Кен Гримуд
Игра на живот (8)

8.

След това на Джеф не му пукаше особено от каквото и да е. Беше направил всичко по силите си, осъществил мечтите на всеки човек — в материален, романтичен, семеен план, — и какво от това? Пак си оставаше самотен и безсилен, с празни ръце и сърце. Отново го караха да започне отначало. Но имаше ли смисъл да започва, щом знаеше, че и най-упоритите му усилия ще се провалят?

Не можеше да се пребори с нежеланието си отново да се види с Джуди. Това симпатично момиченце нямаше нищо общо с жената, която бе обичал, освен потенциала един ден да се превърне в нея. Беше безсмислено, а и граничеше с мазохизъм отново да повтаря целия процес на взаимно израстване, при положение че добре знаеше къде извежда този път — към емоционална и духовна смърт.

Така Джеф се върна в онзи анонимен бар, който бе открил преди толкова време, и започна да пие. Когато му дойде времето, отново разигра сценката с Франк Мадок и го убеди да заложи вместо него в дербито на Кентъки. Веднага щом получи парите си, отлетя за Лас Вегас, но този път сам.

След тридневно лутане из хотели и казина най-сетне я откри — седеше на една маса за блекджек, в „Сандс“, където минималният залог бе долар. Същата черна коса, същото излято тяло, дори същата червена рокля, която Джеф някога собственоръчно бе разкъсал в пристъп на невъздържана страст върху дивана в хола на малкия й апартамент.

— Здрасти — заговори я той. — Казвам се Джеф Уинстън.

Тя се усмихна по добре познатия му прелъстителен начин.

— Шарла Бейкър.

— Точно така. Ходи ли ти се в Париж?

Шарла го изгледа удивено.

— Имаш ли нещо против само да довърша това разиграване?

— Самолетът за Ню Йорк излита след три часа. Оттам има директна връзка с „Еър Франс“. Значи разполагаш с достатъчно време да си събереш нещата.

Тя опита да спечели с шестнадесет, но се провали.

— Ти какво, да не си принцът от приказките?

— Не, от плът и кръв съм. Тръгваш ли?

Шарла повдигна рамене и осребри няколкото останали й чипа.

— Разбира се. Защо не?

— Правилно — съгласи се Джеф. — Защо пък не?

 

 

Сладникаво острата миризма на стотина димящи „Голоаз“ и „Житан“ се носеше на талази в клуба като задушлива мъгла. В сумрака Джеф виждаше Шарла, танцуваща в ъгъла сама, със затворени очи, пияна. В този живот май пиеше повече, отколкото я помнеше преди. А може би просто се стремеше да не изостава от него, а той определено се наливаше и поглъщаше повече алкохол, отколкото когато и да било друг път. Но ако не друго, пиенето поне го правеше общителен. Тази вечер на масата му седяха пет-шест души, половината от тях очевидно някакви „студенти“, което не им пречеше да се интересуват повече от нощния живот на Париж, отколкото от книгите и учебниците си.

— В Америка и вие имате такива клубове, hein^[1]? — попита Жан-Клод.

Джеф поклати глава. „Каво дьо ла Юшет“ бе парижки джазклуб, покрит с патината на времето. Между каменните му стени постоянно се блъскаше музика, не по-малко натрапчива от острата миризма и дима на цигарите, от които явно живееха хората в тази страна. За разлика от новоизмислените дискотеки този сорт развлечение никога нямаше да открие благоприятна почва в Щатите.

Мирей, дребничката, червенокоса приятелка на Жан-Клод, пусна една крива усмивка.

— C’est dommage^[2] — каза тя. — Никой не харесва черните в родината им, затова им се налага да идват тук, та да свирят музиката си.

Джеф махна неопределено с ръка и си наля нова чаша червено вино. Настоящите расови проблеми на Америка бяха любима тема на разговор във Франция, но той не искаше и нямаше намерение да се забърква в подобни дискусии. Не искаше да говори за нищо сериозно, за нищо, което може да го накара да мисли или да си спомня.

— Трябва да отидеш в Африка — продължи Мирей. — Там е страшно красиво и има какво да се научи.

Двамата с Жан-Клод току-що пристигаха в Париж след месец, прекаран в Мароко. Джеф единствено от любезност не спомена скорошното фиаско на Франция в Алжир.

— Attention, attention, s’il vous plait! — Собственикът на клуба бе излязъл на сцената и се опитваше да каже нещо, ниско приведен над микрофона. — Mesdames et messieurs, copains et copines… Le Caveau de la Huchette a la plaisir extraordinaire de vous presenter le горещия блус… avec le maitre du блуса, personne d’autre que — Monsieur Sidney… Bechet!^[3]

Последваха оглушителни аплодисменти, а старият, отритнат от родината си музикант се появи на сцената с кларнет в ръка. Той откри вечерта с едно доста раздвижено парче — „Блус в пещерата“ — и продължи с невероятна секси-преработка на „Франки и Джони“. Шарла не спираше самотния си танц в ъгъла, а тялото й следваше всяка извивка на музиката. Джеф изпразни бутилката с вино и махна да му донесат нова.

Старият блусмен се усмихна и кимна, след като изсвири и второто парче, а младите хора в заведението не поскъпиха овациите си за тази непозната музикална форма.

— Мерси, мерси, мерси! — поблагодари им Бешей. — Mon français n’est pas très bon^[4] — осведоми ги той със силен американски акцент, — затова искам да ви кажа, че само като ви гледам, личи, че знаете какво е блус. Чухте ли ме?

Поне половината от младежите в клуба разбираха достатъчно английски, за да отвърнат ентусиазирано:

— Mais oui! — извика тълпата. — Bien sur!^[5]

Джеф надигна току-що напълнената си чаша с вино и се остави на музиката да го отнесе далеч и да изтрие всички спомени от съзнанието му.

— Добре тогава — продължи Бешей от сцената и избърса мундщука на кларнета си. — В следващото парче сякаш е скрита душата на блуса. Има блус за хора, които никога са си нямали нищичко, и това е тъжният блус… но най-сърцераздирателен е онзи, за хората имали всичко на този свят. За хората, които са изгубили всичко и знаят, че то вече никога няма да се върне при тях. Страданието им няма граници и не може да се сравни с нищо друго. Значи за тези хора има специален блус, който ние наричаме „То бе при мен, ала от него няма вече ни следа“.

От кларнета се разнесоха ниски и гърлени звуци, изпълнени с чувство за мимолетност и съжаление в минорна гама. Бяха неустоими, непоносими. Джеф се сви в стола си и се опита да не чува музиката. Той се протегна за чашата си и разля виното.

— Какво става? — докосна рамото му Мирей.

Джеф се опита да й отговори, но не успя.

— Allons-y^[6] — каза тя и го издърпа на крака. — Отиваме навън да подишаме малко чист въздух.

Те излязоха на улица „Дьо ла Юшет“, където препръскваше дъжд. Джеф вдигна лице към небето и позволи на капките да го охладят и да се стичат по челото му. Мирей се протегна и го погали по бузата с тънката си ръчица.

— От музиката може да боли — каза нежно тя.

— Мммм.

— Не е добре. По-хубаво… comment dit-on ‘oubier’?^[7]

— Забравям.

— Oui, c’est са^[8]. По-добре да забравиш.

— Да.

— За известно време.

— За известно време — съгласи се Джеф и двамата тръгнаха надолу по улицата да търсят такси.

 

 

Щом пристигнаха в апартамента на Джеф на улица „Фош“, Мирей напълни малка лула с кафяви бучки хашиш и с опиум. После приседна до него на ориенталския килим, запали сместа и му подаде лулата. Той дръпна дълбоко и я запали отново, щом загасна.

Джеф бе опитвал на няколко пъти марихуана още в първия си живот, но никога не бе изпитвал такова благодатно спокойствие. Малро описваше пушенето на опиум по същия начин — „сякаш се носиш върху огромни неподвижни крила“. Хашишът обаче не позволява разсъдъкът ти да се замъгли и го пази да не отлети в страната на сънищата.

Мирей се излегна по гръб на килима и зелената й копринена рокля се вдигна до средата на бедрата й. Дъждът отвън се усилваше и монотонният му ритъм по прозореца я накара да върти глава в такт и да пилее рижавата си коса ту по лицето, ту по голите си рамене. Джеф погали прасеца й и дланта му се закатери нагоре по вътрешната страна на бедрото. Мирей измърка доволно и насърчително. Той се наведе над нея, разкопча горните копчета на роклята й и отдолу се показаха момичешки гърди.

Двамата използваха телата си като инструменти още там, на пода, с безмълвна страст. Когато свършиха, Мирей напълни нова лула с опияняващата смес, но нея вече изпушиха в спалнята. Този път се любиха дълго и мързеливо, скрити под завивките, а ръцете и краката им се сплитаха с новопридобита фамилиарност. Камбаните на „Сент Оноре д’Ело“ вече призоваваха най-ранобудните богомолци за сутрешната служба, когато Мирей седна отгоре му и стройните й хълбоци игриво заподскачаха.

Шарла влезе в апартамента заедно с влажното и намусено утро.

— Здрасти — каза тя, провряла глава в спалнята. По лицето й бе изписано единствено изтощение. — Какво ще кажете за чашка кафе?

Мирей седна в леглото и раздруса червената си коса.

— А ще се намери ли и малко коняк с него?

Шарла свали роклята си, която приличаше на хармоника, и заопипва в гардероба за халата си.

— Идеята не е лоша — прецени тя. — Ще се включиш ли и ти, Джеф?

Той премигна и се опита да прогони опияняващото действие на наркотика.

— Да, май ще опитам.

Мирей стана и безгрижно се отправи към банята за душ. Когато Шарла се появи отново с поднос в ръце, дребничката червенокоса французойка седеше на края на леглото и подсушаваше косата си, все още гола. Докато пиеха примесеното с коняк кафе, двете жени сладкодумно обсъждаха новия бижутериен магазин на улица „Риволи“.

Малко след девет Мирей заяви, че трябва да отскочи до вкъщи и да се преоблече. Към единадесет имала среща с някакъв приятел и не искала да се появи в кафето със снощната рокля. Тя целуна Джеф за довиждане, прегърна набързо Шарла и изчезна.

Веднага щом входната врата се затвори след французойката, Шарла разчисти чашите от леглото, отгърна чаршафите и горещият й език се плъзна надолу по корема на Джеф. Той бе отпуснат, но ласките не закъсняха да събудят живота у него.

Така и не попита Шарла къде е била цяла нощ; пък и какво значение имаше.

 

 

Вълните на Средиземно море се разбиваха тихо в каменистия бряг, а шепотът им навяваше чувство за вечност, за неизменност. Откъм близките кафенета се носеше апетитната миризма на току-що сварената прочута марсилска рибена чорба буябес. Джеф усети, че огладнява, и възнамеряваше веднага щом момичетата излязат от водата, да им предложи да хапнат по нещо.

В началото на юли времето се развали за около седмица и те се качиха на влака за Южна Франция заедно с Жан-Клод, Мирей и останалата част от тайфата. Докато пристигнат в Тулон, всички вече бяха порядъчно пияни и с весели подвиквания се натовариха в две таксита, за да се доберат до Сен Тропе, разположен на около шестдесет километра по на юг.

През последните шест години малкото рибарско селце бе преживяло осезателен подем главно благодарение на Вадим и Бардо^[9]. Те го бяха открили и провели нещо като рекламна кампания в негова полза, превръщайки го в алтернатива на по-уседналите и аристократични курорти по Лазурния бряг като Антиб и Менто. Макар и оживено, курортното градче все още не бе напъплено от задушаващите тълпи туристи, които през следващите десетилетия щяха да го превърнат в невъзможно място за живот.

Една сянка надвисна над притворените очи на Джеф и чифт гладки женски бедра го притиснаха към пясъка. Някой седеше на кръста му. Шарла? Или пък Мирей? След миг голите женски гърди погалиха гърба му с твърдите си, стегнати от прохладната морска вода зърна.

— Чика? — опита се да отгатне той и се пресегна към гърба си, за да напипа главата на момичето и да я познае по косата.

Тя обаче отдръпна главата си със смях.

— T’es fou^[10] — подразни го момичето и още по-силно го стисна между бедрата си. Гърдите й отново се притиснаха към гърба му, по-малки от тези на Шарла и по-налети от на Чика.

— Не може да е Мирей — заразсъждава Джеф, докато опипваше малкия й, стегнат задник. — Тази е много дебела.

Мирей не закъсня да избълва порой от френски ругатни и за да подсили ефекта, надигна ластика на изрязаните му бански и изля цяла чаша с леденостудена лимонада вътре. Той я изтърси от гърба си, превъртя се и я затисна на пясъка под себе си, докато французойката се отбраняваше, без да се престарава кой знае колко.

— Sadique^[11] — ухили се Мирей.

Джеф пусна едната й ръка, за да изтръска кубчетата лед от банските си, а тя побърза да сграбчи пениса му през тънкия плат.

— Виждаш ли, че ти харесва.

Прииска му се да я обладае още сега на плажа. Разпуснатата й коса, разпиляна на всички страни, блестящите на слънцето капки по гърдите и корема й, меката извивка в долната част на тялото и белите бикини, по-скоро издаващи, отколкото прикриващи нещо, всичко това му подейства като електрически ток. Мирей пусна ръката си още по-надолу и продължи да го масажира. Джеф си пое дълбоко дъх.

— Пълно е с народ — успя да се провре през гърлото гласът му.

Мирей повдигна рамене, без да спира онова, което правеше. Джеф се озърна наоколо и видя, че Шарла се приближава с люлееща се походка и гърди, прегърнала Жан-Клод през кръста.

— Мирей — прошепна пресипнало той.

Тя обви покритите си с пясък бедра около неговите и ръката й заработи още по-бързо и енергично. Джеф вече не можеше да се спре. Той стисна очи и изстена, а в следващия миг нечии устни се залепиха върху неговите и един език се заразхожда из устата му. Чифт гърди се притиснаха към неговите, галеха го по раменете… коси, гърди, устни, ръце… Джеф свърши, докато целуваше Шарла, а ръката на Мирей го доведе до оргазъм; или пък беше обратното? Имаше ли някакво значение?

— Виждам, че всички сте изгладнели като вълци, hein? — засмя се Жан-Клод.

 

 

Същата вечер в градината на хотела Джеф развърза език пред Мирей. Бяха изпушили няколко лули с опиум, след което Шарла пое нагоре с Жан-Клод, Чика и още някаква двойка. Наркотиците му помогнаха да се разприказва и тайната, която го изгаряше отвътре вече толкова много години, сама изхвръкна навън. Мирей просто се случи наблизо, когато това стана.

— Живял съм този живот и преди — каза Джеф, докато очите му следваха пътя на залязващото слънце през боровете в градината на хотел „Резидънс дьо ла Пинед“.

Мирей кръстоса голите си крака в стойка лотос и разстла бялата си рокля по тревата около тях.

— Déjà vu — усмихна се тя. — И аз понякога изпитвам това странно чувство.

Джеф поклати глава и се намръщи.

— Говоря в прекия смисъл. Не искам да кажа, че съм живял точно този живот, тук с теб, Шарла и всичко останало, но…

И думите заизлизаха от устата му една през друга, рисувайки спомените, които бе крил толкова дълго: сърдечния удар в кабинета му, първата утрин в колежанската му стая в „Емъри“, натрупаните и изгубени богатства, браковете, децата, смъртта, смъртта и отново смъртта.

Мирей го слушаше, без да го прекъсва. Снишаващото се слънце освети косата й и я превърна в пламъци, а лицето й остави в сянка. Най-сетне гласът му секна под тежестта и абсурда на онова, което се опитваше да й разкаже.

Вече беше паднал мрак и тъмнината не му позволяваше да види изражението на Мирей. Дали го мислеше за откачен, или пък отдаваше откровенията му на въздействието на опиума? Мълчанието й започна да подкопава основите на неимоверното облекчение, което бе почувствал, докато разказваше.

— Мирей, не исках да те шокирам, но…

Тя застана на колене и обгърна врата му с тънките си ръце.

— Много животи — прошепна Мирей, — много болка.

Джеф прегърна младото й слабо тяло, притисна го към себе си и с пълни гърди пое напоения с мирис на борова смола въздух. През дърветата до ушите им достигна откъслечен смях, последван от ясните, нежни и весели акорди от последната плоча на Силви Вартан.

— Viens^[12] — подкани го Мирей и като се изправи, му протегна ръка. — Хайде да се включим в купона. La vie nous attend.^[13]

 

 

През август, когато дъждовете отново започнаха, всички се прибраха обратно в Париж. Мирей така и не отвори дума за откровенията на Джеф в хотелската градина в Сен Тропе и явно ги бе отдала на възбудата от наркотиците. Това разрешение на въпроса напълно устройваше Джеф. Що се отнасяше до Шарла, двамата въобще не разговаряха за груповия секс и наркотиците, станали част от ежедневието им. Нещата просто се бяха случили и продължаваха да се случват. Нямаше смисъл да ги обсъждат, при положение че всички си прекарваха добре.

Една от новите двойки, която периодично се появяваше и изчезваше от компанията им, ги покани на partouze^[14] на улица „Шатьолие“, намираща се на няколко пресечки северно от площада, който всички щяха да продължат да наричат „Плас дьо л’Етоал“ до смъртта на Де Гол през 1970. Този partouze бе един от няколкото процъфтявали през двадесетте години и се провеждаше в добре поддържана и подредена с вкус сграда. В преддверието имаше колекция от стари кукли, поместена в стъклени шкафове, дебелият килим бе напълно в тон със стените, на които пък висяха репродукции на тема fin de siècle^[15]… Имаше и трима униформени прислужници със задачата да се грижат за тридесет-четиридесет голи двойки, които сновяха непрестанно из обширните, грижливо оборудвани спални, изпълнили двата етажа на сградата.

Компанията от Сен Тропе започна да посещава patrouze редовно в края на всяка седмица. Една вечер Джеф и Шарла направиха тройка с енергична американска старлетка, току-що пристигнала в Париж, която скоро щеше да се прочуе повече с радикалните си феминистки възгледи вместо с актьорския си талант. Друг път пък Мирей, Шарла и Чика си организираха импровизирано състезание, за да проверят коя от тях първа ще успее да изчука двадесет мъже за една вечер. Шарла спечели.

Джеф бе удивен от факта колко бързо този несекващ секс с красиви непознати се превръщаше в нещо съвсем естествено. Порази го и фактът, че подобни забавления могат да преминат без дори капка страх от чумите на неговото време — херпес и СПИН. Това ефирно чувство за неуязвимост обвиваше декадентските им сбирки в една позабравена атмосфера на невинност — човек имаше чувството, че е попаднал сред тълпа от голи деца, забавляващи се в Едемската градина преди Грехопадението. Той се чудеше какво ли е станало с тези partouze както тук, така и в останалата част на Европа и Америка през осемдесетте години. Ако въобще бяха оцелели, те сигурно представляваха срещи на параноици, наплашени от болести и разяждани от чувство за вина.

Осемдесетте години: десетилетие, белязано от загуби, разбити надежди и смърт. Джеф щеше да преживее всичко това още веднъж, и то съвсем скоро.