Синтия Озик
Месията от Стокхолм (7)

7

Оказа се лесно да не ходи при Хайди. Разбра, че е лесно. Хайди не му беше никаква. Не беше изгубил никого. И все пак, от време на време го тормозеше някаква тежест, някакво натрупване в белия дроб, някаква вътрешна загуба, лепкава като скръб.

Докато минаваше покрай Академията, изведнъж проумя, че учестеното дишане, лепкавостта беше най-обикновена ярост. Госпожа Еклунд. Тя ревнуваше: беше го нарекла колекционер, а баща му — скелет. „Съпругата на един лекар смята, че ти си или луд, или шарлатанин“ — това беше от онази пачка писма, която Хайди бе успяла да измъкне от Варшава: тя беше изрецитирала това оскърбление с наслада. „Без съмнение преводът е лош“, наистина бе добавила тя. Той бе грабнал полския оригинал. Думите не промениха мястото си. Принадлежаха на Витолд Гомбрович, един от епистоларните другари на баща му. Шест години преди стрелбата (Хайди ги беше пресметнала), бащата на Ларш в отворено писмо до печата беше изплюл злобната си критика към онази докторска съпруга и нейните мнения:

„Драги Витолд… Това са инстинктите на масите, които помрачават у нас яснотата на възгледите ни, това е арсеналът на атавистичната банкрутирала логика… Ти вземаш страната на малоценните.“

Бедната докторска съпруга беше жена, която Гомбрович случайно срещнал в трамвай номер 18 на улица „Вилча“ през 1936 година. Вероятно беше вярно, че Гомбрович е взел страната и. Тя била вбесена: не разбирала бащата на Ларш. Луд или шарлатанин. Тя го укорявала, защото не го проумявала. Варварска епистемология!

Тя сигурно сега е стара жена, тази докторска съпруга, която Гомбрович бил срещнал в трамвай номер 18, стара колкото Юзефина, годеницата, или пък вече мъртва. Гомбрович, мрачният хуморист, също бе мъртъв. „Ти вземаш страната на малоценните“. Над Академията, в нощното небе, понесено във въздуха, реещо се високо сред обилния сняг, Ларш видя, или почти видя, тялото на баща си, което съвсем не бе скелет — нажеженото до бяло привидение, издуто от светлина, изпъчено, светлината разтегнала кожата на баща му така, че бе станала прозрачно бяла. Този баща-балон, излъчващ светене, светлина, която падаше на пластове от подутото тяло, той се понесе в бялото течение и се сля с него. Най-напред размазано петно, после зацапано петно, накрая пустота: над покрива на Академията сега остана само валежът от снежни дефиси, които ярко падаха.

Беше четвъртък вечер. В „Моронтьорн“, на бюрото на Андерш, в неговото преградено кътче, Ларш — строг, еклектичен, неспокоен — печаташе на машина рецензията си за следващия понеделник: нова книга на Данило Киш, преведена от сърбохърватски; там беше и Гунар, надвесен над него, дразнеше го и го ръчкаше; там беше и Андерш, който току-що бе слязъл от допотопния асансьор, като издишваше драконска пара, целият на ленти и точки от топящ се сняг. Андерш изрита галошите си и се присегна за водката си. Дребните мишки се разтърчаха. Страницата на Ларш беше покрита с петна от печатни грешки. Той започна отново да пише първото си изречение: „Това е една вселена, ограничена в рамките на капан, в който единствените герои са жертви, в който безмълвието е само за дръзките.“ Величествен монолог — в същия миг му станаха противни собствените му думи, банални, надути, позьорски. Само пози. В главата на Ларш премина световъртеж. Онези двамата, Гунар и Андерш, продължаваха да се въртят около него — двойка ужасни вариететни изпълнители, съперници, сиамски близнаци. Играеха стария си водевил: лудуваха и се заяждаха, дразнеха се един друг и дразнеха и Ларш. Андерш подаде на Ларш листче — сигурно от Хайди, викаше го да се върне при нея. Нужен и беше, предаваше се. Бележката, обаче, със записано небрежно съобщение по телефона от сънливата служителка от приемната на „Моронтьорн“, съдържаше безсмислени думи. ГОСПОЖА ЕКЛУНД ТЕЛЕФОНИРА ЗА СЕСТРА ВИ. Каква глупачка беше това момиче долу. Ларш покорно напълни чайника на Андерш от чешмата в коридора. В преграденото кътче на Андерш Гунар весело четеше „ограничена до размерите на капан, в която героите са жертви“ и всичко останало. Ларш се почувства засрамен. Той не можеше да се ядоса на тези интересни страдалци, но се почувства без тежест в света, като молекула, която се клати напред-назад в някакъв улей.

— Господа — рече той — тръгвам. — И се запъти пеш с тежки стъпки да си получи чехите и поляците от книжарницата на Хайди.