителите на града. В училището се носеха слухове за онова, което се намираше отвъд града, и въображението ми вече се беше развихрило. Бях достатъчно разумен да осъзная, че реалността едва ли отговаря на всички тези измислици, но все пак перспективата ме заслепяваше и ужасяваше. Строго пазената от членовете на гилдиите тайна сякаш подсказваше, че зад стените на града се крие нещо страховито; толкова страховито, че разкриването му се заплаща със смъртно наказание.

Клаузевиц каза:

— Приближете се към платформата, Чирак Ман.

Пристъпих напред и изкачих четирите стъпала, които водеха към сцената.

Клаузевиц стисна ръката ми и взе картончето с клетвата. Първо бях представен на Навигатора, който ми каза няколко любезни думи, а след това и на останалите ръководители на гилдии. Клаузевиц назова не само имената им, но и техните титли, някои от които бяха непознати за мен. Само за няколко секунди бях залят от толкова нова информация, колкото не бях получил в училището през целия си живот досега.

Имаше шест гилдии от първа степен. Освен гилдията на Клаузевиц, Изследователи на бъдещето, имаше гилдия, която отговаряше за тракцията, друга за железния път и трета за строежа на мостове. Казаха ми, че това са гилдиите, които носеха главната отговорност за съществуването на града. Подпомагаха ги две други гилдии: Пазителите на реда и Гилдията за разменна търговия. Всичко това беше ново за мен, но си припомних, че понякога баща ми беше споменавал за мъже, които имаха като титли имената на техните гилдии. Например бях чувал за Строителите на мостове, но до този момент нямах никаква представа, че изграждането на всеки мост е събитие, обгърнато в тайнственост и различни ритуали. Как можеше един мост да е толкова важен за оцеляването на града? Защо бяха нужни пазители на реда?

Всъщност какво криеше бъдещето?

Клаузевиц ме отведе да се запозная с членовете на Гилдията на бъдещето, между които беше и баща ми. Присъстваха само трима; казаха ми, че останалите били извън града. След като свърши представянето, поговорих с членовете на останалите гилдии, сред които имаше поне по един представител от първа степен. Останах с впечатлението, че работата на гилдиите извън града отнема много време и ресурси, защото на няколко пъти един или друг от мъжете се извиняваше, че не всички членове на тяхната гилдия присъстват на церемонията, тъй като са извън града.

Един необичаен факт ме порази по време на тези разговори. Бях го забелязал и по-рано, но не му обръщах внимание. Ставаше въпрос за това, че баща ми и другите членове на Гилдията на бъдещето изглеждаха значително по-възрастни от останалите. Самият Клаузевиц беше със завидно телосложение и мантията му придаваше достолепен вид, но изтънялата му коса и измършавяло лице издаваха, че е в напреднала възраст. Според мен беше поне на две хиляди и петстотин мили. Сега, когато го виждах в компанията на неговите връстници, баща ми също ми се струваше видимо по-стар. Беше на възраст, близка до тази на Клаузевиц, и все пак логиката противоречеше на фактите. Това означаваше, че баща ми е бил на около хиляда и осемстотин мили, когато съм се родил, а вече знаех, че в града е обичай да имаш деца, колкото се може по-рано, веднага след като достигнеш зрелост.

 

Липсваше един човек, който ми се искаше да присъства. Това беше Джейз.

Докато разговарях с един от членовете на Гилдията за тракция, попитах за него.

— Гелман Джейз? — каза той. — Мисля, че е извън града.

— Не можа ли да се върне? — попитах аз. — Деляхме една стая в училище.

— Той ще отсъства през следващите мили.

— Къде е?

Мъжът само се усмихна на въпроса ми, което ме вбеси… нали положих клетвата, защо нищо не ми казваха?

Забелязах, че не присъстват никакви чираци. Всички ли бяха извън града? Ако беше така, това вероятно означаваше, че много скоро и аз ще мога да изляза.

След като разговарях с членовете на гилдиите, Клаузевиц помоли за внимание.

— Предлагам да повикаме администраторите — каза той.

— Има ли някакви възражения?

Сред членовете на гилдиите се разнесе одобрителен шепот.

— Е, в такъв случай ще напомня на чирака — продължи той, — че това е първият от многото случаи, в които ще трябва да се съобразява с положената клетва.

Клаузевиц слезе от платформата, а двама мъже отвориха вратите на залата. Бавно, останалите членове на гилдии се присъединиха отново към церемонията. Сега атмосферата беше много по-непринудена. Докато залата се изпълваше с хора, дочух смях и забелязах, че в задната част приготвят дълга маса. Явно администраторите не възразяваха срещу това, че бяха изключени от току-що протеклата церемония. Предположих, че това се случва достатъчно често и се разбира от само себе си, но се зачудих какво ли си мислят. Когато таен ритуал се провежда открито, какъвто беше случаят, това дава повод за размисъл. Никакви мерки за сигурност не биха били толкова строги, че да ги заблудят какво точно се случва по време на церемонията за полагане на клетва, въпреки че самите те не присъстваха в залата. Доколкото знаех, на вратата нямаше охрана; какво би попречило на някой да подслушва, докато полагах клетвата?

Нямах много време за размисъл, защото в залата настъпи оживление. Хората разговаряха помежду си приятелски и шумът се усилваше, докато върху масата нареждаха големи плата с храна и различни напитки. Баща ми ме водеше от една група при друга и ме представяше на толкова много хора, че вече не можех да запомням нито имената, нито титлите.

— Няма ли да ме запознаеш с родителите на Виктория? — попитах го, когато видях Строителя на мостове Леру — той стоеше отстрани с една жена администратор, за която предположих, че е жена му.

— Не… това ще стане по-късно.

Продължихме нататък и се озовах сред друга група от хора, с които трябваше да се ръкувам.

Чудех се къде е Виктория, защото след като церемонията беше приключила, предстоеше да бъде обявен и годежът ни. Вече нямах търпение да я видя. Това се дължеше отчасти на любопитство, но и защото вече я познавах. Множеството от хора, които бяха по-възрастни и по-опитни от мен, ме потискаше, а Виктория беше моя връстница. Тя също учеше в училището, познаваше същите хора като мен, беше на същата възраст. В тази зала, пълна с членове на гилдии, тя щеше да е добре дошъл приятел, който да ми припомни за всичко онова, което оставил зад себе си.беше достатъчно за един ден.

Времето минаваше. Не бях хапвал нищо, откакто Брух ме събуди и при вида на храна, усетих колко съм гладен. Вниманието ми беше отвлечено от тази по-светска страна на церемонията. Идваше ми в повече. Още половин час баща ми ме развеждаше наоколо и разговарях без особен ентусиазъм с хората, на които ме представяше, а единственото, което исках в този момент, беше малко спокойствие, за да мога да премисля всичко, което ми се случи.

Накрая баща ми ме остави да говоря с група хора от отдела по синтетика, които, както разбрах, отговаряха за производството на всички синтетични храни и органични материали, използвани в града, и се приближи към мястото, където стоеше Леру. Видях ги как си разменят няколко думи и Леру кимна.

После баща ми се върна и ме отведе встрани.

— Изчакай тук, Хелуърд — каза той. — Ще обявя годежа ти. Когато Виктория влезе в залата, ела при мен.

Той бързо се отдалечи и поговори с Клаузевиц. Навигаторът се върна на мястото си на платформата.

— Членове на гилдии и администратори! — започна Клаузевиц, като се опита да надвика шума от разговорите. — Имаме още един повод за празнуване. Новият чирак ще се сгоди за дъщерята на Строителя на мостове Леру. Изследовател на бъдещето Ман, ще се изкажете ли?

Баща ми отиде в предната част на залата и застана пред платформата. Като говореше бързо, той произнесе кратка реч за мен. Освен всичко останало, което ми се беше случило тази сутрин, това ме постави в още по-неудобно положение. Чувствах се неловко в негово присъствие — баща ми и аз никога не сме били толкова близки, колкото излезе от думите му. Исках да го прекъсна, да напусна залата преди да е свършил, но беше ясно, че все още съм в центъра на вниманието. Чудех се дали членовете на гилдиите имат някаква представа, че цялата тази церемониалност омаловажава значимостта на случващото се.

За мое облекчение баща ми спря да говори, но остана пред платформата. От другата страна на залата Леру обяви, че иска да представи дъщеря си. Вратата се отвори и влезе Виктория, съпроводена от майка си.

Както ме беше инструктирал баща ми, аз застанах до него. Той ме поздрави. Леру целуна Виктория. На свой ред, баща ми също я целуна и й подари пръстен. Последва още една реч. Накрая й бях представен, но не можахме да поговорим.

Празненството продължи.