Синтия Озик
Месията от Стокхолм (10)

10

Сутринта снегът по пътищата беше станал кафеникав и отъпкан от автомобилните гуми. Имаше цели купища сняг, навял до кръста по ръба на тротоара. Беше лесно и приятно да се върви. Ларш пристигна в книжарницата на Хайди толкова бързо, че не му остана време да обърне внимание на настроението си. Направи го, едва когато се огледа за Хайди, а вместо това се натъкна на турчето с вдигната на рамо бърсалка за прах като часовой с пушка. Госпожа Еклунд била излязла.

— Тогава вземи това да й го дадеш — каза му Ларш, като му подаде ключа.

Турчето се опъна: на него не му било позволено да има ключ, а бил оставен да наглежда книжарницата, само защото нямало истински клиенти по това време, така или иначе (очевидно Ларш не беше един от тях).

Ларш излезе обратно на улицата. Откъде това ликуване? Беше почти десет часът: опита се да предположи къде може да е Хайди. Не беше в апартамента си, тя нямаше апартамент. Не беше при доктор Еклунд, доктор Еклунд беше продукт на въображението и. Откъде това ликуване? Какво несвързано бълнуване само! Беше възвестил възвръщането на изгубената последна книга на баща си. Недоверието на врящото гърне, равнодушието им, какво беше това? И самият той не вярваше съвсем. Ами дъщерята! Нямаше никаква дъщеря, ала въпреки това той беше възвестил за нея, за да възвести излезлия от гроба „Месия“.

Нямаше къде да отиде и за това се отправи към апартамента си. Попита се дали да се тревожи от думите на Нилсон: „Можеш да пробваш“ — това предупреждение ли беше? Дали Нилсон, който го беше назначил и който в известен смисъл му беше покровител — дали Нилсон би го изхвърлил от работа? Заради греховете му — липсата на здравомислие, богословски тиради, сюрреализъм, екзистенциални страхове? Можеше да се потруди да поразведри стила си — Гунар, например, изпъстряше рубриката си с „бавни обороти“, „неугледен“, „голяма работа“, „духовитост“ и дори „и какво“. Андерш наричаше всички тези думи и изрази „кадифейщини“; един истински космополитен ум, казваше той, не би се унижил с такива простащини. Ала Ларш си спомняше пасаж от един от разказите на баща си за „великия театър на илюзиите, разкошната изложба на восъчни фигури“, която веднъж пристигнала в Дрохобич: „Не, това не бяха автентични Драйфусовци, Едисоновци или убийци на императрица Елизабет като Луиджи Лукини, те бяха само имитации. Може да са били истински безумци, заловени на местопрестъплението точно в мига, в който някаква фиксидея се е била появила в главите им… И оттогава тази именно идея е останала в техните глави като удивителен знак, а те са се вкопчили в нея, застанали на един крак и увиснали във въздуха.“ Гунар Хемлиг и Андерш Фискюнгел, восъчни фигури. „Моронтьорн“, музей на восъчните фигури. Дори и мишките бяха изкуствени, задвижвани от скрити в стените моторчета.

Каква нежност изпитваше той — какво ликуване го беше завладяло! — към техните восъчни лица с (това беше странно) восъчните им сълзи на болка, или укор, или нищета: Гунар и Андерш, и любовницата на Свен Стрьомберг с нейната набръчкана вратовръзка, и дори Нилсон, всички те, восъчни експонати, свързани към жиците с бутони за опашната кост или пък незабележимо управлявани от разстояние с компютри по безжичен път. Ужасната им безпомощност. Една идея оставаше като удивителен знак в сладкия на вкус розов восък на главите им: врящото гърне, гърнето! Докато тук, тук — Ларш беше стигнал до вратата на апартамента си и си търсеше ключа — тук, в собственото му разтревожено легло, под отметнатия и смачкан юрган, окото на баща му, светнало, спокойно, неподвижно, здраво и безочливо, буен бял лъч, откриваше Божията пустош. Един жив бестиарий, странно изобилстващ, излъчващ бялата светлина на излишеството, а те се отвръщаха от него, отбягваха го и дори да не го иронизираха, страняха надалеч от него, мазната човка не ги беше докопала, нямаше привидение, нямаше сфера, нямаше яйце, нямаше кълбо, нямаше неразгадаемо или насилващо око. Той се опитваше да насили ключа във вратата, в собствената си врата — не ставаше. Тогава осъзна, че това е друг ключ — ключа за книжарницата на Хайди, и затършува из джоба си, за да намери своя ключ.

Живееше на партера, точно зад мъничкото коридорче, скосено под ъгъл в стената. Тук имаше един болнав стар кожен фотьойл със строшен крак, оставен на това място от един лекар много отдавна, защото му се налагало да получава някакви големи колети. Никой не знаеше какво бе имало в тях, това само означавало, че лекарят е богат — къщата си беше отживяла времето, беше виждала магически доставки: огромни глазирани торти, дамски шапки с пера и панделки, птици в клетки. Легендарният фотьойл издаде характерното си изскърцване и иззад ъгъла, откъм малкото коридорче се появи жена с бяла барета на главата.

— Госпожа Еклунд ми каза къде живеете. Стига — добави тя — да сте човекът, когото търся.

Тя носеше споменатата вече бяла найлонова чанта.

— Ларш Андеменинг? Нали владеете полски? Не приличате на швед.

Последният човек, който му беше казал това — че не прилича на швед — беше осиновителката му; тогава той беше на шестнадесет години. Това го накара да избяга от нея: тогава още не беше научил чий син е.

— Аз съм бежанец.

Тя не изглеждаше изненадана.

— Добре, да започваме — тя пристъпи напред покрай него в миниатюрния му апартамент — където беше леглото му, смачканият му юрган. Друго човешко същество беше влизало тук от преди много повече от година. Почувства се унизен. Или по-скоро изпита чувство, което не познаваше. Беше засрамен, бесен. Втурна се да отмести дрехите от стола. Разчисти масата светкавично с ръка. Беше изложен без защита, беше го обхванал страх, ликуваше.

— Госпожа Еклунд ви е казала да дойдете тук ли?

— Защото вие нямате телефон.

— А вие не искате да си оставите своя телефон. И не искате да кажете къде живеете.

— Но нали трябва да внимавам.

— За какво да внимавате? — попита той.

— За това, което ми е поверено. — Тя поклати чантичката си. — Аз по природа съм импулсивна… трябва да внимавам. Вече две седмици ви наблюдавам. Вече си съставих мнение.

Вниманието му беше погълнато от акцента й. Като Княгинята ли говореше? Но дори и Княгинята не беше толкова самоуверена.

— Госпожа Еклунд ми обясни къде да гледам. В понеделник в „Моронтьорн“. Аз ви подложих на проверка. Вие разбирате от тези неща. Ако можете да го направите, ще ви наема.

— Какво да направя?

Сега тя бе седнала на крайчеца на леглото му.

— Нужен ми е преводач.

— Аз не съм преводач — каза Ларш. Никога не съм се занимавал с такова нещо.

— Вие, шведските интелектуалци, можете да вършите всичко. Госпожа Еклунд твърди, че Стокхолм е пълен с литературни виртуози. Професори по история, които се занимават с литературна критика, критици, които извършват преводи, специалисти по всякакви чужди езици…

— Аз не съм нищо от този род.

— Госпожа Еклунд твърди, че сте.

— Тя не е компетентна. Тя не е никой. Държи една книжарница и какво от това? Иска да се подиграе с мен, това е всичко.

— Защо?

Той поклати ключа на Хайди в ръката си.

— Отмъщение. Аз разбулих всичките и тайни. Знам всичко за нея. Тя не е това, за което се представя.

Жената пак поклати чантичката си. Вещица с кречетало.

— Отмъщение и илюзия. Вие сте точно човекът, който ми е необходим. Госпожа Еклунд твърди, че сте луд по полските писатели.

— Не бива да се осланяте на нея.

— Всички важни личности ходят в нейната книжарница. Една от клиентките и всъщност е княгиня. При нея ходят всички професори… цялата интелигенция. От Академията правят поръчки при нея, знаете ли това?

— Недейте да бързате — отговори той. — Та вие едва-що сте се запознали с нея.

— Така е — съгласи се тя. — Всичко стана много бързо, много бързо. Струва ми се, че тя е ясновидка. Може да вижда всякакви неща през стените. Тя вижда и през мен, трябваше и по-малко от минутка — тя разбра всичко, още преди да го бях обяснила. Съвсем всичко разбра. Повечето хора не успяват. Повечето хора не са слушали за това. Дори и литераторите.

Тя свали баретата си. Готвеше се да се разположи тук. Наистина изгледаше така, както я беше описала Хайди — и нейната коса бе започнала да посивява като неговата. Тъжни кичури мръсотия като стара слуз. Изглеждаше, като да е на неговите години или почти на толкова, но когато вдигна брадичката си и той зърна повърхността на гладките и бузи, едно дете за миг се появи пред погледа му. Също като неговия внезапно станал доверчив втренчен поглед, сякаш някаква отдавнашна филмова лента мимолетно беше се завъртяла. Той си напомни да не се оставя да приспиват бдителността му. Между очите и — кестеняви до черни като неговите собствени — се врязваха две отдавна оформили се вертикални бразди. Осторожно! Тя не беше сестра му, той нямаше сестра!

— Повечето хора не знаят нищо за всичко това — рече тя.

Дъхът остана спрян в гърлото му.

— Това всъщност не е „Месията“.

— Госпожа Еклунд ви каза, нали? Каза ви какво притежавам.

— Никой никога няма да ви повярва.

— Вие ще ми повярвате.

— Това ли е той, в чантата? Не може да е в тази чанта! — Глупост: какъв глупак беше — обаче непознатото чувство на ликуване се размърда у него.

— Да, да, точно тук е — и тя поклати чантата. Чу се звук като от петдесет чифта криле.

— Мястото му е в библиотеката — рече той. — Мястото му е в някой трезор. Мястото му е някъде на безопасност.

— Той е на безопасно място при мен. Мой е. Аз нося отговорност за него.

— Не се ли боите от кражба? Направили ли сте преписи?

— Преписи ли? — Презрение: глас изпълнен с презрение. — Ако ви бях донесла препис, вие щяхте ли да повярвате?

— Как бих могъл да повярвам на каквото и да било? — каза Ларш. — Вие нямате никакви доказателства, появявате се отникъде…

— А, доказателства. — И той пак остана озадачен от акцента и със странните му съскащи звуци. — Ще ви кажа как се казвам.

— Адела.

— Адела, това достатъчно ли е? Госпожа Еклунд ви е казала само това. Не искате ли нещо повече? Не искате ли да научите къде съм родена, кои са родителите ми, къде съм получила образованието си и всичко останало? Защото аз съм получила образование, независимо какво си мислят хората.

— Искам да видя какво има в тази чанта — отговори Ларш.

— Ще ви се пръсне сърцето само като го видите. Като видите в какво състояние е. Някои от тези страници ми се наложи да измъквам от чифт обувки.

— Обувки ли!

— Просто бяха напъхани вътре, чак до дъното. При пръстите, след като е валял дъжд. За да се запази фасонът на обувките. Били ли сте някога в Дрохобич?

— Не — отговори Ларш.

— А във Варшава?

— Не.

— Аз съм родена в Бразилия, разбирате ли това? Точно това никой не ви е казвал. В Сао Пауло. Майка ми избягала там по средата на войната. И вие се наричате бежанец! Тя била едва петнадесетгодишна и бременна и не било лесно да се сдобие с билет за кораба — но успяла да прекоси океана без виза, тя е находчив човек. Лесно се сприятелява с хората, така постига всичко. Пък и е свикнала с това, докато е живяла къде ли не. Хората говореха, че сме били бедуини.

— Чифт обувки? — повтори Ларш.

— Били на онази стара жена във Варшава. Ние сме живели в Сао Пауло, в Амстердам, в Будапеща, в Брюксел. И във Варшава. Най-дълго останахме във Варшава. Майка ми е израснала в Полша и най-добре говори полски. Аз също, с изключение на португалския. Преди шест месеца отидохме в Гренобъл, всички заедно, не ме питайте защо. Просто майка ми си е такава…

— Всички ли? Вие да не сте някакво племе, вие и майка ви?

Тя леко поруменя.

— Всъщност тя се омъжи за един човек там, за един странен французин, аз не го обичам — и така пристигнах тук. Шведският ми е много добър, нали? Овладяла съм добре говоримия език, много хора ми казват това. Според вас не е ли добър шведският ми? Е, не е чак толкова добър. Трудно бих могла да заблудя някого! Господ да ни е на помощ, вашето легло е цяло природно бедствие, лавина.

— Моля ви, масата, на масата, не там…

Ала тя вече беше изсипала съдържанието на бялата пластмасова чанта. Цяла каскада от хартии се изсипа върху издатините и ръбовете на юргана.

Почеркът на баща му. Редовете — буквите — създадени автентично от ръката на баща му. Цялото изпъстрено със зачертани думи. Изпита съжаление към всяка от тях — изхвърлена, заличена, осъдена на изгнание. Някакъв звяр — някаква човекоподобна маймуна, започна да подскача вътре в тялото му, от ребро на ребро, дали бе само тази помпа, тази сърдечна помпа? Човекоподобната маймуна вътре в него се мяташе насам-натам. Блъскаше с юмруци, трещеше. Ликуване! И жал, жал. Тези стари страници, старата клета форматна хартия на баща му беше минала през вода, той видя това. Набръчкана мъртва кожа, отломки, гънки, удавени.

— Били са се намокрили — рече той.

— Избата им веднъж се била наводнила. Жената с обувките — тя е обикновена селянка, съпругът и разнася мляко…

— Във Варшава ли? — Човекоподобната маймуна — сляпа и изпаднала в дива ярост.

— В Дрохобич. Един мъж с дълго черно палто платил на съпруга да копае пода на избата им посред нощ. Знаете ли в какви метални кутии се продаваха някога мъжките жартиери? Хартиите били в една такава. Кутия за галантерийни стоки, съпругът я заровил под пода на избата. Мъжът с дългото палто казал, че ще се върне за нея, когато войната свърши и ще им плати още пари, но не се появил повече.

„Месията“: тези пръснати, наранени страници. Листове и останки, анулирани. Погълнати. А сега възкръснали, на леглото му! Леглото на прераждането — където стотици пъти преди мазната човка го беше сграбчвала и го беше навирала под ужасното око на баща му.

— Достатъчно — каза Ларш. — Не е там работата.

— Не искате ли да изслушате доказателствата ми? Вие казахте доказателства. За това как получих ръкописа.

— Не ме интересува как сте го получили. А защо? Защо ще е у вас? Коя сте вие, та да е у вас?

— Той ми го даде. Съпругът.

— В Дрохобич ли ви го даде?

Тя разпери ръце широко като географията.

— Не дрохобичкият съпруг. Варшавският съпруг.

Северната светлина, разцепвайки тесния му прозорец — той имаше прозорец, тесен процеп за стрелец с лък — метна бляскав ятаган върху леглото: светлината беше твърде хладна, твърде остра. Зимната острота като пръски от ледени висулки описа крива през върховете и долините на юргана му. Ръцете и, протегнати, хвърляха облак върху думите на баща му. Думите на баща му под нейната сянка.

— Вие не ме оставяте да разкажа — протестира тя.

И разказа: продължи да разказва — на Ларш не му мина през ума да вярва или да не вярва. Тук беше „Месията“, тук. Беше тук. Замисли се върху това. Разказът продължаваше: той вярваше и не вярваше. Как съпругът на жената починал от удар след войната, когато в Дрохобич вече нямало евреи. Били депортирани, загинали. Всички благочестиви евреи, целият хасидим с техните дълги черни палта — в газовите камери, унищожени. Как мъжът с дългото черно палто не се върнал да прибере кутията. Как кутията излязла от ума на жената — тя била проста селянка, за какво и била тази кутия? Умът и бил зает с това да продаде къщичката си, не по-голяма от колиба, избата била влажна и подът лесно се копаел; после заминала за Варшава, за да си намери работа. Във Варшава станала домашна прислужница — какво ли друго можела да върши? Кутията останала в Дрохобич, под земята — изобщо не се сетила за нея и защо ли трябвало? Мъжът с дългото черно палто не се върнал. Новодошлите, тези, които купили къщата, те я намерили — избата била с пръстен под и когато започнали да изливат цимент, кирката изхвърлила кутията с хартиите. Когато я отворили, помислили, че е завещание, че е завещанието на някой евреин, и тръгнали да търсят жената във Варшава, смятайки, че тя ще им даде парична награда за това, че са намерили хартиите; хартиите можело да имат някакъв смисъл, можело да са завещание за някакво наследство. Евреите, когато заминавали, оставяли ценностите си, всички знаели това — понякога оставяли дори съдовете си, съдове с двойно дъно, където криели златото си. Но тогава вече, във Варшава, жената се била омъжила повторно, имала нов съпруг и се била преместила в чисто новичък апартамент в другия край на града, в отново застроения квартал, където по-рано било гетото. Когато гетото било разрушено. Чистички, новички апартаменти на същото място и никой не можел да познае нищо на външен вид; гетото било погребано, нямало го; имало приятен нов квартал.

— Жената ли ви каза всичко това?

— Съпругът. Когато аз отидох там, вече беше много по-късно, жената беше покойница, беше починала. Затова и попаднах там, защото тя беше умряла в кухнята на Тошек Глувко. В кухнята на жена му. Тошек Глувко беше специален приятел на майка ми през цялото време, когато живеехме във Варшава. Всичките специални приятели на майка ми са по-млади — тя нищо не може да направи по въпроса, винаги си е била такава, освен когато самата тя е била млада. Жената починала от удар, също както съпругът от Дрохобич. Докато жулела една стена.

Ларш не казваше нищо: враждебната човекоподобна маймуна сякаш се беше успокоила и сега спокойно се люлееше в гърдите му. Беше се почувствал облекчен. Беше се отпуснал под потока на думите и. Дали вярваше поне нещо от историята? Подсетила го беше за оградата на Хайди, за Хайди, която по същия начин размахваше ръце и не спираше настойчиво да твърди своето.

— Онази кутия — тя прекара ръце над юргана му, над усуканите хартии — ами тя е изчезнала. Изчезнала. Търсих я навсякъде. Във всеки килер и всеки шкаф в онзи апартамент. Съпругът ми позволи да огледам, не го интересуваше. Бързаше да се отърве от всичко. Така намерих страниците в обувките — докато търсех кутията. — И тя продължаваше нататък с ритмични модулации, с налудничава последователност: как кутията била отнесена във Варшава от хората, които били купили къщата на жената, как, когато те и показали кутията, тя се възмутила — защото те искали пари. Защо пък да трябва да ви плащам? — попитала тя. — За какво? Не може да струва две злоти. Казала им, че вътре не можело да има завещание, нищо не било това, никой не можел да разбере какво е. Съпругът погледнал в кутията и като вдигнал хартиите и подушил влагата, заявил: Не, това не е завещание, не е никакво наследство, нищо подобно. Това са еврейски молитви, дето ги четат zydki, евреите — магии и клетви. Така че, стана така, че хората, които бяха купили къщата, с радост побързали да се върнат обратно в Дрохобич, без да им се плати за кутията, защото поне се били спасили от магиите, а жената попитала съпруга си: Ти откъде знаеш какви са молитвите на zydki? Майко Божия, отговорил той, нали се опитах да ги прочета, някаква бъркотия е цялото, точно както те се молят. А също и буквите най-отпред „Месията“, така евреите богохулно наричат Исус Христос. Махни го оттук — казал съпругът. Обаче хартията е хубава — казала тя — плътна и здрава, ще я използвам за нещо — и един път, като излязла в дъжда, напъхала няколко хартии в обувките си. За да не им се разваля фасонът. И казала на госпожата, на онази госпожа, за която работела, чийто съпруг бил Тошек Глувко, специалният приятел на майка ми, партиен функционер, високопоставен в партийната йерархия, казала на тази госпожа, че там, в старата и къща в Дрохобич, имало някаква кутия с молитви, каквито евреите четат, заровена под пода в избата, а хората, които купили къщата, искали да измъкнат пари от нея, само за това, че и я върнали, но тя не била такава глупачка, първо, защото това си била нейна кутия, а вътре имало само някакви листове с драсканици — истински молитви, точно каквито евреите четат, дето ги има в молитвениците. Госпожата казала: Ами то тогава може да не са всъщност молитви, а жената отговорила: Моят мъж и той мисли така, казва, че евреите четели вместо молитви магии и клетви, а навсякъде е надраскано името на Исус Христос за подигравка. Госпожата разказала всичко това на своя съпруг Тошек Глувко, специалният приятел на майка ми — смеела се на онези тайнствени хартии, които прислужницата и пазела в някаква чудновата кутия, изкопана от земята. Те така си я карали там в онези провинциални градчета, дръвници, селяндури, не разбират света, онази жена държала кутията толкова години в избата на колибата си в Дрохобич, още от средата на войната, оставена била от евреите. Тошек Глувко попитал: Дрохобич ли? Защото знаел, че там била отраснала майка ми, майка ми беше израснала в Дрохобич и беше ходила на училище там. Само че за майка ми това не беше селяндурски град, за нея той беше една малка Виена. И тогава жената започнала да жули стената, а Тошек Глувко казал на майка ми: Клетата ми жена, прислужницата и се строполила право пред краката и, получила удар в кухнята на моята клета жена, наложи се да викаме полицията, а знаеш ли, старата жена била от твоя град, от Дрохобич.

— Виждате ли — завърши тя — ето така стана всичко. — И се пресегна към юргана, за да прибере пръснатите и объркани думи на баща му. Той я наблюдаваше как събира листата на купчинка и ги стръсква и отупва, докато успя да ги нареди в спретнат правоъгълен куп. Ларш си помисли, че този внезапен порив за подреждане имаше някакво малоумие: едва не се засмя. За нея сякаш редът на страниците нямаше ни най-малко значение. Първо създателката на хаоса. Тя се загледа в него.

— Сега разбирате ли как стана всичко? Майка ми чула за ръкописа…

— От любовника си. Високопоставения партиен функционер.

— … и аз се качих на автобуса и отидох до другия край на Варшава, намерих онзи старец и взех всички хартии, които бяха там.

— И той ви позволи? Съпругът на онази жена? Вдовецът — поправи се Ларш.

— Ами той там обикаляше навсякъде и събираше всичко, което му попаднеше под ръка, отвсякъде, където жена му ги беше натъпкала. Във фурната, представяте ли си? Три листа бяха във фурната. А шест в онези обувки. Остави ме да огледам навсякъде. Кутията вече я нямаше там. Беше изчезнала.

— Но защо на вас? — настоя Ларш. — Защо ви ги е дал на вас?

— Той би ги дал на всекиго. Би ги дори изгорил със сметта. Пристигнах там навреме, за да не ги хвърли в сметта. Беше се уплашил. — Тя му отправи лека усмивчица, опасно наострена. — Смяташе, че тя е умряла от клетвата, не разбирате ли? Защото клетвата е била изровена. Защото, когато и казал да махне хартиите, тя не го послушала.

Той си помисли тогава, че не вярва и една дума на това, което тя казваше. Какви измислици! Най-добрите измислици са тези, които са подплатени с най-реални подробности. Фалшификаторка! Или пък лукава наследница, разказвачка на стари измислици: заровени съдове, заклинания, вълшебства, магическа внезапна смърт. Или пък просто побъркана. Адела! Това внушаващо ужас име, взето направо от призрачния пейзаж на баща му. Не бих могъл да кажа дали тези картини бяха втълпени в ума ми от разказите на Адела, или ги бях видял със собствените си очи… Може би в нашето коварство се съдържаше тайно одобрение към победоносната Адела, на която ние неясно бяхме приписали някаква мисия и задача от по-висшите сили… Адела, топла от съня и с развлечени коси, мелеше кафе в кафемелачката, която притискаше към гърдите си и отдаваше топлотата си на счупените зърна.

Побъркана. Мелачка на счупени зърна.

Той я обвини:

— Разбъркахте всичките тези страници.

— Това е без значение. Човек може да ги размества както си иска. Ефектът е същият, независимо от всичко. Сам ще видите, когато започнете.

— Какво да започна? Нямам намерение нищо да започвам. — И я попита: — Защо се наричате Адела?

— Това е името ми.

— То е от „Канелените магазини“. От „Санаториумът“. Затова ли го избрахте?

— Не съм го избирала. Хората не се наричат сами с имената си, не е ли така? Баща ми го е избрал. Поръчал на майка ми да ме нарече Адела. Това е станало, преди да се родя, когато разбрали, че тя е бременна. После той бил застрелян при страшната акция, слушали ли сте за страшната акция? Майка ми избягала в Бразилия, измъкнала се тогава.

Внезапен електрически удар: човекоподобната маймуна беше изхвърлена.

— Баща ви… — Ларш се изправи в своето тясно пространство между масата и леглото. Светлината още беше ярка, величествен ужасен блясък: на фона и главата и изглеждаше наситено черна. Той не можеше да види очите и заради ослепителния утринен блясък в своите очи.

— Това е само една история — рече той. Не каза: майка ти е облак, баща ти мъгла. — Недейте да разпространявате такива неща, само ще си навредите с това. Това не е възможно. То е измислица. Лъжа.

— Госпожа Еклунд така и каза, че държите на своето. — Но говореше неуверено и той видя какъв е проблемът. Отказваше да произнесе думата. Съпротивляваше се. — Каза, че ще се държите така, сякаш, сякаш. — Тя издърпа бялата си барета и се изправи с лице близо до неговото. — Сякаш притежавате всяка сричка. Всяка сричка, която той някога е написал.

Дъхът на гласа и влизаше в ноздрите му. Гласът и беше горещ. Колко свободна изглеждаше, колко приличаше на бедуин!

— Ако онзи стар човек във Варшава ви е позволил да вземете ръкописа… просто така…

— Жрец — изплю думата Адела. — Точно това каза тя. Държите се като жрец!

— … тогава другият вариант не е толкова прост.

— Няма друг вариант. Всичко е така, както ви разказах.

— Вариантът на госпожа Еклунд. Онзи, който сте и разказали на нея — че „Месията“ ви е чакал да отидете да го вземете. Ето къде бил той, във Варшава. В Дрохобич. Под земята. Под ръката на мъжа с дългото палто. Един Господ знае само къде е бил! Търкалял се е там — десетилетия — чакал е вас да се появите чак от Бразилия! Бил е запазен, това е цялата работа! За дъщерята. — Искаше да се държи буйно, искаше да говори подигравателно, вместо това се поддаде на най-обикновен и глуповат пристъп на кашлица. — Дъщерята! Пазели са го за вас.

— Не е така. Не са го пазели.

— Никой друг не е могъл да го вземе. Само дъщерята. — И добави: — Това е вариантът на госпожа Еклунд.

— Никога не съм и казвала нищо такова.

— Никога не сте и казвали, че сте дъщерята.

— Казах и. Аз съм дъщерята. — Тя му хвърли трескав поглед. — Точно от един жрец имаме нужда. Вие ще паднете на колене, нали? Ще паднете на колене, за да потвърдите всяка своя дума. Сигурно си мислите, че сте помазан.

— Не може да има дъщеря — заяви Ларш.

— Няма да го направите. Виждам това. Няма. Точно вие сте този, който може да го направи, но не искате.

— Госпожа Еклунд ще ви запознае с нейната полска княгиня, почакайте и ще видите. Княгинята превежда хиляда пъти по-добре от мен. Питайте госпожа Еклунд. — Той беше съвършено спокоен: беше сигурен, че човекоподобната маймуна, най-сетне изтощена, глупаво беше задрямала. Продължи: — Няма логика в тази работа с дъщерята, нали? Не можете да направите така, че да се получи както трябва. Не ще да се получи.

Тя го фиксира с поглед отблизо. Две вертикални бразди също като неговите.

— Той е бил учителят на майка ми по рисуване. В гимназията в Дрохобич. Тя била на петнадесет години. Позирала му за рисунките му.

Неговите рисунки! Грешка, грешка!

Онези фотографии. Хайди го беше подвела. Или пък той беше подвел Хайди. Взаимно се бяха подвели един друг. Бяха си съставили погрешна представа. Не бяха разбрали как да използват въображението си. Фотографиите ги бяха спрели — бяха ги задържали на място. Фотографиите бяха хванали главите им като щипци! Двете им глави, притиснати една към друга, редом, вторачени в лицата на кръга от жени. Винаги жени в кръг. Той, авторът на „Месията“, единственият мъж, централната фигура, заобиколен отвсякъде от жени. Хайди проучваше лицата им, изследваше ги внимателно, разучаваше ги: и двамата заедно бяха потънали в очите и устите на тези жени. Никоя от тях не беше любовницата му. Никоя. Не им беше минало през ума за някое дете. Никога не си бяха представили, че може да е ученичка. Една от неговите ученички.

Адела каза:

— Той я водел вкъщи. Измислял всякакви костюми за нея. Карал я да позира, да играе роли. Ако искате, сам можете да проверите. Можете да я видите.

— Да я видя ли?

— На илюстрациите. Има я на повечето от тях. Дребният мъж с цилиндъра и огромното куче. Момчето с големите копчета. Онзи тип с ботушите за езда. Жената с високите токчета, с палтото с кожената яка. Всички те. Понякога тя е гола.

Ученичка. Гимназията. Измазана с провинциална глина и боя. Рисунките! Триъгълната дребна челюст, онези неземни очи, онези изтънени дребни телца, свитите малки крачета и пръсти. Дете!

— Уплашил се, когато тя забременяла — заяви тя.

— Къде отивате? Не можете… — Той в безутехата си забеляза: тя си прибираше багажа. — Спрете, какво правите? Не ми дадохте възможност да видя. — Тя вече пъхаше купа хартия — смачкана и повредена — обратно в пластмасовата чанта.

— Тя го обичала повече, отколкото той нея. Той се боял да се обвързва с друг човек. Накрая — тя се дръпна — започнала страшната акция, така че вече нищо нямало значение.

Една крачка като внезапен пристъп. Още една — тя беше до вратата.

— Не го вземайте. Вие не ми дадохте възможност да го погледна. Не съм го видял. Почакайте! — умоляваше я той. — Още не съм ви казал за моята връзка.

— Знам за вашата връзка. Вас не ви е грижа. Ако ви беше грижа, щяхте да го направите, щяхте да действате, за да го представите на света.

— Не, не е така, друго е. Госпожа Еклунд не ви е казала.

— Да не би да съм казала нещо различно от това, което тя е казала? Е, добре, вие ми демонстрирахте какво мислите. Вие мислите, че на нея не може да се разчита.

— Нищо не съм ви демонстрирал. Вие нищо не знаете.

Той се втурна към нея като пияница и грабна чантата, която тя стискаше.

— Върнете ми я.

— Моя е — заяви той.

— Върнете я.

— Той ми е баща. Аз съм негов син!

Ембрионалната човекоподобна маймуна се беше събудила, беше се разпънала, разярена, огромна. „Месията“ беше лек, лек, изобщо не беше тежък. Ларш го придърпа към себе си, притисна го към гърдите си: ликуването, човекоподобната маймуна, надигането, втурването!

— Върнете я веднага!

Тя се промъкна към него, беше здрава и чевръста — изви найлоновата чанта, за да я измъкне от него. Хартиите се смачкаха между двамата: езикът и се стрелна, той се измести от отвора на буйната и уста — тя се изплю. Помисли си за клетите и притиснати гърди. Сега вече беше спокоен. „Месията“ беше в обятията му, нямаше да й даде да го отнесе. Плюнката и стоеше на бузата му. Той вдигна крака си — кракът му беше тежък, имаше тежест в него — и ритна Адела, която падна на пода.

Видя, че главата и е до победоносните му обувки, ръцете и бяха върху гърдите й. Той беше като колос, загледан надолу.

— Няма друг, освен мен. Няма никакъв син. Ти си един нечестен човек, крадец. Готов си да твърдиш какво ли не.

Колко далечна и дребна, колко лилипутска беше нейната ярост. Главата и, толкова далече долу, мъртва птица. И тогава, с внезапно спираловидно движение на същински полет, също така гъвкава като вдигаща се нагоре птица, тя подскочи и се озова в клекнало положение, после поривисто литна нагоре, за да грабне бялата чанта — чантата се изплъзна от ръцете му, тя я стисна с юмрука си и избяга. Избяга.

Грешка, грешка! Тя беше изчезнала, нямаше я. Вратата се люлееше на пантите си. Буйство като изгаряне, вратата още се клатеше. Или това бяха собствените му кости в продължителен трепет. Счупените зърна на трептенето му. Как беше притиснал гърдите и, как беше смачкал мозъка на баща си. Това гушкане на „Месията“: за Бога, нали го беше стискал в прегръдката си? В продължение на цял един свят час той беше владял къщата му, леглото му, юргана му. Трябваше да застане на колене пред него — тя го беше предупредила. Можеше да коленичи там — втренчил поглед — пред пещерите и понорите на юргана си.

И не беше зърнал нито една дума. Нито една. Не беше го зърнал. Беше стоял толкова близо до него, като привидението на окото на баща си. „Месията“ в обятията му — и пак загубен!

Той изтича по коридора и навън на тротоара — нямаше я там. Улицата беше пуста. Нея я нямаше на улицата. В каквато и посока да погледнеше — въртеше се безспирно на студения въздух — нея я нямаше. Беше завила зад някой ъгъл, беше изчезнала от поглед. Той не знаеше нищо за нея: само че му беше станала плячка заради „Месията“. Тогава го завладя кратък пристъп на паника, съвсем слаб: стори му се, че Адела е един ангел в гърчове. Бялата чанта прелетя покрай нея в преградата зад стената. Подлъган, той видя как Адела я остави на кожения фотьойл със строшения крак — тя беше донесла „Месията“. Остави го там за него и изчезна. Той разбираше, че работата на ангелите е да изчезват.

Когато подаде главата си иззад чупката на малкото тайно коридорче, коженият фотьойл си беше на мястото, а върху него нямаше нищо, освен натрупан през деня прах.