Синтия Озик
Месията от Стокхолм (6)

6

През уикенда отиде да посети майката на Улрика. Тя живееше в предградията, в един район извън града, който някога е бил полуселски, а сега се превръщаше все повече и повече в турски. Майката на Улрика се гордееше с къщата си — семейството и по майчина линия я бе притежавало от седем поколения. Основите бяха каменни, останалата постройка — от ръждиви на цвят тухли. Ларш внезапно си помисли — за пръв път — че и косата на Улрика бе имала такъв цвят: тухла, цялата поръсена с прашно кафяво. Биргита, първата му жена, беше обикновена блондинка. Не беше чувал нищо за Биргита от повече от десет години. Тя се бе омъжила повторно и имаше две малки деца, само това знаеше, а иначе почти никога не се сещаше за нея. На Улрика той преди беше много ядосан, защото беше отвела дъщеря му в Америка. Но ядът му се бе уталожил, а когато майка и, доста смутена, го бе повела към къщата, той си даде сметка, че напоследък и Улрика рядко се бе мяркала в мислите му. Дори споменът за малката му дъщеричка бе започнала да избледнява.

— Ларш! Трябва да ми казваш, когато се готвиш да идваш. Трябва да ми се обаждаш, за бога!

— Аз нямам телефон.

— Ти по-рано не беше толкова примитивен. Погледни ме, като ходеща питка от кал съм, виж на какво приличам, идвам от градината…

— Донесох ти нещо. Моят апартамент е много малък и няма място да държа нищо.

Устата на майката на Улрика внезапно се пристегна навътре. Това беше номер, за който Ларш си спомняше от Улрика.

— Не мога да пазя тук твои вещи Ларш. Не е редно. Ние вече не сме роднини. А и Улрика вече си има американски любим. Инженер. Работи в Ай Би Ем.

— Тази вещ е на Карин, не е моя. — Той извади плосък правоъгълен предмет от чантата си за документи и го постави между двамата на масата в салона.

— И какво трябва да правя с това нещо?

— Прибери го някъде.

— Няма никакъв смисъл в това да пазя бебешка играчка като тази. Когато следващия път видя Карин, тя ще е възрастен човек. Мога да ти покажа последните и снимки, ако искаш — пристигнаха само преди седмица. Голямо, високо момиче. А всичката тази черна коса — наследила я е от теб, преди да побелееш. Но виж — рече тя — боичките всичките са засъхнали и не стават за нищо.

— Отдавна са така.

— И за какво ми е този боклук с изсъхналите боички?

— За спомен.

— Това е твоята представа за спомен, помози Бог! Това е, защото ти нямаш представа какво е да наследиш нещо Ларш. Не те обвинявам. Винаги съм ти съчувствала.

— Когато Карин беше мъничка, тя обичаше да рисува — рече Ларш.

— Всички деца обичат да цапотят.

Невежествената стара вдовица. Той си спомни за рисунките на баща си, „готови, чакащи ни в началото на живота“. Дали беше възможно тези предопределени образи да преминават от поколение на поколение? Той си спомни как някои призрачни линии, безпричинни, странно силни и властни, го бяха удивили, че излизаха изпод стиснатата свирепо в юмруче ръка на дъщеря му: силата на гена. Улрика не бе обърнала голямо внимание.

— Аз казах на Улрика колко ще и бъде трудно, ако се ожени за сирак. В нашето семейство винаги сме притежавали собствена къща. Тази, същата къща, в която сега седиш, масивна, с каменни основи и хубави тухли, щом искаш да говорим за спомени! И с хубава градина. Улрика, казах и, ние знаем кои сме. Ние сме си оттук и винаги сме били тук. Казах и че да тръгне с един сирак е все едно да тръгне с циганите. Ти не си виновен, Ларш. Но за Улрика това не беше редно. Не си мисли, че не съм и казала! Накрая тя самата стана циганка. Един Господ знае кога ще намери пътя си за дома. Може би никога. Тя вече говори американски ден и нощ, дори и на сън. Карин на тези снимки прилича на същинска американка, нали? Виж и обувките! Улрика не бива да й позволява да носи такива обувки. Виж и тъмната коса. Никога не съм си мислила, че ще имам внучка, мургава като тези турци тук наоколо. Те сега са навсякъде, нанесоха се край нас и от двете ни страни. Не мога да изляза да работя в градината, без някой турчин да ме наблюдава. А жените им са още по-лоши.

Той остана при нея още час, различавайки Улрика във всеки от жестовете и — преди никога не беше забелязвал това. От време на време се вглеждаше в снимките на дъщеря си. Очевидно беше, че тя ще порасне висока, но иначе той трудно я възприемаше като свое собствено дете. Още не можеше да се примири с името и — той, който беше избрал собственото си име и при това от речника, като заклинание. Карин: Улрика бе поискала това просто име. Ларш беше мечтал за четирите библейски майки. Рахил, Ребека, Сара, Леа. На снимките — той ги държеше като тесте карти, несериозно — Карин се отдалечаваше от него, не приличаше на друго, освен на гипсова отливка с празни очи. Оригиналът беше някъде другаде. На снимките тя изглеждаше по-възрастна и по-грубовата от онова пъргаво дете, от чиято кутия за бои той искаше да се отърве. Можеше да я срещне един ден, но можеше и да не я срещне. Ако тя закопнееше за него, щеше да го издири. Ако той заслужаваше това, тя щеше да проучи неговия случай. Дори едно дете можеше да изучи загубата. Запита се дали да не си вземе обратно кутията с бои — майката на Улрика просто щеше да ги изхвърли, не би могло да е по-ясно. Но ги остави там.