Синтия Озик
Месията от Стокхолм (4)

4

Беше излязъл суров вятър, който властно се разпореждаше с тъмнината в един часа. Мракът продължаваше да запраща сняг в лицето на Ларш и той зави шала около носа и устата си — колко топъл само беше дъхът му в пещеричката, която се бе оформила така! Той бързо мина покрай Борсата и Академията — никъде нямаше запалена крушка, дори и размазаната светлина на фенерчето на пазача не се виждаше. Поредица от побеляващи покриви: колко лесно се виждаше в най-гъстия мрак през лещата на снега. Виещите се спираловидно снежинки с прекъсване падаха край него като морзова азбука. Мирис на нещо изгорено, какво ли беше? Комини. Най-сетне му стана ясно, че върви бързо и е стигнал далече, стъпваше тежко, потичваше, вече бе прекосил моста над шлюзовете, където соленото Балтийско море водеше битка на живот и смърт с връхлитащите сладки води. Той осъзна накъде се е запътил. Този мирис на изгорено. Заслуша се за пожарните. А, комините. Тихо навсякъде: тук беше улицата, където някога бяха живели Нели Закс и майка и. Апартаментът на поетесата, прозорците на поетесата. Всичко там умираше. Той стигна до края на Бергсундстранд в точката на кипене, прегрят под шала и шапката си. Малкото коли с безсънните си фарове се плъзгаха покрай него като бавни котки. Стокхолм, подреден порядъчен град си имаше свой подземен живот, своя скрита безсъница. Всеки, който има тайна в Стокхолм, се върти безспир в празнотата на нощта, а не в съня си.

Зад преградата на въртящите се снежинки шпиловете приличаха на завихрени магьоснически шапки на Мерлин. Двадесет улици зад него гласовете на Гунар и Андерш пулсираха, носеха се във въздуха. Писъци на чайки. Дори сега, когато него го нямаше там. Самохвалство, многословни преструвки в стил рококо, какви позьори! Изтъркани от седене по рафтовете, износени от ходене по магазините, одраскани, обезобразени. Главно техните драскотини събуждаха обичта на Ларш към тях, техните недостатъци, тяхната деградация. Те бяха като Тю, сина на Один, бога на войната, бога на победата. Най-напред Фанрир Вълка отхапва цялата му ръка. След това всичко друго от могъщия Тю — глава, туловище и трите му останали крайника — изчезва, за да остане само Денят на Тю — „вторник“. Ларш обичаше и тяхната осакатена миризма на драскачи, слаба и неясно скверна, изпарение обрано като пяна от вездесъщата спареност на „Моронтьорн“, като някаква плесен, възродила се от древността. Доколкото Ларш знаеше, и той самият беше просмукан от тази миризма. Мишките бяха невинни. Техните чисти по военному топчета не оставяха мирис.

Миризмата на изгорено във въздуха. Неговата собствена пот. Усилието. Краката му като сандвичи на скара. Ах, комините на подмишниците му, влажни и пламтящи под вълната. Пред себе си различи разделената с декоративна украса врата на книжарницата на Хайди. Тя често беше сред будуващите нощем. Жена на шестдесет и пет или там някъде, закръгленко вързопче с момичешко име. Тя носеше косата си на къдрав бретон като момиче, но къдриците и бяха бели и като на овца и падаха на букли към двата кротко поставени не на място черни мустака, които подскачаха неравномерно над дръзките и очи. Дръзки и тъмни като черешки със загрубели кожички вместо клепки. Сладникаво — да наречеш едно дете на измислено сираче от роман. Германците са сантиментални. Те използват думата Heimweh. Англичаните казват homesickness, носталгия, същото е на чист шведски. Hemsjuk. Дай им на германците да разтеглят като безкраен ластичен ремък от ужасна сладникавост цялата тази меласова злочестина. Хайди, самозвана изгнаница, отричаше да изпитва всякакъв пристъп на Heimweh, плюла била на това. Тя беше практична и нетърпелива и отдавна се беше отказала да се подиграва на името си. През последните няколко десетилетия, обясняваше тя, то всъщност започнало да й подхожда. Тя сякаш бе променила характера му по аксиомата на собственото си твърдоглавие: от плах еделвайс в силите на изпълнена с решимост старческа взискателност. Ларш не се боеше особено много от нея, но все пак изпитваше лек страх.

В тясното преддверие на книжарницата и той изтупа с обувките си толкова силно, че от стъпалата им се изтърсиха ледени парчета. Видя светлина в тясната задна стая — нещо като коридорче зад високия гръб на рафтовете за книги, и предположи, че тя сборува фактурите си, или разопакова доставените тази седмица книги. Беше необичайно силна за дребната си закръглена фигура, една набита, топчеста, дребна като джудже жена, и можеше да вдига и мести непосилно тежките, изпратени от чужбина кашони сама — въпреки че, когато книжарницата беше отворена, тя си имаше едно момче — турче, което влачеше стоката. Или пък, помисли си той, може да седи на светлината на чудноватата си стара лампа (тази лампа, беше обяснила тя, била единствената вещ, която и се сторило, че трябва да вземе със себе си от Германия, ако не се броят и няколкото книги) и чете това, което току-що е пристигнало — тя четеше своята стока на почти всички езици. Стоката и беше от цял свят. Книгите блестяха пред него на витрината: лъскави правоъгълници, като портрети в рамка — най-новите американци, от Северна и Южна Америка, най-старите руснаци, огромната и солидна компания на англичаните и англичанките от деветнадесети век, минимален брой чехи и поляци, цял лес на Балзак, а освен това и речници и енциклопедии. Витрината беше претъпкана от пода до тавана: стъпаловидна пирамида, наблъскана на всяко равнище с всички възможни азбуки. Вертикално, по средата, като пъхната в средата на венец роза, или като страж, пазещ трезор, стоеше право, наистина стоеше право, сякаш върху лъвски лапи — огромно и страховито издание на Drottingholm: ett kungligehem, „Дворецът Дротигнгхолм: кралският дом“, с цветни снимки на кралското семейство: кралят с вълнистата си коса, висок, русокос, невъзмутим, двете малки очарователни принцеси в парка, стеснителният малък принц в моряшко костюмче върху облечена с дамаска софа и каращата човек да се разтрепери от красотата и кралица с идеалните и зъби и тъмни иберийски очи. За кралицата се говореше, че била интелигентна, потомка на благородници маранос, покръстени сефарадски евреи. Прикритите евреи, отдавна на изчезване. Хайди сега беше шведска патриотка. Когато кралската фамилия се продадеше, тя поставяше на витрината един от онези гигантски томове с пейзажи, самите те просторни като полята, представящи снимки на вятърни мелници и замъци, с елени, препускащи в снега и чайки в езерото Венерн, и статуя на Селма Лагерльоф, седнала, косата и събрана в бронзов кок.

Ларш извади джобното си ножче и почука на остъклената врата. Никой не го чу. Той пак почука. Тя можеше да е забравила лампата и да си е отишла у дома, в апартамента си. Ларш я беше превърнал в своя довереница — Хайди беше една от малцината, които знаеха това, което той знаеше — но въпреки това никога не беше ходил в апартамента и. Апартаментът беше дотолкова реален факт, доколкото и мълвата за съпруга и доктор Еклунд. Истинският подпис на брачната и връзка стоеше изрисувана със златни букви върху витрината BOKHANDLARE, „Книжар“. Когато заключеше вечер, тя се гушваше в обятията на нафтовата си печка с две дюзи, квадратната си малка масичка и походното си легло. Сред неравните форми на картонените кутии в задната си стаичка тя имаше мъничък хладилник и мъничка тоалетна, както и порцеланов леген на сини точки и чудноватата германска лампа — абажурът и представляваше кристален жълт нарцис, и чайник. Нямаше никаква баня, макар че оградената ниша, подобна на тесен проход, може би заграждаше душ. Нямаше и радио: нищо, по което да слуша музика. Беше безразлична към музиката. Тя сякаш беше някакъв горски гном, който си беше сглобил немебелирана колибка, само с едно-единствено украшение — неизбежният жълт нарцис.

Светлината потрепна, намаля, пак се увеличи. Пред нея беше преминала някаква фигура. Ларш пак потропа с джобното си ножче по стъклото. И ето че се чу Хайди с монотонния и германски стържещ глас:

— Добре, добре, светът още не се е свършил, ще ми строшиш вратата! — Тя беше прекосила книжарницата, за да дойде да му отвори.

Ларш пак заотупва обувките си в преддверието.

— Hej, здрасти — поздрави той.

— Хайде, свали ги. Не ти позволявам да ми ръсиш тия неща тук. За Бога, мила съм пода. Просто ги свали. Винаги се появяваш, когато съм най-заета.

— Яката си се заключила! — Но той беше свикнал с нейните абсурдности. Тя обичаше да взема връх.

— Кога друг път мислиш, че мога да успея да свърша нещо? Да не би когато клиентите ми се пречкат по цял ден в краката? Подреждам новата стока. Опитвам се да сложа цените. Боже Господи, трябва да се съсредоточа. А сега ти ще искаш кафе.

— Не — отговори той, застанал на прага по чорапи. — Sprit! Алкохол.

— Нормално. Станал си на ледена висулка. Снежен човек.

— Ужасно ми е горещо — възрази той и тръгна след нея към задната стая. — Воня на пот. — Не се държеше никак кротко с нея. Държеше се кротко с Гунар и Андерш, защото те го заслужаваха — бяха неадекватни. С Хайди той можеше да се държи грубо. Така скриваше лекия си страх от нея.

— Наистина вониш. Вониш като разгонен коч. Получих твоята поръчка — всички тези славяни. Не се надявай да ти струват евтино. Никак не беше лесно да ги намеря, вярвай ми. Две от книгите са на английски, от Щатите. Не можех да ги намеря по друг начин. — Дълга прозявка, разкошна, спокойна, откри златото на кътниците и. На лявата и буза беше останала гънка от съня. Върху походното легло възглавницата и одеялото лежаха в безпорядък. Тя измъкна брезентова чанта от рафта зад германската си лампа и извади от нея две книги с меки корици.

— Лудвик Вацулик, ето го. Бохумил Храбал, ето го. Витолд Гомбрович, той пък е ето там. Никой, освен теб не иска такива книги.

— Трябваше да има и още една…

— Другият поляк. Къде я сложих, ето. Тадеуш Конвицки, ето го. С твърди корици. Него успях да го намеря само на полски. На твоя роден език — добави тя, повдигайки сардоническото си малко рамо.

Тя му подаде чаша водка и пак се прозя. Той разбра, че тя ще продължи да се дразни от него. Знаеше това, което и той знаеше, знаеше всичко, всички промени, всички хипотези; многократно бяха разговаряли за това, което той знаеше, докато то всичко се бе смляло на гранули. Неговата история — неговата страст — не беше нищо повече от купчина сол помежду им. За тях двамата вече нямаше останало нищо за научаване. А и тя изпитваше силен скептицизъм към всяка шушка в историята му — дори към неговия полски, макар че лично го бе запознала с учителката му, която беше нейна клиентка. Мозъкът и бе устроен така, че да се движи от ирония до безочие — доколкото Ларш можеше изобщо да предполага какво представлява нейният мозък. Говореше шведски наперено и гъвкаво, но мелодията беше изцяло тази на немския и, и когато вмъкнеше, което често правеше, една-две немски срички, на Ларш му се струваше, че би могъл, макар и само в този миг, да погледне сякаш през някакъв отвор в пода в скрита подземна стая, където никой не се допускаше да влезе. Въпреки цялата и шумност, тя си оставаше болезнено потайна. Съпругът и, например — загадъчният, далечен, нереален доктор Еклунд — беше или психоаналитик, или гастроентеролог: понякога тя намекваше едно, друг път — друго. А животът и преди — какъв беше той? Тя не искаше да бъде това, което е била преди. Беше пристигнала в Стокхолм след войната, както мнозина други. Беше успяла бързо да се омъжи за доктор Еклунд.

Между задната стаичка на Хайди и общодостъпното пространство на книжарницата се издигаше ограда от книги. Понякога Ларш си въобразяваше, че доктор Еклунд се крие там някъде, от другата страна, извън обсега на жълтата светлинна дъга на нарциса. Или пък си представяше, че доктор Еклунд е мъртъв. Прахът му беше в голямата тенекиена кутия за кафе на лавицата зад лампата — Хайди беше вдовица. На Ларш му минаваше през ума, че би могъл да се ожени за такава жена, независима, невъзпитана, потайна, стара — героиня от някакъв род.

Радваше се, че тя е стара. Това означаваше, че е готова да се държи наставнически — възрастните хора имат навика да се налагат над младите. Тя считаше Ларш за свое откритие — откритие, направено преди четири години, за което, както тя казваше, била започнала да съжалява. Беше се спънала в него, клекнал до чантата си за документи при буква „Ш“ в раздела ЧУЖДЕСТРАННА ПРОЗА — ново лице в книжарницата, а той вече час и повече се разтакаваше над екземпляр от „Канелените магазини“ на полски език. Тя плесна с ръце пред него, така, както човек пляска с ръце да прогони безобидно животно, а той бавно я заобиколи, за да притъпи гнева и, не беше изплашен, а странно объркан, като човек, който е имал видение: веднага му беше минала мисълта, че ще разкаже на тази стара жена всичко, което знаеше за себе си. Привличаше го формата на главата и — дребна, разрошена, с къдравите кичури на бретон, бели като вълна на овца, смъкнали се над потрепващите и мустаци. Никога не беше виждал такива вежди. Главата и бе като глава на овца, но тя самата беше умна и нетърпелива като лъв. Предупреди го, че няма да позволи стоката и да придобива опърпан вид, преди да е продадена; той си беше навлякъл големи беди с нея — бе го наблюдавала да прелиства страниците стотици пъти. Това беше истина. Той беше оцветил пръстите си в тези полупознати ужасни печатни букви като месар сграбчил кървава овца, или като влекач, който търси с канджа труп в реката.

— Баща ми е написал това — бе й казал той.

Тя бе грабнала книгата от ръцете му и я беше пъхнала на мястото и върху рафта при чуждите книги на буква „Ш“.

— Пет часът е — бе казала тя. — Вече затваряме.

— Бих я купил — бе казал Ларш — но още не мога да я прочета всъщност.

— Тогава си идете вкъщи и научете полски.

— Това правя — бе обяснил той и бе извадил полската си граматика от чантата за документи да й покаже.

— Купили сте я отнякъде другаде. Ние тази не я продаваме, не е най-добрата.

— Аз съм бежанец. Роден съм в Полша. — Той беше отместил граматиката си и пак беше посегнал към „Канелените магазини“. Родният ми език, а аз не мога да чета на него.

— Ако нямате намерение да купувате тази книга — остро беше казала тя — оставете я на мястото и.

— Тя е вече моя — бе заявил той — по наследство.

— Моля, оставете я на мястото и. Вече затваряме.

Той се бе уплашил, че тя ще го изхвърли през вратата. Гласът и беше мазен, разтеглен, ироничен: тя го смяташе за луд. Той държеше на своето, беше я избрал, беше взел решение. Тя беше избраницата. И той и обясни как като новородено бебе, измъкнато от чатала на майка си, бил изнесен тайно през целия хаос над лика на бездната, която представлявала логиката на онова време, при една роднина в Стокхолм — самата тя, клета изплашена бежанка, по-възрастна братовчедка със съвсем мъничко късмет. Шепа други невръстни дечица били тайно изведени от Полша — от онази Полша, опустошена от нацистите — и доведени в Стокхолм от същия покровител: състрадателна шведска пътешественица, заможна, закриляна от неутралитета на правителството си. Както всеки разказ, който разчита на страданието, случайността, прищявката, глупостта на съответните кръгове, на милосърдието и парите, в него имаше нещо произволно — произволност, която растеше все повече и повече като абсцес. По-голямата братовчедка, отчаяна и объркана, изчезнала някъде и Ларш, войната още продължавала, се озовал в дома на овдовялата снаха на братовчедката на състрадателната наемница-пътешественица. Снахата вече имала свой син и нямала нужда от втори, но, така или иначе, приела Ларш, въпреки кестенявите му очи, и благодарила на звездите, че когато той пораснал, можело да бъде сбъркан — стига никой да не заподозрял нещо друго — че е швед. Тя не харесвала как изглеждат другите нации, особено онези, по-отдалечени от Полярния кръг от нейната собствена нация. Ларш пораснал неблагодарен и на шестнадесет години избягал от дома си, за да заживее в една таванска стаичка на чужд човек. Плащал си наема, като си намерил работа като куриер във вестник. Вече знаел, че бъдещето му е в журналистиката.

Всичко това Хайди беше изслушала, насъбирайки гняв. Той тъкмо описваше как си бил измислил ново презиме, съставяйки го от думи в речника — и тя го бе спряла насред дума. Беше угасила лампите, заключила бе вратата и го бе замъкнала в задната си стаичка — там го бе настанила под кристалния жълт нарцис и бе изплюла пресъхналата си слюнка в мъничката мивка.

— Защо ми разказвате тези неща? Защо трябва да ги знам? Да не мислите, че сте единственият, който си има такава история? Стокхолм е пълен с бежанци! Всичките ми клиенти са бежанци! Професори! Интелектуалци! И аз си имам своя история!

Ларш беше направил знак с извития си палец към потъналата в мрак книжарница.

— Вие там имате баща ми. В оригинал. Това е единственото място в Стокхолм, където го имат в оригинал.

— Баща ти! Ти нещо не си наред, ти си един Verrbckter, ти си побъркан, как можеш да знаеш кой е баща ти с тази твоя история!

Той беше помислил малко.

— Ами, в известен смисъл вие сте права… Аз не знам коя е майка ми. Никога не успях да разбера.

— Ти и баща си не знаеш кой е!

— Не, не, можете да видите приликата. Всички тези снимки…

— Какви снимки, къде? Откъде си ги взел, кой ти ги даде?

— Имам предвид снимките в книгите.

— А, книгите! Ако снимките не са семейни.

— Аз познавам всеки детайл от лицето му, знам го наизуст. Знам почти всяка дума, която той е написал. Баща и син. Ние си приличаме, като две капки вода сме. Същият нос, а виждате ли как брадичката ми е заострена? Но то не е дори въпрос на външен вид. Сходството. Неговият глас. Неговият ум.

Тя бе издала силен като от тръба сумтящ звук. Но го бе оставила да каже каквото искаше, не се готвеше да го изхвърли. Видя я как бръква с голяма лъжица в тенекиената кутия на лавицата зад лампата — точно в онова, което би могло да бъде прахът на доктор Еклунд. Приготвяше му кафе.

— Театрално. Самосъжаление. Ти си сирак, така ли? Сиракът е жив и какво от това? Пък и ти си швед като всички други. Защо се правиш на глупак и ровиш всичко това — никой не го е грижа, стари истории за нацисти, да не мислиш, че някой го е грижа вече?

— Те са го застреляли на улицата. Убили са го. Нелегалните го снабдили с фалшиви документи — по онова време фалшификаторството е било божествено тайнство. Вече му били намерили скривалище. Но той не искал да напуска дома си. Не можел да се откъсне оттам.

— И откъде научи всичко това? Пак ли от книгите?

— Изчетох всичко. Няма нищо, което да не съм прочел. Над хиляда пъти съм препрочел „Канелените магазини“. Не мога да ви кажа колко пъти съм прочел другата книга. Но в превод. Това е баща ми, аз трябва да прочета оригинала…

— Оригинала ли!

— На полски.

— Да, на полски. — Тя бе тръшнала препълнена чаша пред него. — Един непознат, най-вероятно луд, влиза в книжарницата ми, поврежда стоката ми, нищо не си купува, твърди, че бил поляк, а не може и дума да прочете на полски, а аз тук му сервирам кафе! Един Господ знае какво ще си помисли мъжът ми за всичко това. Доктор Еклунд — бе добавила тя — изучава оригиналното поведение. И доктор Еклунд, и аз разбираме точно какво представляваш ти.

— Аз обявих публично какво представлявам.

— Шарлатанин. Още един бежанец шарлатанин. Не е нищо ново, повярвайте ми! Половината ми клиенти са си измислили идентичност. Фалшификатори. Всеки поляк на дадена възраст, който идва тук, мъж или жена, е бил известен професор във Варшава. Всеки унгарец някога е бил посланик в Аржентина. Най-лоши са французите. Нито един от тях, който е идвал в книжарницата ми, не се е оказвал, че не е точно този, който е въвел Сартр в Талмуда. Досега съм преброила двадесет и пет учителки по Талмуда, клетата госпожица дьо Бувоар.

— На мен ми е нужен учител по полски — бе казал Ларш.

— Готово. Ще ви намеря най-фантастичния учител, за който мога да се сетя. Има една дама от Краков, изключително образована в литературата и фактически самата тя от аристокрацията, по-точно от придворния род на Радзивилови, роднина на съпруга на сестрата на американеца Онасис — тя някога е била собственичка на магазин за шапки. Тази дама дава уроци по полски. Съпругът и бил също такъв комунист, като онези, които го изгонили от страната. Ще ви се наложи да се включите в играта й и да я наричате „доктор“, освен ако не ви накара да я наричате „княгиня“. Баща и е бил оберкелнер. Майка и галантеристка.

Тогава той видя, че онова, което бе приел за гняв, беше нещо различно — възбудата на изолацията. Тя често оставаше сама, особено след работа — доктор Еклунд, обясняваше тя, се налагало да ходи на късни визитации в болницата, а понякога му се налагало да пътува извън града. Но в книжарницата беше тихо, дори посред ден. Цял следобед можеше да не се отбие нито един клиент. Ларш бе забелязал, че книгите на претъпканата витрина рядко се сменяха. Единствените, които се отупваха от праха, бяха книгите за кралското семейство и албумите с пейзажи от Севера. Купуваха ги туристите, американци, англичани, германци. Нямаше много голямо търсене на чуждестранни книги — човек можеше да намери почти всичко в превод. Що се отнася до бежанците, те всички бяха научили шведски много отдавна. От Академията, разбира се, постоянно поръчваха чуждестранни книги, но ги получаваха директно от чужбина и не можеха да се занимават с една малка книжарничка, нали така? Пък и извън редовните клиенти, кой можеше и да знае къде се намира тя? Въпреки тези проблеми, обясни Хайди, успявала да свърже двата края, но ако не я е насърчавал доктор Еклунд — да не говорим за помощта му, от време на време — какво ли щяло да стане с нея? Работата в книжарницата вървяла — е, не заради доверието на клиентите, тя нямала вяра в невидимото, но заради нещо също толкова ненадеждно: човешката чудатост. Човек никога не знаел предварително що за човешка любознателност може да прекрачи прага и да похарчи две хиляди крони. Доктор Еклунд бил голям колекционер на такива странни любознателни характери. Обърканият хаотичен живот на хората го привличал. От пациентите си научавал най-невероятни истории. Книжарницата била същото нещо — магнит за особняци, цигани, номади. Миналият месец се появил един истински шейх, с бурнус и какво ли не, сандали, без чорапи, ноктите на краката му боядисани в червено, с напластен върху тях сняг, търсел „Кама сутра“ на арабски.

— А имахте ли я? — бе попитал Ларш.

— Току-що я бяхме свършили. Това е една от книгите, които най-много се продават при мен.

На Ларш най-сетне му бе станало ясно, че Хайди не само не бе имала намерение да го изхвърли — тя почти го беше похитила и го беше заключила при себе си. Оттогава насам беше станало трудно да се преценява кой на кого бе пленник. Ларш идваше и си тръгваше, когато си щеше, макар че никога не беше сигурен дали ще е добре дошъл.

— А, ти ли си — казваше Хайди намръщено. — Точно когато очаквам доктор Еклунд да дойде. Всеки миг ще е тук. — Жалки останки от мрачни гънки преминаваха през черните мустаци. — Заради стъпките ти — стъпваш точно като доктор Еклунд. Леко като дим. — Това значеше, че доктор Еклунд пак се е забавил или пък се е прибрал направо вкъщи, в апартамента. Друг път тя беше обвинила турчето, че е попълнило поръчка на Ларш.

— Господин Андеменинг всъщност не я иска. Той не е наш клиент. В книгата за поръчки няма да се записва нищо от него, освен ако аз не го направя, разбираш ли? На работата си той получава всички книги, от които има нужда, безплатно, а ако поръча нещо тук, то е само защото иска да демонстрира, че може да се издържа сам.

Веднъж тя беше подарила на Ларш един том, дебел като тухла — беше другата полска граматика, по-добрата, която той не притежаваше. Най-често обаче търговският обмен между тях бе в другата посока: горе-долу всеки две седмици Ларш тупваше точно върху тезгяха, където беше касата на Хайди, куп непотребни екземпляри на рецензентите от „Моронтьорн“. Това винаги я вълнуваше. Интересуваше се да научи дали Андерш е рецензирал някои от книгите и кои от тях е отхвърлил Гунар. Тя четеше рецензиите на тези господа в „Моронтьорн“ в сряда и петък, повече и харесваше рубриката в петък, защото господин Фискюнгел бил толкова заядлив, това било забавно. Господин Хемлиг често се опитвал да бъде забавен, но това не било толкова забавно. Тя рядко казваше нещо на Ларш за рубриката в понеделник, а когато кажеше, то бе пак, за да вземе връх над него.

— Furchtbar! Ужасно! Обикновените хора нямат търпение за неща от този род. В края на краищата, вестникът не е университетски семинар. Изненадана съм, че те държат там… О, Боже, това ужасно малко турче пак ти е записало името в книгата за поръчки. След като толкова пъти му казах, да не дращи.

Ларш се намеси:

— Това е по поръчка на княгинята.

— Ако ти трябват полски книги, трябва да дойдеш направо при мен. Как би могло едно турче…

— Ти беше излязла. Той обясни, че си отишла да купиш нещо от магазина за хранителни стоки.

— Хранителни стоки! Това не беше ли в сряда? Късно следобед? Ходих с доктор Еклунд да му купуваме нов костюм. Той обича да съм с него, за да избера материята. Ако не съм с него, дори вратовръзка не иска да си избере. — Тя бегло погледна поръчката на Ларш през увеличителните стъкла на очилата си за четене. — „Санаториум Клепсидра“. Цяло чудо е, че момчето я е написало правилно. Нямаме я в наличност, обаче, сам можеш да видиш, само „Канелените магазини“ е на рафта.

— Тази той я пише след „Канелените магазини“. Втората му книга. Преди последната. „Месията“ е последната.

— Е, мога да ти гарантирам, че моят снабдител няма да я има.

— Твоят снабдител — избухна внезапно Ларш — не може да има „Месията“! Никой я няма. Тя е изгубена.

— Тези поръчки трябва да се изпълнят от Варшава — спокойно каза Хайди, — независимо дали книгите са изгубени или намерени. Може да отнеме няколко седмици.

— Прекалено дълго. На княгинята няма да й хареса, тя ще се ядоса. Тя гори от желание да сложи край. Готова е да ме махне. Аз фактически съм изгонен. Оставен съм да се оправям сам. Изритан съм.

— Човек би си помислил, че тя ще се държи здраво за теб. Най-малкото заради парите.

— Най-напред ми казва, че напредвам със страхотна скорост, а миг след това иска да се отърве от мен. Няма вяра в мен, затова.

Хайди изсумтя.

— Да има вяра в теб ли! Че какъв си ти, свещеник, светец?

— Не иска да го приеме.

— Какво, за Бога, да приеме?

— Че съм син на своя баща.

— Не е трябвало да говориш за това. Лудост е да се говори за това! А пък твърдиш, че не го споделяш с никого, че никога не говориш за това, че на никого няма да кажеш, че аз съм била единствената…

— Наистина е така.

— Да бе! Само аз и госпожа Розановска, и господин Фискюнгел, и господин Хемлиг…

— Не съм казал на никого във вестника.

— Някаква си жена ти дава уроци по полски и ти и казваш, на нея.

— Случайност. Нямах такова намерение. Тя ме караше да й чета на глас. Опитваше се да ми оправи произношението. И тогава аз избрах онзи епизод с мебелите, нали знаеш, за мебелите, които внезапно се строшават. Сричките на собствения ми баща, ето ги, излизаха от моята уста. Произнасяни от моя глас. В оригинал.

— Клетата госпожа Розановска. Тя се бои, че ти си изпаднал в умопомрачение.

— А тя се мисли, че е княгиня.

— Не се мисли. Само го твърди.