Синтия Озик
Месията от Стокхолм (2)

2

Когато се освобождаваше от свързаните с брака си навици, Ларш не остави при себе си нищо друго, освен кутията за бои на мъничката си дъщеря. Телефонът, по който бяха имали толкова много разправии с Улрика, след като тя беше избягала с детето — вън! Пишещата машина, която го свързваше с литературното гърне — вън! Беше решил да пречисти живота си. Всеки, който искаше да се свърже с него, трябваше да го направи чрез служителката от приемната на „Моронтьорн“. Всички тези обстоятелства — всички тези затруднения — придаваха на Ларш, Господ знае как, вид на ембрион, той сякаш чакаше мъртвият му баща да го намери и затова беше изпълнен с решимост да остане разпознаваем.

Макар че косите му вече бяха започнали да побеляват. Кожата на високото му чело филигранно бе украсена с нишки с цвета на сирене от козе мляко, а между изключително красивите му очи се бяха вдлъбнали две силно подчертани вертикални бразди. Най-вероятно му предстоеше да сложи очила; беше придобил навика да придърпва връзките на мускулите на веждите си, а те на свой ред опъваха диплите на клепачите му, които, като се присвиваха, изостряха зрението му и вдлъбваха още по-силно браздите. Въпреки това загрубяване и побеляване, обаче, той все още можеше да бъде взет от някой непознат в асансьора за разсилен.

В „Моронтьорн“ той беше един от тримата рецензенти. Останалите двама бяха Гунар Хемлиг, който водеше рубриката в сряда, и Андерш Фискюнгел, чиято рубрика беше в петък. Ларш беше набутан в понеделника: отдавна бе установено, че никой не обръща никакво внимание на културната страница в понеделник сутринта. В автобуса човек можеше да види как хората се прозяват, докато прескачат от заглавията на първа страница към рубриката за писма на читатели, превзета от мърморковци, противници на алкохола. Дните на седмицата се нижеха и читателите на ранното издание на „Моронтьорн“ започваха да се отърсват от типичната си дремливост. В сряда те бяха готови за Гунар — познавач на съвременния американски роман; той преподаваше в университета на хонорар курс, който бе нарекъл във вибрациите на лесното си за разпознаване присмехулство „Бракът на Мейлър и Джонг“. В петъка Андерш — на когото се бе паднал най-подходящият ден — заварваше читателите на „Моронтьорн“ нащрек за всякакво изригване на темперамента му. Шпионски романи, книги за кралските особи, спорт, кулинарно изкуство — Андерш пишеше арогантно за всички тези жанрове, а диапазонът му от негативни специалитети винаги търпеше развитие. Петъчните читатели бяха съвсем бодри. Почти една четвърт от всички писма, получавани в „Моронтьорн“, бяха адресирани до Андерш Фискюнгел; той беше своего рода агент-провокатор, особено по темата за тънкия ръжен скандинавски хляб. Той пишеше гадно за всяка готварска книга, която го хвалеше. Било илюстрация, твърдеше той, на шведския провинциализъм.

Почти никакви писма не пристигаха за Ларш Андеменинг. Понеделникът беше безполезен ден. Ларш не го четяха, не го обезпокояваха, не го тормозеха — той бе свободен. Заради тази свобода си лягаше в леглото, преди да е дошла вечерта — не от леност. На стената над леглото си беше залепил два девиза:

ДОРИ ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ Е РАЗПОЛАГАЛ

САМО С ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ЧАСА НА ДЕН

АРХИМЕД СЪЩО Е СПЯЛ ПОНЯКОГА

Това не бяха шеги. Ларш, за разлика от Гунар, не бе осенен от музата на комедията. Той притежаваше целомъдрието на един съвършено сериозен характер. Много отдавна се беше проснал на олтара на литературата. Когато спеше — тайничко — следобеда, то бе, за да изцеди два дни от един.

Сутринта той четеше. Което означаваше, че започваше от първата страница и свършваше на последната. Той не бе нито повърхностен, нито пренебрежителен като читател; четеше педантично, сякаш го снимаха в забавен кадър, докато плува. Текстът го поемаше и го завладяваше изцяло — беше като човек (човекът сред постелките и завивките в историята на баща му), повлечен от подводно течение. Бавно-бавно въображаемият филм записваше мъчителните му съпротивляващи се преглъщания. За него четенето беше толкова изтощително, колкото и бавните, натежали загребвания на давещия се. Той му отдаваше цялата си мощ. След което си приготвяше купа грис и рухваше в необятната пустош на юргана си.

Когато се събуди в седем сред пълния мрак на нощта, почувства се странно надебелял — заситен бе от собствената си идея, разбираше това, което мислеше. Той веднага седна да напише рецензията си. Написа я на един дъх, като пещ, която изгаря лой. Сякаш писалката му пращеше по реда от къси букви, които палеше, и вдигаше във въздуха ореоли от гореща мазнина. Въздухът се освежаваше, после се овъгляваше. Сега бе станал много добър, пълен с енциклопедични знания, намираше се в решаващия миг на миропомазването. Той се промуши през всички затворени в клетки хипотези на своя автор — някои бяха открити и тъпчеха зад решетките, други бяха замаскирани, покрити с камуфлажни шарки; той обаче беше дервиш, проникваше навсякъде. Когато вече виждаше победата, започна да се замайва от световъртеж, беше леко уплашен от всичко, което знаеше. Някакъв мазен клюн го откъсна от перваза и го въздигна някъде нависоко, където той нямаше власт. Докато бе спал, нещо се беше случило вътре в него. Сънят му не беше го ободрил, не беше възстановил силите му. Не бе сънувал сънища. После клепачите му се отвориха с щракване, като че беше марионетка, и тогава видя: това, което видя, преди още да бе формулирал и една дума от него, бе завършената си работа. Видя я като някакъв съд, вдлъбнат, излъскан, с оформена кухина. В чашката лежеше алабастрово яйце с едно-единствено бляскаво петънце — не, не беше яйце, беше сфера, изумително обла. Око. Човешко око, неговото око, но всъщност не беше неговото. Окото на убития си баща.