Кен Гримуд
Игра на живот (7)

7.

Обгръщаше го мрак и наоколо му се носеха писъци. Две ръце се бяха вкопчили в десния му лакът и нечии нокти го бодяха през ръкава.

Пред очите на Джеф се разкри адска картина: плачещи деца, които пищяха, бягаха, препъваха се и падаха, без да успеят да се изплъзнат от черните крилати същества, спускащи се върху им, за да кълват малките им личица, уста, очи…

 

 

После се появи една студена руса красавица и издърпа две момиченца в колата си, като ги спаси от гибел. Джеф разбра, че е на кино. Гледаше филм на Хичкок — „Птиците“.

Хватката около дясната му ръка отслабна заедно със спадналото напрежение на екрана. Той извърна глава и видя смутената момичешка усмивка на Джуди Гордън. Вляво от нея седеше приятелката й Пола, сгушена в покровителствената прегръдка на младия Мартин Бейли.

1963. Всичко бе започнало отново.

 

 

— Защо толкова си се умълчал тази вечер, миличък? — попита го Джуди на задната седалка на Мартиновия „Корвет“, докато се носеха към „При Мо и Джо“ след киното. — Нали не смяташ, че съм глупачка, задето така се уплаших?

— Не, не мисля нищо такова.

Джуди преплете пръсти в неговите и отпусна глава на рамото му.

— Добре, само не мисли, че съм лигла.

Косата й бе чиста и свежа, а от тънкото й бледо вратле се разнасяше уханието на няколкото капки „Ланвин“, поставени там. Миришеше по същия начин, както и в онази странна вечер преди двадесет и пет години в колата на Джеф… или както преди почти половин век на същата дата.

Всичко постигнато в предишния му живот бе изтрито с един замах: финансовата му империя, къщата му в Дъчес… но най-жестока бе загубата на детето му. Гретхен, с нейната жизнерадост и държание, в което вече прозираше женственост, с интелигентните й топли очи вече не съществуваше. Бе мъртва или още по-лошо. В тази реалност за нея въобще нямаше място.

За пръв път в своя дълъг, опустошен живот Джеф проумя какво се криеше зад вопъла на крал Лир за Корделия:

Ти вече никога няма да дойдеш.

Никога, никога, никога, никога…

— Какво беше това, миличък? Каза ли нещо?

— Не — прошепна той и придърпа главата на момичето към гърдите си. — Просто мислех на глас.

— Ммммм. И мога ли да знам какво толкова си се размислил?

„Свещена простота“, каза си Джеф. Благословено невежество за раните, които една душевно увредена вселена е в състояние да нанесе.

— Мислех си колко много означава за мен твоето присъствие до рамото ми. Каква невероятна нужда изпитвам да те прегръщам.

 

 

Подобно на „Емъри“, гимназията му близо до Ричмънд не се бе променила ни най-малко. Някои от детайлите обаче бяха по-различни от спомена, който пазеше за тях — сградите например изглеждаха по-малки, а столовата — по-близо до езерото, отколкото я помнеше. Джеф обаче бе привикнал към тези дребни несъответствия и за себе си бе решил, че те по-скоро се дължат на паметта му, отколкото на някаква промяна в самата обстановка. Този път от последното му идване тук бяха изминали повече от петдесет години. Цял един човешки живот, макар и разделен на две и започнат за трети път.

— Как я караш в колежа, добре ли е? — попита госпожа Брейдън.

— Не се оплаквам. Просто ми се прииска да се махна оттам за ден-два и си помислих защо пък да не намина към старото училище.

Дребната пълничка библиотекарка се усмихна майчински.

— Не е изминала и година, откакто завърши при нас, Джеф. Да не би носталгията да те е подгонила толкова скоро?

— Май че е така — усмихна се в отговор той. — На мен пък ми се струва, че мина сума ти време.

— Почакай да станат десет или двадесет години. Тогава ще видиш какво означава „сума ти време“. Чудя се дали пак ще ти се иска да дойдеш да ни навестиш.

— Сигурен съм, че ще е така.

— Дано си прав. Струва си да видиш какво е излязло от момчетата в крайна сметка, как се справяте с живота отвън. Лично аз мисля, че ти няма да се изложиш.

— Благодаря, госпожо. Работя по въпроса.

Библиотекарката хвърли един поглед на часовника си и разсеяно завъртя очи към входната врата.

— Аз след малко ще трябва да посрещна група нови ученици и да ги разведа наоколо, за да им покажа кое как е. А ти да не забравиш, преди да тръгнеш, да се обадиш на доктор Армбръстър.

— Непременно ще го навестя.

— А следващия път направо намини към дома да пийнем по чаша шери и да си спомним за отминалите дни.

Джеф си взе довиждане с госпожа Брейдън и се запровира между отрупаните с книги лавици към изхода. Нямаше намерение да разговаря с когото и да е от бившите си преподаватели, но на път за насам си даде сметка, че неизбежно ще трябва да се срещне поне с един-двама. В края на краищата реши, че се е представил твърде добре с госпожа Брейдън, но все пак се радваше, че разговорът не е продължил дълго. В „Емъри“ бе свикнал да се справя с подобни ситуации, но тук щеше да му е по-трудничко, защото спомените, които пазеше от гимназията, датираха отпреди петдесет години.

Той пое по пътеката зад библиотеката към усамотената гора „Вирджиния“, опасала училището, в което се бе превърнал от юноша в млад мъж. Нещо го бе привлякло тук, нещо по-силно от обикновена носталгия. Господи, вече бе изпитал толкова много носталгия, че трябваше да е напълно луд, за да търси нова порция.

А може би тук го водеше фактът, че гимназията бе последното заслужаващо внимание място в живота му, в което не бе живял отново и което си оставаше същото като в спомените му. Вече бе ходил в дома на детството си в Орландо и на два пъти се завръща в „Емъри“. Що се отнася до местата, в които бе живял след колежа като ерген или току-що женен за Линда, те нямаха нищо общо със сегашния му живот или с онзи, който бе изживял наскоро. А тук още го помнеха, тук бе оставил своя собствена следа, а освен това още продължаваше да носи отпечатъка на гимназията върху себе си, както го бе правил и в предишните си животи. Може би просто имаше нужда да се върне в началото, да се убеди, че самият той е истински, да си припомни, че е имало време, когато реалността е била нещо стабилно и неповторимо.

Джеф отгърна надвисналите над пътеката брястови клони и зад тях, без каквото и да е предупреждение, се появи мостчето, изпълвало го със срам и чувство за вина през цялото това време.

Той се закова на място, вцепенен от изненада, вперил поглед в пейзажа, стряскал сънищата му в продължение на половин век. Беше простичко дървено мостче, не по-дълго от три метра, прехвърлено над плитък поток, но Джеф с последни сили успя да овладее паниката, изпълнила гърдите му от гледката. Нямаше никаква представа, че пътеката води насам.

Той пусна брястовия клон и пристъпи към миниатюрното мостче, изработено от рязани на ръка дъски и обезопасено с грижливо направени еднометрови перила. Мостчето, разбира се, бе построено наново и Джеф винаги бе подозирал, че е така. И все пак никога не се бе връщал отново тук до края на дните си в гимназията, всъщност до ден-днешен.

Той приседна на брега на потока точно до мостчето и прокара длан по грубото, неогладено дърво. От отсрещния бряг го наблюдаваше катерица, която гризеше стиснат между предните лапи желъд и макар да изглеждаше напълно спокойна в негово присъствие, явно си имаше едно наум.

През първата си година в гимназията Джеф съвсем не беше срамежливец. Тихо момче и ученик, отнасящ се сериозно към уроците си — да, но кротък — в никакъв случай. Той набързо завърза няколко запознанства и се присъедини към невъздържаните момчешки лудории, обикновено извършвани в спалните. Битките с пяна за бръснене и декорирането на нечия стая с тоалетна хартия бяха само малка част от щурите идеи. Що се отнася до момичетата, с тях Джеф имаше толкова опит, колкото е нормално да има едно петнадесетгодишно момче. Разбира се, ставаше въпрос за първата му година в гимназията. Последната в началното училище излизаше доста упорито с едно момиче, но никоя от гимназистките, идващи от Ричмънд в събота и неделя на танци, не бе успяла още да привлече вниманието му. Онази среща с Барбара, която си спомняше толкова години след това, трябваше да почака, докато стане на шестнадесет.

И въпреки това първата година в гимназията любовта не му прости. Хлътна до ушите, влюби се до затъпяване в учителката си по френски — около двадесет и пет годишна жена на име Деирдре Рендъл. По слабичката брюнетка, чийто съпруг преподаваше американска история, въздишаха и приблизително осемдесет процента от момчетата в гимназията. Всяка вечер в общата столова наставаше лудешка бутаница кой да заеме шестте ученически места на масата на семейство Рендъл. Джеф успяваше да се добере до едно от тях около два-три пъти седмично.

Беше убеден, че учителката му храни по-особени чувства към него, надхвърлящи границите на искрената топлота, която демонстрираше към останалите момчета. Нямаше и съмнение, че когато разговаряха, в очите й заиграваха странни пламъчета. Един път в час тя застана зад него и бавно и нежно замасажира врата му, докато съучениците му рецитираха Бодлер. За Джеф случката бе заредена до пръсване с еротика, още повече че тогава събра завистливите погледи на всичките си съученици. Известно време дори спря да мастурбира над големите плакати на средна страница в „Плейбой“, запазил сексуалните си фантазии единствено и само за Деирдре, както я наричаше в мислите си.

В края на ноември за всички стана очевидно, че госпожа Рендъл е бременна. Джеф се опита да прогони от съзнанието си натрапващите се от бременността предположения за състоянието на брака й и вместо това насочи мислите си към по-различната красота, която наближаващото майчинство донесе на Деирдре.

През зимата учителката им излезе в отпуск и на нейно място се появи заместник. Бебето се роди в средата на февруари. През април госпожа Рендъл отново се появи на масата в общата столова с прекрасно напращели от кърма гърди. Тя возеше бебето в детска количка или го държеше в прегръдките си, а мъжът й, седнал до нея в столовата, направо не бе на себе си от щастие. Те не изпускаха нито секунда, за да се насладят на общата си радост. Джеф не можеше повече да си въобразява, че в редките усмивки, които госпожа Рендъл му подхвърляше, се крият някакви спотаени чувства.

Семейство Рендъл живееха в отдалечена от общежитията отделна къща от другата страна на горичката досами библиотеката. През слънчевите дни госпожа Рендъл обичаше да се разхожда до училището и обратно през смълчаните брястове и ели. Обикновено използваше една добре утъпкана пътечка, която обаче бе прекъсната от малък поток. През есента тя с лекота успяваше да го прескочи, но сега, с количката пред нея, потокът се превръщаше в сериозно препятствие.

Съпругът й се труди упорито цели шест седмици, докато построи малкото мостче. Първо отряза дъските с триона в училищната работилница, после ги заглади и най-сетне грижливо подбра подпорните греди, два пъти по-дебели, отколкото бе нужно. По време на вечерята, в деня, когато мостчето бе готово, госпожа Рендъл целуна съпруга си в столовата пред всички ученици и колеги. Целуна го продължително и влюбено. За пръв път си позволяваше подобно нещо пред момчетата. Джеф впери поглед в недокоснатата си вечеря, а стомахът му се сви в ледена, враждебна буца.

На следващия ден излезе да се поразходи в горичката. Искаше да бъде сам, да разчепка ужасните чувства, бушуващи в него. Но когато стигна до мостчето, нещо в него се повреди.

Мозъкът му просто отказа да функционира и докато вдигаше първия камък, за да го захвърли с все сила към перилата, в гърдите му се надигна неизпитвана дотогава ярост.

Той отново и отново хвърляше най-големите и тежки камъни, които успяваше да повдигне. Носещите греди се оказаха най-трудни за разрушаване. Бяха дебели и направени така, че да издържат голяма тежест. Но дори и те не устояха на яростните атаки на Джеф и най-сетне поддадоха и рухнаха в потока заедно с целия, натрошен на трески мост.

Когато приключи с пъкленото си дело, Джеф се изправи запъхтян над останките от труда на господин Рендъл. Тогава погледът му се плъзна по отсрещния бряг и съзря госпожа Рендъл, която стоеше на пътеката и го наблюдаваше. Лицето, обожавано от него месеци наред, се бе превърнало в непроницаема маска и го гледаше втренчено. Погледите им останаха вкопчени в продължение на няколко секунди, след което Джеф се обърна и хукна да бяга.

Мислеше си, че ще го изключат, но никой така и не пророни дума за инцидента. От този ден Джеф дори и не доближи масата на семейство Рендъл. Избягваше ги, доколкото му бе възможно. Учителката по френски продължи да се отнася все така любезно, дори и мило с него в клас и в края на годината Джеф получи отличен…

Той хвърли едно камъче в мързеливите води на потока и го изгледа как отскочи от друг камък и потъна. Разрушаването на моста бе злобна, непростима постъпка и въпреки това госпожа Рендъл му бе простила и дори го бе защитила. Добротата й стигна дотам, та да не го засрамва още повече, като изрази опрощението си с думи. Сигурно бе отгатнала подтика на безумната му ярост, довела го до такива крайности, и се бе досетила, че детската му психика е възприела любовта към съпруга и детето й като висша форма на предателство.

А по онова време Джеф без съмнение възприемаше нещата точно по този начин. Случката се оказа първата му среща, запознанството му с изгубената надежда.

Сега вече знаеше какво го е накарало да се върне отново в гимназията, да дойде пак на тази поляна, свързана с младежките му години. Водеше го чувството за безвъзвратна загуба, но този път на по-високо ниво. Сега нямаше да позволи на нетърпимата болка да го пречупи. Идваше краят на разрушените мостове. Трябваше да свикне да върви напред и да строи, вместо да разрушава, въпреки агонията от смъртта на дъщеря му, въпреки знанието, че има неща, които просто няма да се повторят.

 

 

Петък вечер в единадесет без четвърт поне двадесет двойки се прегръщаха в сенките пред девическото общежитие „Харис Хол“. Обвили ръце един около друг, момичетата и момчетата трескаво притискаха устни, за да използват максимално последните минути преди възпитателката да се появи на входа и да прибере младите дами по стаите им. Джеф и Джуди седяха на една каменна пейка далеч от влюбените двойки. Джуди бе разстроена.

— Всичко го е измислил оня Франк Мадок, нали? Знам, че той ти пусна мухата, знам го.

Джеф поклати глава.

— Вече ти казах, че предложението бе мое.

Джуди обаче не искаше да го чуе.

— Не трябва да се мъкнеш с него. Знаех си, че ще стане нещо такова. Той все се мисли за голяма работа, сякаш е най-великият мозък на света. Нима не си го разбрал досега?

— Миличка, той няма нищо общо с това. Идеята е изцяло моя и ще проработи. Само имай търпение до утре и сама ще се увериш.

— Какво разбираш ти от тези работи. — Хладният нощен бриз се оживи и тя измъкна ръка от неговата, за да вдигне ципа на якето си. — Дори нямаш право сам да залагаш, та се налага Франк да го прави вместо теб.

— Знам точно колкото ми трябва — усмихна се Джеф.

— Разбира се, достатъчно, за да профукаш всичките си пари. Достатъчно, за да продадеш колата си. Още не може да ми го побере главата, че ти всъщност наистина продаде колата си, за да заложиш на конни надбягвания.

— Утре следобед ще си купя нова. Ако искаш ела с мен и двамата ще я изберем. Каква предпочиташ да бъде — „Ягуар“, „Корвет“ или нещо друго?

— Стига празни приказки, Джеф. Знаеш ли, мислех си, че те познавам достатъчно добре, но сега…

Вятърът завъртя няколко листа и изсипа едно в косата на Джуди. Джеф се присегна да го извади и жестът му се превърна в милувка. Момичето омекна под дланта му и той нежно прокара листото по бузата й, поднесе го към устните на Джуди, а после го притисна към своите.

— О, скъпи — прошепна тя и се сгуши в него. — Не искам да ме мислиш за мърморана. Просто толкова се тревожа за теб, че не ми се ще…

— Шшшт — прошепна Джеф и взе лицето й в дланите си. — Няма за какво да се тревожиш. Наистина е така.

— Но ти не…

Целувката му я накара да замлъкне и двамата останаха в тази поза, докато до тях не долетя строгият глас на възпитателката:

— До пет минути всички да са се прибрали!

Джеф тръгна да я изпраща към ярко осветената входна врата на пансиона. Покрай тях бързаха още десетки момичета.

— И какво сега — каза той, — искаш ли да дойдеш утре с мен за кола?

— О, Джеф — въздъхна Джуди. — Утре следобед трябва да завърша съчинението си за края на срока, но ако дойдеш към седем, ще те заведа в „Дули“ да ти купя един сандвич. И недей да униваш много, като изгубиш. Поне ще ти бъде за урок.

— Разбира се, госпожо — усмихна се той. — Ще си записвам най-прилежно.

 

 

Портиерът на „Кралската каляска“ паркира червения им „Ягуар“. Джеф пъхна в ръката на келнера двадесетачка и на никого не му хрумна да пита за възрастта на Джуди, когато поръчаха бутилка „Мое е Шандо“.

— За Шатогей — вдигна чашата си с шампанско Джеф.

Джуди също вдигна чаша, но се поколеба.

— Предпочитам просто да пием за тази вечер — каза тя.

Кристалът иззвъня и те отпиха. Джуди изглеждаше просто прекрасно. Носеше тъмносинята си къса рокля, купена специално за пролетта, и създаваше впечатление на нещо средно между момиче, престорило се на дама, и неустоимо сексапилна жена. Предишния път Джеф я бе пренебрегнал прекалено бързо в търсене на жена, чийто опит да съответства на неговия. Е, сега поне знаеше, че желанието му е неосъществимо. Сега му стигаше да се наслаждава на искреното й, естествено държание, толкова различно от евтиното еротично излъчване на Шарла или от ледената недостъпност на Даян. Невинността на Джуди имаше нужда да бъде закриляна, а не отритната.

„Кралската каляска“ бе един от многото средно скъпи американски ресторанти, които не предлагаха нищо екстравагантно в менюто си, но Джуди въпреки това бе впечатлена и явно полагаше всички усилия да се държи съвсем като възрастна. Джеф й поръча омар, а за себе си филе. Тя го изчака да започне пръв, за да види коя вилица използва за салатата и коя за предястието, и непресторената й неопитност умили Джеф.

След като приключиха с вечерята и им донесоха „Драмбюи“^[1], Джеф подаде на Джуди малката кутийка с надписа на бижутерско ателие „Клод С. Бенет“. Тя го отвори и в продължение на няколко секунди гледа втренчено чудесния двукаратов пръстен с диаманти, след което сълзите й потекоха.

— Не мога — промърмори Джуди, като внимателно затвори кутийката и я остави пред него. — Просто не мога.

— Мислех си, че каза, че ме обичаш.

— Обичам те — отвърна Джуди. — О, по дяволите, по дяволите, по дяволите…

— Какво има тогава? Можем да изчакаме година-две, ако смяташ, че все още сме малки, но ми се иска още отсега да обявим намеренията си.

Тя избърса очите си със салфетката и размаза и малкото грим, който носеше. На Джеф му се прииска да изтрие цветните вадички с целувки, да измие лицето й с език така, както котката мие малките си.

— Пола ми каза, че от седмици не си стъпвал в час — обясни тя. — Каза още, че нищо чудно въобще да не завършиш.

Джеф се усмихна широко и я хвана за ръка.

— Това ли било? Милинка, тези неща просто нямат значение. И без това съм решил да напусна училище. Току-що спечелих седемнадесет хиляди долара и до октомври те могат да станат… Виж какво, няма защо да се притесняваш. Ще имаме достатъчно пари. Остави тези грижи на мен.

— И откъде ще дойдат? — попита с горчивина тя. — От комар ли? С това ли ще се препитаваме?

— От инвестиции — отвърна Джеф. — От напълно законни инвестиции в големи компании като „Ай Би Ем“, „Ксерокс“ и…

— Спри да летиш из облаците, Джеф. Това, че късметът ти проработи и спечели на конни надбягвания, съвсем не означава, че ще забогатееш от игра на борсата. Ами ако цените на акциите паднат? Ами ако настъпи депресия или нещо подобно?

— Депресия няма да има — каза тихо Джеф.

— Откъде можеш да си сигурен. Татко твърди…

— Въобще не ме интересува какво твърди твоят татко. Депресия просто няма…

Джуди захвърли салфетката върху покривката и избута стола си назад.

— Аз пък държа на мнението на родителите си. Освен това направо ме е страх да си помисля как ще реагират, като им съобщя, че ще се омъжа за осемнадесетгодишен хлапак, който е зарязал училище, за да стане комарджия.

Джеф не успя да измисли подходящ отговор на този довод. Разбира се, че Джуди имаше право. Сигурно в очите й бе безотговорен глупак. Допусна ужасна грешка, че въобще й каза с какво се занимава.

Той пусна кутийката с пръстена обратно в джоба на сакото си.

— Добре, засега това ще остане у мен. И може би ще размисля за училището.

Очите на Джуди отново се навлажниха и синьото затрепка зад сълзите.

— Моля те, Джеф, размисли. Не искам да те загубя. Не и заради някаква подобна глупост.

Той стисна ръката й.

— Един ден ще носиш този пръстен — каза Джеф — и ще се гордееш както с него, така и с мен.

 

 

Ожениха се в баптистката църква на Рокуд, щата Тенеси, през юни 1968, седмица след като Джеф завърши бизнес администрация. Това бе само четири дни преди датата, на която срещна Линда — и то два пъти, но с коренно различни последици — в предишните си два живота. Джуди се бе родила в Рокуд и след церемонията всички гости се пренесоха на вилата на родителите й до езерото Уотс Бар, където ги очакваше барбекю. Джеф забеляза, че кашлицата на баща му става все по-остра, но той продължаваше да не се вслушва в молбите на сина си и палеше цигара от цигара. Нямаше да ги откаже в продължение на още няколко години, докато не откриеха емфиземата му. Що се отнася до майка му, тя бе по-щастлива, отколкото на сватбите на Джеф с Линда и Даян, макар и да не го знаеше. Петнадесетгодишната му сестра, която все още ходеше с шини на зъбите, веднага се привърза към Джуди.

Семейство Гордън също бяха посрещнали Джеф в дома си добронамерено. Всъщност той се бе преобразил в идеалната партия за всяка дъщеря — на двадесет и три години, с добро образование, работлив, умеещ да носи отговорност. Можеше да се похвали с малко състояние, както и с пакет от акции, носещи умерено висока, но редовна печалба на него и Джуди.

Не му бе лесно да го постигне. Петте години, прекарани в учене, го поизмъчиха. Трябваше отново да си създава отдавна забравени навици, да седи над учебници, да предава курсови работи, да взема изпити. Но най-трудно от всичко му бе да се въздържа от забогатяване. В последния си живот на тази възраст Джеф вече бе финансов вундеркинд — съдружник, държащ контролния пакет на могъщ конгломерат. Но Джуди надали щеше да понесе тежестта на подобно богатство, стоварило й се изневиделица, и проблемите помежду им нямаше да закъснеят. Така че се наложи да пропусне залаганията в Белмонт и на Световните серии и не без усилие да обърне гръб на многобройните печеливши инвестиции, които можеха отново да го направят мултимилионер.

Този път двамата с Франк Мадок се бяха разделили скоро след успеха в дербито на Кентъки. Нищо неподозиращият му някогашен съдружник, основал заедно с него финансовата империя, бе завършил право в университета „Колумбия“ и сега бе младши адвокат в една кантора в Питсбърг.

Младото семейство се засели в приятна къщичка в псевдоколониален стил на „Чешър Бридж Роуд“ в Атланта, която трябваше да изплаща, а Джеф нае четири стаи за офис в една сграда, принадлежала някога нему. Пет дни в седмицата той обличаше костюм, слагаше вратовръзка и отиваше на работа. Пожелаваше добър ден на секретарката и помощниците си, заключваше се в кабинета си и четеше. Софокъл, Шекспир, Пруст, Фокнър… всичко онова, което преди бе възнамерявал да прочете, но все не успяваше.

Когато станеше време да си ходи, Джеф обикновено надраскваше няколко лаконични бележки на колегите си в смисъл, че не бива да рискуват с неутвърдили се на пазара компании като „Сони“, а трябва да се погрижат дялът им в нещо стабилно, като например „Ей Ти енд Ти“, да продължи да нараства. Той внимателно направляваше малката фирма далеч от всякакъв внезапен успех, като в същото време се грижеше съдружниците му да живеят охолно, без да се набиват на очи, и да останат здраво окопани във високите етажи на средната класа. Колегите му рядко се отклоняваха от препоръките на Джеф, а когато го правеха, загубите балансираха печалбата, така че в крайна сметка планът му работеше безотказно.

Вечер двамата с Джуди си седяха у дома и гледаха заедно „Смейте се“ или „Името на играта“, после понякога изиграваха една-две игри на думи и си лягаха. Ако през почивните дни времето бе хубаво, излизаха с яхта по езерото Лание, играеха тенис или просто се разхождаха из парка „Галауей“.

Животът си течеше тихо, спокойно и нормално до крайност. Джеф бе напълно удовлетворен от това. Състоянието му нямаше нищо общо с онзи възторг, надигащ се в гърдите му, докато гледаше как Гретхен расте в имението в Дъчес, но все пак бе щастлив и в мир както със себе си, така и със света наоколо. За пръв път дългият му, хаотичен живот потичаше в естественото си русло, без превратности.

 

 

Джеф зарови пръсти в пясъка, изправи се на лакът и засенчи очите си от слънцето със свободната ръка. Джуди спеше на хавлията до него, без да изпуска страницата, до която бе стигнала в „Челюсти“. Той нежно целуна полуотворените й устни.

— Искаш ли малко „Пиня колада“? — попита Джеф, докато жена му се протягаше. — Имаме още около половин термос.

— Мммм. Искам само да си лежа тук. Ако може поне двадесет години.

— Лежи си тогава, но гледай на всеки шест месеца да се обръщаш на другата страна.

Джуди изви врат, за да погледне дясното си рамо, и леко почервенялата кожа я накара да се намръщи. Тя се завъртя по гръб и се примъкна до него. Джеф отново я целуна, но този път по-продължително.

На няколко метра от тях лежеше друга двойка, чието радио работеше. Джеф прекъсна целувката, когато музиката спря и говорителят със силен акцент зачете бюлетина за показанията на Джон Дийн по делото „Уотъргейт“, дадени същия ден.

— Обичам те — каза Джуди.

— Обичам те — отвърна той и докосна порозовялото от слънцето връхче на носа й. И Господ му беше свидетел колко много я обичаше всъщност.

Всяка година Джеф си позволяваше месец и половина отпуска просто за да може ефективно да се преструва, че се труди. Изкуствено наложените ограничения придаваха на това време още по-голямо очарование. Миналата година бяха обиколили цяла Шотландия с велосипеди, а това лято възнамеряваха да прелетят над винарските райони на Франция с балон. Точно в този момент обаче на Джеф му се искаше да бъде именно тук, в Ямайка, на плажа Охо Риос с жената, която бе донесла толкова радост в разпиляния му живот.

— Огърлица за красивия мадам, мосю? Хубав огърлица с миди?

Хлапето, спряло се до тях, имаше не повече от осем-девет години. Ръцете му бяха отрупани с десетки огърлици и гривни от крехки мидени черупки. По чаршафа, увит около бедрата му, пък бяха накачени пъстро оцветени обеци, изработени от същия материал.

— Колко искаш за… онази там?

— Осем шилинг.

— Ако я дадеш за лира и шест шилинга, вземам я.

Момчето повдигна вежди и объркано го изгледа.

— Хей, ти май ку-ку, мосю. Ти трябва смъква цена, а аз вдига, не обратно.

— Добре, нека тогава бъдат две лири.

— Няма спори с теб, мосю. Ето ти я. — Момчето бързешком свали огърлицата от ръката си и я подаде на Джуди. — Ако иска купи още от мен, аз има много. Всички на плажа познават. Казва Ренар, окей?

— Окей, Ренар. Приятно е да се пазари човек с теб.

Джеф му подаде две банкноти от по лира, които момчето ухилено пое и хукна нататък по плажа.

Джуди сложи огърлицата на врата си и поклати заканително глава, като едва сдържаше усмивката си.

— Как не те е срам да се подиграваш така с бедното дете.

— Можеше и по-зле да е — усмихна се Джеф. — Ако се беше помаял още минута-две, сигурно щеше да избяга не с две, а с четири-пет лири.

Джуди сведе поглед да оправи огърлицата си и когато отново вдигна очи, в тях се четеше тъга.

— Толкова си добър с децата — каза тя. — Това е единственото, за което съжалявам, че никога няма…

Джеф постави пръст на устните й и я накара да замълчи.

— Ти си моето дете. Друго не ми трябва.

Никога нямаше да й каже, нито пък да я остави сама да се досети за вазектомията, която си направи през 1966, малко след като започнаха да се любят. Никога повече нямаше да даде живот на друго човешко същество, както бе дал на Гретхен, само за да види после, че цялото й съществуване е изтрито, сякаш не е било. За всички хора освен за Джеф дъщеря му не живееше дори и в спомените. Не искаше дори и да си го представя, но ако бе осъден отново да изживее живота си, нямаше да обрече на това състояние на абсолютна безтегловност друго същество, което не само бе обичал, но и създал.

— Джеф… мислех си.

Той погледна жена си, като се опитваше да не показва болката и вината, която изпитва.

— За какво?

— Не можем ли… Няма нужда да ми отговаряш веднага, просто си помисли по въпроса… Не можем ли да си осиновим дете?

В продължение на няколко секунди Джеф я гледаше мълчаливо. Гледаше любовта, изписана по лицето на Джуди, нуждата от още отдушници, чрез които тази любов да излезе навън.

В крайна сметка децата нямаше да са негови. Дори ако ги заобичаше, той нямаше да е отговорен за появата им на този свят. Те вече съществуваха, бяха родени от някого. Най-лошото можеше отново да се случи, но те щяха да продължат да живеят макар и по друг начин.

— Да — каза Джеф. — Много бих се радвал да си осиновим дете.

 

 

Пътуваха към някакво място, наречено Ърлс Форд, на южния край на голямата планина Апалачи. Трябваше да стигнат до точката, в която Северна и Южна Каролина се срещаха с горния край на Джорджия. Бяха всичко на всичко шест сала, черни и не особено привлекателни на вид съоръжения, напомпани в базовия лагер и с мъка довлечени до брега на река Шатуга. Джеф, Джуди и децата деляха един сал с жизнерадостна посивяла жена и с водача си — младеж на около двадесет години със загорели от слънцето ръце и лице.

Мързеливото течение носеше сала по прозрачните води и Джеф се присегна да затегне по-здраво спасителната жилетка около крехкото телце на Ейприл. Дуейн видя бащинската загриженост и с мъжествена решителност сам се зае със своята жилетка.

Ейприл бе очарователно русичко момиче, чиито истински родители бяха малтретирали жестоко. Брат й пък бе умно и съобразително дете, изгубило майка си и баща си в автомобилна катастрофа. Ако имаха възможност, Джеф и Джуди може би нямаше да изберат точно тези имена за децата си, но по време на осиновяването Ейприл и Дуейн бяха на четири и шест години, така че една промяна на малкото име само допълнително би объркала представите им за света.

— Татко, виж! Елен, елен! — извика дъщеря му и протегна ръка по посока на отсрещния бряг с озарено от възхита личице. Животното ги изгледа спокойно. Явно не му се искаше да прекъсва обяда си само защото е видяло някакви странни същества, но въпреки това от стойката му личеше, че е готово да побегне всеки момент.

Скоро обраслите с дървета брегове от двете им страни започнаха да се издигат и да се превръщат в плетеница от скали. Колкото по-навътре в каньона навлизаха, толкова повече се усилваше скоростта им и скоро флотилията от салове се носеше из първите бързеи. Децата пищяха от удоволствие, докато салът криволичеше и се извърташе надолу по течението.

След като пенливите бели води се успокоиха и салът отново се понесе мързеливо, Джеф хвърли поглед към Джуди и с облекчение видя, че тревожното й изражение е заменено от радостна възбуда, не по-малка от тази на децата. Тя определено се тревожеше, преди да се впуснат в това приключение, но Джеф не искаше да лиши Ейприл и Дуейн от нещо толкова вълнуващо като пътешествие със сал.

Експедицията спря на един малък остров и Джуди набързо разопакова обяда, който носеше в непромокаема чанта. Джеф задъвка една пилешка кълка и докато отпиваше от студената си бира, наблюдаваше Ейприл и Дуейн, който изследваха триъгълния къс земя. Любопитството и въображението на децата не преставаше да го удивлява. Погледнат през техните очи, този стар и износен свят отново ставаше привлекателен. Когато двамата с Джуди решиха да ги осиновят, Джеф успя да купи акции на „Епъл“ и „Атари“ точно навреме. Не бяха много, а просто достатъчно, за да увеличат семейния доход. С тяхна помощ се сдобиха с по-голяма къща на „Уест Пейсис Фери Роуд“ с обширен двор, плитко езерце и три могъщи дъба — идеално място за игра.

Саловете отново потеглиха и на около километър по-надолу по реката преодоляха следващата, този път по-дълга поредица от бързеи. Водите вече се движеха доста по-буйно, дори и на по-широките места, но Джеф виждаше, че жена му е престанала да се страхува от реката и наслаждението от гледката заедно с тръпката на приключението са я обзели изцяло. Тя здраво стискаше ръката му, докато преминаха най-опасното място при Бъл Слюиз, и когато страшното свърши, водата отново се успокои, а слънцето занаднича иззад огромните борове.

Ейприл и Дуейн не скриха разочарованието си при вида на автобуса, който трябваше да ги отведе обратно в Атланта, но Джеф знаеше, че за тях приключенията, също както и лятото едва сега започват. Скоро щеше да отведе семейството си на дълго и спокойно двумесечно пътешествие из Италия и Франция. Следващата година възнамеряваше да ги изненада с екскурзия до Япония и необятната шир на Китай, станала отново достъпна.

Искаше му се да видят всичко; да изпитат цялата слава, да изживеят всяко чудо, което светът бе способен да им предложи. И все пак не можеше да потисне страха си, че скоро всички тези спомени заедно с цялата любов, която им бе дал, ще бъдат заличени от сила, не по-малко разбираема за него, отколкото за тях.

 

 

След три дни гърдите му ужасно започнаха да го сърбят на местата, където бяха залепени електродите, но той не позволяваше и един от тях да бъде откачен дори и за минута.

Джеф знаеше, че сестрите го презират от цялата си душа. Присмиваха му се, когато си мислеха, че са се отдалечили достатъчно, за да не ги чува. Фактът, че трябва да прислужват на напълно здрав хипохондрик, който на всичкото отгоре заема и легло, предназначено за болни хора, ги изпълваше с отвращение.

Лекарят му също изпитваше подобни чувства и ги бе заявил напълно открито. И все пак Джеф продължаваше непреклонно да настоява на своето. Най-сетне, след като направи солидно дарение за доизграждане на болницата, се съгласиха да го приемат за една седмица.

И по-точно за третата седмица на октомври 1988. Ако нещо щеше да се случва, сега бе времето да стане.

— Здравей скъпи, как се чувстваш?

Джуди носеше ръждивокафяв есенен костюм, а косата й бе събрана в отпуснат кок.

— Навсякъде ме сърби. Иначе съм добре.

Тя се усмихна и чертите й се извиха в лукаво изражение, нетипично за все още невинното й лице.

— Мога ли да те почеша някъде?

Джеф се изсмя.

— Нямам нищо против, но май ще се наложи да изчакаме няколко дни, докато ме откачат от тези кабели.

— В такъв случай — каза Джуди и повдигна двете хартиени торби в ръката си, от книжарница „Оксфорд“ и от музикалния магазин „Търтъл“ — ето ти някои развлечения, докато чакаш.

Беше му купила най-новите криминалета на Травис Макгий и Дик Франсис (в този живот се бе запалил по тях), както и нова биография на Андре Малро^[2] и история на параходната компания „Кунард“. Въпреки че не знаеше много неща за него, Джуди все пак разбираше естеството на интересите му. В другата чанта кротуваха една дузина компактдискове, като се започне от Бах и Вивалди и се стигне до дигитална преработка на „Сержант Пейпър“. Тя пъхна един от лъскавите дискове в портативното устройство и гениалните акорди на „Канон в До“ от Пахелбел изпълниха стаята.

— Джуди… — започна Джеф, но гласът му го предаде. Той се прокашля и опита отново: — Исках само да знаеш… колко много винаги съм те обичал.

Тя успя да отговори със спокоен тон, но тревогата в очите й я издаде:

— Винаги ще се обичаме. Поне се надявам да е така. Още дълги, дълги години.

— Колкото се може по-дълго.

Джуди се намръщи и понечи да добави още нещо, но той я спря. Тя се наведе над леглото да го целуне и когато ръката й намери неговата, Джеф откри, че тя трепери.

— Идвай си по-бързо — прошепна жена му. — Още дори не сме започнали.

Случи се малко повече от час след като Джуди излезе от стаята и се запъти към бистрото на болницата, за да хапне нещо. Джеф се зарадва, че поне тя не е в стаята, за да гледа.

Въпреки болката, замъглила сетивата му, той успя да съзре изненадата, изписала се по лицето на сестрата, когато в един момент мониторът на ЕКГ-то полудя. И все пак тя се държа напълно професионално и дори за миг не закъсня да извика помощ. След секунди Джеф бе обграден от цял екип лекари, които подвикваха нареждания и показания на апаратите, докато работеха над него:

— Един кубик адреналин!

— Две ампули бикарбонат? Дайте ми триста и шестдесет джаула!

— Пазете се…

БУМ!

— Кръвно осемдесет, има пулс; двеста вата в секунда, седемдесет и пет милиграма лидокаин!

— Вижте, дефибрилация.

— Повторете адреналина и бикарбоната, дефибрилация шестдесет и три; пазете се…

БУМ!

Гласовете им постепенно се отдалечаваха, а светлината избледняваше. Джеф се опита да извика, вбесен от несправедливостта. Този път бе напълно подготвен. Но не успя да извика; не успя дори да изплаче; не успя да направи нищо, освен отново да умре.

 

 

И да се събуди на задната седалка на корвета на Мартин Бейли с Джуди до рамото си. Осемнадесетгодишната Джуди. Джуди през 1963, преди въобще да се влюбят и заедно да изградят живота си.

— Спри колата!

— Потрай още малко, братче — отвърна Мартин. — Почти стигнахме общежитието на момичетата. Ще…

— Казах да спреш колата! Веднага!

Мартин спря близо до факултета по история, като клатеше невярващо глава. Джуди постави ръка върху рамото на Джеф, като се опитваше да го успокои, но той се отдръпна рязко и отвори вратата.

— Какво, по дяволите правиш? — извика Мартин към Джеф, който вече бе навън и бягаше, бягаше с всички сили накъдето му видят очите; посоката нямаше значение.

Нищо нямаше значение.

Той пробяга през градинката, покрай лабораториите по химия и физика, а младото му здраво сърце биеше равномерно в гърдите му, сякаш не го бе предало само преди броени минути и двадесет и пет години напред в бъдещето. Краката му го пренесоха покрай факултета по биология и през кръстовището на улиците „Пиърс“ и „Аркрайт“. Най-сетне Джеф се спъна и падна на колене в средата на футболното игрище, а замъгленият му поглед се насочи към звездите.

— Да ти го начукам! — изкрещя той към безразличното небе с цялата сила и отчаяние, което не успя да изрази от болничното легло. — Да ти го начукам! Защо… ми… ПРИЧИНЯВАШ ВСИЧКО ТОВА!