Кен Гримуд
Игра на живот (4)

4.

Джеф обръщаше картите една по една върху тъмнозеления юрган на хотел „Холидей Ин“. Пръстите му ги вадеха от отъняващата колода с възможно най-голяма бързина, а срещу него Франк напяваше унесено новонаучената молитва:

— Плюс четири, плюс четири, плюс пет, плюс четири, плюс три, плюс три, плюс три, плюс четири, плюс три, плюс четири, плюс пет — стоп! Горната карта е асо.

Джеф бавно обърна картата — асо каро. Двамата се ухилиха.

— Майка му стара! — изкикоти се Франк, удари силно по юргана и картите се разхвърчаха. — Голям отбор сме, човече, нямаме грешка!

— Искаш ли бира?

— Давай!

Джеф си разкръстоса краката, прекоси стаята и спря до хладилния шкаф върху масата. Бяха на първия етаж и докато отваряше две бутилки „Куърс“, Джеф се загледа с възхищение в новия сив „Студебейкър Аванти“, паркиран до бордюра, проблясващ под лампите на паркинга.

През целия път от Атланта колата бе привличала любопитни погледи и коментари и вероятно щеше да бъде така и до Лас Вегас. Джеф се чувстваше напълно удобно в нея, футуристичният дизайн и уреди по таблото му вдъхваха увереност. Удълженият нос на машината, смъкнатата задна част щяха да изглеждат привлекателно артистични през 1988 година и всъщност Джеф май си спомняше, че някаква независима компания бе продължила да произвежда ограничени серии „Аванти“ и през осемдесетте. За него, заключен тук в 1963, колата бе нещо като спътник във времето, плюшено убежище от собствената му епоха. Каквато и носталгия да изпитваше по шевролета, тази кола предизвикваше дори още по-силна, обратно насочена носталгия.

— Ей, какво стана с пиячката?

— Идва.

Подаде студената бира на Франк и отпи дълга глътка от своята. Тръгнаха веднага след дипломирането на Франк, в края на май. Самият Джеф отдавна бе спрял да посещава часовете, беше скъсан на всичките си изпити, но въобще не му пукаше. Франк поиска да тръгнат на юг и да спрат за няколко дни в Ню Орлиънс да празнуват, но Джеф настоя за по-пряк маршрут, през Бирмингам, Мемфис и Литъл Рок. Покрай тези градове на всеки стотина километра лежаха наскоро построените отрязъци от новата междущатска магистрала със скоростно ограничение между 120–140 км/ч и Джеф се възползваше от липсата на движение и широките гладки ленти, за да натисне педала на авантито почти до максимума от 280 км/ч.

Потискащата обърканост, която бе изпитал след злополучната вечер с Джуди Гордън, до голяма степен бе отнесена от еуфорията около печалбата от дербито. Не се бе срещал с нея повече освен случайно из колежа. Освен това бе престанал да се измъчва с възможни обяснения на положението, в което бе изпаднал, освен понякога, когато внезапно се събудеше на зазоряване и обърканият му мозък безуспешно се опитваше да намери невъзможни отговори. Каквато и да бе истината, сега поне бе сигурен, че познанието му за бъдещето не е просто фантазия.

Досега успяваше да отклонява въпросите на Франк за това какво го е подтикнало към невероятния залог. Мадок бе решил, че Джеф е непризнат гений със собствени, тайни методи. Убеждението му се затвърди съвсем, когато Джеф отказа да заложи на следващото надбягване — Прийкнес Стейкс^[1] — две седмици след дербито. Сигурен бе, че Шатогей спечели две от трите надбягвания за Тройната корона^[2] тази година, но не помнеше кое точно бе загубил; и така, въпреки протестите на Франк, той настоя да не участват в залаганията за Прийкнес. Кенди Спотс спечели с три и половина дължини. Сега Джеф не само бе сигурен в победата на своя кон в предстоящото надбягване — Белмонт Стейкс^[3], — но триумфалното завръщане на Кенди Спотс отново вдигна залозите за съперника му.

Залагането придаваше нов смисъл на живота му, помагаше му да се откъсне от блатото на безнадеждността, от метафизичните философски мъдрувания, които все не носеха отговори за това, което му се случваше. Не бе полудял, но още месец размисли върху това неизвестно, което нямаше и как да стане известно, щеше със сигурност да го докара дотам. Залагането бе нещо ясно зададено, праволинейно — печалба или загуба, дебит или кредит, вярно или грешно. Точка. Никаква двойственост, никакви вторични въпроси; особено пък когато знаеш резултата предварително.

Франк събра тестето, направи няколко розетки.

— Ей, хайде да направим едно с две тестета!

— Добре, става. — Джеф примъкна стол до леглото, взе картите, размеси ги и започна да раздава.

— Плюс едно, плюс едно, нула, минус едно, минус две, минус две, минус три, минус две…

Джеф се заслуша доволен в познатия припев, отброяването на асата и десетките при раздаването. Франк хищно запаметяваше таблици и схеми от току-що излязлата книга „Как да победим крупието“, компютърно изследване на стратегиите за залагане в блекджек. Джеф бе чел колко добре всъщност работеше методът за броене на картите. Към средата на седемдесетте казината бяха започнали да гонят играчи, които използваха такива техники. Но в тази епоха все още крупиетата и шефовете им приветстваха всякакви системи, считайки такива играчи за лесна плячка. Франк щеше да се справи чудесно и да спечели всичко възможно, пък и ако се отдадеше на тръпката на собствените си триумфи по масите за 21, може би вниманието му щеше донякъде да се отклони от невероятната печалба, която Джеф смяташе да реализира в Белмонт.

— … минус едно, нула, плюс едно, стоп! Следващата е десетка.

Джеф обърна вале пика и двамата плеснаха ръце. Франк гаврътна останалата бира и остави бутилката на масичката при още дузина празни бутилки.

— Ей — сети се той, — в едно от тия автокина, дето ги минахме на влизане, дават „Д-р Не“, какво ще кажеш да се завъртим?

— Господи, Франк, колко пъти го гледа вече тоя филм?

— Три-четири. Става все по-добър.

— Стигат толкова. Вече ми се драйфа от Джеймс Бонд.

Франк го погледна объркано.

— Вече ти се какво?

— Няма значение. Не ми се ходи. Ти вземи колата, ключовете са на телевизора.

— Какво става, да не скърбиш за папата^[4]? Не знаех, че си католик.

Джеф се засмя и се протегна за обувките си.

— О, добре де, добре. Поне не е Роджър Мур.

— Кой, за бога, е Роджър Мур?

— Един ден ще бъде суперзвезда.

Франк поклати глава и се намръщи.

— За какво говорим — за папата, за Джеймс Бонд или за какво? Да ти кажа честно, човече, понякога наистина не знам какви на майната си ги дрънкаш.

— Нито пък аз, Франк, нито пък аз. Хайде, давай да вървим на кино. Малко бягство от реалността, точно това ни трябва.

 

 

Целия следващ ден пътуваха към Лас Вегас, като се сменяха на кормилото. Джеф никога не бе идвал в Невада, но окъпаният в неонова светлина град му се стори по-празен, по-малко разточителен и крещящ, отколкото го помнеше от филмите и телевизионните програми през осемдесетте. После си даде сметка, че това тук бе Вегас отпреди Хауърд Хюс, преди парите на „Хилтън“ и „Метро Голдуин Майер“ да построят масивните, „почтени“ казино-хотели. Тези, които сега се редяха покрай донейде сюрреалистичната отсечка на щатската магистрала „Невада 604“, бяха ниски, колоритни останки от следвоенната гангстерска епоха — „Дюнс“, „Тропикана“, „Сандс“. Вегас на „Клана“^[5], изваден направо от стари, веселяшки филми с музика в ритъма на джайв и щракане на пръсти. В горещия сух въздух все още се усещаше предизвикателен мирис на зло.

Регистрираха се във „Фламинго“ и оставиха шестнадесет хиляди долара на депозит в казиното на хотела. Лично заместник-директорът, целият зъби и брилянтин, ги съпроводи до тристайния им апартамент и се погрижи да им осигури храна и пиене, достатъчни за целия престой.

Франк прекара вечерта да разглежда масите за блекджек — брой на използваните колоди, правила за цепене и удвояване, бързина и характер на крупиетата. Джеф му прави компания до някое време, после му писна и тръгна да се разхожда из казиното, попивайки особената му атмосфера. Тук всичко изглеждаше илюзорно — разноцветните чипове, които всъщност представляваха огромни суми пари, бляскавите облекла на мъжете и жените… отчаяна демонстрация на сексуално предизвикателство, на безкрайно, безгрижно охолство.

Прибра се в апартамента рано и заспа, докато зяпаше шоуто на Джак Пар. Когато се събуди на другата сутрин, Франк кръстосваше стаята, мърмореше си под нос и периодично поглеждаше в саморъчно изработени картончета с таблици.

— Идваш ли с мен на закуска?

Франк поклати глава.

— Искам да ги мина още веднъж и някъде преди обед да седна на масата. Да хвана крупиетата в края на сутрешната смяна, като са вече уморени.

— Разумно. Е, късмет. Аз сигурно ще бъда при басейна. Обади се по някое време да кажеш как върви.

Яде сам на маса за шестима в ресторанта, преглеждайки бюлетина за конни надбягвания. Залозите за Шатогей за надбягванията в Белмонт продължаваха да се качват, отбеляза със задоволство, но от останалите десетина състезания, изредени във вестника, никое не му говореше нищо. Докато четеше, унищожи двойна порция бъркани яйца с дебели резени домашна шунка, после си поръча внушителна купчинка палачинки и трета чаша мляко. През последните няколко години бе придобил навика да минава без закуска или само с някоя и друга бисквита на път за работа, но това ново младо тяло си имаше собствени изисквания.

Върна се горе да си облече банския; Франк вече бе излязъл. Грабна огромна хавлиена „V“, спря край магазина за подаръци на хотела за бутилка „Копъртън“ (забеляза, че няма етикетче за киселинно съдържание) и най-после се разположи на шезлонг край басейна.

Забеляза я веднага — мокра черна коса, изваяни скули. Едри, но твърди гърди, стегнат корем, дълги, елегантни крака. Измъкна се от басейна, усмихната и лъчезарна под пустинното слънце, и тръгна към Джеф.

— Здрасти, свободно ли е тук?

Той кимна и с жест я покани да седне. Тя се излегна по гръб и отметна капещата си коса през облегалката на шезлонга да съхне.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — попита Джеф, като се опитваше да не се заглежда прекалено дълго и прекалено очевидно по блестящото й от ситни капчици тяло.

— Не, благодаря — отвърна тя, но се усмихна и го погледна право в очите, за да смекчи отказа си. — Току-що изпих едно „Блъди Мери“ и се чувствам малко замаяна на това слънце.

— Така действа, особено ако не си свикнал — съгласи се той. — Откъде си?

— От Илинойс, точно до Чикаго. Тук съм от няколко месеца и мисля да поостана. Ами ти?

— В момента съм в Атланта, но съм израсъл във Флорида.

— Аха, значи си свикнал със слънцето, а?

— Доста.

— Няколко пъти ходих в Маями. Хубаво е, но там не може да се играе.

— Аз пък съм живял в Орландо.

— Къде е това?

— Ами, близо е до… — Без малко да изтърси „Дисни Уърлд“, но се спря навреме; после понечи да каже Кейп Кенеди, въпреки че знаеше, че това не е истинското име, даже през 1988. — … до Кейп Канаверал — сети се най-накрая. Колебанието му сякаш я учуди, но неудобният момент отмина.

— Виждал ли си как изстрелват ония ракети?

— Естествено — отвърна той, като си мислеше за онзи път, когато с Линда ходиха през 1969 да гледат изстрелването на „Аполо 11“.

— Мислиш ли, че ще стигнат до Луната някой ден?

— Вероятно. — Той се усмихна. — О, между другото, казвам се Джеф. Джеф Уинстън.

Тя му протегна фината си ръка без пръстени и Джеф задържа пръстите й за миг.

— Аз съм Шарла Бейкър. — Дръпна си ръката обратно, прокара я през мократа си коса и надолу по врата. — Какво работиш в Атланта?

— Ами… всъщност още съм в колежа. Мисля да се захвана с журналистика.

Тя се усмихна добронамерено.

— Колежанче, а? Мама и татко сигурно са пълни с пари, щом могат да те изпратят в колеж, че и в Лас Вегас.

— Не — отвърна той развеселен. Тя самата надали бе на повече от двадесет и две-три години и той, разбира се, автоматично възприе възрастовата разлика в обратната посока. — Сам си плащам разходката. Спечелих на дербито в Кентъки.

Тя повдигна тънките си вежди, явно впечатлена.

— Я гледай! Имаш ли кола?

— Да, защо?

Дългите й загорели ръце лениво се извиха над главата, гърдите й издуха още повече материята на старомодния бански в целомъдрен стил. За Джеф ефектът бе по-еротичен, отколкото ако носеше някой от предизвикателно изрязаните модели от осемдесетте или съвсем нищо.

— Просто си мислех дали да не се махнем за малко от това слънце. Например да се разходим до Лейк Мийд. Какво ще кажеш?

 

 

Шарла живееше в миниатюрен двустаен апартамент между „Парадайз“ и „Тропикана“. Делеше го с момиче на име Беки, което работеше от четири следобед до полунощ на информацията на летището. Шарла, изглежда, не правеше нищо, освен да кисне из казината нощем и край басейните денем.

Не беше точно проститутка, просто едно от момичетата на Вегас, които искаха да си прекарват приятно и не отказваха някой малък подарък или шепа чипове от време на време. Джеф изкара с нея следващите четири дни и й купи няколко дреболии — сребърна гривна за глезен, кожена чантичка в тон с любимата й рокля, — но тя никога не спомена за пари. Ходиха да плуват в езерото, да видят язовира „Боулдър“, на шоуто на Синатра в хотел „Дезърт Ин“.

Но най-вече се чукаха. Често и паметно, в нейния апартамент или в стаята на Джеф във „Фламинго“. Шарла бе първата, с която лягаше, откак бе започнало всичко, и първата освен Линда, откак бе женен. Нейната пламенност в секса идеално пасваше на неговата. Колкото Джуди бе срамежлива, толкова Шарла бе необуздана и Джеф черпеше с пълни шепи от нейния горещ, непознаващ задръжки еротизъм.

Франк Мадок се възползва няколко пъти от услугите на обикновените момичета срещу заплащане, винаги на разположение във всеки хотел и казино, но най-вече прекарваше времето си на масите за блекджек. И печелеше. До надбягването в Белмонт бе успял да прибави към капитала си девет хиляди долара, от които щедро предложи на Джеф една трета за това, че бе финансирал цялото начинание. Сега двамата общо разполагаха с близо двадесет и пет хиляди долара на депозит в касата на хотела и Франк въпреки някои опасения бе склонен да се съгласи на предложението на Джеф да ги заложат всичките в предстоящото надбягване.

Когато дойде време конете да излязат от боксовете в събота, Джеф седеше край басейна на „Фламинго“ с Шарла.

— Няма ли да го гледаш по телевизията? — попита тя, понеже той не даваше признаци, че се кани да се помръдне.

— Няма нужда. Знам как ще свърши.

— Ама че си! — Тя се засмя и го плесна по врата. — Тия богати колежанчета, дето си мислят, че всичко знаят!

— Ако бъркам, няма да съм богат.

— Няма да доживееш този ден. — Тя се пресегна за бутилката „Копъртън“.

— Кой? В който ще сгреша или в който ще съм беден?

— О, глупчо такъв, не знам. Я ми намажи краката отзад.

Джеф дремеше на слънцето, преметнал ръка през бедрото на Шарла, когато на входа на басейна се появи Франк. На лицето му бе изписан силен шок. Като видя изражението му, Джеф скочи. Господи, май все пак не трябваше да залагат всичко!

— Какво става, Франк? — попита през зъби.

— Всичките пари — изхриптя Франк. — Всичките тези пари!

Джеф го сграбчи за раменете.

— Какво стана? Просто ми кажи какво стана?

Устните на Франк се разтеглиха в някаква налудничава полуусмивка.

— Спечелихме — прошепна той.

— Колко?

— Сто тридесет и седем хиляди долара.

Джеф си отдъхна и пусна ръката му.

— Как го правиш? — изведнъж попита Франк, вперил поглед право в очите му. — Как, по дяволите, го правиш? Познаваш вече три пъти подред.

— Просто късмет.

— Късмет друг път. Само дето не продаде семейните бижута да заложиш на Шатогей в дербито. Знаеш нещо и не го казваш, така ли е?

Шарла прехапа долната си устна и погледна замислено към Джеф.

— Ти наистина каза, че знаеш как ще свърши.

Разговорът вземаше неприятен обрат.

— Хей — насили се той да се засмее, — следващия път сигурно ще загубя всичко.

Франк изведнъж се усмихна, любопитството го бе напуснало.

— С това досие, хлапе, ще те следвам където кажеш. Кога забиваме пак? Да имаш някое ново предчувствие?

— Аха. Предчувствам, че съквартирантката на Шарла ще се обади, че е болна и четиримата ще празнуваме здраво тази вечер. Точно сега залагам на това.

Франк се разсмя и се запъти към бара за бутилка шампанско. Шарла изтича да звънне на приятелката си. Джеф се отпусна пак на дюшека, бесен на себе си, че си бе развързал езика, и същевременно се чудеше как ще съобщи на Франк, че партньорството им е приключено, поне за лятото.

Във всеки случай нямаше да си признае, че не могат да залагат на повече надбягвания това лято, защото той не може да си спомни кой ги е спечелил.

 

 

Джеф намаза кроасана с тънък слой мармалад, отхапа хрупкавото крайче. От балкона над авеню „Фош“ се виждаха Триумфалната арка и Булонският лес. И до двете места се стигаше бързо пеш.

Шарла му се усмихна през масата, застлана с бяла ленена покривка. Взе голяма ягода от чинията пред себе си, натопи я в сметана и в пудра захар и засмука сочния плод. Очите й не се откъсваха от очите на Джеф, устните й галеха ягодата.

Той остави броя на, „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ и се загледа в импровизираното изпълнение с ягодата. Новините така или иначе бяха потискащо познати — Кенеди бе произнесъл речта си „Ich Bin Ein Berliner“^[6] в един град източно оттук, а във Виетнам будистки монаси се самопринасяха в жертва по улиците в знак на протест към режима на Дием^[7].

Шарла повторно натопи ягодата в сметана, задържа я над отворената си уста, ближейки я леко с върха на езика. Коприненият й халат прозираше на сутрешната светлина и Джеф виждаше как зърната на гърдите й се втвърдяват от допира до фината материя.

Двустайният апартамент в парижкия квартал „Ньой“ бе нает за цялото лято. Напускаха града само за кратки еднодневни екскурзии до Версай или Фонтенбло. Шарла идваше в Европа за пръв път, а Джеф искаше да усети Париж по различен начин — не като онази трескава туристическа обиколка, която бяха предприели с Линда. Определено бе успял — зрялата чувственост на Шарла подхождаше идеално на романтичната атмосфера на града. През ясните дни обикаляха малките улички или големите булеварди, ако някое кафене или бистро привлечеше погледа им, спираха да хапнат, а когато валеше — както често се случваше през онова лято, — оставаха в апартамента и си устройваха дълги, огнени празници на плътта, а мъгливият, необичаен за сезона хлад отвън бе идеален декор за страстта им. Лъскавата черна коса на Шарла обгръщаше страховете му като наметало, неразрешените противоречия в душата му се губеха в извивките на ароматното й, гъвкаво тяло.

Със закачливо пламъче в очите Шарла погълна сочната ягода. Няколко червени капчици сок обагриха долната й устна и тя ги изтри бавно с пръст.

— Искам довечера да отидем да танцуваме — обяви тя. — Искам да си облека новата черна рокля без нищо отдолу и да танцувам с теб.

Погледът на Джеф пробяга по очертанията на тялото й под белия копринен халат.

— Без нищо?

— Може би само чифт чорапи. — Гласът й бе нисък. — И ще танцуваме, както ме научи.

Той се усмихна, прокара пръст по голото й бедро. Преди три седмици бяха отишли да танцуват в една от новите „дискотеки“, наскоро появили се тук, и той спонтанно я поведе по извивките на танца със свободни движения, който щеше да се появи през следващото десетилетие. Шарла схвана стила веднага, прибавяйки собствени еротични елементи. Останалите двойки, които танцуваха туист, постепенно отстъпиха назад да ги гледат. После, отначало плахо, но с все по-нарастващ ентусиазъм, те също се включиха в новия, освободен и открито еротичен танц.

Сега двамата ходеха в „Ню Джими’с“ или „Льо Слоу Клъб“ почти всяка вечер, а Шарла взе да си подбира роклите според това, доколко примамливо се увиват около тялото й, докато танцува. Джеф обичаше да я гледа, доставяше му удоволствие да наблюдава как останалите имитират жестовете й и — все по-често — дрехите й. Удивляваше го мисълта, че през тази първа нощ може би несъзнателно е променил историята на танца и е ускорил революцията в женската мода, която щеше да се състои в средата и края на шейсетте.

Шарла хвана ръката му и я поведе нагоре по бедрата си. Кроасанът и кафето изстиваха забравени на масата заедно с тайните на времето, които толкова го бяха тревожили през пролетта.

— А когато се приберем — прошепна тя, — ще оставя чорапите.

 

 

— Е? — попита Франк. — Как беше Париж?

— Наистина страхотно — отвърна Джеф, докато се настаняваше в един от големите фотьойли в Дъбовия салон на хотел „Плаза“. — Точно от каквото имах нужда. Ами ти? Как е в „Колумбия“^[8]?

Бившият му партньор сви рамене, махна на келнера.

— Месомелачка, както и очаквах. Още ли пиеш „Джак Даниълс“?

— Стига да намеря. Французите въобще не са чували за бърбън.

Франк поръча уискито, а за себе си още един „Гленливет“. Далечни трели на цигулка долитаха откъм зимната градина над фоайето на елегантния стар нюйоркски хотел. На този идиличен музикален фон тихо прозвънваха чаши и се носеше приглушен шепот от разговори. Самите думи се губеха в тежките дебели пердета и плюшените мебели в салона.

— Не е точно кръчмата, в която си представях, че ще кисна през първата си година като студент — доволно отбеляза Франк.

— Вярно, че е крачка нагоре от „При Мо и Джо“ — съгласи се Джеф.

— Шарла с теб ли е?

— Отиде да гледа „Над пропаст“. Казах й, че ще водим делови разговор.

— Вие двамата май добре се разбирате.

— С нея се живее лесно. Забавна е.

Франк кимна, ръцете му въртяха поредната чаша, донесена от келнера.

— Сигурно не се виждаш много с онова момиче от „Емъри“, за което ми разправяше тогава?

— С Джуди ли? Не, всичко беше приключило още преди да тръгнем за Лас Вегас. Тя е хубаво момиче, сладка е, но… наивна. Много е млада.

— Не е ли с теб на години?

Джеф го изгледа остро.

— Пак ли ми играеш големия батко, Франк? Опитваш се да кажеш, че Шарла не е за мен, така ли?

— Не, не, просто… ти не преставаш да ме удивляваш, това е. Първия път, като те видях, си мислех, че си хлапе с жълто около устата и че ще има доста да учиш за конните надбягвания освен всичко останало. Обаче ти ми показа това-онова. Искам да кажа — ами, Боже, спечели толкова пари, разкарваш се напред-назад с това „Аванти“, отиваш в Европа с жена като Шарла… Понякога ми изглеждаш много по-възрастен, отколкото си.

— Мисля, че моментът е изключително подходящ да сменим темата — рязко каза Джеф.

— Слушай, нямах намерение да те обиждам. Шарла е истинска находка, завиждам ти. Просто имам чувството, че си… не знам… пораснал по-бързо от всички останали, които познавам. Не влагам никаква морална оценка. По дяволите, смятам даже, че можеш да го приемеш за комплимент. Просто ми е странно, това е.

Напрежението у Джеф поспадна, той се облегна назад с чашата си.

— Предполагам, че апетитът ми за живот е по-изострен. Искам да направя много неща, и то бързо.

— Е, при всички случаи направи страшен старт. Толкова по-добре за теб. Надявам се, че и всичко занапред ще се развива толкова успешно, колкото и досега.

— Благодаря. Ще пия за това. — Двамата вдигнаха чаши и мълчаливо се разбраха да не обръщат внимание на напрегнатия момент отпреди малко.

— Спомена, че си казал на Шарла, че ще водим делови разговор.

— Точно така.

Франк отпи глътка уиски.

— И ще водим ли?

— Зависи — сви рамене Джеф.

— От какво?

— Дали ще те заинтересува предложението ми.

— След това, което направи това лято? Смяташ, че няма да се вслушам във всяко смахнато предложение, което направиш?

— Това може да ти прозвучи по-смахнато, отколкото си представяш.

— Опитай.

— Световните серии.^[9] След две седмици.

Франк вдигна вежди:

— Като те познавам, сигурно ще заложиш на „Доджърс“.

Джеф направи пауза.

— Точно така.

— Ей, дай да говорим сериозно. На дербито и в Белмонт уцели десетката, обаче хайде стига! Мантъл и Марис се върнаха и първите два мача са в Ню Йорк. Няма начин. Просто забрави!

Джеф се наведе към него и заговори меко, но настоятелно:

— Чуй ме как ще стане: печелят първите четири мача^[10]. Подред.

Франк го изгледа особено.

— Ти наистина си луд.

— Не, ще видиш, че така ще стане. Едно, две, три, четири. Ще се уредим за цял живот.

— Или ще се върнем да пиянстваме обратно в „При Мо и Джо“, искаш да кажеш.

Джеф гаврътна остатъка от питието си, облегна се назад и поклати глава. Франк продължаваше да се взира в него, сякаш търсеше източника на лудостта му.

— Може би малък залог — съгласи се накрая. — Няколко хиляди, пет да кажем, ако толкова си държиш на предчувствието.

— Всичко — заяви Джеф.

Франк запали цигара, без да снема поглед от него.

— Какво ти става все пак? Решил си да се провалиш или що? Късметът си има граници, нали знаеш?

— Не греша, Франк. Аз ще заложа всичко, което имам, и ти предлагам същата сделка като преди. Мои пари, ти залагаш и делим тридесет на седемдесет. Ако не искаш да рискуваш, недей.

— Знаеш ли за какъв залог говорим?

— Не точно. Ти знаеш ли?

— Е, и аз не го знам точно, но ще е идиотски, защото само идиот може да направи такъв залог.

— Защо не се обадиш да разбереш как стоят нещата?

— Може, просто от любопитство.

— Давай. Аз ще те чакам тука и ще поръчам още по едно. Нали запомни — не просто победа, а първите четири подред.

Франк се върна след по-малко от десет минути.

— Букмейкърът ми се изсмя. — Той протегна ръка към поредното уиски. — Направо ми се изсмя по телефона.

— Е, и какъв е залогът? — спокойно попита Джеф.

Джеф изля половината от питието в гърлото си.

— Сто към едно.

— Ще заложиш ли вместо мен?

— Ама ти май наистина ще го направиш, а? Все си мислех, че само се майтапиш.

— Напротив, дяволски сериозен съм — осведоми го Джеф.

— И откъде, за бога, идва проклетата ти самоувереност? Какво толкова знаеш, което не е известно на никой друг в света?

Джеф премигна, но успя да запази гласа си спокоен:

— Това не мога да ти кажа. Знай само, че думите ми не са просто празни приказки. Абсолютно съм сигурен в тях.

— Звучи ми доста подозрително, сякаш…

— Заклевам се, че в цялата работа няма нищо незаконно. Нали знаеш, че в наши дни е невъзможно да се уговорят Световните серии. А дори и да бе възможно, от къде на къде точно аз щях да знам?

— Като те слуша човек, може да си помисли, че знаеш доста нещо.

— Знам само, че на това залагане не можем да загубим. По никакъв начин.

Франк го изгледа настойчиво, изля в гърлото си останалата част от уискито и махна за ново.

— Е, какво пък, мамка му — измърмори той. — Преди да те срещна миналия април, възнамерявах да изкарам тази година само на стипендията.

— Искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че май ще се съглася на това идиотско предложение. Не ме питай защо го правя. И без това имам предчувствието, че още след първия мач ще се гръмна. Имам обаче едно условие.

— Казвай.

— Да ги нямаме вече такива седемдесет на тридесет и целия залог от теб. И двамата поемаме еднакъв риск и хвърляме всичко, което ни остана от Вегас. Ще сложим и онова, дето го обрах от масите. А каквото спечелим, го делим на половина. Става ли?

— Става.

 

 

Дойде онзи октомври на Куфакс и Драйсдейл^[11].

Джеф заведе Шарла на стадион „Янки“ за първите два мача, но Франк така и не събра сили дори да седне пред телевизора.

В първия мач питчър бе Куфакс и „Доджърс“ го спечелиха с 5:2. На другия ден мястото му зае Джони Подърс и с помощта на ветерана Рон Пераноски позволи на янките само един хоум-ран, докато „Доджърс“ направиха четири от десет удара.

Третият мач, игран в Лос Анджелис, бе класика с Драйсдейл в главната роля. Резултат 1:0, постигнат от Големия Дон, който изваждаше янките от игра един след друг. В шест от деветте ининга на Драйсдейл му се наложи да играе само срещу минимума от три батъра.

Четвъртият мач бе доста завързан. Дори и Джеф, който го наблюдава на цветния телевизор в „Пиер“ в Ню Йорк, се поизпоти. Уайти Форд, питчърът на янките, отново мереше сили с Куфакс и този път двамата бяха жадни за кръв. Мики Мантъл и Франк Хауърд от „Доджърс“ направиха хоум-ран и доведоха резултата до 1:1 в края на седмия ининг. И тогава Джо Пепитън сбърка при едно хвърляне от колегата му на трета база Клийт Бойър, което даде възможност на Джим Джилиън от „Доджърс“ да се добере до въпросната база. Сега дойде ред на Уили Дейвис от янките и Джилиън успя да отбележи решителната точка, докато топката летеше през центъра.

И така „Доджърс“ разбиха янките в Световните серии и това се случваше на нюйоркски клуб за пръв път от 1922 година насам, когато подобна съдба бе сполетяла „Джайънтс“. Финалът си остана едно от най-големите разочарования в историята на бейзбола и дори и Джеф по-скоро би забравил малкото си име, отколкото подобно събитие.

С помощта на Джеф Франк бе разпределил залога им от 122 000 долара между двадесет и трима букмейкъри в шест града и единадесет различни казина в Лас Вегас, Рино и Сан Хуан.

Общата им печалба възлизаше на повече от дванадесет милиона долара.