Кен Гримуд
Игра на живот (9)

9.

Още не бяха изкарали цял месец в Лондон, когато се запозна с момичето, предложило му ЛСД. Всъщност я срещна на излизане от една аптека в Челси. После доста се посмяха над това и над чашите с кампари и сода. Джеф разправяше, че отишъл в аптеката да му изпълнят рецептата и получил точно каквото иска. Момичето намери това за смешно, въпреки че, разбира се, намекът й убягна; щеше да мине още поне година, преди „Стоунс“ да запишат парчето.

Довери му, че се казва Силвия, макар че всички й викали Сила, „също като певицата Сила Блак, нали я знаеш“? Баща й и майка й живеели в Брайтън (момичето направи кисела гримаса), но тя държала апартамент в Южен Кенсингтън заедно с още две приятелки. Работела в „Грани Тейкс а Трил“, откъдето можела да купува всичките си дрехи на половин цена — например късата синя пола от винил и жълтите фигурални чорапи, които носеше в момента.

— Ние предлагаме най-готините дрехи, така да знаеш. Много по-добри са от тези в „Каунтдаун“ или „Топ Гиър“ например. Кати Макгоуън пазарува само при нас, а ей го вчера идва и Джийн Шримптън.

Джеф кимаше, усмихваше се и пускаше празното й бръщолевене покрай ушите си. Интересуваше го не момичето, а наркотикът. Живееше доста години на тази земя и го беше някак срам да си признае, че винаги го е било страх да опита ЛСД. А ето че това момиче говореше съвсем спокойно за него и не личеше да е преживяла някакви злокачествени влияния (ако, разбира се, наистина се бе родила толкова празноглава). Беше я забърсал просто по навик — видя новия албум на „Енимълс“ в ръката й и пусна две-три приказки за него. След пет минути момичето го попита дали не иска да идат някъде и да се надрусат. Е, какво пък толкова, по дяволите? Защо не?

 

 

В къщата, която държаха под наем на „Слоун Теръс“, Шарла още спеше с някакъв тип, когото бе свалила предната вечер в „Долис“. Джеф затвори вратата на спалнята, пусна тихичко плоча на Мариан Фейтфул в хола и попита Сила дали иска още едно питие.

— Не и ако ще се друсаме — отвърна тя. — Нали знаеш, че това не върви много с пиенето.

Джеф повдигна рамене вместо отговор и си наля едно уиски. Алкохолът щеше да му помогне да се отпусне, да преодолее нервното напрежение, породено от факта, че ще опита синтетичен наркотик. Какво толкова можеше да му навреди?

— Онази оттатък жена ти ли беше? — полюбопитства Сила.

— Не. Една приятелка.

— Тя да не се разсърди, че съм тук.

Джеф поклати глава и се засмя.

— Няма, не се тревожи.

Сила също се усмихна и отметна кичур от кестенявата си коса.

— Никога… не съм го правила с друга мадама наоколо. Така де, освен съквартирантките ми, но това е, защото при нас е тесничко.

— Е, значи няма какво толкова да се притесняваш, защото жената оттатък е моята съквартирантка. Впрочем на долния етаж има още една спалня. Там по-удобно ли ще ти е?

Сила заровичка из жълтата си чантичка от винил, чийто материал бе в тон с полата, а цветът — с чорапите й.

— Първо да си вземем нашето и да почакаме, докато подейства. После ще слезем долу.

Джеф пое малкото виолетово хапче, което му подаде момичето, и го глътна с остатъка от уискито си. Сила обаче поиска портокалов сок, така че извади една бутилка от хладилника.

— За колко време те хваща? — поинтересува се Джеф.

— Зависи. Обядвал ли си?

— Не.

— Значи за около половин час — прецени Сила. — Може и по-малко.

Оказа се по-малко. След двадесет минути стените станаха гумени и започнаха да се гънат на всички страни. Джеф чакаше виденията, които трябваше да се появят, но нищо подобно не се случи. Просто предметите наоколо му се изкривиха, изгубиха ясните си очертания и някак заблестяха.

— Чувстваш ли го вече, котенце? — попита Сила.

— Не е… това, което очаквах.

Произнасяше думите отчетливо, но усещаше езика прекалено голям за устата си. Лицето на Сила също се променяше, сякаш бе от горещ восък — червилото и ружът й му се струваха неприлично ярки, изсипани с тонове върху кожата.

— Но пък е гот, нали?

Джеф затвори очи и видя геометрични фигури: кръгове, затворени от други кръгове и свързани помежду си с блестящи плетеници. После дойдоха колелетата, мандалите, символите на вечното прераждане, на измамната промяна, която водеше само към собственото си начало, от което отново щеше да тръгне един ден…

— Ето, пипни чорапа ми, пипни тук.

Сила придърпа ръката на Джеф върху бедрото си и жълтият фигурален чорап се превърна в релефна карта, изобразяваща била и падини, осветени от някакво чуждоземно слънце; това слънце също бе част от безкрайния кръговрат на битието, от…

Сила се изхили и притисна дланта му между краката си.

— Хайде да слизаме долу, а? Чакай само да видиш какво е да го правиш, докато си така.

Джеф се подчини, макар и да му се искаше само да си лежи и да позволи на съзнанието си да се скита из тези прииждащи вълни от тишина и спокойствие. В малката спалня долу Сила го съблече и прокара кървавочервените си нокти по тялото му, а след тях останаха огнени следи. После изу миниатюрната си пола, свали чорапите, изтегли тъничката си тениска през главата и притегли устните му към дясната си гърда. Джеф я засмука повече от любопитство, отколкото от желание, сякаш бе пеленаче, внезапно осъзнало мястото си в житейската верига; всевиждащо дете, прозряло собственото си раждане, смърт и прераждане.

Сила вкара пениса му в себе си и той автоматично се втвърди. Вътре в нея Джеф изпита чувството, че се докосва до нещо древно, първично, че е открил приемащия ин за своя даряващ живот ян, създали заедно тези безкрайни възпроизвеждащи се кръгове…

Джеф отвори очи и пред погледа му лицето на момичето отново промени формата си. Превърна се в лицето на Гретхен. Чукаше Гретхен. Чукаше собствената си дъщеря, на която бе дарил живот и която въпреки това никога не бе съществувала.

Той се отдръпна от нея, внезапно отвратен.

— Оооох! — изпъшка разочаровано момичето и взе в ръка омекналия му пенис. — Хайде, слънчице, хайде ела тук!

Вълните в главата му вече не го успокояваха, а удряха по чувствата му със страшна сила. Кръгове, колела… в този универсален кръговрат нямаше място за него, никой от моделите не пасваше на изроденото му съществуване вън от границите на времето.

Момичето разтвори кървавочервените си устни и се наведе над пениса му. Джеф отблъсна лицето й към пулсиращата стена и се опита да изхвърли от съзнанието си всичко, което бе видял в него.

— Имате ли нещо против и ние да се присъединим? — обади се Шарла, застанала гола в рамката на вратата.

Зад нея се виждаше слабоват младеж с дълга сплъстена коса и с надупчено лице. Сила се намръщи несигурно по посока на новодошлите, но после се успокои и пусна чаршафа, с който бе прикрила гърдите си.

— Що пък не — покани ги тя. — Явно синтетиката не понася много добре на вашето приятелче.

— Синтетика ли? — възкликна удивено младежът зад Шарла. — Да не би да имаш ЛСД?

Сила кимна и се присегна за чантичката, която бе взела със себе си тук.

— И к’во, ще ни дадеш ли две? — поиска си младежът и се обърна към Шарла: — Чукала ли си се някога, друсана със синтетика? Велико е!

Сега вече всички лежаха на леглото до него: Шарла галеше косите на Сила, по-точно на Гретхен, а може би Линда ги галеше? После непознатият младеж се превърна в Мартин Бейли, а от дупката, която собственоръчно бе пробил на главата си с пистолет, шуртеше кръв и мокреше чаршафите, а после и голите тела на жената и дъщерята на Джеф. Всички бяха мъртви. Всички освен него, а той не можеше да се присъедини към тях без значение колко пъти опитваше. Той беше колелото, той беше кръгът.

 

 

Шарла нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаха в салона за първа класа на международното летище в Сан Франциско. Лицето й бе мъртвешки бледо точно според модата и правата черна коса още по-силно го подчертаваше. Веждите й бяха изрусени почти напълно, а червилото върху устните лесно можеше да се сбърка с тебеширена линия. После идваше откачената рокля — евтина имитация на кожа от зебра — и белите чорапи, които също даваха своя принос към постигане на желания ефект — пълна липса на цветове.

— Колко още трябва да чакаме? — попита остро тя.

Джеф хвърли поглед към часовника си.

— Всеки момент ще ни извикат.

— И след колко ще сме там?

— Полетът трае четири часа и половина — въздъхна той. — Вече говорихме за това.

— Така и не ми стана ясно защо го правим. Мислех си, че проклетите тропици са ти писнали. Във всеки случай точно това твърдеше, когато си тръгвахме от Бразилия. Какво те прихвана изведнъж да ходим на Хаваите?

— Искам спокойствие, искам слънце и не искам никой да се мотае наоколо, ей така, просто за разнообразие. Трябва ми време да помисля. И за това вече говорихме.

Шарла го изгледа подигравателно.

— Да бе, ти си мислиш, че си преживял всичко, което може да се опита, нали?

Той я изгледа невярващо.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо иначе ще дрънкаш дивотии, че вече си живял веднъж, че имало прераждания и други глупости от сорта.

Джеф се опита да се намести в седалката си и я улови здраво за китката.

— Къде си чула всичко това. Аз никога…

— Я да ме пускаш — отскубна ръката си от неговата Шарла. — Божичко, само защото дрогата му дошла малко в повече и не могъл да го вдигне пред някакво момиченце, му избиват чивиите, иска да избяга от всичко и ме дърпа като…

— Млъквай, Шарла. Искам да знам, какво си чула и къде?

— Мирей ми го разправи миналата година. Каза, че си се опитал да й говориш за някакви мистични измишльотини; как си бил умрял и си се съживил отново. Що за тъпотии!

Откровението подейства на Джеф като ритник. От всички хора, които бе познавал през всичките си животи, единствено в Мирей бе открил някакво съчувствие и разбиране. Точно това го накара да сподели тайната си с нея. Мислеше си, че дребничката французойка няма да прави някакви изводи от думите му и ще се отнесе към тях с дискретността, която заслужават…

— Защо… — Гласът му секна. — Защо ти е разказвала всичко това?

— Защото го намираше за забавно. Всички си го мислехме. Нямаше познат в Париж, който да не знае за дрънканиците ти и да не се смее зад гърба ти.

Джеф зарови лице в дланите си и се опита да осмисли онова, което току-що бе чул от Шарла.

— А аз вярвах на Мирей — промълви той.

Шарла изсумтя презрително.

— Да бе, твоята малка довереница. Аз нагласих цялата работа, ясно ли ти е. Кой, мислиш, й каза да скочи в леглото ти и да те извади от това тъпашко погребално настроение, в което се разхождаше половината от времето, а? Започваше да ми писва от теб. Исках да си прекарвам готино и да се чукам. А Мирей щеше да си легне и с някоя шибана маймуна, ако Жан-Клод и аз й кажехме. Така че го направихме. Е и какво, пак ти извади късмет.

Един безплътен женски глас обяви полета им. Джеф се насочи към вратата все още замаян от чутото, а Шарла го следваше с доволна гримаса. Щяха да летят с нов-новеничък „Боинг“-707. Местата им бяха от дясната страна, точно зад крилото. Докато оставяха ръчния си багаж и затягаха коланите, никой от тях не обели и дума. По пътечката мина стюардеса, която предлагаше сладки и дъвка. Джеф мълчаливо отказа, а Шарла си взе резен захаросан портокал и го захапа с удоволствие.

— Уважаеми дами и господа, добро утро и добре дошли на борда на полет 843 на авиокомпания „Пан Американ“ от Сан Франциско до Хонолулу. Аз съм вашият пилот, капитан Чарлз Кимс, а до мен в кабината са първият помощник Фред Милър, вторият помощник Макс Уеб и бордовият инженер Фич Робъртсън. Ще летим на височина от около…

Джеф се обърна към илюминатора и се загледа в сивата писта, която бавно се движеше под тях.

В края на краищата сам си бе виновен за всичко. Той бе инициатор на този разхайтен, сибаритски живот. Нали сам отиде в Лас Вегас с единствената цел да издири Шарла.

— … ще ви поднесат обяда около половин час след излитането. Моля, спазвайте обозначенията „Не пушете!“ и „Затегнете коланите!“, когато светнат, и за да се чувствате по-удобно…

Зачуди се какво трябва да изпита сега — гняв, безсилие? Нито едно от двете чувства нямаше да му помогне. Явно никой, дори и Мирей, не вярваше на онова, което й бе разказал в Сен Тропе. Е, поне заблуждението, което те двете с Шарла бяха видели скрито зад думите му, не представляваше заплаха за него. То просто го оставяше още по-самотен отпреди.

Самолетът набра скорост по пистата и плавно се издигна. Джеф погледна към края на пътеката. Разбира се, че нямаше киноекран. TWA все още притежаваше изключителните права за прожекции по време на полет. Жалко. Малко развлечение нямаше да му навреди.

Джеф отново се загледа през илюминатора към пълната с коли магистрала Бейшор, над която в момента прелитаха. Защо не си взе някоя книга. „Малка сладурана с мандаринов цвят“ на Том Улф току-що бе излязла и нямаше да има нищо против да я препрочете…

Големият самолет подскочи тромаво, разлюлян от глух взрив. Джеф с ужас видя как единият двигател се откъсва, пробива дупка в крилото и полита надолу към града под тях. От разкъсания резервоар се разхвърча керосин, който след миг избухна в бели пламъци и обви метала.

— Вижте, крилото гори! — извика някакъв глас зад него.

Салонът мигом се изпълни с писъци и детски плач.

Най-външната част на горящото крило се откачи и падна, а самолетът заплашително се наклони надясно. Джеф зърна множество къщички, сгушени между хълмовете долу, а после и сините води на Пасифика на не повече от триста метра под краката им.

Шарла сграбчи лявата му ръка. Той се опита да й отвърне окуражително, забравил душевните си мъки и терзания пред лицето на този ужасяващ миг.

„Само две години изкарах в това пропиляно съществуване“, помисли си с ужас Джеф. Дали щеше да се завърне отново след толкова скорошна и ужасна смърт? Въпреки всички проклятия, излезли от устата му по адрес на преражданията си, сега отчаяно му се искаше животът да продължи.

Самолетът отново се разлюля и се наклони още по-вдясно. Мостът „Голдън Гейт“ изникна пред тях, а кулите му изглеждаха неизбежно близо.

— Ще се ударим — прошепна възбудено Шарла. — Ще се ударим в моста!

— Не — изграчи Джеф. — Все още поддържаме височина. Не сме паднали чак толкова, откакто двигателят ни отказа. Във всеки случай няма да ударим моста.

— Говори капитан Кимс — обади се един овладян с усилие глас от радиоуредбата. — Дами и господа, имаме малък проблем… Все пак може би не е чак толкова малък.

Отново летяха над сушата и се връщаха обратно към хълмовете и възвишенията на Сан Франциско.

— Ще се опитаме… Насочваме се към военновъздушната база „Травис“, която е на около четиридесет мили. Там разполагат с хубава, дълга писта, точно като за нас. Много по-дълга, отколкото тези на Сан Франциско. В следващите няколко минути ще съм доста зает, така че просто се успокойте и слушайте инструкциите на втори помощник Уеб, който ще ви обясни как ще кацнем.

— Не вярва, че ще успеем — изхленчи Шарла. — Ще се разбием, ох, знам, че ще се разбием!

— Тихо — сгълча я Джеф. — През две седалки има деца, които сигурно те чуват.

— Говори вторият помощник, капитан Макс Уеб — оживя отново радиоуредбата. — След около десетина минути ще направим принудително кацане във военновъздушната база „Травис“…

Шарла започна да скимти и Джеф стисна ръката й още по-силно.

— … моля ви да запазите спокойствие, ако се наложи да използваме аварийните надуваеми стълби. Не изпадайте в паника. Ако приземяването е твърдо, което е възможно, моля, наведете се напред. Обвийте глезените си с ръце или сложете ръце под коленете си. Стойте максимално наведени напред. Не се движете, докато не ви кажем какво да правите…

Самолетът бързо губеше височина. Когато наближиха огромното заградено пространство на военновъздушната база, Джеф съзря дългите редици от пожарни и линейки, спрели край опразнените писти, върху които се очакваше да се приземят.

Предприеха огромен спираловиден завой само на неколкостотин метра от сградите и хангарите на базата. Джеф чу острия шум от спускането на колесниците някъде под тях и реши, че екипажът сигурно ги спуска ръчно. Експлозията вероятно бе повредила хидравличната система.

На седалката до него Шарла си мърмореше под нос нещо, което му звучеше като молитва. Джеф погледна за последно през илюминатора и видя леко завихряне, което вдигаше пушилка в близкия край на пистата, предназначена за тях. Това беше зле — самолетът им и без това бе повреден и едно завихряне в последния момент можеше… Е, нямаше смисъл да мисли за това, нали. Той издърпа ръка от хватката на Шарла, помогна й да заеме правилно положение и сам сви глава между коленете и прегърна глезените си.

Работещите двигатели внезапно се оживиха и самолетът залитна наляво, но бързо възстанови предишния си курс. Пилотът сигурно се бе опитал да избегне завихрянето, сигурно бе…

Колесникът опря пистата и гумата изсвистя от допира с бетона. Сякаш успяха да запазят равновесие. В продължение на няколко адски секунди се носеха неудържимо по пистата. После двигателите отново избучаха и самолетът намали и спря… бяха кацнали.

Пътниците посрещнаха събитието с оглушителни аплодисменти. Стюардесите побързаха да отворят аварийните изходи и пътниците един по един се спуснаха по надуваемата стълба. Осакатеният самолет вонеше на гориво и когато вече бе долу на пистата, Джеф със собствените си очи видя керосина, който течеше от разбития резервоар на дясното крило. Той издърпа Шарла след себе си и двамата побягнаха далеч от самолета.

Силите им стигнаха за около триста метра и те се стовариха бездиханни на затревената площ между пистите. Военни пожарни коли обливаха авариралия боинг с порои от пяна, а наоколо им се щураха несвестни от шок хора.

— О, Джеф — изплака Шарла и обви ръце около врата му, а лицето й се притисна в рамото му. — О, Божичко, така се шашнах там горе. Мислех си… вече си мислех, че…

Той откопча ръцете й, отблъсна я назад и се изправи. Шикозният й черно-бял грим бе размазан от сълзите, а модерната рокля — измачкана и изцапана от спускането по аварийната стълба, саждите и тревата.

Джеф се огледа. Вляво от тях имаше някаква сграда, която явно бе център на спасителните операции, защото линейките сновяха между нея и самолета, а пожарникарите, останали без работа, също се насочваха натам. Той се отправи към нея и заряза Шарла на тревата между пистите, все още обляна в сълзи.

— Джеф! — извика тя след него. — Не можеш да ме оставиш тук! Не и сега! Не и след всичко, което се случи!

„Защо не?“ — помисли си той и дори отвори уста да й го каже, но после размисли и просто продължи да върви.