Синтия Озик
Месията от Стокхолм (14)

14

В стаята, както Ларш виждаше, имаше лъжа.

— Ти не си идвала да търсиш преводач — каза той на Адела. — Не е било за това. Дори и да можех да го направя.

— Дори и да можехте. — Доктор Еклунд се беше заловил да прибира страниците на „Месията“. Той протегна едрата си ръка на морски капитан към пода в посока на месинговата амфора; ръкавът му се провеси и рязко шляпна Адела по ухото. — Виждате ли? Ето това е положението, госпожице. По моя преценка няма никакво съмнение, ще повторя — никакво. Това е ръката на твореца.

— Ръката — повтори думите му Хайди — на твореца. — На Ларш му се струваше, че се намира в кухнята на двореца на Спящата красавица, когато състоянието на транс свършва и всички съдове започват отново да врат. Хайди сякаш пак се беше включила. А кое, всъщност, беше накарало тези жени да изпаднат в транс?

Адела, излязла от дрямката си, беше грабнала листовете от доктор Еклунд и ги тъпчеше на купчета обратно в месинговата амфора.

— Не, мила моя, не така. Вие много грубо пипате тези неща, които са изключително ценни…

— Извънредно ценни. Извънредно, извънредно — повтори Хайди.

— Ти ли ще ми кажеш! Нали аз ги намерих! Те ми принадлежат на мен. Аз съм дъщерята на мъжа, който ги е написал.

Хайди се изсмя с кучешкия си смях.

— Документите на този човек принадлежат на света — заяви доктор Еклунд.

— А този твърди — изстреля стрелата си към Ларш Адела — че му принадлежали на него.

— Моля ви. Без злоба. Въпросът е какво да се прави. Да се вземе решение, нали? Ние трябва да вземем решение.

Значи и доктор Еклунд имаше своето „ние“.

— Аз не участвам — заяви Ларш.

— О, участваш. Ларш, ти определено участваш — възрази Хайди. — Виж колко дълбоко си се замесил!

— След като е задържал моя ключ — рече доктор Еклунд.

— След като е задържал моята шапка — рече Адела.

Колко си приличаха гласовете им!

Ларш подигравателно каза:

— Тя твърдеше, че търсела преводач.

— Преводът е най-маловажното нещо — рече Хайди. — Стокхолм гъмжи от преводачи от полски.

— Княгинята.

— И по-добри.

— Значи, доктор Еклунд.

— Казах ти, той се занимава с по-важни неща.

Едната клечка не запали, втора — доктор Еклунд пак обслужваше лулата си.

— Тази творба — заяви той — ще доживее да се появи на всички езици на планетата.

— На планетата ли? — попита Хайди. — Да оставим планетата настрани, Уле, и да помислим за Стокхолм.

— Да, нека започнем със Стокхолм — съгласи се Адела.

Доктор Еклунд я прекъсна:

— Мила моя Адела — нали Адела? Адела, нали така?

— Адела — потвърди Хайди.

— Безспорно ти ни донесе този ръкопис с историята към него. История, нали така? Този приятел тук не вярва на тази история, виждам това. Безспорно история има и защо да не вярваме в нея? Няма ръкопис без история, нали така? И то по-специално този. Ако ми разкажете историята, обещавам, че ще повярвам. Ала независимо от това каква е историята, независимо от това, независимо от вашата преданост и вашата всеотдайност…

— Тя твърди, че била дъщерята — коментира Хайди — незаинтересовано.

— … сега е моментът да се откажете от това.

— Виж Ларш! Той се отказа от всичко — обади се Хайди.

— В името на света — заяви доктор Еклунд: жест на актьор.

— В името на света! — възкликна Адела — Какво ли няма да каже той. Той си призна, че е лъжец. Нямаше как да не си признае. А когато му разказах как съм придобила ръкописа — рухна, това е всичко. Нямаше как да не стане.

Всичко това беше вярно, Ларш не каза нищо.

— Бедният Ларш — рече Хайди. Сега тя не го защищаваше. — А сега, след като го разгледа? — И зачака.

Тя чакаше, Ларш разбираше защо. Тя очакваше и да каже какво мисли — заради голямото му желание — да разкаже какво мисли. Беше постигнал голямото си желание. Беше щурмувал оградата около „Месията“. Хайди повече от всеки друг — не, единствено Хайди, само Хайди — знаеше тайната пещ на желанието му, беше го нарекла концентрация, мания. Тя беше някогашният му съучастник в желанието му, в интуицията му. Само тя можеше да проумее какво означава за него да наводни очите си с текста — същия този текст — с въпросното нещо, с думите, със сричките, с буквите! Буквите бяха оставили носещите се послеобрази в ретините му. Но той не можеше да проумее онези статуетки — сякаш полският му се изплъзваше. Изгубено. Какво се съдържаше в „Месията“? Изгубено! Отломки от сън.

Беше почти като да се бе объркал в нечий чужд сън. Чий? На Адела ли? На Хайди? Тези жени, изпаднали в транс: беше сънувал техния сън. Не можеше да си спомни какво беше прочел преди пет минути. Недоумение. Амулети, апарат, птица, отломки от някаква странстваща илюзорност, фолклорни фрагменти, пристъп на кислородна недостатъчност, може би. Каквото и да беше, беше изчезнало — не помнеше нищо, нищо не бе останало: само най-слаб тремор от някаква напрегната сила. Глух отпечатък на шум — рухващ град, разпадане, собствените му стонове, неумолими вопли. Звук на стрелба. Амнезия. Изгубено. Нищо не бе останало.

Воплите бяха останали. Елегията след силната болка. Ограбващата, оттегляща се светлина, светкавична експлозия. Сякаш — за миг време — беше проникнал във вътрешностите, в най-съкровената анатомия на онова око. Който и да беше този, който бе топил перото си в мастилото, с което бяха изписани страниците на „Месията“, беше го потапял и в стъклоподобния желатин на това достатъчно око.

Доктор Еклунд вдигна ръка. Пръстените му светнаха с блясъка си от моряшкия сандък.

— Това, което е необходимо, което трябва да решим преди всичко друго, това е оповестяването, разбирате ли? Възвестяването.

— Хората трябва да бъдат накарани да повярват. Защото работата е там, че никой няма да повярва — каза Хайди.

Доктор Еклунд засия: пръстите му, копчетата му, лисото му теме, едрото му искрящо лице с лъскавите лещи.

— Добрата вест трябва да бъде оповестена. Че „Месията“ е тук. Открит. Намерен. Че съществува.

— На хората трябва да им се каже, че той съществува — настоя Хайди. — Ако не вярват в това, то е, все едно че не съществува.

— Това звучи като казано от Господ — рече Ларш. Той беше озадачен. В тази стая имаше лъжа — някакво объркване, сбъркана игра на конец и бляскавите пръстени и очила на доктор Еклунд оплетени в конците. Ларш не можеше да прецени дали възлите се заплитаха или разплитаха. Адела стоеше срещу него с месинговата амфора в ръце — в нея беше „Месията“. Това му напомни за мумия в ковчег или за някакво повито бебе.

Гледаше я как обикаля малката задна стаичка с товара си. Доктор Еклунд се бе опитал да я накара да му го даде. Хайди се бе опитала. Тя дори не искаше да го остави на масата.

— Нека света да го притежава! — заяви тя. — О, да! Но как ще научи светът? Кой ще повярва?

Ларш се безпокоеше, че Адела казваше само това, което и другите казваха. Дори когато им се противопоставяше, тя използваше думите на Хайди, думите на доктор Еклунд.

— Ти вярваш. Като за начало — отговори й Хайди. — В края на краищата, не започваме ли с теб? Ти дойде, за да разбереш сама. Дойде да се консултираш. Всеки може да пробута всичко на всекиго, ако разкаже една добра история.

— Мила ми жено, за този шедьовър ли? За този красив гениален текст ли, за това свято изкуство? То може да се смята толкова за фалшифицирано — доктор Еклунд погледна изпитателно Ларш — колкото Създателят на Вселената може да се смята за философска идея.

— Въпреки това — каза Хайди — хората трябва да бъдат накарани да повярват.

Ларш се колебаеше, обмисляше.

— Аз им казах в „Моронтьорн“ — рече накрая той. — Споменах им за това.

— Аха! Браво! — извика доктор Еклунд.

Адела кисело рече:

— Прибързал си.

Хайди попита:

— Казал си им във вестника, така ли? За „Месията“.

— Казах им, че е намерен.

— Но ти не знаеше…

— Така или иначе, казах им. Казах на Нилсон, той е шеф на културния отдел.

— И какво каза той?

— Не ми повярва. Никой не ми повярва. Но тогава и аз не вярвах. Беше някаква фантазия.

— Виждате ли го как е готов да говори какво ли не на когото и да е — каза Адела.

— Е, хайде, Ларш! Ти го видя. Видя го със собствените си очи. Оригинала, nicht wahr, нали? Ето го, на сигурно място в делвата. В една делва, Господ да ни е на помощ. Като някой от онези ръкописи от Мъртво море…

— Те са били в глинени съдове. Аз трябва да опазя това, което е мое — каза Адела.

— Чакал си го цял живот. Прояви такова упорство. — Хайди протегна подобната си на овча глава. Той обърна внимание колко стара и сериозна бе тя — повехнала, умоляваща, ранена. Онази ограда. Стрелбата. Тя искаше от него да каже какво мисли. — „Месията“ съществува. Ти го разгледа. Сега имаш власт над него.

— В моята власт ли? Аз нямам власт. — Колко безсмислено говореше тя: „Месията“ беше във властта на Адела, или поне тя го стискаше в прегръдката си. А той — той действително беше разгледал нещо, да, нещо, твърде набързо, твърде разпалено, като полусляп човек, който може да съзре само светлина без контрасти, не и знаците върху страницата. А другояче — беше го погълнал като жрец, като свещенослужител на някаква фанатична секта, за когото писанието е зависимо от часа на обредния изблик. Страхопочитанието поглъща всяка главня, която го възпламенява: дали това, което беше разглеждал, бе истинският „Месия“, или само валпургиевият фургон на частната му менажерия, влачещ се през клетия му трескав череп.

— Той е в ръцете ти. Авторът на „Месията“.

— Казах ти, че се отказвам. Прекратявам. Той не е мой. Не мога да го задържам. Ръцете ми — рече той, като ги обърна, за да й покаже белите си длани — са празни.

— Не, не, помисли! Помисли как разполагаш с възможности.

— Нали водиш твоята рубрика — внезапно се обади Адела. — Пишеш тези рецензии. Всеки понеделник.

— Вие можете да ги осведомите — каза доктор Еклунд. — Можете да разкриете нещо удивително. Можете да го обясните.

— Ти можеш да бъдеш полезен — каза Хайди. — Ти умееш да го правиш. Ако желаеш да възвърнеш на света, това, което му принадлежи. Ако вярваш в себе си.

Светът, светът — и тримата говореха за света. Какви оратори! Бяха побъркани на тема света. Имаха нещо предвид за света. Светът ги бе накарал да постигнат идеално единомислие. В новото си объркване Ларш усети как й се възхищава: на сатанинската опашка на това разбиращо се от само себе си единодушие. С какво бе свързано това?

Кибритените клечки на доктор Еклунд — едно и също сдържано щракане, искра след искра, всяка клечка в съгласие с другите, всички те предназначени да запалят непокорния огън в лулата на великия мъж.

Звън на гонг, кратък и остър. Адела най-сетне изпусна месинговата амфора на земята.

— Ако искаш, можеш да вземеш ръкописа — предложи тя с най-суровия сценичен глас на доктор Еклунд — нищо, че не е преведен. За да го покажеш. Че съществува. Преводът е най-маловажното… ако искаш, можеш да им го покажеш в твоя вестник.

Как му се искаше да я блъсне само!

— Тя ви дава сега да го вземете, разбирате ли? — одобрително се обади доктор Еклунд.

— Тя ще ти позволи да го вземеш, това е вън от всяко съмнение. Ти си човекът, който ще свърши работата. — Паяжината на Хайди все повече и повече се разплиташе; тонът и постепенно от помирителен преминаваше в изцяло настойчив. — Всичко е точно така, както доктор Еклунд обясни — ти си единственият човек в Стокхолм, който може да го направи. Имаш нужната репутация. Предлагаш това, което хората очакват — ти си този, който лансира, ти проправяш пътя. Ти си церемониалмайсторът — единственият, който може да се осмели да го направи и който го е грижа. Ти представяше всички тези трудни същества, всички тези писатели от Централна Европа, които ние постоянно поръчвахме! Тези чехи и поляци! Тези югославяни и унгарци! Ти направи така всички да ги забележат. Господин Хемлиг и господин Фискюнгел, например — те разчитат на теб да ги държиш нащрек. Ти ги държиш будни. Ти ги будиш. Ти ги караш да проглеждат.

Това беше цяло слово, цяла патетична реч — устата й не спираше: зле наредени златни зъби на стара жена. Тя го умоляваше. Имаше нещо, което той бил предназначен да изпълни. Ноздрите и започнаха да потръпват.

Междувременно доктор Еклунд кимаше и едрото му лице се повдигаше и навеждаше, той я насърчаваше да продължава, сякаш беше жива диригентска палка.

— Трудни същества — възхитено повтори той. — Вие сте роден за това, господин Андеменинг. Приемам, че е загадъчно — но кое произведение на изкуството не е такова? Вие обаче сте погълнати от него. Ние ви позволихме това. Ние ви осигурихме нашето мълчание. Сега се нуждаем от вашето слово. От вашата присъда. Не си ли заслужава? Не е ли прекрасно? Ще го поемете ли? На нас ни е необходимо вие да го разгласите.

— Искаме да разполагаме с вашата рубрика — обади се Адела. И Адела ли имаше своето „ние“? Те и тримата имаха едно „ние“ — едно и също „ние“. Бяха приобщени към него. Бяха една клика, едно семейство. Неговата рубрика! Рецензиите в понеделник, които никой не четеше, които бяха толкова изолирани — тя сигурно му се подиграваше. Но същевременно той съзнаваше, че това не е така. Внезапно осъзна — не напълно, бавно, тъпо, че те, и тримата, бяха обединени в един логически съюз: те споделяха един и същ принцип. И ясно бяха го предопределили за нещо. Беше лула, която и тримата се опитваха да запалят. Това, което се таеше тук, не бе толкова лъжа, колкото някаква латентност. Това беше техен скрит план. Това, което им трябваше от него, беше неговият ден от седмицата. Понеделникът беше единствената цел, заради която той се намираше на това място. Беше застанал на една крачка от масата в задната стая на Хайди — върху която Адела със звъна на тежък златен испански дублон преди половин минута беше оставила „Месията“ в месинговата си амфора. Заради понеделника му бяха дали ключа на доктор Еклунд. Заради понеделника Адела беше нахлула в апартамента му. Заради понеделника го бяха накарали да идва и да си отива, а сега да остане.

Видя всичко точно така. Те бяха направили всичко, за да го подмамят да вярва, че „Месията“ е фалшификат, с цел да го убедят, че е истински. Бяха изпратили Адела с нейната история, за да измамят мошеника син с мошеничката дъщеря. Една изкуствена дъщеря! Семейна измама. Той беше попаднал сред играчи, сред заговорници.

— Доктор Еклунд — атакува Ларш, задъхан като бегач — вие защо се представяте за доктор Еклунд?

— Той не е друг човек — каза Хайди. — Кой друг би могъл да бъде?

— Някой, който да подхожда на името.

— Ние, клетите скитници, с нашия жалък акцент, така ли? — попита доктор Еклунд.

— Това е фалшификация.

— Когато си на гости, уважавай обичаите на домакините си: si fueris Romae, Romano vivito more. — Доктор Еклунд напразно смукна лулата си в размисъл. — В тази страна хората са толкова боязливи към чужденците.

— Шарлатанин, който се представя за бежанец — бързо рече Ларш.

— Ларш, Ларш — умолително се обади Хайди.

Доктор Еклунд кротко запали нова кибритена клечка.

— Едно име е нещо толкова маловажно. Една финтифлюшка. Скромна емблемка. Безобидно украшенийце. Аз лично съм роден с името Екщайн.

Човекоподобната маймуна в гърдите на Ларш скочи разбудена, сякаш разтърсена от ток и се блъсна в ребрата му. Безобидно! Колко трудно му беше да диша, да вдишва и да издишва! Беше обаче получил просветление. Видя всичко точно така, както беше. Произнесе на себе си избраните срички: Лазарус Барух. Ларш Андеменинг.

— Аз си измислих това име. Измислих и баща си.

Баща си — от библиотеката, името си — от речниците: Ларш „Скритото намерение“.

— Доктор Еклунд знае всичко това. Не можеш да ми се сърдиш, че му разказах за твоята теория за бащинството ти, нали? Ти сам я разказа на Адела.

Адела бе отстъпила пред това, което и се струваше, че е неин дълг.

— За него това е без значение, той е готов да каже всичко. — Ала сега беше станала мрачна като послушно дете.

— Това задълбочаване. Тази концентрация. Не бе никак лесно да се облекат тези одежди — този възход! Достойно за уважение — с възхита заяви доктор Еклунд. — За един обикновен Алтер Екщайн да се издигне в Стокхолм и да започне да се нарича Уле Еклунд — не бе нищо. Абсолютно нищо. Не се изискваше кой знае колко мъжество. Никога не съм се вълнувал от това. Но ти! Прераждане на душата, гилгул! Карма! Преселение на тази страстна душа! Господин Андеменинг — заключи той — аз ще ви кажа какво ще стане с вас. Съзнавате ли какво е то? То е, че вие ставате нашият човек, човекът, който ни е нужен.

Хайди се намеси:

— Заради понеделниците.

— Две или три публикации в тези рубрики, това е начинът. Свято място. Запълнете го с новината. Вие сте направили толкова възвишени неща. Познавачите знаят какво сте направили, не си мислете, че те не са наясно. Вие си имате вашите, макар и малобройни последователи — вие сте точно човекът, който може да осъществи всичко това.

— Аз съм само човекът, който ще извади на сцената „Месията“. — Думите му прозвучаха така скучно, сякаш отговаряше на някой, който го бе попитал колко е часът.

— Но нали за това си живял? — попита Хайди.

— Фалшификация. Живях заради тази фалшификация.

— Но ти се спря. Отказа се.

— А ти не. Ти сама каза, че не сте се отказали, госпожо Еклунд.

— Всичко е въпрос на разпознаване. Ние разполагаме с оригинала, ето го тук — ти го видя. Не можеш да се оплачеш, добре го разгледа. Какво само можеш да направиш за него! Никой друг не знае по-добре от теб това. Той беше в ръцете ти.

Мимолетният му страх. Ръцете му горяха. Пръстите му се бяха загрели като прътите на подпален стобор.

— „Месията“ е отишъл в лагерите заедно с онзи, който го е съхранявал. — Ларш се отърси: човекоподобната маймуна го бе хванала за врата. — Това е всичко, което е могло да се случи, нищо друго. „Месията“ е бил изгорен там. Зад онези огради, в онези пещи. Бил е изгорен, госпожо Еклунд, изгорен!

— Не вярваш на собствените си очи ли? Та ти го държа в собствените си ръце! Не вярваш на доктор Еклунд ли? Доктор Еклунд се е занимавал с такива случаи къде ли не, вършил е този вид работа в десетки страни…

— Занимавал се е с тях. Бас държа, че това е правил. Щом има пожар, ще се намери клечка кибрит. Тези болнични обиколки. Датската примабалерина. Безскрупулно търгашество със сенчести ръкописи, за това става дума.

— Ларш, ти си глупчо. Нищо не разбираш.

— Бре, бре, сенчести — обади се доктор Еклунд. — Така ще нарече човек някой малък сенник. Госпожа Еклунд знае, че не ми е приятно, когато издава разни неща, затова тя навива този малък сенник.

Доктор Еклунд стана от стола си и започна да ходи насам-натам — той вдигна чайника от печката, поклати го да чуе колко вода има останала в него и пак го остави. В тази уютна и тясна галера той изглеждаше внушителен и як — по-скоро приличаше на кораб, отколкото на морски капитан. Лампата с форма на жълт нарцис върху стъблото си би могла да бъде още една лула, която той се готвеше да пъхне между зъбите си. Ала той, така или иначе, бе загубил интерес към лулата си, беше се разсеял, беше я оставил да угасне.

— На всичко оригинално — на всяко нещо, което е шедьовър, разбирате ли — му е необходим един малък сенник като за начало. Ако искате да говорим за сенчести неща, няма да отричам, че има сделки, които не могат да бъдат договаряни на слънце по пладне. Прекалената светлина поврежда стоката. От друга страна, след три или четири десетилетия на сянка, текстът става свенлив. Плах, може да се каже. Понякога е нужно да бъде убеждаван, за да го подмамим да излезе от скривалището си. Това може да стане с франкове или марки, с рубли или крони, с което е най-подходящо. Текстовете не се интересуват от това. Парите ги освежават и те искат да покажат колко храбри са. И тогава главите им леко се показват. Де да имах свои собствени пари!

— Ето на. Нали чу всичко — обади се Хайди. — Сега можеш да престанеш да се държиш като дете за тези работи. Всички тези варшавски вещи, те да не би да са дошли тук отникъде? Ако не беше мрежата на доктор Еклунд…

— Не, не — намеси се доктор Еклунд. — В началото имаме само това никъде. Всичко се появява отникъде. Ето го и „Месията“ отникъде. — Той почука с пръстените си по месинговата амфора: звънът, който прозвуча, беше вибриращата мелодия на скъпа наследствена вещ, ударът на стар семеен часовник. — А тази прекрасна жена, тази неспокойна, благородна, представителна жена, нима тя също не се появи отникъде?

Той беше уловил Адела за раменете, изглеждаше смешно как бе присвил своите плещи надолу, за да наведе удълженото си лице към нея. Имаше нещо странно добре репетирано в разменената светлина, която премина от неговия чифт очи към нейния. Челата им се притиснаха вежда във вежда: пролуката помежду им сякаш криеше някакви импулси. Или това не бе нищо друго, освен премигващите полукръжия на лещите на доктор Еклунд, хвърлящи отраженията си. Капитанският му взор на владетел, убедителният му пиратски стил — той вече беше освободил половината й лице и галеше носа и отстрани. Не, това беше забележително: той отместваше косъма, който му пречеше там. Необичайно интимен жест, като котка, която ближе лапата си — в този жест имаше елемента на стар навик. Адела фактически нямаше нищо против, тя почти не го забеляза. Беше изцяло съсредоточена върху настроението си: тя беше свикнала с тази механична милувка на едрите пръсти, тя сякаш само караше устните и да се стягат в съпротива. Само устните и се съпротивяваха, иначе тя ставаше все по-покорна. Приличаше на човек, който е изпълнил дълга си. Те двамата, Адела и доктор Еклунд, и преди са били в комбинация — възможно ли бе това? Двамата действаха съгласувано като стара любовна двойка, нямаше значение, че доктор Еклунд със сигурност беше три десетилетия по-напред от нея в морето на живота. Нещо помежду тях бе слято в едно: нещо по-дразнещо от обикновената фамилиарност. Дали са били някога любовници, дали това е бил нейният дълг, нещо, което бе отдавна изживяно от нея? Мъжът още харесваше жената; жената не харесваше мъжа. Но се бе превърнала в негово оръдие. Покоряваше му се.

Главата и се отдръпна, тя се извъртя и се освободи. Жест на сърдито дете. Четиридесетгодишна жена, тя се гърчеше като дете. Това напомни на Ларш за дребното хлъзгаво телце на Карин, преди толкова тъжни години, как се измъкваше от него — тактиката на Улрика беше да настройва Карин срещу него. Адела беше доста податлива, само устните и оставаха свити. Главата и, като се отдръпваше, внезапно сякаш беше станала непозната: той забеляза дълбоките бръчки в ъгълчетата на очите й, белите цветчета на магарешки бодил, нашарили косата и, късият проблясък на детето — всичко това бе ново и непознато. Тя не беше това, което бе била преди. Той си бе представял една Адела от огледалото, беше си я представял като своя сестра. Но тя не му беше сестра. Една заговорническа заблуда. Тя бе толкова различна от него, колкото бе по силите на природата да го постигне. Тя принадлежеше на друг род. Неговата майка — липсващото звено — не беше нейната майка, независимо от това коя бе майка и. А онзи, който го бе създал, неговият баща, не бе създал нея.

И тогава той осъзна — сякаш вятър духна в мозъка му — кой я бе създал.

Адела се бе освободила. Доктор Еклунд я бе пуснал. Тя стоеше леко встрани от него. Не желаеше отново да срещне погледа му.

Хайди се отпусна на койката си и въздъхна.

— Не можем ли да постигнем споразумение? Ти трябва само да се съгласиш.

— Аз не знам за какво ме караш да се съглася — отговори Ларш.

— Много добре знаеш. Съвсем точно знаеш.

— В тази работа има пари — със слаб глас се обади Адела, но в мекотата и слабостта на гласа и се съдържаше мимолетна грубост, като някаква бледа далечна светкавица.

— Цената на великото — каза доктор Еклунд.

Благовидно съчетаните им гласове — те сякаш бяха две урни от един и същ произход, с една и съща форма, с една и съща извивка.

— Това няма да се роди от твоя мозък — каза Хайди. — Няма да бъде като онова око, ще е нещо, което ще можеш да извадиш ясно на светлината. Нещо солидно и убедително като този съд.

— Пак това око. Какво е това око? — попита доктор Еклунд.

— Недейте да говорите за него. Нали ви казах, че всичко свърши и приключи?

Адела се отдръпна, стоеше мълчаливо. Ларш забеляза за пръв път, че тясна остра кост оформя носа. Носът на доктор Еклунд беше различен. Хилавото украшение на едрото му разплеснато лице представляваше жив объл филиз от лой, разрязан надлъжно от две цепки. Така че там това не можеше да бъде намерено: останалата прилика. Значи можеше да е някъде съвсем на друго място — в начина, по който някой мускул трепваше или се стягаше. Не беше в чертите на лицата им — нос, устни, очи. Ларш не знаеше къде е. Но му бе достатъчно да го усеща, дори само в гласовете им. За гласовете им беше сигурен.

— Вярно е — заяви той.

— Не се меси — рече Адела.

Но той вече бе започнал. Бе започнал да се придвижва към нея. И това не бе човекоподобната маймуна. Тя беше мъртва, а трупът и — излишна мъртва тежест върху белия му дроб. Сега беше самият той и напънът на собствената му сила го задвижваше.

— О, да, вярно е. И сам мога да видя, че е вярно, и се извинявам.

— Ето на! — извика Хайди. — Нали ви казах, че ще се извини!

— Не мислех, че е вярно, но сега виждам, че това е така. Точно така е, както каза. Ти си дъщерята.

— Недей да идваш толкова близо до мен — каза Адела.

Той вдигна ръка. Съзнаваше колко ужасна изглежда ръката му, вдигната високо — и как му се искаше да я повали на земята! Как му се искаше да стъпче лицето и, красивата птича костица на носа и! Как му се искаше да смачка гълъбовосивите пера на косата й!

— Ти си дъщерята на автора на „Месията“, точно това си ти. А авторът на „Месията“ е доктор Еклунд. — Грозен тих звук се разнесе по повърхността на месинговата амфора, като шум на хвърлена монета: неговото старо грачене, възелът, който го стягаше, стърженето — проснатият труп на човекоподобната маймуна пуснат на воля. — Това е фалшификат, нали? Госпожо Еклунд, признайте, че това е фалшификат! Фалшификат е, а вие искате от мен да го представя за истински във ваша полза. Да го легитимирам. Колко лесно е това само — аз съм точно човекът, който може да го направи! Да го представя така на света, признайте си!

— Каква злобна версия си си съставил само — донесе се от койката гласът на Хайди — тя обаче говореше на доктор Еклунд.

Ларш се обърна към Адела:

— Твоята версия не е истинската.

— Какво знаеш ти за Дрохобич? Какво е за теб Дрохобич? — рече Адела с новия си тъничък глас с хладни, глухи импулси в него. Ръката му бе вдигната високо. Тя стоеше под вдигнатата му ръка. Минзухарът лееше жълтия си сироп, а ръката му хвърляше сянка върху устата, шията й и брадичката и — но нали и нейните ръце бяха потопили в мрак неговия юрган, нали и тя беше закрила окото на баща му със своите протегнати ръце?

— Ако варваринът посмее — предупредително рече доктор Еклунд, — той ще си плати.

— Аз ли съм варваринът? Аз ли ще плащам? — изкрещя Ларш.

— В крайна сметка, ако ти желаеш това — кривата златна уста на Хайди бе скрита във възглавницата и — ще бъдеш компенсиран.

— Сега ще ти покажа как ще бъда компенсиран, сега ще ти го покажа — и той замахна с ръка във връхлитащата буря, със свити пръсти, готови да дерат, без да докосне потъмнелите от присмех искрящи очи на Адела — как искаше да ги издере, да ги изтръгне с ноктите си, да я блъсне по енергично движещата се глава като на гълъб, как искаше да я укроти, да плячкоса лицето и; как само си бе играла тя с него, как бе закривала окото на баща му, как го бе направила сирак, как се бе присмивала на автора на „Месията“ и го бе изличила… Вместо всичко това, той се пресегна да грабне една малка клечка: една от кибритените клечки на доктор Еклунд върху малката масичка в задната стая, изпусната до основата на месинговата амфора.

Първата не му свърши работа. Връхчето и бе обгоряло, беше палена. Цялата маса беше обсипана с тези изгорели малки клечици. Той намери една нова, неизползвана и я драсна в гърлото на месинговата амфора, загледан в островърхия пламък, който лумна от нея като пламъка от ноздрите на някакво страшилище. Съдът се разтърси, зафуча, сякаш издаваше вой, сякаш някакъв нечестив звяр се тресеше вътре, блъскаше се във вътрешните стени, умиращ сред ревове.

Адела бе на пода — пребита, рухнала, смазана. Той не я бе докоснал дори съвсем леко с малкото си пръстче. Ала нейната глава се бе извъртяла: надлъжните бръчки се бяха сменили в горчив хоризонтален знак за равенство. Носът и с птичата костица течеше.

— На ви сега вашия жрец, нали го нарекохте жрец…

— Вода, залей я с вода! — изкомандва доктор Еклунд.

Но Хайди вече се беше катапултирала от койката си към чайника върху печката и изливаше вода в пламтящото гърло на месинговата амфора. Огънят се съпротивляваше и не искаше да отстъпи, островърхият пламък се издигаше по-нависоко, фученето още по-силно гаргореше, съдът не спираше да трака и ври, блъскаше се в малката масичка, играеше върху нея като зъл дух. С подскоци стигна до ръба на масата и се тресна на земята на няколко сантиметра от купчинката, която представляваше Адела.

— Книжарницата ми! Цялата сграда може да се подпали, о, Господи!

— Действай! Пази си косата! Стой настрани! — С методична грубост доктор Еклунд изрита с капитанската си обувка Адела, за да я накара да се търколи встрани.

Тя се претърколи със стон.

— Тихо, пази тишина, не можеш ли? Уле, пак го напълни, напълни го — и Хайди подаде чайника на доктор Еклунд, а през това време тъпчеше едрите изгорени зелеви листа, които изпълзяваха от месинговата амфора — набръчкани черни листове с нежно надиплени на рюш къдрици, които пламтяха в червено — Ето, става, пак го напълни…

Месинговата амфора беше почерняла по ръба на отвора: поклащаше се, цвъртеше, издъхваше — и не спираше да пуши. От потоците, които се лееха по стените и, се вдигаше пара сред пепелта. Пушекът се щураше навсякъде.

Хайди махаше като с млатило пред очите си с парче от ръкава си.

— Ти ни навря в кратера на вулкан! С толкова злоба! Умопобъркан!

Доктор Еклунд хладно каза:

— Палеж.

— Щеше да ни изпържиш!

Адела откъм пода промърмори:

— Нали ви казах, че той е готов да направи всичко…

— Фалшификат — рече Ларш.

— Точно ти си човекът, който фалшифицира баща си, не е ли така? Бежанец шарлатанин! Присмял се хърбел на щърбел.

— Варварин. — Доктор Еклунд се изплю в почернялата амфора: отвътре като кихавица изскочи пара. — Аз съм могъл да го направя, така ли? Аз ли, аз? Направил го е някой серафим! Идиотщина — как мога аз да го направя? Създателят е инстинктът! Преображение — в това ли вярваш? Че един заговор може да роди шедьовъра? Ти го разгледа, ти го видя! Мислиш, че онова, което е родено велико, може да бъде плод на съучастие в престъплението ли? Как? Как — без гения на онзи мъртъв мъж? Кое би могло да осигури възможност за такова изпълнение? — В този момент пушекът го докопа, морският капитан се превърна в китайски мандарин, завладян от някакъв напластен език, който се преливаше в могъщи форми, той бе повален от шумна и продължителна кашлица. Кашляше, пребледнял целият. — Нима си мислиш, че има някакво магическо око, което пада от небето, за да носи вдъхновение? Варварино, къде го има това око?

— Госпожо Еклунд — обърна се към Хайди Ларш — то не е само книжарницата, нали? В семейния бизнес има и друго, освен книжарницата. — Краката му се плакнеха в локви, усещаше се напоен от пушек. — Не е само довеждане на хора и извеждане на хора, не е дори приемане на хора, това е най-учудващото. Ти мен ме прибра и фактически още от самото начало ме улови на въдицата си. Банда мошеници, това не ме интересува — но не това е семейният ви бизнес. Вие искате да конкурирате бога, това е цялата работа.

Адела привдигна обезумялото си лице. Кървав срез през месеста част на финия и нос. Не беше дело на Ларш, нито дори резултат от перването с малкото му пръстче. Баща й й беше нанесъл удара. Свирепият шут от автора на „Месията“.

Главата на доктор Еклунд блестеше като лъснат щит. Той смъкна очилата си от ушите — и ето, без предупреждение, това беше приликата. Не се съдържаше в някаква особена частица от него. Беше нещо цялостно — подобието, ритъмът на родословието. Очите му без очилата говореха за катастрофа: той вече нямаше нищо, което да го защити, нито пръстените му, нито войнственият блясък на моряшките му копчета. Едрото му остъргано лице с ужасните си кратери-ноздри безцелно се рееше, изтъркан стар пейзаж, негоден за обитаване. Обезумял, див, най-сетне същият поглед като на Адела.