Синтия Озик
Месията от Стокхолм (9)

9

Той реши на следващия ден да се откаже от следобедния си юрган. Вместо това се запъти към „Моронтьорн“ — за пръв път от месеци виждаше редакцията на дневна светлина. Тук се работеше, тук беше светът, тук всичко бе в движение — правеха вестника. И всичко продължаваше така — телефони, викове, пишещи машини, докато дойдеше време секретарките да си тръгнат за вкъщи — разсилният профучаваше с приличащите на ленти юфка шпалти, запъването на някой, който пишеше шумно на машина в някоя от преградените кътчета; Нилсон крещеше: нещо липсваше, нещо беше закъсняло. Имаше някаква публична енергия — пресекливите гласни в дюшемето не бяха ни най-малко призрачни, а шумът от всичко, смлян ведно притежаваше цялостната сила на един организъм, самостоятелен, излязъл навън: един Господ знаеше какво би могло да бъде името на подобно целеустремено животно. Нямаше нищо илюзорно. Едно голямо любознателно куче. Ларш не забеляза никакви мишки. Те без съмнение бяха заключени в казармите.

— Ларш! Какво правиш тук? — Нилсон го тупна покровителствено и продължи бързо нататък в бъркотията. Културният отдел на дневна светлина представляваше възхитителна гледка — слънцето, подобно на луна, бледо, зимно, прошарено с жилки и променливо, по-скоро сиво, отколкото бледо, оформяше кръпки навсякъде. Колко необичайни бяха тези слънчеви кесийки: прозорчета! Една мъжделива електрическа крушка и обичайните драскотини и ожулени места край шахтата, която държеше асансьора в запустелия си мрак, макар че иначе столовете, бюрата и кантонерките изглеждаха пълни с живот. Зад ъгъла групата на клюкарите, която се събираше в три следобед, вече се беше заела за работа, Гунар и Андерш сред тях. Ларш остана изненадан, но, като поразмисли, нямаше нищо чудно. Нощни птици, донякъде като него, те си правеха гаргара с всичко и всички, къде, защо — а това означаваше, че, от време на време, им се налага да идват на кладенеца, за да си налеят вода.

Той дишаше през було — като в някакъв унес или транс. Беше навик, придобит от юргана — по това време бе свикнал да си подремва. Ъгълчетата на очите му го сърбяха и го дразнеха: чифт стари обръчи, през които се беше блъскал из толкова много ями. Достатъчно буден беше, но капнал и настръхнал — шепот, безразсъдство. Почувства се някак оскърбен — не го беше грижа какво е казал, който и да е. Промъкна се по-наблизо — никой не даде вид, че го забелязва, никой не помръдна рамене, за да го пусне да мине. Разказваха нещо за превода — как Свен Стрьомберг, в миг на разсеяност, разбързал се да спази срока за превод на някакъв австралийски роман, и искайки да използва думата „вярвам“, по невнимание я променил на „връзвам“ и пристегнал вярната си героиня с възли.

— Не бива да вините Свен, това може да се случи на всекиго. С всички тези игри на думи и омоними.

— Понякога и най-големият майстор греши. И Омир…

— Фройд. Психологическа замяна.

— Забравяш, че Свен Стрьомберг изобщо няма психика.

— А какво си държи в шкембето?

— Някакво сирене. Можеш да го подушиш в дъха му.

— Това в дъха му не е сирене.

— Тези „бисери“ поне са си негови, не ги е откраднал от другиго.

Смях.

— Някой виждал ли е Флудкранц?

— Чух, че избягал във Финландия да се скрие там.

— Получил е делириум тременс. Дори ушите му се тресат. И ставите. О, Господи, последния път, когато го видях, беше като пихтия.

— Сам си е виновен. Изпроси си го.

— Говорят, че имал самоубийствени наклонности.

— Кой, Улуф ли? Той пие витамини!

— Е, иска хората да говорят за него. Това е по-добре, отколкото всяка седмица да го погребват на културната страница.

— Направи така, че стана прочут. Цялата тази работа му е много приятна.

— Ръката му трепери. И брадичката му.

— Това е номер. Той е актьор. Най-великият от всички трагици в историята.

— Моля ви, човекът страда. Болен е. Не е нормален.

И така нататък. Това беше скандалът този месец. Един от рецензентите в един от вечерните вестници, уважаван (според някои опасно ревнуван) млад поет, който неотдавна бе публикувал втората си стихосбирка, беше разобличен — от Свен Стрьомберг, точно от него! — като плагиат. Абсолютно всички стихотворения на Улуф Флудкранц, до едно, от втората му стихосбирка били откраднати преводни творби на различни американски поети. Флудкранц всъщност проявил пълна наглост да включи покрай по-надеждните непознати няколко строфи от Робърт Фрост, които самият Свен Стрьомберг бил превел преди десетина години за една антология, разпродадена с намаление шест седмици след издаването и: „Бардове на Новия свят“. Най-чаровното обстоятелство в тази история беше нещастната и кулминация — как Свен Стрьомберг разкрил престъплението най-случайно, защото той беше прочут с това, че никога не четеше нищо, за което не му се плащаше. От друга страна, беше прочут и с това, че жадно и безкритично лочеше и най-безсрамно сиропирани ласкателства, тъй че когато Улуф Флудкранц изпратил — изпратил! — екземпляр от криминалното си томче със сладникаво сладкодумно посвещение на Свен Стрьомберг и той асимилирал това посвещение, в което бил наречен най-изтъкнат литератор на нацията, за него било напълно естествено (като благовъзпитан мъж) да върне комплимента, като даде подкрепа на най-новите литературни творения на Улуф Флудкранц. „Абсолютно оригинално“, написал той на Улуф и повтарял на всеки, когото срещнел: „Абсолютно оригинално“. Одобрението на Свен за абсолютната оригиналност на творбите на Улуф вече било получило достатъчно разпространение в литературното гърне, когато, прелиствайки страниците, за да разгледа пак приятното посвещение на Улуф, Свен Стрьомберг най-случайно попаднал на познатите стихове на Робърт Фрост. В негов собствен превод. Откраднати, присвоени.

Това беше най-възхитителният шок на сезона досега. Клюките в три следобед — вече беше почти пет — бяха въртели историята ту така, ту иначе, анализирайки мотивите, последиците. Кой кого беше измамил? Лудият Улуф! — да си сложи главата в устата на лъва, ала като преди това го е разбудил. Клетият лъв обаче съвсем не беше в състояние да хапе. Дали това беше случай на гняв, на злоба, на отмъщение, на отчаяние? Или — „Напротив“ — както твърдеше Гунар — на пакостливост, простащина, фарс, дадаизъм? Постмодерна интрига. Свен стоеше зад всичко това: тъкмо Свен беше изровил за Улуф всичките тези американци, находчиво избрани с малко име Робърт. Робърт Крийли, Робърт Мези, Робърт Блай! Робърт Лоуъл, Робърт Пен Уорън, Робърт Грейвс. Андерш не искаше да има нищо общо с тази теория, с която се търсеше престъпникът под леглото. Тежък нещастен случай за патриотите-реформатори, независимо какви са били намеренията. Точно това, от което имаме нужда, разобличени, да се видим какво представляваме, да ни се натрият носовете в праха на кукления дом. Кулминация на ироничната бурлеска на шведската ограниченост. Демаскирани веднъж завинаги в дребнавостта на литературния живот в грохналия стар Стокхолм.

— Крокодили! Изкарвайте си прехраната! — изкрещя Нилсон, профучавайки покрай тях. Секретарките си тръгваха за вкъщи. Луноподобното слънце бе избледняло в прозорците. Гърнето вреше и кипеше.

— Да, но има нещо друго — обади се Ларш. Никой не го чу. От злата участ на Улуф Флудкранц те се бяха прехвърлили на вестника му, дали щяха да го уволнят или да го задържат като културен герой. Той, независимо какво човек смяташе за него, беше смел — не можеше да не му се признае, че притежава жива съобразителност — всички тези Робъртовци! Да не говорим за размиването на границите и на пределите на собствеността. Интернационализъм срещу местната локва. Социализъм в идеала — текстът е всичко, без значение кой го е създал. Шекспир под друго име. Един тесногръд морализатор може и да говори за кражба, но какво беше това, ако не ореолът на универсалното, към който се бе устремила цялата планета? Достъпна за всички красота, която преминава от ръка на ръка сред всички нации. Глупакът в случая беше Свен Стрьомберг — разобличаващ шарлатанина с цената на собственото си достойнство. Колко нелеп беше скокът от „Абсолютно оригинално“ до „Спри, крадецо!“ — всичко се обръща към онзи, чийто вол е бил прободен: ето на.

Въпреки всичко нито един от тях не би имал нищо против Улуф Флудкранц да бъде уволнен.

Толкова за врящото гърне в ранния зимен здрач. Цигарен дим висеше във въздуха като разкъсани мрежи. По целия свят огромният черпак бъркаше ли, бъркаше. Поети, мечтатели, мислители, наемни бездарни писачи. Амбициозни и съзерцателни. Опортюнисти и провокатори. Мистици и прелъстители. Това врящо гърне — тези горещи приливи и отливи — Ларш под юргана си, съвсем наблизо пеш, беше се изолирал от тях седмица подир седмица: само за това да може да зърне окото на баща си. Баща му също беше избягвал врящото гърне. Дрохобич вместо Варшава, Дрохобич вместо Париж, Дрохобич вместо което и да било друго място.

— Господа, сроковете! — изкрещя Нилсон, профучавайки покрай тях, беше си облякъл палтото и си беше сложил шала. Сплотената групичка се раздвижи и от центъра и спокойно пристъпи, или по-скоро леко беше изхвърлена единствената литераторка на „Моронтьорн“, с мъжка риза и вратовръзка, и поздрави Ларш с два вдигнати пръста, единият с потъмнял оток на професионален писател. Слуховете за нея бяха, че от двадесет години е постоянна любовница на Свен Стрьомберг; тя не беше промълвила и една сричка в негова защита — гласът й и бездруго притежаваше крехкия електронен отличителен тон на служебен преводач — малката и, лукава уста обаче притежаваше някаква разкошна навлажнена сладост. У всички тях, цялата шайка в три часа следобед, имаше такава сладост — разреденият мед на благоговението. Литературни създания, които служеха на музите, които отстъпваха пред тях и понякога ги предаваха. Техните така наречени скандали, техните боричкания, техните вражди, техният полиморфен живот в кипящото гърне: колко безхитростни, колко далечни от дворците, където трещяха истинските мълнии, колко слаби изглеждаха всички те пред олтара на неподвижното око на бащата на Ларш. Сега те обличаха подплатените си якета, слагаха кожените си шапки и мъхнати ботуши; на Ларш му се струваше, че те се държат високомерно с него, или че бяха забравили за него — ето го Гунар, втурнал се навън, ето го и Андерш, бързат при съпругите си, пастроците си, лелите си, при охкащите си, възстари домакинства. Врящото гърне беше изгаснало. „Моронтьорн“ започваше да придобива своята рахитична нощна външност.

— Чакайте — пак извика Ларш — има нещо друго.

Те се движеха в непрекъснат поток покрай него, някои към задръстването пред асансьора, но повечето слизаха надолу по стенещото дървено стълбище. Клетият стар „Моронтьорн“, сгромолясващ се назад — в миналия век, в нощта, в разрухата. Мишките вече се приготвяха да излязат навън, чуваше се как вървят на учение в сгъстен боен строй зад стените.

Ларш изтича към площадката на върха на стълбището и викна надолу:

— Нещо друго! Новина!

Любовницата на Свен Стрьомберг, навличайки моряшкото си палто върху ризата и вратовръзката си, се спря на стълбищната площадка.

Ларш извика:

— „Месията“ се появи! Тук! В Стокхолм!

Тропот по стълбите, брътвежи, тътен.

— Това е Ларш Андеменинг — обясни любовницата на Свен Стрьомберг на площадката под нея. — Мисля, че възвестява Второто пришествие.

— Не ми разправяй само, че Улуф Флудкранц се е върнал от Финландия! — извика някой нагоре. — Толкова скоро, а?

Разнесе се смях по цялото стълбище.

— Дъщеря му има ръкописа. Намерен е — извика Ларш.

— Какъв ръкопис?

Ларш се наведе през перилата. В сумрака на всички тези стълби хиляда мъждеещи лица се вдигаха към него.

— „Месията“ — извика той. Изгубеният „Месия“ на Бруно Шулц.

— Стокхолмска мълва. Разсадникът на света.

— Онзи поляк ли? Той не е имал никога дъщеря.

— Ако не си чувал за това, остави Ларш да се занимава с него.

— Или ако е за някой мъртъв.

— Не, не, те всички са мъртви. Толстой. Ибсен. Дори Стриндберг. Ларш научава всичко, само ако е напълно объркано и неясно.

— Ако никога не е съществувало.

— Ако ти си искал да не е съществувало.

— Ларш! — Беше Андерш на средата на стълбището. — Тайната излезе наяве. Всичките тези възкресявания, с които се занимаваш. Всичките тези велики неизвестни и езотерици, вдигнати от гроба…

Любовницата на Свен Стрьомберг рече отчетливо:

— Ларш Андеменинг, месията от Стокхолм.

— Крокодили! — изкрещя Нилсон. — Винаги търсите сензация.

В долния край на стълбището Ларш завари Нилсон да го чака.

— Телефонистката ми даде това секунди, преди да си тръгне. Срещнах я, когато излизаше от дамската тоалетна. Ларш, защо не си прекараш телефон у дома? Служителите тук не са ти лични прислужници. Аз не съм ти камериер.

Ларш прочете:

ЗВЪНЯ ГОСПОЖА ЕКЛУНД. ДОКТОР ЕКЛУНД СЕ Е ВЪРНАЛ. МОЛЯ ВЪРНЕТЕ КЛЮЧА?

Той настоятелно продължи:

— Но вие знаете какво означава това — ако „Месията“ е намерен.

— Означава още една книга на този свят — отговори Нилсон — която не е „Пипи Дългото чорапче“. Ларш, хората се оплакват — рецензиите ти са фактически богословски тиради. В понеделник ни трябва малко повече здравомислие, какво ще кажеш? Малко по-леко със сюрреалното, карай по-кротко с екзистенциалните страхове, какво ще кажеш? Можеш да пробваш.

Ларш беше влязъл във врящата тенджера и тя го беше избълвала обратно.