Кен Гримуд
Игра на живот (21)

21.

Джеф Уинстън умря в самота. И все пак смъртите му не бяха приключили. Осъзна се в кабинета си в WGYI, където така внезапно бе изгаснал първия от многото му животи. На стената висеше графикът с дежурства на репортерите, от бюрото го гледаха снимки на Линда, дори и преспапието, което се бе пукнало от изтърваната върху него телефонна слушалка, бе на мястото си. Той хвърли поглед към електронния часовник на стената:

 

12:57 18 ОКТ 88

 

Още осем минути живот. Нямаше време да мисли за нищо освен за парещата болка и празнотата след нея.

Ръцете му се разтрепериха, в очите му напираха сълзи.

— Здрасти, Джеф. Относно новата кампания… — Началникът на „Личен състав“ Рон Суини стоеше в рамката на вратата и го гледаше. — Божичко, бял си като чаршаф! Какво ти е?

Джеф отново погледна към часовника:

 

13:02 18 ОКТ 88

 

— Разкарай се оттук, Рон.

— Да ти донеса ли „Алка-Зелцер“, или нещо такова? Да се обадя ли за лекар?

— Върви на майната си с твоя лекар!

— Извинявай, Джеф, просто исках…

Суини повдигна рамене и затвори вратата след себе си.

Тръпките в ръцете се качиха до раменете му и слязоха надолу по гърба. Той затвори очи, захапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта.

Телефонът иззвъня. Джеф вдигна слушалката с трепереща ръка и затвори огромния цикъл, разпрострял се в цели десетилетия.

— Джеф — каза Линда. — Трябва…

Невидимият чук се стовари върху гърдите му и отново го уби.

Джеф се пробуди за пореден път и хвърли панически поглед към светещите червени цифри на стената:

 

13:05 18 ОКТ 88

 

Той замери часовника с преспапието и строши плексигласа. Телефонът иззвъня и продължи да звъни. Джеф изключи звука с крясък, нададен от безсловесното животно някъде дълбоко в него. После умря, свести се със слушалката в ръка, чу думите на Линда и умря отново, и отново, и отново: пробуждане и смърт, издигане и пропадане се сменяха по-бързо, отколкото можеше да ги възприеме и в крайна сметка всичко се сведе до онзи първи миг на смазваща болка в гърдите.

Разкъсаното съзнание на Джеф виеше за покой, но напразно; то търсеше утеха в лудостта или в забравата, навсякъде, където можеше да я открие… И все пак продължи да гледа, да чува, да усеща, да съзнава мъчението, затворен без изход в непроницаемия мрак между живота и смъртта, във вечния, осакатяващ миг на издъхването.

 

 

— Трябва… — достигна до ушите му гласът на Линда — … да поговорим.

Усещаше болка. Необходими му бяха няколко секунди, за да разбере откъде идва. От ръката — беше изтръпнала от стискане на слушалката. Джеф отпусна хватката и болката започна да се отдръпва от изпотената му длан.

— Джеф? Чу ли какво ти казах?

Опита се да говори, но от гърлото му излязоха само някакви нечленоразделни звуци, нещо средно между стон и мучене.

— Казах, че трябва да си поговорим — повтори Линда. — Трябва да седнем заедно и честно да си кажем всичко за нашия брак. Не знам дали все още можем да го спасим, но поне си струва да опитаме, не мислиш ли?

Джеф отвори очи и погледна часовника в библиотеката:

 

13:07 18 ОКТ 88

 

— Възнамеряваш ли да ми отговориш? Даваш ли си въобще сметка колко важен е за нас този въпрос?

Цифрите на електронния часовник мълчаливо се смениха и той вече показваше 13:08.

— Да — успя най-сетне да изтръгне някакви думи от себе си Джеф. — Давам си. Ще поговорим.

Линда изпусна от гърдите си дълга въздишка.

— Може вече да сме закъснели, а може и още да има време.

— Ще видим.

— Мислиш ли, че днес ще успееш да се прибереш по-рано от работа?

— Ще се опитам — отвърна Джеф със стегнато и пресъхнало гърло.

— Значи ще те чакам вкъщи — каза Линда. — Имаме да си кажем толкова много.

Джеф остави слушалката на вилката, без да откъсва поглед от часовника. Цифрите се смениха на 13:09.

Той премести ръка на гърдите си и усети равномерно сърцебиене. Жив. Беше жив и времето отново течеше нормално.

А дали въобще бе спирало? Може би бе претърпял съвсем лек сърдечен удар, накарал го да халюцинира. Не му се стори чак толкова невероятно. Самият той неведнъж бе чувал например за давещи се хора, които видели целия си живот като на кинолента. Дори когато изпита болката в гърдите си, помисли, че ще му се случи нещо подобно. Мозъкът бе способен на какви ли не чудеса, като например продължителни халюцинации, илюзии, съкращаващи или продължаващи времето, особено пък в момент на предсмъртна треска.

„Разбира се, че е така“, помисли си Джеф и избърса потта от челото си. Всичко бе толкова логично, много повече, отколкото да повярва, че е живял така дълго и е изпитал…

Погледът му падна върху телефона. Имаше един-единствен начин да провери опасенията си. Докато набираше номера на „информация“ в община Уинчестър, се почувства леко глупаво.

— За кой град да проверя? — попита операторът.

— За Ню Рошел, ако обичате. Има ли телефонен пост на името на… Робинсън. Стив или Стивън Робинсън.

Последва кратка пауза, няколко прещраквания и после механичен монотонен глас му издиктува на запис номера, който търсеше.

Тогава реши, че може би някъде случайно е чул името и то се е набило в паметта му — от разказан виц или случка, знае ли човек. Какво пречеше да е станало точно така и после същото име да се е преплело в халюцинациите му?

Джеф набра продиктувания му номер. Обади му се детско гласче на момиченце, което несъмнено страдаше от хрема:

— Ааа… вкъщи ли е мама? — попита несигурно Джеф.

— Един момент. Мамо! На телефона!

След миг отсреща се чу неясен и запъхтян женски глас:

— Ало? — каза тя.

Беше му трудно да отгатне. Все пак жената дишаше учестено и…

— Прощавайте… Памела Робинсън ли е? Памела Филипс?

Тишина. Дори и дишането спря.

— Кимбърли — каза жената, — вече можеш да затвориш. Време е да си вземеш хапчето и да изпиеш една лъжица сироп за кашлица.

— Памела — каза Джеф, когато чу, че момичето затвори другия телефон. — Аз съм…

— Знам. Здравей, Джеф.

Той затвори очи, напълни гърдите си с въздух и бавно издиша.

— Значи… все пак всичко се е случило? Всичко? И „Звездно море“, и Монтгомъри Крийк, и Ръсел Хеджес? Разбираш за какво говоря, нали?

— Да. Самата аз доста се съмнявах, че съм го преживяла, преди да чуя гласа ти. Господи, Джеф, започнах да умирам отново и отново, толкова бързо, че…

— Знам. И с мен стана същото. Но преди да говорим за това, искам пак да те питам наистина ли си спомняш преживяното от нас? Всеки един живот?

— Помня ги до един. Първо бях лекар, после художник… ти писа книги и…

— Летяхме.

— И това си спомням. — Той чу въздишката й, пълна със съжаление, умора и още нещо. — Онзи ден в Сентръл парк…

— Мислех си, че живея за последен път, че ти вече няма да се върнеш. Никога. Имах нужда да съм с теб преди смъртта си, дори и само… с част от теб, която не ме познава.

Памела не каза нищо и тишината увисна помежду им, както и изгубените някога години.

— Какво ще правим сега? — попита най-сетне тя.

— Не знам — отвърна Джеф. — Все още не мога да разсъждавам нормално, а ти?

— И аз — призна Памела. — Не знам какво ще е най-добре и за двама ни. — Тя отново замълча и явно се колебаеше. — Знаеш ли… Кимбърли днес не е на училище, защото е болна. Затова и тя вдигна телефона. Освен това обаче днес за пръв път има менструация. Умрях точно в деня, в който тя стана жена. И сега…

— Разбирам.

— Никога не съм виждала децата си пораснали. Нито пък баща им. Кристофър трябва да постъпи в гимназия… Тези години са толкова важни за тях.

— И за двама ни е прекалено рано да правим някакви окончателни планове — каза Джеф. — Ще ни се наложи да осмислим толкова много събития, да свикнем с действителността около нас.

— Все пак аз страшно се радвам… че не съм си въобразила всичко това.

— Памела… — Той затърси думите, които най-точно можеха да изразят чувствата, напиращи в гърдите му. — Само ако знаеше колко…

— Знам. Това е достатъчно.

Джеф постави внимателно слушалката върху вилката и дълго я съзерцава. Възможно е да са преживели прекалено много заедно, да са видели и споделили повече, отколкото побират мерките на този свят. Успехи и загуби, придобивки и откази…

Памела веднъж бе казала, че само са променили нещата, без да ги подобряват. Не беше съвсем така. Понякога действията имаха положителен ефект върху света като цяло, понякога отрицателен, а най-често никакъв. Всеки техен живот бе неповторим, както е неповторим и всеки избор със своите непредвидими последици. И все пак бяха длъжни да вземат решения, да изберат. Той се бе научил да приема възможните загуби с надеждата, че положителните резултати от избора им ще натежат над тях. Знаеше, че единственият сигурен провал, при това най-тъжният, бе никога да не посмееш да рискуваш.

Джеф вдигна поглед и видя собственото си отражение в матовото стъкло на библиотеката: снопчета посивели коси, очертани пухкави торбички под очите, бръчки, врязващи се все по-дълбоко в челото му с всяка измината година.

„И все пак — разсъждаваше той — предстоящите години щяха да бъдат нови, изпълнени с непознати и непредсказуеми събития и усещания, от които досега бе лишаван. Нови филми и пиеси, нови технически открития, нова музика — Господи, как му се искаше да чуе песен, каквато и да е песен, но за пръв път!“

Необяснимият цикъл, в който се бяха въртели двамата с Памела, се оказа клетка, а не освобождение. Бяха се оставили да паднат в капана на сладката измама, че възможностите им са безгранични, също като Лидия Рендъл, която, заслепена от блясъка на младостта, си мислеше, че винаги ще има между какво да избира. „Имаме толкова много време“, беше му казала тя и сега собствените му думи към Памела отново изплуваха в съзнанието му: „Следващия път… следващия път.“

Но сега всичко бе различно. Това не бе „следващият път“ и следващ път въобще нямаше да има. Пред него бе единствено настоящето, което все някога щеше да свърши и за което Джеф не знаеше нищо. Възнамеряваше да го използва докрай и да не се доверява на нищо предварително.

Той стана и излезе от кабинета си. В новинарската зала Джийн Колинс, обедният редактор, седеше на едно бюро обграден от компютри, бълващи последните бюлетини на АП, ЮПИ и „Ройтерс“; насреща му се издигаше телевизионна стена с монитори, настроени на Си Ен Ен и другите три телевизионни мрежи; слушалките на бюрото му даваха връзка с кореспондентите им в Лос Анджелис, Бейрут, Токио…

Джеф усети как през тялото му като електрическа искра пробягва непредвидимият живот, кипящ във всички точки на света. Един забързан репортер със зелен бюлетин мина край него и пусна листа в отделението за спешни съобщения. Нещо важно се бе случило — може би някаква трагедия или пък невероятно откритие, което щеше да ползва човечеството. Но каквото и да бе, Джеф знаеше, че ще го разгледа с не по-малко любопитство от всички останали.

Тази вечер щеше да си поговори с Линда. Макар да не бе сигурен какво точно ще й каже, чувстваше, че дължи на нея, а и на себе си поне един разговор. Вече не бе сигурен в нищо и тази мисъл го изпълни с напрегнато очакване. Можеше отново да опита с Линда или пък някой ден да се събере с Памела, да започне нова работа… Единственото, което имаше значение сега, бе, че пред него лежеше около четвърт век, върху който той имаше пълна власт и щеше да го изживее, както му се харесва. Нищо не можеше да го възпре — нито работа, нито приятели, нито любовни връзки. Всички те представляваха част от живота му, и при това важна част, но в никакъв случай не можеха да определят посоката му. Тя зависеше само и единствено от него.

Джеф знаеше, че от днес нататък разполага с неограничени възможности.