Кен Гримуд
Игра на живот (3)

3.

В „Харис Хол“ момичето на рецепцията очевидно бе кисело, че й се е паднала нощната смяна в събота вечер, и се забавляваше както може, наблюдавайки малките странности на състудентите си. Когато Джеф влезе, тя му отправи хладен преценяващ поглед, а после със саркастична нотка в гласа се обади горе да съобщи на Джуди Гордън, че кавалерът й е пристигнал. Може би знаеше за тенекията от предната вечер, може би дори бе подслушала, когато днес следобед Джеф се обади от бензиностанцията в Мейкън.

Загадъчната полуусмивка на момичето го дразнеше, така че той се оттегли да седне на едно от неудобните канапета в съседното фоайе, където момче и момиче се опитваха да свирят „Сърце и душа“ на раздрънкания „Стейнуей“ до камината. Момичето се усмихна и му махна. Джеф нямаше представа коя е, може би отдавна забравена приятелка на Джуди, но кимна и отвърна на усмивката й. Осем-девет момчета седяха на различни места из помещението на почетно разстояние един от друг. Двама държаха букети, а един носеше кутия бонбони „Уитман“ с форма на сърце.

Стоическият израз по лицата не успяваше да скрие нервното нетърпение от чакането — тълпа обожатели пред храма на Афродита, неизпитани кандидати за благоволението на нимфите, обитаващи крепостта. Вечер за срещи, 1963.

Джеф си спомняше усещането много добре. Всъщност отбеляза със самоирония, че дори сега ръцете му са потни от напрежение.

Кръшен смях долетя от стълбището и нахлу във фоайето. Младите мъже оправиха вратовръзките, погледнаха часовниците си, пригладиха коси. Две момичета намериха ухажорите си и ги поведоха навън през вратата към тайнствената нощ.

Джуди се появи чак след двадесет минути, а на лицето й ясно се четеше намерението да се държи решително хладно. Но Джеф забеляза единствено невероятната й младост, една пролетна нежност, която нямаше нищо общо с факта, че още не бе навършила двадесет. През осемдесетте момичетата — жените — на нейната възраст не изглеждаха по този начин. Просто не бяха толкова млади, толкова невинни; промяната бе започнала в дните на Дженис Джоплин, за да завърши окончателно в епохата на Мадона.

— Е — каза Джуди, — радвам се, че тази вечер си успял да дойдеш.

Джеф се изправи тромаво и се усмихна извинително.

— Съжалявам за снощи. Аз… не се чувствах много добре, бях в някакво странно настроение. Нямаше да ти е приятно.

— Можеше поне да се обадиш — тросна му се тя. Кръстосаните й ръце очертаваха малките издутини под блузката с Питър Пан. През ръката си бе преметнала бежов кашмирен пуловер, носеше шарена индийска пола и ниски обувки с връзки на глезените. Джеф долови смесения аромат на цветя от косата й и на парфюм „Ланвин“ и усети, че се главозамайва от златните къдрици, които танцуваха под големите й сини очи.

— Знам — каза накрая. — Ще ми се да го бях направил.

Изражението й се смекчи и караницата свърши, преди да е започнала. Джуди не можеше да се сърди дълго, спомни си Джеф.

— Изпусна страшен филм снощи — каза тя без следа от лошо настроение. — Започва как тя влиза в магазин за животни и си купува птици, а пък Род Тайлър се прави, че работи там и…

Продължи да разказва, докато излизаха навън и се качваха в колата. Той се преструваше, че филмът му е непознат, въпреки че съвсем скоро го бе гледал пак в някаква ретроспектива на Хичкок. А и, разбира се, беше го гледал, когато излезе за пръв път. Бе го гледал с Джуди предната вечер преди двадесет и пет години в другата версия на живота си.

— … и после той отива да си запали цигара на бензиностанцията, обаче… всъщност няма да ти кажа какво става после, защото ще ти разваля удоволствието. Ужасно страшен филм. Нямам нищо против да го гледам пак, ако искаш. Или пък да отидем на „Бай, бай, Бърди“. Как предпочиташ?

— Май предпочитам просто да седим и да си приказваме. Да пием по една бира или да хапнем?

— Добре. — Тя се усмихна. — В „Мо и Джо“ ли?

— Става. Беше на… „Понсе де Леон“, нали?

Джуди сбърчи чело.

— Не, там е „Мануел“. Само не ми казвай, че си го забравил — сега завий наляво, ей тук! — Тя се обърна и го изгледа удивено. — Абе ти наистина се държиш особено. Нещо не е наред ли?

— Нищо сериозно. Нали ти казах, че не се чувствам много във форма. — Джеф разпозна входа на бара, в който целият колеж редовно киснеше, и паркира на ъгъла.

Вътре обаче обстановката не бе точно каквато я помнеше. Според него барът бе вляво от входа, а той се оказа вдясно, а и сепаретата му се видяха различни — по-големи ли, по-тъмни ли… Поведе Джуди към дъното на заведението, но внезапно някакъв мъж горе-долу на негова възраст — не, поправи се той, мъж на около четиридесет, тоест по-възрастен — приятелски го потупа по рамото.

— Здрасти, Джеф, как е? Коя е прекрасната ти приятелка?

Джеф го изгледа тъпо. Очила, прошарена брада, широка усмивка. Изглеждаше смътно познат, и толкова.

— Това е Джуди Гордън. Джуди, ъъ, запознай се с…

— Професор Самюълс — изпревари го Джуди. — Съквартирантката ми е при вас по средновековна литература.

— И как се казва?

— Пола Хокинс.

Мъжът се ухили още по-широко и закима.

— Прекрасна студентка. Много интелигентна млада жена. Надявам се, че има добри впечатления от курса?

— О, да, сър. Пола ми е разказвала всичко за вас.

— Тогава може би следващия семестър ще имаме удоволствието да видим и вас в нашите редици?

— Не мога да кажа отсега, професор Самюълс. Все още не съм решила кои курсове ще взема следващата година.

— Наминете през кабинета ми. Ще го обсъдим. Джеф, курсовата ти работа за Чосър е много добра, но съм ти писал пет заради непълни цитати. Следващия път внимавай.

— Да, сър. Ще запомня.

— Добре, добре. Ще се видим в клас. — Той им махна за довиждане и се върна към бирата си.

Когато се добраха до сепарето, Джуди се сви до Джеф и се разкиска.

— Какво ти е толкова смешно?

— Не си ли чувал за него? За Самюълс.

Джеф дори не бе успял да си спомни името му.

— Не, какво за него?

— Ами това, че е стар мръсник. Задиря всички момичета от курса — е, или поне по-хубавичките. Пола каза, че веднъж след часовете си сложил ръката на бедрото й, ей така.

Момичешките й пръсти хванаха крака на Джеф и го стиснаха.

— Представяш ли си? — продължи Джуди заговорнически. — Че той е по-стар от баща ми. „Намини през кабинета ми.“ Как не! Знам го какво иска да обсъжда. Можеш ли да си представиш такава гадост — на неговите години да се държи по този начин!

Ръката й все така стискаше крака му, само на десетина сантиметра от нарастващата му ерекция. Погледна невинните й кръгли очи, сладките червени устни и внезапно си ги представи как се свеждат към него направо тук, в сепарето. Стар мръсник значи, помисли той и се засмя.

— На тебе пък какво ти е смешно? — попита Джуди.

— Нищо.

— Не ми ли вярваш за Самюълс?

— Вярвам ти. Просто… ти, аз, всичко… стана ми смешно, това е. Какво ще пиеш?

— Обичайното.

— Тройно зомби, нали?

Изразът на тревога се изтри от лицето й и двамата се разсмяха.

— Глупчо, искам чаша червено вино, както винаги. Днес нищо ли не можеш да си спомниш?

 

 

Устните й бяха толкова меки, колкото си ги представяше, колкото си ги спомняше. Свежият аромат от косата й, младежката мекота на кожата го възбудиха до степен, неизпитвана от ранните му дни с Линда, преди да се оженят. Прозорците на колата бяха спуснати и Джуди бе облегнала глава на рамката на стъклото, докато Джеф я целуваше. По радиото Анди Уилямс пееше „Дни на вино и рози“, а мирисът на разцъфнал кучешки дрян се смесваше с уханието на нейната мека, чиста кожа. Бяха паркирали на сенчеста уличка на миля и нещо от колежа; Джуди го доведе дотук, след като излязоха от бара.

Вечерта бе протекла по-добре, отколкото Джеф се бе надявал. Остави я да води разговора, да споменава имена, места и събития. Реагираше по спомени или според това какво му подсказваха изражението и тонът й. Само веднъж му се изплъзна анахронизъм. Говореха за техни познати, които планираха да се преместят от общежитието следващата година, и Джеф спомена, че и той може да наеме апартамент в някоя кооперация. Тя въобще не бе чувала думата, но той бързо обясни, че това е новост от Калифорния, за която е чел, и смятал, че скоро ще се появят и в Атланта.

С напредването на вечерта Джеф се отпусна и започна да се забавлява. Бирите му помогнаха, но най-вече фактът, че е близо до Джуди, успокои душата му за пръв път, откак бе започнало всичко. На моменти дори се улавяше, че вече не мисли за бъдещето/ миналото. Беше жив и само това имаше значение. Много жив.

Отметна дългите й руси коси от лицето и отново целуна бузите, носа, устните й. Тя издаде тиха въздишка на удоволствие; пръстите му се плъзнаха от гърдите към горните копчета на блузата й. Но Джуди деликатно отмести ръката му обратно върху гърдите си. Целуваха се още и тогава нейната ръка се озова на бедрото му точно както в бара, но сега се насочваше определено нагоре, докато пръстите й докоснаха твърдия му пенис. Погали краката й, обути в найлонови чорапи, и пъхна ръка под полата, за да почувства меката й кожа.

Джуди се изтръгна от прегръдката, изправи се рязко и прошепна:

— Дай си кърпичката.

— Какво? Аз не…

Тя измъкна бялата носна кърпичка, пъхната автоматично в джоба на якето, докато обличаше старомодните дрехи по-рано тази вечер. Джеф се наклони към нея, опита се да я притисне до себе си, но тя се възпротиви.

— Шшшт — прошепна и му се усмихна мило. — Просто седни и си затвори очите.

Той се намръщи, но я послуша. Внезапно тя му разкопча ципа и измъкна члена му навън с уверен жест. Джеф отвори широко очи от учудване и видя, че тя гледа навън, докато пръстите й се движеха в равномерен ритъм. Той хвана ръката й и я стисна.

— Джуди… не.

Тя го погледна загрижено.

— Тази вечер не искаш ли?

— Не по този начин. — Той внимателно отстрани ръката й и си закопча ципа. — Искам теб, искам да бъда с теб. Но не по този начин. Можем да отидем някъде, да намерим хотел или…

Джуди рязко се отдръпна и го изгледа гневно.

— Какво искаш да кажеш? Аз не съм такава!

— Просто казвам, че искам да сме заедно, да се любим. Искам да ти дам…

— Няма какво да ми даваш! — Лицето й се сбърчи, всеки миг щеше да се разплаче. — Опитвах се да те облекча, както сме правили винаги досега, и изведнъж ти се извърташ и искаш да ме водиш в някакъв си евтин хотел, сякаш съм… проститутка!

— Джуди, за бога, въобще не е така! Не разбираш ли, че просто искам и ти да си щастлива?

Тя извади червило и ядосано извъртя огледалото за обратно виждане.

— Много благодаря, и така съм си съвсем щастлива! Или поне бях, до тази вечер.

— Виж, съжалявам, че изобщо го казах. Става ли? Просто си мислех…

— Задръж си мислите за себе си! И ръцете също! — Тя светна лампичката и си погледна часовника.

— Не исках да те разстройвам. Ще поговорим утре.

— Изобщо не искам да говоря за това. Искам веднага да ме върнеш в общежитието. Тоест, ако успееш да си спомниш как се стига.

 

 

След като я остави, Джеф намери отворен бар на „Лорт Друид Хилс Роуд“, до новия търговски център на площад „Ленъкс“ Не изглеждаше като място, където може да налети на някого от „Емъри“. Беше бар за пиячи, място за по-възрастни, по-улегнали посетители, които търсят час спокойствие от мислите за ипотеките и потискащите си бракове. Джеф се почувства като у дома си, въпреки че рязко се открояваше от останалите клиенти; барманът дори му поиска лична карта, но той успя да намери онази подправената, която носеше навремето в задното джобче на портфейла си за подобни редки случаи. Човекът изсумтя недоверчиво, но му донесе двоен „Джак Даниълс“ и се оттегли да човърка копчето за настройка на черно-белия телевизор над бара.

Джеф отпи дълга глътка и се загледа с отсъстващ поглед в новините. Продължаваха безредиците в Бирмингам, Джими Хофа^[1] бе обвинен в подкупване на съдебни заседатели в Нашвил. Подготвяше се изстрелването на спътника „Телстар II“. Джеф си помисли за убийството на Мартин Лутър Кинг, за мистериозното изчезване на Хофа, за небето, пълно със сателити, замерящи планетата с MTV и повторения на „Маями Вайс“^[2]. О, прекрасен нов свят!

Вечерта с Джуди бе започнала доста приятно, но финалната сцена в колата доста го потисна. Бе забравил вкуса на изкуствения секс. Не, не забравил, а просто никога не си бе давал сметка какво точно представлява, не и когато му се бе случвало за пръв път. Цялата непочтеност на преживяването тогава е била скрита под вълнението на новооткритата емоция, на наивния, но неустоим сексуален глад. Това, което някога му се бе струвало страшно еротично, сега му се разкриваше в цялата си пошлост, незамъглено от дистанцията на времето — бърза ръчна обработка на предната седалка на шевролета на фона на лоша музика.

И какво, по дяволите, щеше да прави сега? Просто да продължи? Да се задоволява да се мачка в колата с някаква си росна блондинка от друга епоха, която никога не е чувала за хапчета? Да се върне в училище и да участва в пролетни балове, сякаш му е за пръв път? Да наизустява отново отдавна забравените статистически таблици, които никога не му бяха свършили никаква работа, за да си вземе изпитите по социология?

А може би изобщо нямаше избор, ако това феноменално, гротескно превключване на времето се окажеше трайно. Може би наистина щеше да му се наложи да го повтори — цялото, отново — година след година, предвидими, мъчителни. Тази уж алтернативна реалност ставаше все по-осезателна с всеки изминал момент и подчиняваше живота му. Сега другото му аз бе неистинско. Трябваше да приеме факта, че е осемнадесетгодишен първокурсник, напълно зависим от родителите си и от способността си да мине отново цяла камара академични курсове, които сега го изпълваха с презрение и абсолютна досада.

По телевизора вървяха новините, спортният коментатор монотонно четеше резултатите от първа бейзболна лига. Джеф си поръча ново питие, но докато барманът допълваше чашата, вниманието му изведнъж се прикова като магнит към думите, долитащи от стария телевизор „Силвания“.

— … пристига на надбягването в Чърчил Даунс непобеден, все пак не бива да забравяме двата млади жребеца от Изток, които могат да застанат на пътя на калифорнийския шампион. Треньорът Уди Стивънс ще изведе Невър Бенд на дербито след убедителна победа в предварителните надбягвания в Степинг Стоун. Стивънс заяви, че не би предрекъл чак сигурна победа, но…

Дербито на Кентъки.^[3] Защо не, по дяволите? Ако наистина бе преживял следващите двадесет и пет години, а не си ги бе въобразил или сънувал, едно поне бе ясно — притежаваше огромно количество информация, която можеше да се окаже безкрайно полезна. Не техническа, разбира се — не би могъл да проектира компютър или нещо подобно, но със сигурност имаше познания — и то познанията на журналист — за събитията и тенденциите, които щяха да влияят върху обществото чак до средата на осемдесетте. Можеше да спечели страшно много пари, като залага на спортни състезания или президентски избори. Ако, разбира се, приемем, че наистина имаше конкретна и вярна представа за това какво ще се случи в следващия четвърт век. Но засега все още не можеше да бъде сигурен в това.

— … темпото. Конят, който би могъл да наложи подобно темпо, е Ноу Робъри от конюшните „Грийнтрий“, притежател на рекорда за най-бързо пробягана миля, 1 минута 34 секунди, на щата Ню Йорк… и който победи в Ууд Мемориал само седмица след като постави…

По дяволите, кой ли спечели дербито тази година? Джеф отчаяно се мъчеше да си спомни. Името Невър Бенд му говореше нещо за разлика от Ноу Робъри, но все пак не му звучеше добре.

— … и на двамата им предстои трудна битка срещу тима на Уили Шумейкър и чудото на Запада, Кенди Спотс. Засега не можем да кажем коя е печелившата комбинация и въпреки че се очертава вълнуваща надпревара за купата между тримата претенденти, надделява мнението, че именно Кенди Спотс ще се окичи с гирлянди в събота.

Това име също не му звучеше както трябва. Кой беше конят? Нодърн Дансър? Кауай Кинг? Тези двата със сигурност бяха печелили дербито, само че коя година?

— Ей, барман!

— От същото ли?

— Не, не за пиене. Имаш ли вестник?

— Вестник?

— Да, днешен, вчерашен, без значение.

— „Джърнъл“ или „Конститюшън“?

— Който и да е. Има ли спортни страници?

— Малко са надраскани. „Брейвс“^[4] се местят в Атланта догодина, та им следя резултатите.

— Може ли да хвърля един поглед?

— Разбира се. — Барманът бръкна в шкафа с мезетата и измъкна прилежно сгънати спортни страници от вестник.

Джеф прескочи бейзбола и мина направо към предварителния обзор на предстоящото и супернадбягване в Луисвил. Очите му пробягаха по имената; първо фаворитите, които коментаторът бе споменал — Кенди Спотс, Невър Бенд, Ноу Робъри; после следваха Роял Тауър, Лемън Туист… не, не… Грей Пет, Девъл Ит Из… въобще не ги беше чувал… Уайлд Кард, Раджа Нур… ъ-ъ… Бонжур, Он Май Онър…

Шатогей.

Шатогей, при единадесет към едно.

 

 

Продаде шевролета за шестстотин долара на търговеца на стари коли на „Брайърклиф Роуд“. Книгите, магнетофона и колекцията от плочи донесоха още двеста и шестдесет долара от магазина за употребявани вещи. В бюрото си бе открил чекова и спестовна книжка от банката до колежа и незабавно изтегли от двете сметки всичко с изключение на двадесет долара. Това правеше още осемстотин и тридесет долара.

Най-трудната част беше обаждането вкъщи. Родителите му, разбира се, се разтревожиха от внезапната молба за „спешен“ заем, а баща му очевидно се ядоса от отказа да даде повече обяснения. Все пак успя да изкрънка двеста, а майка му изпрати четиристотин от собствените си спестявания.

Сега трябваше да заложи. Солидна сума. Обаче как? За момент си помисли да отиде до Луисвил и да заложи направо на пистата, но като се обади в пътническата агенция, му казаха това, което и подозираше — че всички места са продадени за седмици напред.

Възрастта също бе проблем. Може и да изглеждаше достатъчно голям да му сервират алкохол по баровете, но залагането на подобна сума със сигурност щеше да предизвика по-обстойно разследване. Трябваше му някой да заложи вместо него.

 

 

— Букмейкър? За какво ти е притрябвал, хлапе? — Франк Мадок, на 22, сам той „хлапе“, но в случая старши, студент трета година, бе по-възрастен, опитен светски мъж — роля, която очевидно играеше с огромно удоволствие.

— Искам да заложа.

Мадок се усмихна снизходително, запали пурета и махна за втора халба бира.

— На какво?

— На дербито на Кентъки.

— Защо по-добре не вземеш да построиш басейн до общежитието? Сигурен съм, че ще се включат доста хора. Само внимавайте да не вдигате много шум.

Третокурсникът го гледаше насмешливо снизходително. Джеф се усмихна вътрешно на отработения, ако и незаслужен светски вид на младежа.

— Залогът ми е доста голям.

— Нима? И колко?

„Мануел“ бе полупразен в четвъртък следобед, никой не можеше да чуе.

— Две хиляди и триста долара.

Мадок вдигна вежди.

— Явно говорим за доста пари. Знам, че Кенди Спотс е почти сигурен победител, ама…

— Не на Кенди Спотс. На един от другите.

Франк продължаваше да се смее, когато келнерът постави нова бира на разнебитената дъбова маса.

— Мечтай си, мечтай си. Ноу Робъри не заслужава такъв риск, нито пък Невър Бенд. Не и на това състезание.

— Парите са си мои, Франк. Мислех да ти предложа подялба седемдесет на тридесет. Ако съм прав, ще излезеш на чисто, без да рискуваш нито цент.

Мадок наля и на двамата, като накланяше чашите, за да не се образува пяна.

— Знаеш ли, че мога да се накисна? Не искам да направя някоя глупост и да си проваля следването. Хлапе като теб с всичките тези пари… откъде да знам дали няма да отидеш да се разпищиш пред декана Уърд, ако загубиш?

Джеф сви рамене.

— Предполагам, че това просто е твоята част от риска. Обаче аз не съм такъв човек, а и нямам намерение да губя.

— Никой няма.

От джубокса се разнесе оглушителна музика — Джими Соул, „Ако искаш да бъдеш щастлив“. Джеф се опита да го надвика.

— Е, познаваш ли букмейкър, или не?

Мадок му отправи дълъг, любопитен поглед.

— Седемдесет на тридесет казваш?

— Точно така.

Третокурсникът поклати глава и въздъхна примирено.

— Носиш ли парите?

 

 

В неделя следобед барът на „Норт Друид Хилс Роуд“ бе претъпкан. Когато Джеф влезе, по телевизията вървяха рекламите преди началото на състезанието — „Уилкинсън Суорд“ тръбяха за новия си продукт, неръждаеми ножчета за бръснене.

Беше по-нервен, отколкото очакваше. Докато го планираше, всичко изглеждаше идеално, но сега? Ако нещо се обърка? Доколкото можеше да каже, събитията от изтеклата седмица повтаряха точно миналото, което помнеше; и все пак паметта му не бе по-добра, отколкото на всеки друг, а и след двадесет и пет години как можеше да бъде сигурен, че хиляди, милиони дребни случки от 1963 не са се развили по-различно от първия път? Вече бе забелязал няколко дреболии, които му се виждаха леко извън рамките, а и, разбира се, съществуваше драстична разлика при собствените му постъпки. Какво пречеше и изходът от надбягването да е различен?

Ако това се случеше, щеше да е загубил всичко, което притежава. На всичкото отгоре не бе предал нито една от курсовите работи за средата на семестъра, излагайки оставането си в колежа на сериозна опасност. На този етап бе възможно дори да не му позволят да започне отначало. Щеше да се окаже едновременно разорен и изхвърлен от училище.

С Виетнам на хоризонта.

— Хей, Чарли — провикна се някакъв мъж, — налей по още едно двойно на всички, преди да са тръгнали!

Последва хор от наздравици и смях. Един от приятелите на мъжа се обади:

— Не ги ли харчиш малко предварително?

— В кърпа са ми, човече — отвърна щедрият чичо, — направо са ми в кърпа!

Конете на екрана влязоха в боксовете — неспокойни, раздразнени от затвореното пространство, нетърпеливи да се впуснат в бяг, така както бяха научени.

— Сега вече, Джимбо, всичко може да се случи. Ей това им е хубавото на конните надбягвания.

Барманът раздаваше двойните, поръчани от мъжа. Преди Джеф да успее да си вдигне чашата, конете изхвърчаха от боксовете. Невър Бенд полетя като зареден с електричество, Ноу Робъри беше точно до него. На първия завой Кенди Спотс, с хладнокръвния Уили Шумейкър на гърба си, бе само на три дължини след водача.

Шатогей бе шести, на десет дължини. До края оставаше километър и половина.

Джеф отпи, почти се задави от чистото уиски.

Водачите прелетяха покрай знака за километър. Шатогей не бе напреднал и сантиметър.

Може би по-скромно училище, помисли Джеф. Даже и да го изгонеха от „Емъри“, сигурно все щеше да се намери колеж да го приеме. Можеше да работи на половин ден в някоя комерсиална радиостанция. Натрупаният опит не съществуваше на хартия, но щеше да му е от голяма полза на практика.

Тълпата в бара крещеше срещу екрана, като че ли конете и жокеите, отдалечени на шестстотин километра, можеха да чуят. Шатогей бе мръднал малко напред преди последния завой, но надбягването бе предрешено — и се бе оказало надбягване между три коня, точно както гласяха прогнозите.

Шумейкър взе завоя косо откъм оградата, после върна Кенди Спотс в средата на пистата. Шатогей бе четвърти, на три дължини, но както се развиваше състезанието пред него, надали…

На знака за четиристотин метра до финала Ноу Робъри като че изведнъж се умори и сякаш загуби желание за финалната схватка. Той изостана, оставяйки Невър Бенд и Кенди Спотс да се борят на финалната права, но изглежда, че и Шумейкър не получаваше от дорестия калифорнийски жребец финалния спринт, който би искал.

Шатогей размина доскорошния водач и се отправи сигурно и неумолимо към Невър Бенд.

В бара сякаш се извършваше революция. Само Джеф седеше мълчалив и неподвижен и не усещаше почти замръзналата си ръка, стиснала ледената чаша.

Шатогей спечели надбягването с дължина и малко пред Невър Бенд. Кенди Спотс едва задържа третото място. Ноу Робъри се мотаеше някъде отзад, пети или шести, напълно изтощен.

Това беше то. Джеф бе спечелил.

Мъжете в бара разискваха гръмко и гневно току-що приключилото надбягване, като основната част от гнева им бе насочена към тактиката на Уили Шумейкър в последната половин миля. Джеф не чуваше нито дума. Седеше и чакаше цифрите да се появят на таблото.

Залозите за Шатогей се изплащаха 20,8:1. Джеф инстинктивно посегна към часовника си „Касио“ с вграден калкулатор и се изсмя, когато си даде сметка колко време има още, докато бъде изобретено подобно нещо. Така че грабна салфетка от бара и надраска цифрите с писалката си.

Половината от 2 300 по 20,8, минус тридесетте процента на Франк Мадок… Джеф бе спечелил почти седемнадесет хиляди долара.

И което бе по-важно, надбягването бе свършило точно както го помнеше.

Беше на осемнадесет години и знаеше всичко, което щеше да се случи със света през следващите две десетилетия.