Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (15)

3

Пет дни по-късно Хелуърд беше готов за път. Вече не се колебаеше дали да тръгне или не, но не му беше лесно да го обясни на Виктория. Отначало тя се беше ужасила от новината, но после изведнъж отношението й се промени.

— Разбира се, че трябва да отидеш. Не ме използвай като извинение.

— Ами детето?

— Аз ще съм добре — отвърна тя. — Какво би могъл да направиш, ако си тук? Само ще обикаляш наоколо и ще изнервяш всички? Лекарите ще се погрижат за мен. Няма да им е първата бременност, с която трябва да се справят.

— Но… не искаш ли да съм с теб? — попита той.

Тя се приближи и взе ръката му.

— Естествено — отвърна тя. — Но си спомни какво каза. Клетвата не е толкова строга, колкото си мислеше. Знам, че заминаваш и когато се върнеш, няма да има повече неизвестност. Тук си имам достатъчно занимания и ако онова, което Търговец Колингс ти е казал за клетвата, е вярно, ще можеш да ми разкажеш какво се върнеш.

Хелуърд не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на думите й. От известно време той беше придобил навика да споделя с нея много неща, които виждаше и вършеше извън града и Виктория го слушаше с огромен интерес. Той вече не виждаше нищо нередно в това, да разговаря с нея, макар да го тревожеше фактът, че тя продължава да проявява определен интерес, въпреки че според него повечето неща бяха дреболии от ежедневието.

Сега вече той нямаше никакви лични причини да отлага пътуването в миналото, а и всъщност беше развълнуван от тази мисъл. Толкова много беше слушал за това, основно намеци и неясни обяснения и сега беше настъпило време самият той да поеме по този път. Джейз се беше върнал в миналото; може би щяха да се срещнат. Той искаше да го види отново. Много неща се бяха променили след последната им среща. Дали биха се познали?

Виктория не дойде да го изпрати. Когато тръгна, тя все още спеше в стаята си. През нощта се бяха любили нежно и спокойно, като се шегуваха, че го правят за последно. Тя се беше притиснала към него, когато той я целуна за довиждане, а щом затвори вратата и тръгна по коридора, му се стори, че я чува да плаче. Той се спря за миг, поколеба се дали да не се върне при нея, но след кратко колебание продължи по пътя си. Не виждаше смисъл да удължава сбогуването.

Клаузевиц го очакваше в стаята на Изследователите на бъдещето. В единия ъгъл беше струпана някаква екипировка, а върху масата — разгърната голяма карта. Сега той се държеше различно от предишния път. Веднага щом Хелуърд беше допуснат в стаята, Клаузевиц го отведе до бюрото и без предисловия му обясни какво трябва да направи.

— Това е подробна карта на земите на юг от града и е в линеен мащаб. Знаеш ли какво означава това? — Хелуърд кимна. — Добре. Един инч от него се равнява грубо на една миля… но в права линия. След време няма да имаш вече нужда от нея. В момента градът се намира тук, а селището, което трябва да намериш, е тук. — Клаузевиц посочи към няколко черни точки в другия край на картата. — За момента това са точно четирийсет и две мили оттук. След като напуснеш града, ще откриеш, че разстоянията, както и посоките са объркващи. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, който даваме на всички наши чираци, е да се движат по следите, оставени от града. Когато тръгнеш на юг, те ще са единственият ти контакт с града и единственият начин да намериш обратния път. Рововете, изкопани за траверсите и основите, би трябвало още да личат. Разбра ли?

— Да, сър.

— Предприемаш това пътуване с една-единствена цел. Трябва да се погрижиш жените, които ти поверяваме, да пристигнат невредими в селото си. Когато това стане, ще се върнеш в града незабавно.

Хелуърд правеше изчисления на ум. Той знаеше колко време му е нужно, за да измине една миля… само няколко минути. При цял ден преход в горещо време можеше да се надява, че ще изминава поне дванайсет мили; с жените, които щяха да го забавят — половината. Шест мили на ден означаваше седем дни на отиване и три-четири дни на връщане. В най-добрия случай би могъл да се върне в града след десет дни… или една миля, както се измерваше изтеклото време в града. Изведнъж се зачуди защо му бяха казали, че няма да успее да се върне навреме за раждането на детето си. Какво беше споменал Клаузевиц онзи ден? Че ще отсъства десет или петнайсет мили… може би дори сто? В това нямаше никакъв смисъл.

— Ще трябва да измерваш разстоянието по някакъв начин, за да знаеш кога си навлязъл в периметъра на селището. Между града и селището имаме трийсет и четири точки, където сме правили дупки за анкерите. На чертежа са обозначени като прави линии напречно на релсите. Няма да е трудно да ги откриеш, въпреки че после върху тях са положени железопътните линии. Те оставят доста ясни следи по земята. Придържай се към лявата външна линия. Тоест, най-дясната като вървиш на юг. Селището се намира от тази страна на железопътната линия.

— Жените сигурно ще познаят мястото, където са живели? — запита Хелуърд.

— Точно така. Сега… екипировката, от която ще имаш нужда. Всичко е тук и те съветвам да я вземеш. Не си мисли, че може да минеш без нещо от нея, защото ние знаем какво правим. Ясно ли е?

Хелуърд отново потвърди, че разбира. Двамата прегледаха екипировката. В едната раница имаше само суха синтетична храна и две големи манерки с вода. В другата — палатка и четири спални чувала. Освен това имаше здраво въже, клещи, чифт ботуши с метални шипове… и сгънат арбалет.

— Някакви въпроси, Хелуърд?

— Мисля, че нямам, сър.

— Напълно сигурен ли си?

Хелуърд погледна отново към купчината с екипировката. Щеше да е ужасно тежка за носене, освен ако не можеше да я подели с жените, а при вида на всичката суха храна стомахът му се сви.

— Не бих ли могъл да се прехранвам с местни земеделски продукти, сър? — попита той. — Намирам синтетичната храна за доста безвкусна.

— Съветвам те да не ядеш нищо друго освен това, което е в пакетите. Можеш да си доливаш вода, ако се наложи, но внимавай източникът да е течаща вода. След като изгубиш от поглед града, ако хапнеш нещо, което расте в околността, вероятно ще се разболееш. Ако не ми вярваш, можеш да опиташ. Аз го направих, когато отидох в миналото, и бях болен два дни. Това не е двусмислена теория, а съвет, който ти давам въз основа на суров опит.

— Но в града ядем местни храни.

— Защото градът е близо до оптимума. Ти ще се отдалечиш много на юг от него.

— И това променя храната, така ли, сър?

— Да. Нещо друго?

— Не, сър.

— Добре. Един човек иска да те види преди да тръгнеш.

Той посочи към вратата и Хелуърд тръгна натам, отвори и влезе в по-малка стая, където го чакаше баща му.

Първо се изненада, после не повярва на очите си. За последен път вижда баща си преди не повече от десет дни, когато той отиваше на север; сега, за толкова кратко време, на Хелуърд му се стори, че той изведнъж е остарял страшно много. Когато влезе в стаята, баща му се изправи, и се задържа с несигурна ръка за стола. Обърна се с мъка и погледна Хелуърд. Всичко в него издаваше напредналата възраст: беше прегърбен, дрехите му — увиснали, а протегнатата ръка трепереше.

— Хелуърд! Как си, сине?

И начинът му на говорене се беше променил. Нямаше и следа от стеснителността, с която толкова беше свикнал Хелуърд.

— Татко… как си?

— Добре съм, сине. Лекарите казват, че не трябва да се преуморявам. Много често ходех на север. — Той отново седна и Хелуърд инстинктивно пристъпи напред, за да му помогне да се настани. — Казаха ми, че отиваш в миналото. Така ли е?

— Да, татко.

— Внимавай, сине. Там долу има много неща, които ще те накарат да се замислиш. Не е като в бъдещето… там е моето място.

Клаузевиц беше последвал Хелуърд и сега стоеше на прага.

— Хелуърд, трябва да знаеш, че на баща ти му поставиха инжекция.

Хелуърд се обърна.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Снощи се върна в града с оплаквания от болка в гърдите. Поставиха му диагноза стенокардия и му дадоха болкоуспокоително. Трябва да лежи.

— Да. Няма да се бавя.

Хелуърд коленичи на пода до стола.

— Сега добре ли се чувстваш, татко? — запита той.

— Казах ти… добре съм. Не се тревожи за мен. Как е Виктория?

— Справя се.

— Добро момиче е Виктория.

— Ще й кажа да те навести — обеща Хелуърд. Беше ужасно да гледа баща си в това състояние. Нямаше представа, че е остарял толкова… но преди няколко дни изглеждаше различно. Какво му се беше случило за толкова кратко време? Те поговориха още няколко минути, но скоро баща му започна да бълнува несвързано. Накрая той затвори очи и Хелуърд се изправи.

— Ще извикам лекар — каза Клаузевиц и бързо излезе от стаята. Когато се върна, с него имаше двама от здравните администратори. Те внимателно повдигнаха стареца и го изнесоха в коридора, където ги чакаше количка с бял чаршаф.

— Той ще се оправи ли? — попита Хелуърд.

— Ще се погрижат за него, само това мога да кажа.

— Изглежда толкова стар — промълви необмислено Хелуърд. Самият Клаузевиц беше в напреднала възраст, макар и във видимо по-добро здраве от баща му.

— Професионален риск — каза Клаузевиц.

Хелуърд му хвърли бърз поглед, но не получи друга информация. Клаузевиц взе ботушите с метални шипове и ги побутна към него.

— Хайде… пробвай ги — каза той.

— Баща ми… ще помолите ли Виктория да го посети?

— Не се тревожи за това. Ще имам грижата.