Синтия Озик
Месията от Стокхолм (3)

3

Кой знае защо и Гунар Хемлиг, и Андерш Фискюнгел, врагове помежду си — воюващи отдавна, покровителстваха Ларш. Те не го обичаха, но той не представляваше заплаха за тях и рядко им се пречкаше в краката. За разлика от Гунар и Андерш, Ларш — вероятно заради позорния си понеделник — не разполагаше със свое собствено преградено кътче. Той се вестяваше в „Моронтьорн“ главно, за да предаде работата си и да вземе поръчките и съобщенията за него. Стоеше настрани от почти всички разговори, не знаеше клюки и по отношение на политиката в редакцията беше като невинен младенец. Пристигаше в десет часа, най-често в четвъртък вечерта, за да напечати ръкописа си. Често използваше пишещата машина на Андерш в неговото кътче, когато Андерш го нямаше, иначе ползваше машината на Гунар. Понякога и двамата ги нямаше. Не беше рядко обаче и двамата да са там, да пушат и четат, всеки в своето кътче, когато Ларш пристигнеше, и в такива случаи той се скиташе като угрижено привидение, докато търсеше бюро и свободна машина. Сядаше, на който и да е попаднал му свободен стол и полагаше усилия да се пребори с опърничавите клавиши. Поради недостатъчна практика беше слаб машинописец. Постоянно чукаше т, вместо желаното ш, като така измисляше странни думи.

— Шведски от Северна Дакота — бе коментирал Гунар, поглеждайки надолу към листа на Ларш.

— Апартаментът ми е толкова тесен — извини се Ларш — трябва да избирам между това да държа там пишеща машина или чистите си чорапи.

— Може би, ако използваш чорапите си като пишеща машина, ще можеш да напечаташ един ръкопис без грешки — бе казал Гунар; това се бе случило една вечер, когато Андерш го нямаше. В сградата често се чуваха неясни призрачни звуци — дъските на пода просъскваха или ръмжаха, от време на време, дори и подсвиркваха под краката им. Отделите на редакцията на „Моронтьорн“ се помещаваха в Гамла Стан, Стария град, на ъгъла до Борсата и Академията, в квартал, който сполучливо беше възстановен с цялата си живописност. Но за последно дърводелец беше идвал в окаяните и разнебитени помещения на „Моронтьорн“ с чука си преди почти осемдесет години, в резултат на което сградата на вестника изглеждаше живописна само откъм улицата. Вътре всичко беше замислено да създава проблеми. Фасадата на долния етаж загатваше за някогашното присъствие на кръчмата (тя също се бе наричала „Моронтьорн“ в знак на уважение към продължаващите до зори от древни времена веселби там), която бе заемала същото място преди сто и петдесет години. Служителите се шегуваха, че водопроводната инсталация е била монтирана от предшественика на кръчмаря — аптекарят от осемнадесети век, за когото се говореше, че бил изобретил в някакъв футуристичен сън тоалетната, където водата се пускаше с дърпане на верига. Асансьорът представляваше едно неудобство, което можеше да побира едва двама души, при условие че единият е само скелет.

Ларш беше достатъчно хилав за всякакви ситуации. Гунар беше коментирал, че той точно съответства на сградата, в която се помещаваше „Моронтьорн“. Сива, тясна, на шест мизерни етажа. Културният отдел заемаше най-горния етаж, където силно дисциплиниран полк от мишки бе разположил командния си пост. Всички плоскости бяха заети от купища книги. Мишките ги използваха методично за храна — предговорите за предястие, а показалците за десерт. Небостъргачи от огризани томове израстваха от пода, наклонени от закърпените первази.

— Шведски от Минесота — рече Гунар. Вместо толерантност Ларш беше напечатал шолерантност, вместо такт — шакт. — Знаеш ли какво ще ти помогне, Ларш? Компютризацията. Само че, ако компютрите не са Apple или IBM, не ги искам. Ако оставим на Нилсон, той ще докара само японски, бас ловя. Но едва ли ще стигнем дотам. Електрическата инсталация е в такова състояние, че не може да ги поеме, а Нилсон твърди, че не му разрешавали да монтира нова инсталация, докато не станело нещо със стените — един Господ знае какво. Може би да рухнат.

— Аз съм си доволен от писалката — рече Ларш. Той задраска с х шакт и напечати такт. Боравеше несръчно с машините, но стилът му беше чист. Рецензиите на Гунар, за разлика от неговите бяха изпъстрени с американизми. Гунар обичаше всичко американско, включително имитациите им на всякакви видове сирене — при последното си пътуване до Ню Йорк беше донесъл три килограма американско топено сирене „Велвета“ за подарък на жена си.

— Знаеш ли от колко време са се компютризирали в „Експресен“? — попита Гунар.

— Аз предпочитам да съм тук, в Стария град.

— Е, на теб ти приляга — каза Гунар. — Гогол. Балзак… Люсиен дьо Рюбампър също няма пишеща машина. Ура, ето стените падат.

Чуваше се тътен, вибрация. Асансьорът се качваше нагоре.

— Ако е Андерш — рече Ларш — ще трябва да завърша това. Ще му трябва бюрото.

— Ще му трябва това, което е в бюрото. — Гунар дръпна чекмеджето. Вътре лежеше използвана от Андерш бутилка, наклонена настрани. — Ти тук си изключение, Ларш. Не всички мислят само за художествена литература денем и нощем. Едни пият вода, други — вино.

Въпросът за Ларш и художествената литература беше една от постоянните комични теми на Гунар: той често беше сигнал за изригване на раздразнението му към Андерш. Андерш, твърдеше той, използвал отбраното си местенце в петъчния брой, за да хъхри и хленчи, заел се бил да разруши чувството за собствено достойнство на шведите. Бил антипатриот. Шведите били стеснителни хора, твърде сдържани да приемат похвали, твърде затворени в себе си. Но Андерш преобърнал наопаки тази плахост, която при него се била превърнала в самоунижение и самобичуване. В саморазрушаване. Това произтичало от обстоятелството, че бил наполовина финландец по майчина линия — човек не можело да очаква един финландец да има лъчезарен характер.

— Той си плюе в собствената супа — настояваше Гунар. — В Америка тънкият ръжен скандинавски хляб е шик, те мажат хайвер върху него. Разбираш ли какво се получава. Той омърсява и осквернява. Кога за последен път е рецензирал нещо, което му харесва? Кога за последен път е казал добра дума за нещо ново? Мърмори против всички писатели след Стриндберг. Не оставя нищо на мира, дори и, Господ да ни е на помощ, насъщния ни хляб.

— Hej, здрасти — поздрави Андерш. Палтото му беше напръскано със сняг, който вече се топеше бързо като сълзи. — Тази бележка е за теб, Ларш. Госпожа Еклунд, коя е тя? Това глупаво момиче долу в приемната, заради него всичко си губи давност. Виждам по датата, че е от миналата седмица.

Ларш грабна листчето хартия и го пъхна в джоба си.

— Остана ми само този, последният параграф. Още две изречения.

Андерш хвърли галошите си в ъгъла. Стресната мишка, толкова млада, че още не беше станала на юнкерска възраст, изскочи иззад един картотечен шкаф.

— Госпожа Еклунд — повтори Андерш. — Като започнеш да отнемаш чуждите жени, Ларш, никак няма да е чудно, че ще свършиш това да завладяваш чужди бюра и столове. Да не говорим за чуждата водка. — Той се загледа в текста, който Ларш печаташе. — Написал си „шеория на числата“ вместо „теория на числата“.

— Кой ще го забележи — обади се Гунар — в понеделнишкия брой?

— Чекмеджето ми е отворено — рече Андерш.

Ларш бързо отговори:

— Търсех гума вътре…

— Никой не ти е пипал водката — каза Гунар. — Не е ли госпожа Еклунд тази, която ти намери частната учителка по полски, Ларш?

— Още една чужденка — обади се Андерш. — Кажете ми, това Стокхолм ли е, или Тимбукту?

— Тя е собственичка на книжарница — отговори Ларш. — Понякога правя заявки при нея.

— Сигурен съм, че е така — каза Гунар.

— Градът е пълен с поляци и турци. Покварата на шведските нрави. Упадъкът на Европа. Боклук в центъра на Стокхолм. Прелюбодейство в книжарниците. Можеш ли да включиш чайника, Ларш?

— Трябва да си вървя — рече Ларш.

— Но най-напред включи чайника, може ли? Нищо не може да се сравни с капка водка в глътка чай, за да се стопли човек.

Ларш взе електрическия чайник на Андерш и отиде до чешмата в коридора, до самата мъжка тоалетна. Водата потече в началото ръждива, като едва-едва струеше. Изчака я да се избистри и след това започна да пълни чайника. Междувременно измъкна бележката от джоба си: ГОСПОЖА ЕКЛУНД СА ОБАДИ ЗА СЕСТРА ВИ. Онова момиче долу в приемната беше голяма глупачка. Грешка. Той нямаше никаква сестра. Когато се върна в преграденото кътче на Андерш, той слагаше увитото си на кълбо влажно палто върху картотечния шкаф, а Гунар четеше на глас, с литургически тон първото изречение от ръкописа на Ларш: „Това е една вселена, ограничена до размерите на капан, в която героите са жертви, а безмълвието е присъщо само на неустрашимите“.

— Боже, Боже — рече Гунар. — Колко е била ужасена майка ти. Имам предвид, когато е забременяла с теб. Физическо насилие на висшите форми на литературата.

— Лоша поличба — обади се Андерш — тази учителка полякиня.

— Остави ми ръкописите — каза Ларш.

— Mea culpa, виноват — рече Гунар и се поклони. — Проблемът ти, Ларш, е, че имаш прекрасна душа. Но един рецензент в ежедневник не трябва да има прекрасна душа. Това те тласка към художествената проза, а тя към екзалтация и други форми на упадък.

— Това затворено езерце — каза Андерш. — Това езерце на преводачи и хамелеони. Шведският език, този таен език. Кой друг го знае, освен шведите? Кой друг се е втурнал да изучава езиците на другите? Параличът на шведската идентичност. Сипи водата, Ларш.

— Поляците са абсолютно същите. И чехите. И унгарците. Не сме по-лоши от никой друг — възрази Гунар. — Защо да обвиняваме шведите?

Ларш напълни розовата порцеланова чаша на Андерш, а Андерш си отмери великодушно голяма доза водка от бутилката в бюрото си.

— Половината от населението на Стокхолм се смятат за френски философи. А другата половина — Андерш погледна право в очите Гунар — са циркови глашатаи.

Ларш нахлупи плетената си скиорска шапка с пискюл и взе листовете на ръкописа си.

— Само ще го оставя на масата на Нилсон. Лека нощ, господа.

— Това да не е нощна визита — попита Андерш — при учителката по полски?

— Аз вече не ходя при нея на уроци.

— Ще ти кажа какъв ти е проблемът, Ларш. Централна Европа, това е твоят проблем. — Гунар обърна гръб на Андерш, който бе оставил парата от чашата му да се издигне до двата комина на вдъхващия му страхопочитание нос, под прав ъгъл прикачен високо между веждите му, така, че да скрива другата половина на лицето му. — Прага, Виена, Краков. Малко от Будапеща, лек аромат на Букурещ. Хвърли вътре и Дубровник и шепа парижки мизантропи. Можеш да сложиш и Борхес откъм бутовете, но иначе всички те са откачалници от средната част. Да не мислиш, че моите читатели в сряда са чували за Данило Киш? Ти продължаваш да пишеш за него, но те не са го и чували. Когато някога преместят Югославия в Норвегия, може би ще си струва да се погледне в двора на съседа.

— Нашата приятелка госпожа Еклунд — настойчиво се обади Андерш — тя дали може да ми препоръча учителка по сърбохърватски?

— Да не забравяме и сензационния лимонов пулп, изстискан в цитрусовите градини на Калифорния — Адриан Леверкузен, доктор Фауст! Кафка, Музил, Брох, Канети, Жаб и Кундера. Всичките тези приятели, а да не игнорираме и дамите, как се казваше онази, Сарот? Колкото по-неразбираемо, толкова по-добре. По следите на неразгадаемото. Принцът на невъзможното да се дешифрира. Това точно измъчва понеделнишкия мозък. У Ларш има един понеделнишки Фауст.

Ларш приключи със завързването на шала си.

— Господа, тръгвам.

Асансьорът затрополи надолу, олюлявайки се на вехтите си въжета. През целия път до долу Ларш чуваше как гласовете дрънчат с метален звук, като чук и клещи. Той рядко виждаше някого от тях през работното време — на светлина, по пладне, сега те му се гледаха слаби и безцветни. Бяха едри мъже, същински викинги, но оклюмали. Гунар си имаше свой чайник в своето преградено кътче. Той педантично държеше всичките си вещи педантично отделно. Преди тридесет години бе пристигнал в Стокхолм от Гьотеборг. Андерш беше пристигнал почти по същото време от Малмьо. И двамата имаха навика да работят нощем, като спяха цяла сутрин и закусваха в четири следобед. Когато на дневната светлина пяната на посредствеността — секретарки, телефони — се разнесеше, на тях им доставяше удоволствие да ходят дебнешком сред купищата рецензентски шпалти, да надушват литературна плячка и да изкарват мишките от скривалищата им. Дори Ниагарският водопад от поставеното нависоко казанче в мъжката тоалетна им се струваше по-внушителен след полунощ. Макар че спореха ту за едно, ту за друго — отправяха си нападки за негативизма си, за самоохулването, за тесногръдието, двамата се разбираха много добре и бяха добре осведомени за всичко, което бе от значение. Знаеха всички новини — кои преводачи си пестяха усилията (и двамата бяха съгласни, че никой не можеше да намери разлика между шведския на Свен Стрьомберг и испанския на Свен Стрьомберг), чия любовница току-що се е прехвърлила от един критик на друг, кой виси на косъм.

Ларш не знаеше много за живота им през деня (имаха съпруги, пораснали деца, а Андерш дори се хвалеше, че имал пастрок на осемдесет и седем години и една още по-допотопна леля, и двамата доведени в Стокхолм от Малмьо), но добре разбираше какво правят нощем. Като него и те бяха затънали сред книги и бяха оковани във веригите на азбуката, в плен на изреченията и новите абзаци. А освен това Ларш беше очарован и от някои скрити местенца на живота им. Андерш, например, бе превел без ни най-малко да наруши ритъма му, „Klockoma“, „Камбаните“, на Едгар Алан По — текстът се използваше в училище и децата го рецитираха. Веднъж в месеца Гунар ходеше на отсрещния край на улицата на чай при директора на библиотеката на Академията. Той се гордееше с това и беше обещал на Ларш да ги запознае.

Тази среща, кой знае защо, никога не се осъществи, но за Ларш беше достатъчно, че собствените му крака го отвеждаха почти всеки ден да се промъква по тесните улички на Стария град, да излиза на широкия светъл площад — светъл, бе му направило впечатление, дори в дъждовната светлина — където бе Академията, която за него бе по-свята, от която и да е катедрала. Той изпитваше преданост към всичко там: десетте хиляди скътани тома в уединение в залите с висок таван над странно тихата Борса, където трепкаха компютърни екрани, където един-единствен приглушен глас снижаваше тона си, а неколцина старци седяха, сякаш в някакъв парламент на статуи; многоцветните километри рафтове, на които новите книги с крещящи заглавия по цялата си суперобложка на безброй езици се съревноваваха да привлекат вниманието на академиците; и навсякъде — сивите шпилове на кулите, които накъсваха пунктуационно въздуха като писци на писалки нагоре по една улица, надолу по друга. Библиотеката на Академията беше стара-стара, със стари дървени каталожни шкафове и дълги плъзгащи се чекмеджета, книгите бяха регистрирани от човешки ръце и нямаха нищо общо с компютрите. Вместо това безброй редици от престарели енциклопедии церемониално бяха сгушени като скъпоценни камъни от короната в стъклени шкафове в избата с тухлени стени. Ларш бе ходил да види всичко това лично: приятния подземен зандан, фестониран с монашески сводове, и работните маси, на които специално назначени учени оставяха своите претоварени куфарчета за документи. Тези куфарчета: той си представяше изобилието, силата, многострофните „Еди“, сагите с безкрайните си повторения. Блаженството на учени-поети, археолози на древния скандинавски период на упадък. Бездушните богове с проблясващите им нагръдници и буйните им прищевки. Чукът на страшния Тор. Один и Фрея. Всички бяха изчезнали в света на слабите: комичността на всичко.

Мястото на баща му бе там, в кухините на Академията, Ларш бе сигурен в това, както бе сигурен в снега, който се блъскаше в клепачите му. Баща му е бил роден да принадлежи към този пантеон — заедно със Селма Лагерльоф и Кнут Хамсун, с Камю и Пастернак. Шоу, Ман, Пирандело, Фокнър, Йейтс, Белоу, Сингер, Канети! Метерлинк и Тагор. Дългите-предълги изумителни списъци на носителите на Наградата. Баща му, ако бе доживял, щеше да спечели великата Награда — това се разбираше от само себе си. Той принадлежеше към това авторитетно общество.