Синтия Озик
Месията от Стокхолм (12)

12

Книжарницата беше затворена и тъмна. Някаква жълта мъглица се разнасяше откъм задната стая: светещият нарцис — тя беше там. Една кибритена клечка се беше залепила на лявата му подметка. Ларш по навик понечи да събуе обувките си — после се размисли. Нямаше намерение да доставя радост на Хайди. Всяка вечер след работното време тя нареждаше на турчето да измие пода; на турчето не му беше разрешено да си тръгва преди калта от клиентите, оставена през деня, да бъде измита. Ларш заизтупва крака в коридорчето. В един миг спря да тъпче. Той не беше посетител, не беше ничий гост. Имаше право да влезе — правото беше в джоба му. Взетият назаем студен ключ. Пъхна го в бравата.

— Кой е? Какво е това? — груб, мрачен глас. Мирис на нещо, което се пече. — Онази жена ли е? Онази жена?

— Не може да е тя. Никой не почука. Казах й, че трябва да почука. Вратата е заключена. — Това беше Хайди, викаше иззад преградата от книги. Тя повлече крака, беше по чехли.

— Ами тогава кой е? Защо да не е онази жена, след като ще идва? Книжарницата е затворена, не могат ли да разберат това?

Ларш се обади:

— Госпожо Еклунд…

Грубият, мрачен и нервен глас, гласът на актьор, рече:

— Не е онази жена, някакъв мъж е. Нали вече затвори тази вечер?

— Няма значение, това е само Ларш. Връща ти ключа и сега ще имаш още един. Ларш — обърна се към него Хайди — да те запозная. Това е доктор Уле Еклунд. А това е Ларш Андеменинг. Сега виждате какво добро възпитание имаме всички ние. Доктор Еклунд винаги обича всички формалности.

Един много едър мъж бе седнал на масичката на Хайди, пред него стоеше почти празна чаена чаша и той пушеше лула. Приличаше на огромен, добре охранен изплашен кон, с удължени ноздри, изрязани в дребна бучка хрущял, с продълговато лице и продълговата, подута глава, гола и лъскава. Очилата му пръскаха светлина. Темето му беше като полирано. Беше облечен взискателно, носеше сако и жилетка с бляскави сребърни копчета. На безименните пръсти на двете си ръце имаше сребърни пръстени и нещо в копчетата и пръстените, а също и в начина, по който разперваше пръсти към Ларш, внушаваше представата за морски капитан. Това можеше да се дължи и на мириса на оплетен във водорасли тритон, примесен с някаква напомняща за изгоряло месо миризма на тютюн, силен и солен. Брадичката му беше гладко избръсната, кожата не беше видимо настръхнала, брадичката лъщеше със свой блясък.

Ларш пое ръката на мъжа — колко гореща беше! — и я стисна.

— Това ли е доктор Еклунд? — попита той.

— Доктор Еклунд се прибра рано тази сутрин — обясни Хайди. — Такова напрежение, такъв уморителен ден след пътуването му…

Ларш огледа мъжа. Наблюдаваше го как вдига чашата си и пак я оставя на масата. Наблюдаваше го как пали клечка кибрит и дърпа от лулата си.

— Аз самият бях тук тази сутрин — рече той.

— Моето турче ми каза, че си се отбил — той не те обича, защо ли? Аз бях отишла до апартамента, за да заредя хладилника. Различно е, когато вкъщи има двама души. — Хайди издърпа със стържене един стол от тъмното. — Сядай, грубиян такъв, и ни разкажи какво стана. Блъснал си я, нали така? Бях забравила да я предупредя за тази твоя черта — клетата Адела! Тя дотърча тук, ревейки, да се оплаче, че съм я била изпратила при един главорез.

Ларш пак попита:

— Това ли е доктор Еклунд?

Доктор Еклунд подаде чашата си:

— Още малко.

Хайди изтича до чайника и се върна.

— Тя ще дойде довечера. Да се консултира с доктор Еклунд. Ако това не е доктор Еклунд — Ларш забеляза, че Хайди има намерение да говори насмешливо — то тя не би могла да се консултира с него, nicht wahr, нали?

— Но тя дори не е контузена! Контузена ли е?

— За Бога, това тук да не е здравна клиника, какво си мислиш, че сме ние? Идва да се консултира за това, което е в онази чанта. Обещах и че този път никой няма да я удря. Не мисля, че ще се зарадва, като те види, Ларш. По-добре си тръгни, преди тя да дойде.

— Не мога да разбера как е влязъл — рече доктор Еклунд.

— С твоя ключ. Бях му дала твоя ключ.

— Аз смятах — с усилие изрече Ларш — че доктор Еклунд не съществува.

— Ларш вярва в призраци — обясни Хайди.

— Ти си причината за това, че мислех, че той е измислен.

— Cogito, ergo sum, мисля, следователно съществувам — рече доктор Еклунд. — Защо сте си помислили такова нещо?

— Не е необходимо всички хора да съществуват.

— Това е удивително правдоподобно.

— Той има предвид това, че е сирак — обясни Хайди. — Той е един от онези сираци бежанци. Не знае коя е майка му.

— Аз не знам и кой е баща ми — добави Ларш.

— А, това е нещо ново! — възкликна Хайди. — Баща ти е авторът на „Канелените магазини“. Баща ти е авторът на „Санаториума“. Баща ти е авторът на „Месията“. Ето това е баща ти. — Тя се изсмя с учестения си кучешки смях.

— Аз нямам баща.

— Загубил си баща си, така ли? Но не и окото му.

— То изчезна. Няма го.

Доктор Еклунд попита:

— Око ли? Око? Къде е това око?

— Интелигентно момче, но предразположен към халюцинации — патетично заяви Хайди — искаше да го унизи ли? Вълна на разкаяние. Беше и доверил тайнственото си петънце: посещението, видението. Нямаше око. Беше го напуснало. Нямаше повече да се върне.

— Съвсем не е момче. Ако си пусне бакенбарди, ще изглежда като белобрад старец — рече доктор Еклунд, захапал лулата си.

Посрамен, Ларш установи, че забелязва нещо познато като интонация, като акцент. Съскави звуци. Имаше нещо твърде добре заучено тук, но не можеше да го определи. Имаше нещо странно в гласа на доктор Еклунд. Странно, защото не беше чак толкова странно.

— Все пак има лека прилика — продължи доктор Еклунд. — Съвсем слаба прилика. Брадичката, може би. Само е загатната, нали? През лятото на 1938 година — не греша тук — го видях да пие чай — в едно кафене, в малък открит двор. Това беше в Париж. Показаха ми го. След това аз самият напълно го разпознах.

— Доктор Еклунд говори свободно полски — додаде Хайди.

— На онази маса се говореше доста много на полски. Бяха групичка от трима или четирима души. Бяха ходили до галериите. Темата на разговора им беше изкуството. Спомням си, че беше много горещ ден, а онзи човек въпреки това пиеше чай! Същият като този в тази чаша. Сигурно обаче по-горещ. От време на време, един или двама от тях заговаряха на френски, но главно се говореше на полски. Онзи човек обаче не обелваше нито дума. Приличаше на селянин, маншетите на панталоните му бяха твърде нависоко. Виждаха се близо три пръста от чорапа му, повече отколкото се приема за прилично — и представете си, това е само близо две години след публикуването на „Канелените магазини“. Голям късмет.

Звучеше много объркано — за кого точно говореше доктор Еклунд, че го е видял в Париж? И тогава на Ларш му хрумна какво чува да се артикулира в гърлото на доктор Еклунд. В началото си беше помислил, че звуците са приглушени заради лулата. Гласните на доктор Еклунд — възможно ли беше това? — бяха доста подобни на гласните звуци на Адела. Доктор Еклунд — възможно ли е това? — изобщо не беше швед.

— Никога не си ми споменавала — нападна я Ларш. — За полския език.

— Доктор Еклунд не обича това да се знае. Той извежда хора оттам, разбираш ли? Прави каквото може. Той винаги прави каквото е възможно. Той успя да изведе оттам госпожа Розановска, например.

— Извел е княгинята ли?

— Това беше отдавна… ти си чувал всичко това. Заедно със съпруга и. Доктор Еклунд ги измъкна и после ги доведе тук. А и теб — злобно добави тя — е възможно да те е извел също. По пелени! Той знае как да върши тези номера, нали, Уле?

Доктор Еклунд отпи сдържано от чашата си.

— Не ми е приятно, когато издаваш такива неща.

— Ти си получи обратно ключа.

— Не всичко, което даваме, се получава обратно.

Как театралничеха само доктор Еклунд и госпожа Еклунд! Двама стари театрали на репетиция. Ларш наклони стола си към доктор Еклунд и потопи цялата си глава в облака от печено месо, който се просмукваше от лулата на доктор Еклунд.

— Кого точно сте видели — попита той — в Париж?

— Онзи човек. Вашият автор.

— В Париж ли? Видели сте го в Париж, така ли?

— Само за няколко мига. Съвсем случайно.

— Но сте го видели! Видели сте лицето му?

— Имаше остра брадичка. Това помня.

— И какво друго? Как изглеждаше?

— Като човек, който пие горещ чай през юли.

Ларш се обърна към Хайди:

— Съпругът ти го е видял! Ти никога не си ми споменавала това, никога не си ми казвала…

— Аз самата сега за пръв път чувам това.

— Как не! А отгоре на всичко и полския език! Съпругът ти да говори свободно полски — кънтеше гласът му — а ти да не ми кажеш и дума за това.

— Е, ти трябваше сам да го разбереш.

— Да го разбера ли! — Колко абсурдна беше тя, колко безсмислена, колко оперетъчна. — А защо не изпрати Адела при съпруга си, щом и трябва превод? Не мен търси тя!

— Доктор Еклунд предпочита да не превежда. На доктор Еклунд му се налага да пътува насам-натам. Той следва своя план. Довежда нещата докрай.

— Преводът не представлява интерес за мен — потвърди доктор Еклунд. — Особено преводът на съмнителни ръкописи.

— Какво дете си, Ларш. Наивен си. Ти не само вярваш в призраци. Необходимо е да се извърши детективско разследване. С агенти. С връзки. С комбинации. Как иначе щях да се сдобивам с тези варшавски вещи? Коя съм аз, та да се сдобивам с такива неща? Една нищо и никаква дребна книжарка.

— Не ми е приятно — повтори доктор Еклунд — когато издаваш такива неща.

Хайди продължи неотклонно напред:

— Да не мислиш, че писмо, датирано от 1934 година, расте по дърветата? Да не мислиш, че откъсите от спомени за разговори, водени на обяд във Варшава през 1936 година, могат да се намерят на улицата? Ларш, моля те, нека те попитам — ако ти трябваше да направиш нещо, какво щеше да намериш? Ако ти трябваше да го направиш сам, това е въпросът? Ще ти кажа какво — щеше да намериш само онази единствена хартийка, с която дойде при мен! Някаква американска рецензия от коша за боклук на „Моронтьорн“, това е всичко. — Черните и вежди се свиваха и отпускаха като грива на детско конче-люлка. — Не, не е толкова просто. Мечтатели като теб биха искали да е просто, вие искате всичко да се върти около проблема за литературните страсти. Варшава сигурно се разделя с ценностите си хей така? Или всичко опира само до един международен телефонен разговор с търговеца от Дрохобич, а? Ти си дете, ти не разбираш света. Мислиш си, че светът е направен от литература. Мислиш си, че действителността е лист хартия.

Какво му говореше тя? Беше нещо свързано с доктор Еклунд. По някакъв начин ставаше дума за доктор Еклунд — което може и да беше, така или иначе, истинското му име. Доктор Еклунд не беше швед. Дали беше дори доктор? Дали не беше, с неговите водораслени миризми, наистина морски капитан? Той изваждаше навън — хора и вещи. Той вкарваше тук — вещи и хора. Беше човек, който изглажда всичко, което се съпротивява. Когато се казваше, че доктор Еклунд бил в Копенхаген, или че е на обиколка по болниците, или че спи в апартамента, дали това означаваше, че е всъщност в Будапеща? Наистина ли — четири години след публикацията на „Канелените магазини“ — в летния Париж, в който вече притъмняваше от наближаващата война — наистина ли тогава той беше видял бащата на Ларш?

Ларш нямаше баща. И нямаше вече да има баща. Той се отказваше от баща си — имаше правдоподобност, но не и факти. Нямаше факти. Освен стрелбата, нямаше абсолютно нищо. Само вихрите на желанието и безмилостният цирей на едно спасително химерично око. Окото на избавлението. На изкуплението. То се беше пукнало над пещеричката на юргана на Ларш като слънчевия кръг. Един огнен обръч. Едно ужасно фучащо яйце. Един разум. Лакомо поглъщаща неизбежност. Изчезнало, заличено, унищожено. Хайди не изглеждаше никак разстроена от тази завихрена пустош: нея не я трогваше, че Ларш се е отказал от претенциите си към автора на „Месията“ и че сега беше готов да се оттегли в нищото — че не е ничий син, че няма баща, че е погубен. Това не я трогваше по никой начин. Тя никога не беше вярвала в неговия казус, за нея беше без значение, че сега и веднага той скъсваше казуса си. Това не изглеждаше да я радва.

— Аз спирам, госпожо Еклунд — заяви той. — Край. Зарязвам всичко.

— Край на какво? Кое зарязваш?

— Казах ти. Аз нямам баща.

— А имал ли си някога баща? Според мен никога не си имал.

— Адам е бащата на всички ни — обади се доктор Еклунд.

— Не ми трябват повече варшавски вещи. Ни писма, ни спомени, ни снимки, ни рисунки, ни поговорки, ни цитати… Повече няма да те притеснявам — заяви Ларш.

— Изобщо не ни притеснявате — обади се доктор Еклунд. — Това е по-скоро въпрос на делови отношения.

— Доктор Еклунд винаги е загрижен по всички въпроси, свързани с книжарницата — рече Хайди.

— Баща ми няма нищо общо с книжарницата.

— Бившият ти баща. Не би ли трябвало да го наричаш така?

— Имаш думата ми, че с това се приключи.

— Наистина ли?

— Това е краят.

— Е, да, но ние няма да се откажем — контрира тя.

Ние ли? Кои бяха тези „ние“? Ларш прецени, че това е ново „ние“. Сега то включваше доктор Еклунд.

— Доктор Еклунд — посочи го тя — имаше интерес да събере тези вещи.

— Тези доказателства — подсказа доктор Еклунд.

— Тези доказателства. Затова се съгласи да се види с Адела. Той е изморен, виж само колко е изморен клетият. Но се съгласи да се види с нея, така или иначе, и знаеш ли защо?

— Защо? — попита доктор Еклунд. Дали се шегуваше или това беше начин да я накара да побърза?

— Защото така изразява съчувствието си. Той знае колко си погълнат от всичко това. Ларш, той разбира.

— Схваща. Проумява — подсказа доктор Еклунд. — Привличането — привлекателността, обаянието — на един възвишен текст. Това е едно чувство, което и аз самият си признавам, че изпитвам.

— Доктор Еклунд е, тъй да се рече, твоят психологически близнак.

— Е, не отивай толкова надалече — възрази доктор Еклунд. — Аз нямам намерение да попадам в категорията на този господин. Няма друг такъв човек като него. Не и в Стокхолм.

— В моята категория ли? И каква е тази категория?

— Полезност — отговори Хайди, като прикри думата с шеговитото си кратко излайване.

Единичен, произволен удар на църковна камбана. Ако не беше камбана, тогава беше някакъв гонг.

— Боже Господи, какво е това? — избухна Хайди. — Казах и само да почука — да не би да е счупила стъклото? Счупила го е!

Доктор Еклунд скочи — изобщо не беше изморен, беше енергичен и акробатичен, повече от всякога като морски капитан — и изтича през цялата книжарница до вратата, като се мяташе покрай преградите на лавиците като гигантски плъх в тунел.

Хайди посегна да запали лампите; книжарницата внезапно придоби вид, сякаш беше отворена за клиенти.

— Щеше да ми счупиш стъклото!

— Да, но не го счупих. — Адела отърка крака си в изтритите следи от стъпки в коридорчето. — Подхлъзнах се в снега с това нещо. И — право във вратата. Пак започна да вали.

— Я си виж обувките — рече Хайди. — Ще ми намокриш пода навсякъде. Момчето го бърса само преди час.

Адела беше гологлава, Ларш знаеше защо. Косата и беше поръсена с капчици от снега. Не носеше бялата пластмасова чанта. В кръстосаните си ръце стискаше издутата част на обла месингова кана, нещо като амфора. Или беше някаква доста голяма ваза за цветя, или доста скромна по размери стойка за чадъри. Отвореното и гърло бе покрито заради времето с найлонова шапка за душ.

— Без шапка ли си? Когато вали сняг, трябва да носиш шапка — смъмри я доктор Еклунд. Укорът му, забеляза Ларш, беше вариант на присмехулството на Хайди; беше част от позьорството му. И какво от това, ако тази жена, която стискаше този цилиндър, урна или каквото и да беше, носеше или не носеше шапка? Доктор Еклунд доста внезапно бе започнал да интимничи, готов беше начаса да привлече цялото и внимание. В това имаше някаква палячовска загриженост. Той я оглеждаше така, сякаш беше кандидат-матрос, който щеше да наема за плаването. Не беше сигурен дали бе годна за службата. Готов беше да й заповядва, да я съветва и да я разпитва.

Ларш каза:

— Шапката и е при мен, в моята къща.

Адела се обърна. Ларш забеляза как се сепна и на лицето и се надигна прилив от чувства.

— В леглото ми е. Твоята шапка.

— Ти! Този човек, този побъркан човек! Ще ми дойде много за един ден! Защо трябва той да е тук? Кой го покани да дойде? — Двете вертикални бразди се събраха като чифт колове за ограда. Това обаче не беше ярост, а по-скоро пресметливост.

— Никой не го е канил. Просто се появи внезапно — отговори Хайди.

— Защото моят ключ беше у него — оплака се доктор Еклунд. — Беше взел моя ключ, затова.

Адела тръшна месинговата амфора върху малката масичка в задната стая на два сантиметра от чашата на доктор Еклунд.

— Той приказва каквото си ще. И е готов да направи всичко. Най-добре е да повикаме полицията.

— Не, това ще е грешка — възрази доктор Еклунд.

— Полицията се занимава с крадците, нали така?

— Хайде, хайде. Почакай малко, моля те. Един ръкопис със съмнителен произход. Ние още не знаем дали това е „Месията“ или не.

— Точно това е въпросът, който доктор Еклунд ще уреди — каза Хайди помирително. Тя сякаш предстоеше да бъде изпратена — дали от невидими обединени усилия, дали от самия доктор Еклунд, или от мисълта за полицията? — на омиротворителна мисия. — Не бива да се тревожиш заради Ларш. Той преживя криза, но това приключи.

Адела свирепо издиша въздуха си.

— Той ме нападна! О, да, приключило е — аз му разказах всичко, а той ме удари.

— Защото не ми позволи да погледна.

— Да погледнете ли? — попита доктор Еклунд. — Кое да погледнете?

— „Месията“. Тя избяга с него в онази чанта.

— Той се опита да го открадне.

— Трябвало е да му позволите да го погледне — строго каза доктор Еклунд.

— Трябваше да му позволиш — обади се Хайди. — Не е честно. Той обаче ще се извини, ще видиш. Ларш, нали ще се извиниш?

— Остави това — каза под носа си доктор Еклунд, насмешливостта му вече я нямаше. — Става късно за нашата работа. Ако тя не го иска тук, той трябва да си върви.

Ларш попита:

— Къде е онази чанта? Не я носиш с теб.

— И шапката ми я няма — насмешливо отвърна Адела.

— Защо не си върви той? — попита доктор Еклунд, като нервно въртеше в ръка друга клечка кибрит.

Удивително беше: гласът на доктор Еклунд, с навика му да подчертава думите си, рязкото леко вибриране при „върви“, беше същият като на Адела. Морският капитан и Адела бяха от някаква далечна част на света — от една и съща част. Същите модулации, същите емфази и лавообразно снижаване на гласните. Ясно беше, че някога са били съседи. Доктор Еклунд и Адела. Ала Адела беше в някакъв смисъл провокаторът. Доктор Еклунд беше симпатизантът, беше доктор Еклунд психологическият близнак — а сега точно доктор Еклунд се опитваше да изхвърли Ларш навън. Промяната беше станала след пристигането на Адела. Сякаш беше се включила някаква предупредителна вибрация, някаква внезапна машинка или изкусно алармено устройство, чийто глух шум Ларш можеше да различи — някъде на заден план, зад лавиците с книги, невидимо.

Така Хайди се превърна неочаквано в негов застъпник.

— Той има право да остане, защо да не остане? — Гласът и беше сговорчив и мек, държеше се любезно, най-неочаквано бе станала отстъпчива и решена да застане на негова страна. — Него повече от всички живи същества го интересува какво е съдържанието на този ръкопис. Това е неговата мания — заяви тя, назовавайки чувството му така, сякаш беше някаква ужасна зараза. — Той изцяло се е съсредоточил върху това. Аз не мога да твърдя, че той ме е удрял, за да се добере до него. Не и фактически, не по тялото. Но ако става дума за физическо насилие — аз съм тази, която може да даде показания за това! Той се опита да проникне в мозъка ми, а не е ли това нещо по-лошо? Принуди ме да се ровя във всичките му остатъци. Да дъвча онова, което той вече е дъвкал. Хора като него се раждат — един Господ знае как и на кого — да плащат за нещо, което не съществува. Те изсипват всякакви най-странни неща в празното пространство. Като пясък в чувал.

Кротко бръщолевене: тя не спираше да говори. Говореше, че била станала негова робиня, направил я робиня на това, върху което се бил съсредоточил, на натрапчивата си идея. Умът му не бил с нищо по-добър от какъвто и да било друг уред, който произвежда единични продукти. Той я бил приковал с окови към себе си, оковал и самия себе си, а в същото време бил неконтролируем, не можел да бъде обуздан. Бил една от жертвите на века, жертва посвоему. Поемал загубите на всички, поемал глупавите им неприятности. Глупави, защото били неспирни. Спасение било единствената мисъл в главата му — арогантно държал на това, бил непоколебим, искал да спаси от унищожение всяко листче хартия по цяла Европа. Спасителят на Европа! В главата му била само Европа — с всичките тези слабо известни езици във всичките онези призрачни места, където се било стреляло, по улиците, в горите. Бил се привързал към остатъците от тиранията, от трагедията, бъркотията.

— Няма друг като него — завърши тя. — Никъде. Това е точно, както каза доктор Еклунд — той си е в своя собствена категория.

По време на всичко това Адела презрително демонстрираше крива язвителна усмивка.

— Е, добре, той е луд. Вие го нарекохте жрец, но имахте предвид луд. Тогава защо по дяволите ме изпращате при него? Вие ме изпратихте там!

Хайди изви набитото си дребно туловище.

— Ти търсеше преводач.

— Вие сте знаели, че той няма да иска да го преведе. Но ме изпратихте при него!

— Ами, мислех, че той трябва да погледне ръкописа.

— Жрецът трябва да го погледне. Или — спасителят? А може би — просто лудият? Госпожо Еклунд, той изобщо не е и помислял да го превежда. Вие сте знаели това. Не ми казвайте, че не е било така! Аз точно затова не му позволих да го погледне.

— Не, не — възрази Хайди — ти не следиш мисълта ми. По начина, по който се занимаваше с полски — нали сама виждах как започна да се занимава с полски? Той направо го поглъщаше. Той търси това, което е първично…

— Той говори смайващи лъжи.

— На него му е необходим оригиналът на всичко. Това казах, точно това казах. Той е жрецът на оригинала — нали това казах?

Тя беше негов застъпник, беше взела неговата страна. Беше като в някаква пиеса. Той беше на театър. Ларш се почувства изолиран. Зад спуснатата завеса на авансцената — завесата обаче беше плътно затворена пред него — някаква неразбираема драма вилнееше отвъд. Дори като случаен зрител той нямаше разумно място в нея. Какво щеше да представлява отсега нататък, след като нямаше да бъде син на баща си? А тя, дъщерята, тази лъжлива дъщеря? Сега авторът на „Месията“ не беше вече ничий баща. От какво се беше отказал само! Капитулация — беше капитулирал пред историята на фалшивата дъщеря. Той самият нямаше собствена убедителна история, която да й противопостави, само прилива на кръвта. Нейната история беше толкова вероятна, също колкото и всичко друго в необятната пустош на Европа от преди четиридесет години. Тези истории имаха своя правдоподобност. Докато Ларш имаше — но какво имаше той? Някогашната му увереност, израснала от самия него като нокът. Той я беше отрязал. Ето, стоеше тук, лишен от правдоподобност. Тя ничия дъщеря ли беше? Тогава и той, в още по-голяма степен, беше ничий син.

Колко трудно бе да се диша, да се вдишва и издишва, без всякакво прозрение и осветление! Всичко беше угасено, потушено, удушено. Капитулирало. Светлината, която се носеше напред като сирена, сякаш някакво огромно седло беше преметнато върху хълбоците на вселената, седло с огнена сирена от светлина, препускащо откъм втренченото око на баща му… Разложено. Беше се оставило да загине. Нямаше да се върне.

Миризмата на печено от пламъка: доктор Еклунд пали още една клечка — една подир друга той пали клечки, за да запалва угасналата си лула.

Жените продължиха да се разправят. Беше кавга, и същевременно не беше. Би могло да е престорена кавга. Марионетки. Задната стая на Хайди, в която гъмжи от заговори и интриги — защо мислеше за това? Сценична треска: внушена, режисирана, с подадени реплики. Адела искаше той да си върви. Хайди искаше той да остане.

Доктор Еклунд оставаше безразличен.

— Може и да си върви, може и да остане. Ако текстът е истински — това е същинският въпрос.

Адела ядно каза:

— Той смята, че му принадлежи.

— Хайде, хайде — обади се доктор Еклунд.

— Той си присвоява нещата. Не го ли чухте! Взел ми е шапката.

Гласовете на двамата бяха съвсем еднакви. Семеен звук. Задименият въздух бе попаднал в безветрие. В това пространство не се появяваше нищо спонтанно. Доктор Еклунд подпря запалената си лула на чинийката за чашата за чай. После бутна встрани чашката, чинийката и лулата си. Месинговата амфора — тя нямаше дръжки и всъщност представляваше нащърбена стара делва — обтягаше архаичната си форма в средата на малката масичка. От джобчето на жилетката си доктор Еклунд издърпа за голямата и черна дръжка голяма обла лупа и я постави до чашата, чинийката и лулата.

— Умно! — възкликна Хайди, като почука с кокалчетата на пръстите си по делвата, от което съдът издрънча. — Сетил си се да вземеш това. А снегът трупа.

— Тъй. Соломоновият миг. Е, хайде сега да проучим нашия съмнителен автор.

Доктор Еклунд улови с две ръце месинговата амфора и я вдигна над масичката. Ето на, тя сега беше нависоко, и се рееше с прилична отмерена скорост — торпедо, кит с широко зейнала паст, потир. Насред път той я наведе, гърлото увисна надолу и изригна безредие и хаос, заваляха дрипави бели крилца, нестройна армада от бели платна. Стотици листове се изсипаха спираловидно — смачкани, оплескани, състарени. Всичко, което сутринта беше отрупало в безпорядък юргана на Ларш, сега се ръсеше без ред от делвата на Али Баба.

— Умно! — пак каза Хайди. — Запазила си ги всичките на сухо!

Доктор Еклунд пусна изпразнената амфора, която издрънча. Тя се удари в пода с отекващ звук на чинел и се отърколи странично в краката на доктор Еклунд. Ясно беше, че доктор Еклунд — магия! — веднага е разбрал какво трябва да направи с този чудат съд. Той беше предвидил, че трябва да бъде обърнат наопаки и изпразнен.

Ларш погледна към Адела. Беше се преместила и навела до доктор Еклунд и събираше листовете-бегълци, които бяха паднали на пода. Тя ги вдигаше и ги слагаше на масичката при другите. Нараненият почерк — погребан, пребит, контузен, забравен. Тя вдигаше всяка отделна страничка една по една. Беше ги донесла в книжарницата на Хайди в тази висока метална трофейна купа: виночерпката Хеба, дъщерята на Зевс и Хера, вестителката, освободителката. Не би могъл да разпознае друга по-добре! Искаше му се да извика: „Улрика, Биргита!“ Не една, а две съпруги! И едно дете, изгубено, откраднато! А той самият сега дори без кутията за боички. И последната следа беше заличена. Изличена. А Адела? Дали тя бе имала друг предишен живот, преди тези чанти и делви? Жена на неговата възраст, започнала да посивява като него. Тя не му беше сестра, той нямаше сестра, нямаше баща, нямаше никаква представа какво е било името на майка му. Той сам се беше нарекъл тайно Лазарус Барух. Кой можеше да му каже, че това не е така, кой можеше да му отнеме тези двойствености и оплетености? А посредством речниковите предсказания и окултни измествания: Ларш Андеменинг, Ларш „Скритото намерение“. Кой би могъл да предотврати това? Той притежаваше ужасяващата свобода на сирака да направи своя избор. Можеше да стане каквото си искаше, никой не можеше да му го забрани; можеше да си избере своя собствена история. Можеше да избира и можеше да се отказва. Той беше ужасно, ужасно свободен.

А тя? Адела? Имаше ли някакъв съпруг зад кулисите? Беше ли оставила тя някаква диря? Имаше ли дете? Баща?

Доктор Еклунд не бързаше. Лупата му безжалостно кръжеше във въздуха. Той сякаш поотделно изучаваше всяка дума, или по-скоро буква по буква всяка дума. Доктор Еклунд бръкна пак в джобчето на жилетката си. Извади някакъв документ от плика. Започна да сравнява мастилените камшичета на буквите в документа с другите мастилени камшичета — накъсани, размазани, прикрити, които се бяха разлетели от месинговата амфора.

— Повтаря се — рече доктор Еклунд. — Обърнете внимание как се повтаря. Издайническото шипче. Тази вездесъща извивка. Като овчарска гега. Или като владишки жезъл.

— Доктор Еклунд — каза Хайди — е експерт по саморъчно написани документи. Със световен авторитет. Викат го да удостоверява автентичността на документи навсякъде. Пътува из цяла Европа. Ходил е в Южна Америка. Отвсякъде го търсят.

Доктор Еклунд посегна за лулата си, пъхна я между устните си и я засмука.

— Скоро ще можем — рече той — да установим истината.

Ларш нададе внезапен вопъл. Ембрионалната човекоподобна маймуна, която живееше успоредно в най-съкровените му стомашни вътрешности, рязко застана нащрек и се олюля.

— Истината! — извика той. — Злонамереност, това е злонамереност! С някаква си ученичка, със собствената си ученичка! Сякаш такъв човек — такъв човек — би се съвкупявал с едно дете!

Доктор Еклунд затананика някакъв къс фрагмент. Хайди свали чехлите си, постави ги редом под жълтия нарцис и се мушна в койката си: лицето и бе придобило неясно изражение, клепките и се бяха удебелили.

— Трябва да изчакаш присъдата — тихо рече тя.

— Няма никаква присъда. Има само това, което фактически е там — откъм пода рече Адела.

Лупата кръжеше във въздуха, ту се накланяше наляво, ту надясно. Доктор Еклунд продължаваше да тананика — два такта и пауза, три такта и пауза. Фрагментите навеждаха на мисълта за нещо средно между приспивна песен и моряшка трудова песен, а Ларш се чувстваше леко неспокоен и игрив от това. Не беше забравил за своя дребен страх. Той се връщаше полека, древен, непонятен, разпознаваем. И ето тук доктор Еклунд го предизвикваше и пак го съживяваше и изостряше: доктор Еклунд с пръстите си на пират, с лъскавите пръстени по тях, щипващ една по една страниците на изгубения „Месия“, а голямата лупа се движеше в кръг.

— Безспорно. Напълно безспорно — заяви доктор Еклунд. — Обърнете внимание, обърнете внимание. Главните букви. Ясно различими като отпечатъци на пръсти. Не може да се намери друго такова У на света като такова на този приятел. Нито друго такова Г. Това, което имаме тук — той вдигна нависоко увеличителното стъкло като епископски жезъл — е напълно оригинално. Автентично, гарантирам това. То е това, за каквото се представя. Нямам никакви съмнения за това. Готов съм да заложа всичко за това. Това е оригиналът.

Хайди, сънлива, нишките на белия и бретон се виеха като пушека от лулата на доктор Еклунд, измърка провлачено откъм койката си:

— Фалшификат. Би могло да е един много добър фалшификат. Уле, ти знаеш колко находчиви могат да бъдат фалшификаторите — и затвори очи.

Адела седеше като кукла, на педя разстояние от месинговата амфора, неподвижна, притиснала се към крака на масата. Адела е заспала здраво, устата и е полуотворена, лицето и е отпуснато и разсеяно, но затворените и клепачи са прозрачни и върху техния тънък пергамент нощта пише договора и с дявола, наполовина текст, наполовина картинки, целият в изтрити места, поправки и драсканици.

— Мила моя жено — натъртено заяви доктор Еклунд — никой фалшификатор на света не може да възпроизведе тези епископски жезли. Колкото и да е опитен. Дори и най-вдъхновеният майстор, повярвай ми! Ето едно писмо до някой си Тадеуш Бреза, написано от нашия автор, ето и този лист. Този лист за съжаление е доста увреден, ала обърни внимание — характерните черти съвпадат. Можеш да видиш как знаците с по-дългите крайници дишат през някакви точици, изключително прозрачни. А тези запетаи, с техните отсечени като кашлица опашчици! Кой би могъл да въплъти такава маниерност? Резба върху кост на нервната система. Тези криви нанизи на самите нерви. Мастилото е съвсем сходно. Хартията не е същата, но е много сходна. От същия период, несъмнено произведена във Варшава, възможно е и да е в Лвов…

Адела не се помръдваше. Хайди не се помръдваше. Тези жени бяха изпаднали в апатия, в летаргия. Вероятно бяха очаквали точно това. Знаели са през цялото време. Вярвали са през цялото време. Присъдата само ги бе омаломощила; сега вече — толкова дълго чакана — тя беше някакъв вид сънотворно. Дори доктор Еклунд не изглеждаше възбуден.

Но тук, на масата, лежеше пръснатият „Месия“. Намерен. Оригиналът. „Месията“, проснат със странния си екстатичен полски, открит пред погледа на всеки. Оригиналът! Възвърнат, възкръснал, спасен. Ларш, загледан с все сила, усети как собствената му обикновена зеница бива поглъщана от унищожителен пожар в орбитата си. Сякаш се съвкупяваше с ангел, чиито криле бяха в пламъци.