Синтия Озик
Месията от Стокхолм (1)

1

В три часа следобед — в часа, в който по цял свят литературното гърне е започнало да кипи, когато клюките в отделите за рецензиране на книги на вестниците са най-необуздани и в изобилие и когато есенното небе над Стокхолм започне да смъква надолу полупрозрачния диск (яйчена черупка, предпазваща синьо-черния жълтък) над града с островърхи кули и вода — в този сълзлив, но възвишен час Ларш Андеменинг можеше да бъде намерен в леглото си да подрямва. Не че някой би отишъл да го търси там. Той нямаше жена, апартаментът му беше малко по-голям от един процеп в стената, а гости можеха да се появят там само веднъж на две години; юрганът му, купчина на едри буци, представляваше едно надигнато кълбо, което евентуално би могло да загатва за присъствието на Ларш под него. Работата беше там, че той се оказваше вътре почти всеки следобед, от ноември до началото на въпросния гол и опустошителен март, когато се отказа от навика си, макар че никой не разбра това.

Той живееше на десет минути пеш от „Моронтьорн“, където работеше — сравнително нов вестник с неопределен профил, конкурент на другите сутрешни издания — величествения стар „Дагенс Нюхетер“ и уважавания „Свенска Дагбладет“. Самият Ларш беше, поне на външен вид, сравнително млад — на четиридесет и две, но изглеждаше доста по-млад, вероятно защото бе сух и кокалест и нямаше никакво шкембенце под токата на колана си. Но и в лицето му имаше нещо, което разкриваше незрялост — някаква неувереност, някакъв дух на незавършеност. Ръката на бездушен създател бе размазала устата, брадичката и адамовата му ябълка. Него често го третираха така, сякаш току-що прави първите си стъпки и се изправя с неукрепнала сила на мускулите си срещу живота.

Истината е, че той се бе женил, и то неведнъж, а два пъти, като и двата пъти беше живял общо взето цяло десетилетие в приличен апартамент със стилна мебел: с кристален полилей при първата му жена, с тежка спалня от деветнадесети век при втората, а и при двете — с разположени навсякъде къси свещи в стъклени топки, които се палеха и трепкаха на залез-слънце. У него тайничко се криеше голяма доза типично бюргерско поведение, което беше изчезнало не с определено намерение, а от изтощение. Никоя от двете му жени не го бе харесвала дълго. Биргита се оплакваше, че имало нещо неестествено — хаотично — в характера му. Улрика постоянно се сражаваше с него и му открадна дъщерята от брака им; беше чул от опечалената жена, която някога му бе тъща, че двете заминали за Америка. Бившата му тъща не изпитваше гняв към него — приемаше го като някакво сираче.

Майката на Улрика не беше интелигентна, но съвсем не беше на грешен път. Ларш Андеменинг вярваше за себе си, че е една душа, спряна в развитието си, че е човек, отклонен от правия път. Той принадлежеше на друг свят. Сам си беше измислил собственото си име. Не беше казвал на никого — нито на жените си през всичките тези години, нито на колегите си в „Моронтьорн“, където веднъж седмично водеше рубрика за нови книги — това, което бе разбрал за себе си: че е син на един убит човек, на един човек, застрелян на улицата преди повече от четиридесет години, в Полша, докато синът му още бил в утробата на майка си. Това беше нещо, което той знаеше и криеше в себе си. В него имаше нещо опасно, не само защото не се съобразяваше с установените норми — от най-ранното му детство го бе завладяла тази противоестествена история — а защото този негов баща беше легенда, беше блян, или по-точно, защото той самият беше грешно семе, изхвърлено от един труп. Ларш никога не научи името на майка си, името на баща му, обаче, му бе станало мания.

Баща му, гимназиален учител по рисуване, който бе живял скромно и уединено в скромен и уединен град в Галиция, беше авторът на известни странни истории. Името му беше Бруно Шулц.

А заради тези истории Ларш щателно беше изучавал полски език, в началото самостоятелно, след това от една възрастна ексцентрична полякиня, пенсионирана преподавателка по литература от Краковския университет; тя беше избягала в Стокхолм със съпруга си евреин по време на вълненията през 1968 година. Произходът и, беше обяснила тя, бил благороден, в семейството течала древна кръв, били непреклонни, помнели, че благородството задължава — срещу парите му тя му осигуряваше знания. Тя яко притискаше своя ученик и натика Ларш от буквара направо в обраслите с гъсталак гори на модернистите от периода между двете световни войни. Ларш вече схващаше достатъчно бързо. Четеше малко непохватно, но леко, в стремежа си да се домогне до историите на баща си.

Заради този свой баща Ларш бе останал затворен в себе си. Усещаше, че прилича на баща си: всички истории разказваха за мъже, които все по-дълбоко се затваряха във фантасмагориите си. Една от тези истории беше за някакъв мъж, който спи и пада сред постелките и завивките — като плувец, който плува срещу течението, като пленник в огромна купа с тесто.