Синтия Озик
Месията от Стокхолм (15)

15

В пет часа следобед, малко повече от седем месеца след пожара в месинговата амфора — литературното гърне тъкмо се разотиваше — една жена на име Елза Вац, придружавана от малко момче, дойде да види Ларш Андеменинг в „Моронтьорн“. Той вече разполагаше със собствено кътче. Представляваше малко, немебелирано преградено кътче, със стени от талашит, в което бе поставена счупена маса (която по-рано бе била на Нилсон), розова порцеланова чаша (невъзможно да бъде различена от чашата на Андерш), пишеща машина, кана за кафе и стол, покрит със скъсана възглавница на буци. Прахът от мазилката се стелеше във въздуха — всички стени на най-горния етаж на „Моронтьорн“ бяха разрушени, за да се прекара нова инсталация. Нилсон беше обявил, че ще се монтират цяла нова редица компютърни терминали: естествено служителите на „Моронтьорн“ не можеха да очакват да достигнат „Експресен“, но поне можеха да поздравят епохата, в която живееха — в знак на уважение към тази епоха Нилсон се бе сдобил с бляскаво ново бюро, изработено изцяло от някакво вещество, което до този момент се бе използвало специално за вътрешната част на носа на космическите капсули.

Елза Вац обясни на Ларш, че най-напред отишла в стария му апартамент, където разбрала, че преди известно време се бил изнесъл оттам. Той нагласи капризните си очила на мястото им (те вече бяха започнали да свикват с това) и отвърна, че е могла да му се обади по телефона: разполагал с голям апартамент на Бергсундстранд, недалече от някогашното жилище на Нели Закс, улица в културна среда, и нали културните хора се обаждали по телефона, преди да се вмъкнат в нечий кабинет? Това глупаво момиче долу в приемната! Как бе могла да позволи на Елза Вац да нахлуе при него и при това с детето си! В края на краищата, той имаше твърдо фиксирана програма, имаше толкова книги да изчете и не можеше да си позволи да го прекъсват по никакъв повод: трябваше да приготви материалите си за броя в понеделник, да не говорим за купищата писма, които получаваше за рубриката си.

Малкото момче — изглеждаше на десет години — го мъчеше настинка и то окаяно се бършеше ту с едната, ту с другата голяма бяла носна кърпа, като, от време на време, кихаше и се гушеше, свивайки рамене. Раменете му се издаваха нагоре: чифт дребни остри връхчета около ореховидната му глава.

Ларш отстъпи назад, представяйки си микробите.

— Не е ли много болен да излиза навън?

— Няма при кого да го оставя — ние живеем в една къща с мебелирани стаи под наем. — Познатото непокорство. Напомняше му за собственото му недоверие някога. — Но и иначе клетото дете ще се чувства изоставено. Той говори само португалски.

— Защо не го остави в книжарницата? Там могат да се справят с всичко.

— Тя напусна Стокхолм, не знаеш ли?

Той и хвърли безучастен поглед.

— Откъде бих могъл да знам?

— Книжарницата е продадена.

— Никога не минавам оттам. — Той съсредоточено загледа лицето й, не беше такова, каквото го помнеше. — Никога не съм си представял, че ще зареже това.

— Той я накара. Каза, че нямало повече нужда. Заминаха да живеят в Антверпен. Там има по-добри възможности.

Момчето нададе рязък животински хлип, последван от непонятна молба на някакъв език, който — какъвто и да беше — не бе португалски. Френски ли беше? Полски? Жената попита:

— Ще ми позволиш ли да поседна? Така ще мога да го взема в скута си.

Ларш неохотно отстъпи стола си.

— Възможности — повтори думите и той и остана прав, докато я наблюдаваше как наглася полата си като гнездо за детето. — Ти разбираш какво е положението, притиснат съм от сроковете…

— Чета материалите ти, още откакто пристигнах тук. Станал си също като останалите — заяви тя.

— Казват ми, че съм започнал да ставам известен.

— Ти си най-обикновен рецензент.

— И един рецензент може да си спечели репутация.

— Миналият понеделник беше един детективски роман. Предишният понеделник… не помня, не беше ли автобиографията на някаква филмова звезда?

— Значи си тук от две седмици — рече той.

Тя се изсмя точно над главата на детето.

— Ето каква е ползата от детективските романи! Обаче не, тук сме от почти три седмици. Първата седмица пристигнахме едва в сряда.

— По работа — заключи той. — Възможностите. Ти си му куриер.

— Приказвай си каквото щеш.

— Сега носиш различно име.

— Аз нося най-различни имена, естествено е.

— Когато изпълняваш различни задачи ли? — Той погледна надолу към момчето — беше затворило очи, но клепачите му бяха подути и зачервени. — Той има ли някаква роля?

Потропа се, точно в този момент, по талашитената преграда: беше Гунар Хемлиг, който остави пощата.

— Нилсон нареди да ти дам това… — Той хвърли на земята кашон, препълнен с пликове и бързо си тръгна. Не разговаряше с Ларш. Андерш, когато го срещнеше, се държеше също така мълчаливо.

Ларш им бе нанесъл оскърбление, те му бяха ядосани. Беше се върнал към всичко онова, което преди бе отхвърлял. Не бе въпрос само за мебелите, с които пълнеше новия си апартамент — литературното гърне отдавна вече беше преживяло това. Беше свързал телефона си с автоматичен секретар, беше си взел пишеща машина в стаичката както всички тях, а вкъщи си имаше и компютър с екран, от който се лееха зелени букви от Япония, както и електронен принтер, който печаташе с невидими пръсти и скорост равна на скоростта, с която слънцето залязва на края на света. Нилсон въвеждаше автоматизация в „Моронтьорн“, но Ларш Андеменинг сам се роботизираше. Бил скрил — така виждаха нещата в литературното гърне — жена робот под леглото си. Държал я в стар кашон от водка. Посред нощ Ларш шляпвал едно копче и тя заемала позиция с щракване, като се конструирала част по част. Била направена от стиропор, а за свръзка били използвани стари брачни халки, купени на едро от адвокат по разводи, който имал цели купчини; единствената задача, която тя искала от Ларш да изпълни, била да слага руж на бледите и порести бузи, както и да удовлетворява вибрациите и.

Толкова за литературното гърне, с неговото къкрене. Нилсон обмислял да осигури на Ларш допълнително място всеки ден в добавка към колоната му в понеделник. Той пишеше бързо, имаше дар слово, беше започнал да спазва работното време и рядко се примъкваше в редакцията след полунощ. Беше се поправил, беше се възстановил — беше се възстановил от старата си болест. Отнасяше се сериозно към писането на рецензиите. Изглежда, се бе отказал от екзистенциалния си страх, беше се отказал от всички онези нечетивни автори, които извираха от търбуха на Централна Европа, държеше на шведите и на по-приятните американци, човек не можеше да го чуе да произнася имената на Киш, или Канети, или Музил, или Брох, от устата му не се чуваше името на Кафка. Беше приключил с всички онези чудатости. Беше като човек в кома, който внезапно е дошъл на себе си, след като е било обявено, че ще остане заспал до края на живота си, и който е възстановил рутинните си навици. Цялата рутинност на всичко това изглеждаше необичайна.

Литературното гърне вреше, но кротко, беше утихнало, сега бе останала само съвсем умерена пяна и дребно празнословие. През последната половин година, въпреки че преди това не му бяха обръщали никакво внимание, Ларш сега бе се издигнал като най-постоянна тема на литературното гърне. Всъщност Гунар Хемлиг и Андерш Фискюнгел бяха тези, които поставиха началото на този нов кипеж — на тях се дължеше това, като никой не знаеше защо, още по-малко Ларш. Гунар и Андерш внезапно бяха станали свещенослужители на Ларш в ритуала на литературното гърне — литературното гърне в най-неистовия му разцвет. Гунар по-специално се наслаждаваше на високата комедия в ситуацията — как Ларш, тази красива душа, навряла кльощавия си нос изцяло в изящната словесност, бил изигран от семейство шарлатани, фалшификатори и крадци, любители на високото изкуство и символисти! Впримчен и погълнат — от техните сатанински благоухания, от сладките им съблазни и хитрости! Съвсем не, възразяваше му Андерш, работата била там, че тези прелести съвсем не били местни: били глутница поляци, шайка чужденци, шест или осем на брой, четирима турци, двама португалци и вероятно няколко цигани. Любовницата на Свен Стрьомберг подръпваше мъжката си яка и продължаваше в този дух: цигани, да, определено сред тях имало едно циганско момиче, върху мургавата кожа, на чийто кадифен гръб имало татуиран — в най-ранно детство, със зелени букви — един изгубен псалм, пропускан от поколения канонизатори на Библията, който псалм векове се предавал от гръб на гръб на определени млади жени от определени ромски племена, млади жени с откъснати езици, родени неми. Когато тези мургави избрани младенци пораствали, тревисто ярките букви се разпростирали по целите им тела; с коварни способи и срещу щедър хонорар (оттук и големият нов апартамент, новите мебели, роботизираните уреди) те се свързали с Ларш, за да транскрибира текста: той бил впримчен волю-неволю, тъй като притежавал специални качества, съгласно древния церемониал, тъй като момичето, което понастоящем носело псалма, изрязан чак до триъгълната вдлъбнатина на задника си, било собствената му открадната някога дъщеря… Версията на Свен Стрьомберг беше по-проста. Главатарят на шарлатаните бил Улуф Флудкранц, дегизиран.

Толкова за литературното гърне, с неговите смехове. Гунар и Андерш коментираха, че тази шутовщина била само отчасти за сметка на клетия, глуповат, лековерен Ларш. Ларш бил наранен, нанесено му бе поражение. Толкова за възторзите, за интимния екстаз на този фантазьор! — даден му бил добър урок. Бяха го унизили и оттам насам щеше да приеме пак да ходи сред хората.

Ала внезапно литературното гърне престана да вари Ларш и метна ръце върху плещите му. Кудкудякането и сатирата се смекчиха. Вместо това започнаха да се задяват с него: беше им другар. Гунар и Андерш, неподготвени за тази духовна промяна, наблюдаваха как Ларш, с посивялата му глава и бебешките му бузи, се издига. Пак го поглеждаха — по някакъв начин той вече не беше толкова застинал в ранна незрялост както преди, от пръв поглед можеше да се види, че не е момченце. Невъзможно беше вече да го приемеш другояче, освен като мъж на средна възраст — с тези резки, вдълбани в разстоянието между веждите сухи вади, които минаваха от краищата на устата му надолу към леките издатини от двете страни на челюстта му… той бе започнал да пълнее. Не можеше да се справи с някой пасаж без помощта на очилата си за четене. И въпреки това се издигаше. Беше като някакъв призрак от пушек, твърде неуловим дори за най-чувствителния фотоапарат, който най-внезапно се бе превърнал в монолитна статуя: Ларш беше там. Читателите от понеделник се бяха събудили — пишеха му писма. Написаха му шест-седем писма, след това му написаха десетки. Той изпревари Гунар, изпревари и Андерш, получаваше повече писма от всеки друг. Не се държеше комично, не се заяждаше — как можеше да бъде описано как се държи? Но както и да се държеше, беше свръхпроизводителен: Нилсон беше готов да му позволи да се разпростре и в междинния брой във вторник. Това удвояваше заплатата му и той прие също така безхитростно, сякаш го заслужаваше. Двамата разгледаха внимателно прозата, която пишеше: да нямаше някакъв трик там, да не би да имаше там нещо, в което никой да не може да го настигне?

Една вечер на Гунар му се стори, че е разбрал. Ларш бе престанал да очиства живота си. Тази разсеяност, това прекъсване, те имаха ефекта на черта на характера. А тази черта на характера беше противоположното на очистването. Тя доставяше голяма радост, тя се изливаше почти върху всички, беше най-розовото огледало, ласкаеше.

— И какво представлява тази прословута черта? — бе запитал Андерш, връщайки се от мивката. Той вече не караше Ларш да му носи вода: Ларш се беше издигнал, а и освен това напоследък човек не можеше да разчита, че ще намери Ларш в часа, в който излизаха мишките. Той вършеше нещо друго по нощите. А що се отнася до мишките, Нилсон беше взел мерки да дойдат да ги унищожат веднага щом електротехниците приключат работата си. Разрушените стени бяха открили къде са гнездата им.

— Посредствеността — отговори Гунар.

Двамата не бяха злобни хора, но осъзнаваха колко е важно да не обръщат внимание на Ларш. Какво друго можеш да направиш на някого, който просперира от скандалите? Улуф Флудкранц се бе домъкнал от Финландия, но той поне беше изчезнал на юг, беше си намерил работа в Малмьо, изпарил се беше. Вече не оскърбяваше хората, като им се навира като греда в очите.

Те изчакваха литературното гърне да се промени. Литературното гърне винаги се променяше. То поглъщаше. Изхвърляше навън. Не спираше да ври.