Кен Гримуд
Игра на живот (6)

6.

След това Джеф не се занимаваше почти с нищо друго освен с правене на пари. А в това определено го биваше.

Акциите на филмови компании бяха сравнително лесна и достъпна инвестиция. В средата на шестдесетте години киносалоните се посещаваха масово. Това бе и времето на първите мултимилионни продажби на филми като „Мостът над река Куай“ и „Клеопатра“^[1] на телевизионните мрежи. Джеф се пазеше да инвестира в малки фирми за производство на електроника, макар добре да знаеше, че след време цената им ще нарасне неимоверно; просто не помнеше имената на печелившите. Вместо това наливаше пари в конгломерати, за които бе сигурен, че ще си възвърнат многократно инвестициите още през това десетилетие: „Литън“, „Телидайн“, „Линг-Темко-Воут“. По правило изборът му беше отличен и акциите започваха да носят печалба още от деня на купуването им; печалба, която Джеф тутакси обръщаше в нови инвестиции.

Просто трябваше да прави нещо с парите си.

 

 

Шарла хареса боксовия мач. Нарочно заложи на Литън, въпреки препоръката на Джеф да избере Касиус Клей. Що се отнася до Джеф, неговата реакция на вечерта не бе така еднозначна. Вниманието му бе насочено не толкова към ринга, колкото към публиката. Няколко от присъстващите в залата големи акули и букмейкъри го разпознаха благодарение на славата му, разнесла се в света на комара след удара със Световните серии. Един-двама от ония, които навремето се бяха бръкнали здраво, за да платят печалбата му, дори се ухилиха и го поздравиха с вдигнат палец. Макар вече да не го допускаха в обществото си, за тях той си оставаше легенда и се ползваше с цялото уважение, дължимо на звезда от неговата величина.

В известен смисъл може би точно това го притесняваше — очевидният респект, който събуждаше у комарджиите, прекалено натрапливо напомняше, че е започнал тази версия на живота си с гигантска, макар и неразгадаема измама в подземния свят на Америка. Каквито и успехи да постигнеше по-късно в обществения живот, там щеше да бъде запомнен именно с това. Поиска му се да се пъхне под горещия душ и да остане под него достатъчно дълго, за да измие от тялото си въображаемата воня на пури и мръсни пари, вървяща в пакет с образа на комарджията.

Но проблемът отчасти се криеше и в нещо друго, по-конкретно, продължаваше да си мисли Джеф, докато лимузината летеше по Колинс авеню покрай веригата вулгарни хотелски фасади на Маями Бийч. И по-точно проблемът бе в Шарла.

Тя бе паснала в публиката на боксовия мач като дялан камък и, изглежда, се чувстваше напълно уютно сред останалите префърцунени млади жени с прилепналите по телата им шикозни рокли и тонове грим. „Погледни истината в очите — каза си той и хвърли поглед към седналата до него Шарла, — тя изглежда евтина.“ Евтина, но скъпа — също като Лас Вегас или Маями Бийч. Дори и за най-непроницателния наблюдател бе повече от ясно, че Шарла е чисто и просто играчка, предназначена за чукане. Само толкова. Олицетворение на момичето, което не водиш у дома да го запознаеш с родителите. По лицето му се появи кисела гримаса при мисълта, че той бе допуснал тази грешка. На път за насам бяха спрели в Орландо. Семейството му бе поразено и доста стреснато от новината за внезапното му финансово благополучие, но дори и тази новина не успя да надделее над презрението, което демонстрираха към Шарла, на откритото им разочарование от новината, че Джеф живее с нея.

Тя се наведе и бръкна в чантичката си за пакета с цигари. Черният сатен, от който бе ушита роклята й, се нагъна и откри пред погледа му част от щедрата гръд на Шарла. Продължаваше да го възбужда. В гърдите му се надигна познатото желание да зарови лице в розовата й плът, да вдигне роклята, прикриваща изваяните й крака.

Живееше с тази жена вече повече от година и споделяше с нея всичко освен мислите и чувствата си. Мисълта му се стори някак безвкусна, а красотата на Шарла — обида за чувствата. Защо бе позволил тази история да продължи толкова дълго? Първоначалното му увлечение можеше да се извини — Шарла бе сън в съня, изкусително piece de resistance^[2], поднесено заедно с възкръсналата му младост. Но самото забавление бе поначало самоцелно и също толкова незряло в липсата на съдържание или смисъл, колкото и плакатите от корида, накачени по стените в колежанската му стая.

Джеф я видя как пали цигара и изгледа измамливо аристократичното й лице на фона на бледия пламък на запалката. Шарла улови погледа и предизвикателно повдигна оскубаните си вежди. Видът й обещаваше много. Джеф извърна глава към светлините на Маями, блещукащи зад спокойните и прозрачни води.

 

 

Шарла прекара следващата сутрин в пазаруване из магазините по улица „Линкълн“ и когато се върна в апартамента им в „Дорал“, откри, че Джеф я чака. Остави пакетите в коридорчето и оправи грима си пред най-близкото огледало. Късото й бяло плажно костюмче откриваше прелестен тен, а сандалите на висок ток правеха загорелите й крака още по-слаби и издължени. Джеф прокара палец по ръбовете на кафявия плик, който държеше в ръка, и откри, че е само на крачка от промяна на решението си.

— Защо си се сврял вътре? — попита Шарла и протегна ръка към гърба си, за да разкопчее ефирната памучна рокличка. — Хайде, скачай в банския и да вървим да направим малко тен.

Джеф поклати глава и й махна да седне в креслото насреща му. Тя се намръщи, дръпна ципа нагоре и седна, където й бе казано.

— Какво ти става? — бе следващият й въпрос. — Защо си в такова странно настроение?

Джеф отвори уста, макар още преди часове да бе решил, че в случая думите ще са неподходящи. И без това друг път не бяха разговаряли за каквото и да е. Речта играеше незначителна роля в отношенията помежду им. Затова се разколеба и просто й подаде плика.

Шарла присви устни, пое го и го разкъса. В продължение на няколко секунди погледът й остана втренчен в шестте стегнати пачки от сто доларови банкноти.

— Колко? — попита най-сетне тя със спокоен, добре овладян глас.

— Двеста хиляди.

Шарла отново надникна в плика и измъкна самотния първокласен билет на „Панагра Еърлайнс“ за полет до Рио.

— Това е за утре сутрин — установи след кратък преглед тя. — А какво ще стане с нещата ми в Ню Йорк?

— Ще ги изпратя където пожелаеш.

Шарла кимна.

— Ще ми трябват и още някои работи, преди да тръгна.

— Вземи си каквото пожелаеш. Пиши ги на хотелската сметка.

Тя отново кимна, върна парите и билета обратно в кафявия плик и го остави на масичката до себе си. После се изправи, разкопча роклята си я остави да се свлече на пода в краката й.

— Какво пък толкова — каза тя, докато разкопчаваше сутиена си, — за двеста хиляди ти се полага поне още веднъж.

 

 

Джеф се върна в Ню Йорк сам и отново се зае с инвестициите си.

Знаеше, че през следващите няколко години полите щяха все повече да се скъсяват и да създадат огромно търсене на най-различни видове найлонови чорапи и чорапогащи. Сдоби се с тридесет хиляди акции на „Хейнс“. Цялата тази изложена на показ плът обаче не можеше да остане незабелязана и той инвестира солидно във фармацевтични предприятия за производство на противозачатъчни продукти.

Осемнадесет месеца след преместването си в небостъргача „Сийграм“ корпорация „Бъдеще“ вече имаше активи, оценявани на тридесет и седем милиона долара. Джеф върна на Франк всички дадени му в заем пари и придружи последния чек с писмо, което написа лично. Така и не получи отговор.

Разбира се, не всичко ставаше според предвижданията му. Искаше му се да придобие голяма част от акциите на „Комсат“ веднага щом компанията ги пусна на пазара, но търсенето бе толкова голямо, че се наложи продажбите да бъдат ограничени до петдесет акции на купувач. Освен това котировките на Ай Би Ем останаха на учудващо ниски нива през цялата 1965 година, макар че следващата отново тръгнаха нагоре. Акциите на веригите заведения за бърза закуска, от които Джеф избра „Денис“, „Кентъки Фрайд Чикън“ и „Макдоналдс“, преживяха голям спад през 1967, преди да скочат като полудели с близо петстотин процента само година по-късно.

През 1968 капиталът на компанията вече се изчисляваше на стотици милиони долари и Джеф одобри проект на Ай Ем Пей^[3] за шестдесететажна сграда на пресечката на Парк авеню и Петдесет и трета улица, в която да се помещава корпорацията му. Освен това купи значителни парцели в избрани промишлени и жилищни райони на Хюстън, Денвър, Атланта и Лос Анджелис. Компанията се сдоби с почти половината от земята, предлагана в околностите на Лос Анджелис за изграждане на новия Град на столетието, на цена петнадесет долара за квадратен метър. За себе си Джеф избра едно имение от триста акра в община Дъчес, на два часа път от Манхатън нагоре по река Хъдсън.

Излизаше с най-различни жени, спеше с някои от тях и мразеше цялото упражнение. Коктейли, вечери, пиеси, концерти, откривания на изложби… Започна да презира скования етикет на уговорените срещи, липсваше му непринудената атмосфера, непретенциозността на това просто да бъдеш с някого, да помълчиш с приятел, да се разсмееш искрено. Освен това огромната част от жените, с които излизаше, или проявяваха откровен интерес към състоянието му, или бяха прекалено безразлични към него. Имаше дори такива, които го ненавиждаха заради парите и му отказваха среща. В края на шестдесетте огромните лични богатства бяха анатема за много от младите хора и Джеф неведнъж бе каран да се чувства пряко отговорен за всички световни нещастия, като се започне от глада и се стигне до производството на напалм.

Той чакаше и насочваше цялата си енергия към работата. „Юни идва“, не спираше да си повтаря Джеф. Юни 1968 — датата, която щеше да промени всичко.

 

 

И по-точно двадесет и четвърти юни.

От убийството на Робърт Кенеди бяха минали едва три седмици, а Касиус Клей, вече лишен от титлата си и прероден в Мохамед Али, обжалваше присъдата за отклонение от военна служба. Във Виетнам ракетите на Севера обстрелваха Сайгон от началото на пролетта.

Джеф помнеше деня — понеделник, ранен следобед. През нощта и в почивните дни работеше като водещ на класацията Топ 40 в една радиостанция в Уест Палм Бийч. Пускаше „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ и Арета Франклин и през свободното си време усвояваше основите на радиожурналистиката. Продаваше интервюта и репортажи на радиото, в което работеше, а понякога и на „Асошиейтед Прес“ и му плащаха на парче. Помнеше датата, защото с нея започваха почивните му дни — понеделник и вторник. Когато пък онзи вторник се върна на работа, вече бе успял някак си да уреди първото си голямо интервю — дълъг и откровен разговор с пенсиониращия се председател на Върховния съд на САЩ Ърл Уорън. Така и не разбра защо Уорън се е съгласил да разговаря точно с него — никому неизвестен начинаещ журналист от малкопопулярно радио във Флорида. И все пак успя и впечатляващите спомени на този забележителен човек за изпълнената му с противоречия кариера бяха откупени от Ен Би Си за солидна сума. Само след месец Джеф вече работеше в новинарския екип на една телевизионна станция в Маями. Беше стъпил на стълбицата и вървеше нагоре. Целият му съзнателен живот на възрастен, такъв, какъвто го помнеше, започваше с онази лятна седмица.

Нямаше никаква причина да избере Бока Рейтън, нито пък да го пропусне. В някои понеделници подкарваше на север към Хуно Бийч, в други се запътваше надолу към Дилрей или Лейтхаус Пойнт, или пък към който и да е от стотиците малки ивици окъпан в слънце и заставен да служи на цивилизацията пясък, опасали атлантическото крайбрежие от Мелбърн^[4] до Саут Маями Бийч. Но на двадесет и четвърти юни 1968 Джеф бе занесъл джапанки, хавлия и хладилна чанта пълна с бира на плажа в Бока Рейтън, така че сега отново дойде тук — на същото място, в същия слънчев ден.

И тя беше там — с жълти плетени бикини, подпряла глава на надуваема възглавница и зачетена в екземпляр на „Летище“^[5] с твърди корици. Джеф се спря на три метра от нея и огледа младото й тяло и гъстата кестенява коса с надничащи тук-там руси кичурчета. Пясъкът пареше ходилата му, а шумът на прибоя отекваше в главата му като удари на ковашки чук. В един момент Джеф за малко не се обърна и не побягна, но се сдържа.

— Здрасти — започна той. — Как е книгата?

Момичето го изгледа през огромните слънчеви очила с прозрачни рамки и повдигна рамене.

— Боклучава история, но става за четене. Предполагам обаче, че от нея ще излезе добър филм.

„Или няколко“, поправи я мислено Джеф.

— Успя ли да гледаш „2001“?

— Да, но така и не разбрах за какво се разказваше, освен това до самия край не стана нищо интересно. Повече ми хареса „Петулия“. Онзи с Джули Кристи, сещаш ли се?

Джеф кимна и се опита усмивката му да излезе по-естествена, по-небрежна.

— Аз съм Джеф. Имаш ли нещо против да поседна при теб?

— Не, разбира се, сядай. Аз се казвам Линда — отвърна жената, която му бе съпруга в продължение на осемнадесет години.

Той разпъна хавлията си, отвори хладилната чанта и й предложи бира.

— Лятна ваканция ли караш? — бе следващият му въпрос.

Линда се подпря на лакътя си и пое запотената бутилка.

— Да, уча във „Флорида Атлантик“, но семейството ми живее тук. А ти?

— Аз съм от Орландо. Ходих малко в „Емъри“, но сега живея в Ню Йорк.

Джеф всячески се опитваше да си придаде безгрижен вид, но като че ли не му се удаваше. Не можеше да отлепи поглед от лицето й. Страшно му се искаше да махне тези проклети очила, за да погледне очите, които така добре познаваше. Последният му спомен от гласа й се заблъска в черепа му — слаб и идващ отдалеч по телефонен кабел: „Трябва… Трябва… Трябва…“

— Попитах какво правиш тук?

— О, извинявай, аз… — Той отпи от ледената бира и се опита да прочисти главата си. — Тук съм по работа.

— Каква по-точно?

— Занимавам се с инвестиции.

— Брокер значи.

— Не точно. Притежавам собствена компания. Всъщност наистина работим с много брокери, както и с акции, недвижими имоти, парични фондове… от този род неща.

Тя свали наполовина големите очила и го изгледа изненадано. Джеф се втренчи в добре познатите кафяви очи и страшно му се прииска да каже: „Този път ще бъде различно“, или пък: „Моля те, нека опитаме отново“, а защо не и просто: „Липсваше ми. Бях забравил колко си хубава.“ Не каза обаче нищо такова, а просто продължи да я гледа в очите със спотаена надежда.

— Искаш да кажеш, че си собственик на компанията? — попита невярващо тя.

— Сега вече да. Преди няколко години имах съдружник, но… сега всичко е мое.

Линда остави бутилката с бира на пясъка и я завъртя няколко пъти, докато я закрепи.

— Да не би да си получил голямо наследство или нещо подобно? Искам да кажа, че повечето момчета, които познавам, не могат дори да се хванат на работа в такава компания в Ню Йорк… пък и не мисля, че много би им се искало.

— Не, не съм богат наследник. Направил съм всичко сам, от нулата. — Джеф се засмя. Започваше да се чувства по-естествено, по-уверен и горд от постиженията си за пръв път от години насам. — Спечелих сума пари от залози на конни надбягвания и други такива и вкарах всичко в тази компания.

Тя го изгледа скептично.

— И на колко години си?

— На двадесет и три. — Той се спря и си даде сметка, че до този момент е говорил само за себе си, без да прояви и капка любопитство към събеседницата си. А тя нямаше откъде да е наясно, че той знае всичко за нея. Нещо повече, в този момент от живота й знае дори повече от самата нея. — Разкажи ми нещо за себе си. Какво учиш?

— Социология. А ти какво специализираше в „Емъри“, бизнес ли?

— История, но се отказах. Кой курс си?

— Наесен започвам последната година. И какъв е дялът ти в тази твоя компания? Искам да кажа, много хора ли работят за теб? Имаш ли например офис в Манхатън?

— Да, цяла сграда на Парк авеню и Петдесет и трета. Познаваш ли Ню Йорк?

— Цяла сграда на Парк авеню, казваш. Колко прекрасно.

Линда вече не го гледаше, а рисуваше листа на маргаритки в пясъка около бирената бутилка. Джеф си спомни за един ден, няколко месеца преди да се оженят, когато тя най-неочаквано се бе появила на прага му с букет маргаритки в ръка. Слънцето надничаше през косите й, а усмивката й бе побрала цялата топлина на лятото.

— Всъщност… положих много усилия — обясни той. — А ти какво смяташ да правиш, като завършиш?

— Ами възнамерявам да си купя няколко магазина. Ще започна с нещо малко, нали така се прави? — Тя сгъна хавлията си и започна да събира нещата си от чаршафа, върху който лежеше, и да ги пъха в голяма синя плажна чанта. — А като те слушам, съм сигурна, че ще ми помогнеш да взема нещо евтино на Пето авеню, нали така.

— Хей… чакай малко. Моля те, не си тръгвай. Мислиш си, че те будалкам, така ли?

— Хайде да не говорим повече — отвърна Линда, пъхна книгата си в чантата и заизтупва пясъка от чаршафа.

— Не, виж сега, аз говоря напълно сериозно. Въобще и не съм помислял да си правя шеги. Компанията ми се казва „Бъдеще“. Може би дори си я чувала…

— Благодаря за бирата. Другия път може да имаш повече късмет.

— Хей, моля те, нека поговорим още малко, а? Имам чувството, че те познавам отдавна, че имаме да си кажем много. Не ти ли се е случвало да почувстваш някого толкова близък, сякаш сте живели заедно в предишен живот или…

— Не вярвам в такива глупости — отряза го Линда.

Тя преметна сгънатия чаршаф през ръката си и се насочи към магистралата и редицата паркирани коли встрани от нея.

— Защо не ми дадеш само един шанс — не се отказа Джеф и тръгна с нея. — Сигурен съм, че ако се опознаем поне малко, ще открием много общи интереси и тогава…

Линда се извърна кръгом и го изгледа над слънчевите си очила.

— Ако не престанеш да се мъкнеш подире ми, ще се разкрещя и ще дойде спасителят. А сега се разкарай, ясно ли е. Бягай да баламосваш друга.

 

 

— Ало?

— Линда? Обажда се Джеф Уинстън. Днес следобед се запознахме на плажа. Аз…

— Откъде, по дяволите, имаш номера ми? Въобще не съм ти казвала фамилията си!

— Това не е важно. Чуй ме, изпращам ти последния брой на „Бизнес Уик“. Вътре има статия за мен заедно със снимката ми. На четиридесет и осма страница е. Така ще се убедиш, че не съм те лъгал.

— И адреса ми ли имаш? Що за номера са това в края на краищата? Какво по-точно искаш от мен?

— Просто искам да се опознаем по-добре — както аз теб, така и ти мен. Можем да направим още толкова много, разполагаме с прекрасни възможности за…

— Ти си луд! Съвсем сериозно; ти си някакъв психопат!

— Линда, знам, че цялата история започна ужасно, но просто ми дай възможност и ще ти обясня всичко. Позволи ни да научим повече един за друг, да положим една честна основа на…

— Въобще не искам да те опознавам, който и ще да си. Не ми пука колко пари имаш, не искам да те знам дори и да си самият Жан-Пол Гети^[6], ясна ли съм? Просто ме остави… на… мира!

— Разбирам, че си разстроена, и знам, че сигурно всичко ти звучи адски странно, но…

— Ако отново набереш този номер или се появиш пред вратата ми, ще повикам полиция. Достатъчно ясно ли се изразих?

Слушалката бе затръшната ядно и ухото на Джеф писна.

Беше му даден шанс да изживее отново по-голямата част от живота си и той го бе проиграл в един-единствен ден.

Лозята „Мирасу“, разположени на хълмовете югоизточно от Сан Хосе, гъмжаха от берачи. Отдалеч дребните им фигурки, понесли препълнени кошове с грозде към палетите и пресите пред склада, приличаха на безконечна върволица от мравки по време на най-усилния сезон. Хълмовете бяха набраздени от прави, опънати като по конец редове с лозя, докато тук, между тухлените постройки, имаше само брястове и дъбове с вече прошарени от октомврийски цветове листа.

Даян му се сърдеше вече цял ден и нито пасторалната картина наоколо, нито почти магическите ритуали по приготовление на виното бяха успели да я умирят. Джеф просто не трябваше да я взема със себе си тази сутрин. Но, от друга страна, го направи, защото си мислеше, че двамата млади гении могат да я очароват или поне да я развеселят. Оказа се обаче, че е сбъркал.

— Бяха чисто и просто хипита и нищо повече. За бога, та онзи високият ходеше бос, а приятелят му направо приличаше на… неандерталец!

— В идеята им има много хляб, така че няма значение как изглеждат.

— В такъв случай няма да е зле някой да им пошушне, че шестдесетте години са вече история, ако въобще възнамеряват да направят нещо с глупашката си идея. Още не мога да повярвам, че успяха да те омаят и им даде толкова много пари!

— Парите са мои, Даян. Неведнъж съм ти казвал, че и бизнес решенията също ги вземам единствено аз.

Всъщност не можеше да я вини за реакцията й. Без преимуществото да знаеш какво крие бъдещето на двамата мъже с техния гараж, пълен с купена на старо електроника, спокойно можеше да решиш, че опитът им да попаднат в залата на славата изглежда предварително обречен на неуспех. Само след пет години обаче този гараж в Купертино, Калифорния, щеше да е известен, а Стив Джобс и Стив Возняк^[7] щяха да станат най-доброто капиталовложение за 1976. Джеф им бе дал половин милион долара с настояването да послушат съвета на един млад специалист по маркетинг, напуснал наскоро „Интел“, когото срещнали неотдавна. Освен това им даде свободата да се занимават с каквото си искат, стига да продължават да го наричат „Епъл“. Разбира се, петдесет и един процента от акциите станаха негово притежание.

— Кажи ми кой нормален човек ще иска компютър у дома си? И какво, за бога, те кара да мислиш, че онези обрасли хлапаци знаят как се правят компютри?

— Нека не обсъждаме повече този въпрос, искаш ли?

Даян се намуси и млъкна, с което даде на Джеф да разбере, че въпросът няма да бъде забравен дори и отсега нататък по него да не се пророни и думичка повече.

Беше се оженил за нея преди година, малко след като навърши тридесет, ако не за друго, то поне от удобство. Даян бе двадесет и три годишна дама от хайлайфа на Бостън, наследница на една от най-старите и солидни застрахователни компании в страната. Приличаше по-скоро на крехка порцеланова кукла, но за сметка на това умееше да се държи отлично в общество от хора, сумата на чиито лични състояния се изписваше поне със седем цифри. Двамата с Джеф се разбираха добре за съпрузи, които нямат нищо общо освен навика да разполагат с пари. В момента Даян бе бременна в седмия месец и Джеф таеше надежда, че детето ще събуди най-доброто у нея и ще ги свърже по-здраво.

Младата русокоса жена в модерно моряшко костюмче ги поведе от главното помещение на избата към стаята за дегустация. Покрай стените се виждаха наредени в ромбовидни купчини бутилки, а сумракът се разсейваше от лампи, осветяващи фотографии на лозя и отбрани бутилки вино, продукт на „Мирасу“. Джеф и Даян се спряха до барплота от палисандрово дърво в средата на стаята и отпиха малки, почти ритуални глътки от предложеното им „Шардоне“.

Линда очевидно бе говорила напълно искрено след катастрофалната им среща на плажа преди седем години. Всичките му писма се връщаха обратно неотворени и нито един от подаръците на Джеф не бе приет. След няколко месеца безплодни опити той се отказа от идеята да установи контакт с нея, но въпреки това изпрати името й на една агенция, която пресяваше цялата преса, за да открие търсената от клиентите й информация. Точно оттам му съобщиха, че през май 1970 Линда се е омъжила за един архитект от Хюстън — вдовец с две малки деца. Джеф най-искрено й пожела щастие, но не можеше да се отърве от чувството, че е изоставен… от човек, който никога не го бе познавал. Поне така мислеше самата Линда.

И отново потърси забрава и успокоение в работата си. Последният му удар бе продажбата с огромна печалба на нефтените му находища във Венецуела и Абу Даби и светкавичната им замяна с подобни имоти в Аляска и Тексас. В добавка се сдоби и с дузина морски нефтени сонди. Разбира се, всички сделки бяха сключени точно преди да падне мечът на ОПЕК.

Жените, чиято компания Джеф търсеше, приличаха в голяма степен на Даян: привлекателни, добре обучени компаньонки, вещи и в най-големите тайни на светското държание, прекрасно възпитани и понякога енергични в леглото. Наследнички на големи състояния, принадлежащи към братството на онова, което в Америка минава за beau monde^[8]. Жени, отлично запознати с основните правила и научили още от люлката докъде се простират правата и къде започват задълженията на състоятелните люде. Те бяха равнопоставени на Джеф във всяко едно отношение и изборът на съпруга от тяхното съсловие бе единствената разумна постъпка, която се очакваше от него. Това, че избраницата му се наричаше не другояче, а Даян, бе почти чиста случайност. Тя отговаряше на всички задължителни изисквания. Ако впоследствие чифтосването им дадеше някакъв неочакван плод, добре дошло… ако пък ли не, му оставаше утешението, че поне не се е разочаровал в очакванията си за брачен живот.

Джеф изчисти небцето си с резенче сирене и опита полусладкото „Фльори Блан“. Този път Даян не му направи компания, като вместо извинение потупа подутия си корем.

Може би все пак детето щеше да донесе някаква промяна. Кой знае.

 

 

Една пухкава рижа котка се мяташе по дъсчения под като свободен електрон и съвсем успешно наподобяваше най-гениалните финтове на О’Джей Симпсън. Плячката й — яркожълта сатенена панделка — търпеше опустошителни загуби и ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, скоро от нея щяха да останат само конци.

— Гретхен — извика Джеф. — Знаеш ли, че Чъмли раздира една от жълтите ти панделки?

— Няма нищо, татко — отвърна дъщеря му от един от ъглите на обширната всекидневна, близо до прозореца с изглед към Хъдсън. — Кей вече си е у дома и двете с Чъмли празнуваме събитието.

— И кога успя да се прибере? Не е ли все още в онази болница в Германия?

— О, не, татко. Казал на лекарите, че не е болен, и те веднага го пуснали да си върви у дома. Барби му изпрати билет за „Конкорд“-а и той се прибра пръв. Веднага щом влезе, Барби му приготви шест кифлички със сладко от боровинки и четири хотдога.

Джеф се изсмя на висок глас и си спечели най-унищожителния поглед, на който бяха способни ококорените очи на петгодишната му дъщеря.

— В Иран не правят хотдог — обясни Гретхен. — Нито пък кифлички с боровинково сладко.

— Сигурно е така — съгласи се Джеф със сериозно изражение. — Предполагам, че е прегладнял за американска храна.

— Разбира се, че е прегладнял. Барби знае как да го зарадва.

Котката внезапно смени посоката, повлякла парцаливата панделка в лапите си. После откри осветено от слънцето място на пода и реши, че е подходящо да полегне и да се порадва на завоеванието си. Все пак от време на време задните й лапи не издържаха и опитваха да направят панделката на още по-дребни парчета. Гретхен отново се вдълбочи в играта, залисана в света на кукленската къща. Джеф прекара повече от година в изработването и преустройването й според точните указания на дъщеря си. Миниатюрните дървета в боядисаната в зелено градина пред къщата сега бяха окичени с яркожълти панделки. През последната седмица Гретхен бе следила всички новинарски бюлетини за края на кризата със заложниците^[9] с интерес, какъвто повечето деца отделят единствено на анимационните филмчета в събота сутрин. В началото Джеф бе загрижен от вниманието, което дъщеря му обръщаше на събитията в Техеран, и искаше да я предпази от възможното негативно влияние на кадрите, показващи подивели тълпи с лозунги „Смърт за Америка!“ От друга страна обаче, знаеше за щастливия завършек на инцидента и реши да уважи желанието на Гретхен за възприемане на околния свят, както и да се довери на емоционалната й стабилност.

Обичаше я до степен, в каквато по-рано не вярваше, че може да се обича. Улавяше се, че постоянно му се иска да я предпазва от всички злини и да споделя с нея цялата светлина на света. Появяването на Гретхен не донесе никаква положителна промяна в брака му с Даян, която очевидно се дразнеше от ограниченията, наложени й от детето. Но у него дъщеря му събуди неподозирана по дълбочината си обич.

Джеф я изгледа как сваля друга панделка от декоративните дръвчета в двора на къщичката си и се опитва да подразни пухкавата котка. Чъмли обаче очевидно бе изморена и не й се играеше. Тя умолително докосна с лапата си бузата на Гретхен и момичето тутакси зарови личице в меката златиста козина по корема й. Това очевидно бе върхът на удоволствието за Чъмли, чието мъркане достигна до ушите на Джеф, примесено с искрящия смях на дъщеря му.

Изкачило се високо на небето, слънцето хвърляше златисти снопове лъчи през огромните прозорци и огряваше полирания под, на който се боричкаха Гретхен и котката. Спокойствието, предлагано от дървената къща в Дъчес, бе полезно за дъщеря му. Отдалечеността й от всякакви проблеми действаше на душата, била тя млада или стара, невинна или объркана, като балсам.

Джеф се сети за съквартиранта си от колежа Мартин Бейли.

Скоро след раждането на Гретхен му се бе обадил, за да възстанови връзката, която през този живот прекъсна за толкова много години. Джеф така и не успя да повлияе на решението му за брака, който щеше да се окаже опустошителен и да доведе Мартин в първия му живот до самоубийство. Това, което направи обаче, бе да осигури на стария си съквартирант постоянна работа в „Бъдеще“ и от време на време да му дава по някой друг полезен съвет къде да инвестира. Приятелят му отново бе разведен, както и преди, и то не по-малко нещастно оттогава, но поне бе жив и в добро финансово състояние.

Напоследък мислите на Джеф рядко се връщаха към Линда или старото му съществуване. Сега вече първият живот му изглеждаше като сън. Реалността бе духовната пустота между него и Даян, щастието да бъде с дъщеря си Гретхен и смесените чувства, които му носеха неспирно нарастващите му богатство и власт. Реалността бе знанието заедно с всичко, което то му бе донесло — добро или зло.

 

 

Екранът показваше чисто органично движение: плавно преминаваща през извитите камери течност, редуване на свиване и разширяване, извършвани в идеален ритъм.

— … както сам виждате, не е блокирана нито една от камерите. И, разбира се, Холтеровата ЕКГ, която носихте в продължение на двадесет и четири часа, не показа никакви признаци на тахикардия.

— И в крайна сметка какво точно означава всичко това? — попита Джеф.

Кардиологът изключи видеото, което досега им показваше ултразвуковото изображение на сърцето на Джеф, и се усмихна.

— Означава, че сърцето ви е толкова близо до идеалното здравословно състояние, колкото би му се искало на всеки четиридесет и три годишен американец. Същото се отнася и за белите ви дробове според рентгеновите снимки и пулмонарните изследвания.

— Значи би трябвало да живея…

— Продължавайте по същия начин и ще сте столетник. Да разбирам ли, че все още посещавате гимнастическия салон?

— Три пъти седмично.

Лудостта по фитнеса, обзела хората през седемдесетте, бе донесла на Джеф доста облаги. Той не само притежаваше „Адидас“ и „Наутилус“, както и веригата зали „Холидей Хелф Спа“, но и се ползваше от услугите им вече в продължение на цяло десетилетие.

— Ами просто не спирайте — посъветва го лекарят. — Де да можеше всичките ми пациенти така добре да се грижат за себе си.

Джеф поговори на различни теми още няколко минути, но умът му бе другаде. Умът му се занимаваше със самия него точно на същата възраст, през същата година, но преди двадесет години. Виждаше се като улежал се служител, жертва на стреса, с наднормено тегло, който притиска гърдите си с ръка, докато лицето му лети към бюрото, а светът около него потъва в мъгла.

Този път това нямаше да стане. Този път щеше да е различно.

 

 

Джеф предпочиташе уюта на задния салон в „Ла Греноил“, но според Даян дори и обядът бе главно повод хората да видят и да бъдат видени от околните. Ето защо винаги се хранеха в предния салон, който бе неизменно шумен и задръстен от посетители.

Джеф похапваше от пъстървата си с естрагон и босилек в леко кисел сос и всячески се опитваше да не обръща внимание на нацупената физиономия на Даян и на глъчката, долитаща от сбутаните около тях маси. Една от двойките наоколо обсъждаше женитба, а друга — развод. Що се отнася до разговора на Джеф и Даян, той се въртеше някъде по средата.

— Нали все пак искаш да я приемат в „Сара Лоурънс“? — изстреля съпругата му между две стриди a la nage^[10].

— Та тя е само на тринадесет години — въздъхна Джеф. — Преподавателите в „Сара Лоурънс“ и пет пари не дават с какво се занимава Гретхен на тази възраст.

— Когато аз бях на единадесет, вече учех в „Конкорд академи“.

— Било е така, защото родителите ти не са давали и пет пари с какво се занимаваш.

Даян остави вилицата си и го изгледа втренчено.

— Възпитанието ми не е твоя работа.

— Затова пък възпитанието на дъщеря ми определено е.

— В такъв случай би трябвало да настояваш от самото начало да получи най-доброто възможно възпитание.

Един келнер отсервира празните им чинии, докато друг се приближаваше с количка, натоварена с десерти. Джеф се възползва от прекъсването, за да се изгуби в отраженията от многобройните огледала на ресторанта: стените с цвят на свежи борови иглички, яркочервените цокли, огромните букети с цветя, сякаш току-що набрани от пейзаж на Сезан.

Добре знаеше, че Даян не е толкова загрижена за образованието на Гретхен, колкото за собствената си свобода от ежедневните задължения, свързани с дъщеря й. Джеф и така виждаше детето си рядко и мисълта, че ще го изпрати в някакво училище на триста километра от дома, му се струваше просто непоносима.

Даян сърдито си взе от малините в сос „Гран Марние“.

— Сигурно ти се струва напълно естествено дъщеря ни да продължава да общува с малките нехранимайковци от държавното училище, които непрестанно мъкне у дома.

— За бога, нейното училище е в Райнбек, а не в Южен Бронкс. За Гретхен то е чудесна среда за растеж.

— Също както и „Конкорд“. Говоря от личен опит.

Джеф набучи с вилицата своята „Шарлота“ с праскови, защото просто не можеше да каже онова, което наистина мислеше — че не възнамерява да позволи на Гретхен да се превърне в копие на майка си. Повърхностното образование, пренебрежителното отношение към всичко наоколо, чувството, че огромното богатство ти принадлежи изцяло още от мига на раждането и не може по никакъв начин да ти се изплъзне, нямаше да бъдат отличителни черти на дъщеря му. Джеф бе спечелил парите си с помощта на свръхестествен късмет и по волята на съдбата. Сега му се искаше да предпази Гретхен от евентуалното порочно влияние на парите също толкова, колкото и да я научи да използва предимствата им.

— Друг път ще продължим темата — каза той на Даян.

— Трябва да им отговорим до следващия четвъртък.

— Значи ще го обсъдим в сряда.

Това разлюти жена му като оса и Джеф от опит знаеше, че избухването може да бъде предотвратено само с яростна атака към следващата порция с десерт — нещо, което Даян не закъсня да направи.

Той потупа джоба на сакото си и измъкна две увити в станиол таблетки „Гелусил“. Сърцето му можеше и да е в идеална форма, но животът, който сам си бе създал, играеше кални номера на храносмилането му.

 

 

Дългите нежни пръсти на Гретхен се движеха плавно по клавишите и изтръгваха тъжните ноти на Бетовеновата „Фюр Елизе“. Рижавата котка Чъмли се бе изтегнала на пейката до нея, прекалено стара да се щура из къщата с безгрижието, което демонстрираше по-рано. Сега се задоволяваше само да бъде близо до стопанката си и да мърка от нежната музика.

Джеф наблюдаваше лицето на дъщеря си, докато тя свиреше — гладката й бледа кожа, изпъкваща още по-добре на фона на черните къдрици. Изражението й бе напрегнато, но напрежението не се дължеше на концентрацията от разчитането на нотите или от спазването на темпото. Музикалната й дарба и вроденият слух бяха толкова забележителни, че й позволяваха да наизусти почти всяко упражнение още след първото му изсвирване. Джеф отдаваше изражението по-скоро на сливането с мечтателната мелодия от измамно простата композиция.

Гретхен изсвири кодата с помощта на педала за повторение с почти съвършено легато и после се смълча за няколко мига, докато се връщаше от музикалното си пътешествие. Най-сетне усмивка огря лицето й и в очите заиграха палави пламъчета.

— Не е ли прекрасно? — попита простичко Гретхен, като очевидно имаше предвид единствено красотата на музиката.

— Да — съгласи се Джеф. — Почти колкото изпълнителката.

— О, татко, престани да се занасяш. — Лицето й поруменя и тя отривисто стана от пейката. — Отивам да си взема сандвич. Ти искаш ли?

— Не, благодаря, миличка. Май ще изчакам вечерята. Майка ти всеки момент трябва да се прибере от града. Като си дойде, кажи й, моля те, че съм отишъл да се поразходя край реката.

— Добре — отвърна Гретхен и се втурна към кухнята.

Чъмли се разсъни, прозя се и я последва мързеливо с провлачена стъпка.

Джеф излезе и тръгна по обрамчената с брястове алея, дълга цял километър, която през есента приличаше на гигантски пожар, чийто край се губеше в далечината. В края на алеята пред него се разкри обширната поляна, плавно спускаща се към Хъдсън. На около стотина метра вляво пък имаше по-стръмен склон, водещ към няколко скалисти водопада, сипещи ледени пръски наоколо си. Драматичният преход към това място никога не преставаше да събужда страхопочитание в гърдите му. Как въобще бе възможно да съществува такава красота. Едновременно с това изпитваше и малко гордост, че тя му принадлежи.

Джеф се спря в средата на поляната, за да се наслади на пейзажа. Две лодки тихо се движеха надолу по реката покрай отсрещния бряг сред изобилие от есенни цветове. Няколко момчета се разхождаха и от време на време мързеливо хвърляха камъчета във водите. На хълма над главите им се издигаше къща — по-малко внушителна от тази на Джеф, но все пак впечатляваща.

След три месеца реката щеше да бъде скована от лед и да се превърне в голяма бяла магистрала, водеща на юг към града, а на север — към планината Адирондак. Дърветата щяха да са без листа, но нямаше да изглеждат голи заради затрупалия ги сняг. Стотиците малки вейки, обвити с лед щяха да блещукат на зимното слънце.

Това бе земята и в интерес на истината районът, митологизиран от Къриър и Айвс^[11] като американския идеал. Те бяха нарисували точно тази гледка. Ако човек погледнеше оттук, лесно би се убедил, че всичко, направено от Джеф, си е струвало усилията. Да стои тук и да държи Гретхен в обятията си — детето, за което двамата с Линда така дълго бяха мечтали, без да го имат.

Не, нямаше да изпрати дъщеря си в „Конкорд“. Тук бе домът й. Гретхен щеше да остане именно тук, докато порасне достатъчно, за да може сама да решава къде и как иска да прекара живота си. Когато този ден дойдеше, Джеф щеше да се съгласи с всяко нейно решение, но дотогава…

Нещо невидимо го удари в гърдите, нещо много по-мощно и болезнено, откогато и да било преди… освен веднъж.

Той падна на колене, като отчаяно се опитваше да си спомни кой ден е днес, колко е часът. Широко отворените му очи запечатаха есенния пейзаж, долината, която само допреди миг му бе изглеждала като олицетворение на възродената надежда, на неограничените възможности. После се катурна настрани и очите му се извърнаха от реката.

Джеф Уинстън безпомощно се втренчи към тунела от пламнали оранжеви брястове, извел го на тази морава, съчетаваща в себе си толкова обещания и съвършенство, и умря.