Кен Гримуд
Игра на живот (18)

18.

Джеф излезе от стаята си в „Пиер“ в два и двадесет и взе асансьора за партера. Долу зави вляво и бързо намери облицования с мрамор вход на кафе „Пиер“. Откри закътана масичка близо до барплота, поръча си питие и нервно зачака, като през минута поглеждаше към входа. Толкова много спомени го свързваха с този хотел. През първия си риплей отседна тук с Шарла и двамата гледаха онези драматични Световни серии през 1963, а после неведнъж бе идвал тук заедно с Памела.

Тя се появи в три без пет. Правата й руса коса си бе същата, каквато я помнеше, очите й също. Чувствените устни все така придаваха на лицето й сериозно изражение, но онази горчивина и мъка, които Джеф помнеше от последните години в Мериленд, вече я нямаше. Носеше малки сапфирени обеци, за да подчертае очите си, палто от кожа на сребърни лисици… и светлосива елегантна рокля за бременни. Памела бе бременна поне от пет-шест месеца.

Тя се приближи до масата, взе ръцете на Джеф в своите и ги задържа. Погледът му падна върху златната халка на един от пръстите й.

— Добре дошла — каза той, щом Памела седна срещу него. — Изглеждаш… прекрасно.

— Благодаря — отвърна предпазливо тя и заби поглед в плота на масичката.

Един келнер се завъртя около тях и Памела си поръча чаша бяло вино. И двамата не нарушиха мълчанието, докато не им сервираха. Тя отпи от чашата си и пръстите й се заиграха с бялата салфетка пред нея.

Споменът накара Джеф да се усмихне.

— И тази ли ще направиш на парчета? — попита приятелски той.

Памела вдигна поглед и му се усмихна в отговор.

— Може би.

— Кога… — започна той, но се спря.

— Какво кога? Кога се върнах или кога ще раждам?

— И двете. Започни откъдето искаш.

— Вече два месеца съм тук, Джеф.

— Разбирам.

Сега бе негов ред да извърне поглед. Очите му зашариха по позлатените свещници на стената и сатенените завеси.

Памела протегна ръка и докосна неговата.

— Все не успявах да събера сили да ти се обадя. Не само заради караниците ни последния път, но и… заради това. Преживях ужасен шок.

Той омекна и отново я погледна в очите.

— Извинявай. Сигурно не ти е било леко.

— Пробудих се в магазин за детско облекло в Ню Рошел. Избирах бебешки дрешки. Малкият ми син Кристофър, който е на три години, ме държеше за ръка. Когато почувствах корема си и се осъзнах… просто не можах да издържа. Разревах се още тогава, насред магазина, и естествено изплаших до смърт Кристофър. Той също се разплака и започна да вика „мамо, мамо“…

Гласът на Памела секна и тя избърса потеклите сълзи със салфетката. Джеф взе ръката й в своите и я милва, докато пристъпът премине.

— Сега съм бременна с Кимбърли — продължи най-сетне почти шепнешком Памела. — Дъщеря ми. Ще се роди през март. На осемнадесети март 1976. Денят ще е прекрасен и ще подхожда по-скоро на края на април или началото на май. Името й означава „от кралската морава“ и преди винаги казвах, че е довела пролетта със себе си.

— Памела…

— Не съм си и помисляла, че ще ги видя отново. Не можеш да си представиш… дори и ти не можеш да си представиш какво означава всичко това за мен все още и какво ще е през следващите единадесет, почти дванадесет години. Защото сега обичам децата си повече от когато и да било и този път знам, че ще ги изгубя.

Тя отново заплака и Джеф разбра, че не може да каже или да направи нищо, за да я успокои. Замисли се какво ли щеше да е отново да прегръща дъщеря си Гретхен, да я гледа как играе в градината на някогашната му къща в Дъчес с пълното съзнание, че всяка изминала минута го доближава до деня, в който ще я изгуби завинаги. Невъзможно щастие и безбрежна мъка без дори и най-слабия лъч на надежда. Памела имаше право — непоносимото и постоянно преплитане на тези две чувства бе дори извън тяхната власт.

След няколко минути тя се извини и стана от масата, за да избърше сълзите си насаме. Когато се върна, очите й бяха сухи, а безупречният грим — отново поставен на мястото си. Джеф бе поръчал още една чаша вино за нея и ново питие за себе си.

— А ти? — попита безстрастно Памела. — Ти откога си тук?

Джеф се поколеба и прочисти гърлото си, преди да отговори:

— Бях в Маями. През 1968.

Памела се замисли за миг и после го погледна проницателно.

— С Линда значи — отгатна тя.

— Да.

— А сега?

— Още сме заедно. Не сме женени, но… живеем заедно.

Тя се усмихна многозначително и прокара пръст по ръба на чашата си.

— Щастлив ли си?

— Да — призна Джеф. — И двамата сме щастливи.

— В такъв случай се радвам за теб — каза тя. — Искрено.

— Този път беше съвсем различно — разприказва се Джеф. — Направих си вазектомия, за да не я карам отново да преживява целия ужас около бременността. Може и да си осиновим дете. С това поне имам сили да се справя и веднъж вече съм го правил. Тогава бях женен за Джуди и въобще не приличаше на… Знаеш какво имам предвид. — Той замълча за момент и мислено се прокле, че отново е засегнал темата за децата, но побърза да продължи: — Парите оказаха учудващо благотворно влияние на връзката ни — обясни Джеф. — Не съм си правил труда да инвестирам много-много, но разполагаме с достатъчно, за да не се притесняваме за бъдещето. Купихме хубава къща на брега на океана, пътуваме много. Сега пиша и работата ми доставя голямо удоволствие. По-добре е дори от усамотението в Монтгомъри Крийк.

— Знам — обади се отново Памела. — Четох книгата ти. Доста ме впечатли. Освен това ми помогна да се справя с голяма част от недоразуменията помежду ни миналия път; да прогоня горчилката.

— Прочела си… О, съвсем забравих, че си тук вече два месеца. Благодаря за комплимента, радвам се, че книгата ти е харесала. Тази, върху която работя в момента, е посветена на изгнаничеството. Взех интервюта от Солженицин, Перон… Ще ти изпратя екземпляр веднага щом я завърша.

Памела сведе поглед и подпря брадичката си с ръка.

— Не съм много сигурна, че идеята е добра.

В първия момент Джеф не разбра какво искаше да каже.

— Заради съпруга ти ли? — досети се той.

Тя кимна.

— Не че е някакъв ревнивец, но… О, Божичко, как да ти го кажа? Ако двамата с теб продължим да поддържаме връзка, да се чуваме по телефона, да си пишем, ще се наложи да даваме прекалено много обяснения. Нали разбираш в каква абсурдна ситуация ще изпаднем?

— Обичаш ли го? — попита Джеф и преглътна болезнено.

— Очевидно не толкова, колкото ти обичаш Линда — отвърна Памела със спокоен, но хладен тон. — Стив е почтен човек и ме обича по свой собствен начин. Най-главното обаче си остават децата. Кристофър е само на три години, а Кимбърли дори още не е родена. Не мога да я отделя от баща й, без дори да съм й дала възможност да го опознае. — В очите й внезапно проблеснаха ядни пламъчета, но тя побърза да ги потуши. — Дори и ти да го искаше — добави Памела.

— Памела…

— Не мога да пренебрегна чувствата ти към Линда — обясни тя. — Бяхме разделени един от друг прекалено дълго, за да проявявам собственически претенции, а и знам колко много означава за теб възможността да поставиш всичко на нова основа след провала на брака ти с нея.

— Това въобще не променя чувствата ми към теб.

— Знам — увери го меко тя. — Проблемът няма нищо общо с нас, но съществува и в момента ти си се посветил на него. Също както аз се нуждая от децата си и семейството. Отчаяно се нуждая от тях.

— Все още ли си ядосана за…

— За онова, което се случи предния път с Ръсел Хеджес ли? Не. Освен това не се сърдя на теб. И двамата сме виновни за трагедиите, които предизвикахме, но поне действахме добронамерено. През последните няколко месеца в онази ужасна къща така ми се искаше да се върна при теб, да ти се извиня за обвиненията си… но се заинатих. Все не успявах да се изправя лице в лице с вината си. Трябваше да я стоваря върху някого, за да запазя чистия си образ, но така и не мога да си обясня защо за ролята на този „някой“ избрах теб, а не Хеджес. Извинявай.

— Разбирам те — увери я той. — И тогава те разбирах, макар да ми беше тежко.

Копнежът в погледа на Памела, дълбокото съжаление отразяваха като огледало чувствата на Джеф.

— Сега ще бъде още по-тежко — каза тя и взе ръката му в меките си длани. — И на двама ни ще се наложи да проявим много разбиране.

 

 

Галерията се намираше на улица „Чеймбърс“ в ТриПоКа, т.е. триъгълника под канала — квартал, заместил Сохо като главно свърталище на артистично настроените натури в Манхатън. В средата на осемдесетте години обаче процесът, довел до Изхода от Сохо, се бе разгорял и в ТриПоКа: в страничните улички покрай Хъдсън скъпи ресторантчета и локали никнеха като гъби след дъжд, цените в магазините и галериите хукнаха да настигат порасналите доходи на клиентите си, а свободните пространства се превърнаха в лукс. Скоро младите живописци, скулптори и артисти, на чието присъствие забутаното преди кварталче дължеше метаморфозата си в процъфтяващо предградие, щяха да бъдат прокудени в друго бохемско убежище. Някое мрачно, потискащо и поради това достъпно кътче от иначе претъпкания остров вероятно вече ги очакваше и сънуваше славата.

Джеф забеляза ниско поставената месингова табелка с името на галерия „Хоторн“ и въведе Линда в някогашния пансион, залепен на гърба на склад за промишлени стоки. Влязоха в почти празно фоайе, изцяло боядисано в бяло и елегантно мебелирано с ниско черно канапе и бюро с разчупена форма насреща му. Единственото украшение висеше от тавана и представляваше удивително фина метална плетеница, чиито издължени елементи като че ли представяха в чист вид и доразвиваха идеите на фантастичните железни решетки, типични за вратите и балконите на Ню Орлиънс.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — посрещна ги момиче с тяло на вейка.

— Идваме за откриването — каза Джеф и й подаде поканите.

— Разбира се — отвърна момичето и задраска имената им в списъка пред себе си. — Заповядайте направо, моля.

Джеф и Линда минаха покрай бюрото и влязоха в изложбената зала. Стените и тук бяха стерилно бели. Стълпотворението от образи по тях можеше да изглежда безразборно, ако не бе постигнато умишлено. Едната част на залата бе разделена на малки сепарета, в които посетителите да могат спокойно да се насладят на предразполагащите към размисъл платна. Другата част приличаше по-скоро на хале, приютило по-мащабните творби и придаващо им допълнителен размах с размерите си и свободното пространство.

Огромното шестметрово платно, грабващо вниманието на посетителя още с влизането, представляваше подводен пейзаж, който може да съществува единствено във фантазиите на художника. В далечината бе изобразен самотен планински връх с ясно очертани, симетрични контури и необезпокоявани от водата около тях вечни снегове. В подножието му плуваше стадо делфини. Когато погледна по-внимателно, Джеф установи, че два от делфините са нарисувани с неостаряващи човешки очи.

— Направо е поразително… — възкликна Линда. — Виж, виж и онази там.

Джеф се обърна на посочената страна. Макар и малка, картината бе не по-малко въздействаща от потопената планина. Представляваше изглед от кабината на безмоторен самолет, но пресъздаден така, че да обхваща възможно най-голям ъгъл. В предната част се виждаше лостът за управление, а през илюминаторите можеше да се забележи друг самолет в непосредствена близост до този… Двата летяха крило до крило, но не в небесната синева, а в мрачния безкрай на космоса, в орбитата на тъмнооранжева планета с пръстени.

— Радвам се, че успяхте да пристигнете — каза един глас зад Джеф.

Този път годините я бяха пощадили. Лицето й не бе сбръчкано или изпито както в Мериленд или пък в Ню Йорк, след като бяха открили Стюарт Маккауан. Макар пред него несъмнено да стоеше жена, наближаваща четиридесетте, лицето й определено излъчваше удовлетворение.

— Линда, искам да са запознаеш с Памела Филипс. Памела, това е съпругата ми Линда.

— Толкова се радвам да се запозная с вас — каза Памела и пое протегнатата ръка. — Вие сте даже по-хубава, отколкото ви описа Джеф.

— Благодаря. Не мога да изразя възхищението си от работата ви. Великолепна изложба.

Памела се усмихна щедро.

— Винаги е хубаво да чуеш подобни думи. Трябва обаче да разгледате и по-малките картини. Те не са толкова набиващи се в очи и стряскащи. Има дори и някои смешни, поне така мисля аз.

— Нямам търпение да разгледам цялата изложба — заяви ентусиазирано Линда. — Много любезно от ваша страна да ни поканите.

— Радвам се, че сте успели да дойдете чак от Флорида. Аз лично от години съм почитателка на книгите на съпруга ви, но едва преди месец успях да се запозная с него. Тогава реших, че може би ще ви допаднат някои от работите ми.

Памела се извърна към групичка хора, които седяха недалеч с чаши в ръка и си вземаха от купичките със салата.

— Стив — извика тя. — Ела, моля те. Искам да се запознаеш с гостите ми.

Един мъж с приветливо изражение, сиво сако и очила се отдели от групичката и се приближи към тях.

— Запознайте се със съпруга ми, Стив Робинсън — представи го Памела. — В света на изкуството се представям с моминското си име Филипс, но иначе съм си Робинсън. Стив, това са Джеф Уинстън и съпругата му Линда.

— За мен е удоволствие да се запознаем — усмихна се мъжът и стисна ръката на Джеф. — Истинско удоволствие. Мисля, че „На върбите окачихме арфите си“ е една от най-добрите книги, които някога съм чел. Тя ви спечели „Пулицър“, нали?

— Да — отвърна Джеф. — Фактът, че толкова много хора я харесаха, безспорно ме удовлетворява.

— Страхотна книга — продължи с похвалите Робинсън. — А и последната, за хората, които се завръщат по родните си места, също е чудесна. Двамата с Памела от дълго време сме ви почитатели; даже, струва ми се, някои от размишленията ви са повлияли изкуството й. Миналия месец, когато ми каза, че сте се запознали в самолета за Бостън, направо не можах да повярвам на ушите си. Това се казва съвпадение, а!

— Сигурно много се гордеете с нея — каза Джеф, за да избегне обсъждането на историята, съчинена от него и Памела, за да обяснят познанството си.

Тя му бе писала в началото на лятото. Искаше да го види, поне за кратко, преди тази последна есен. Искаше Джеф да присъства на откриването на изложбата й. Тази година Джеф не бе и стъпвал в Бостън. Ходи само тя, за да осигури алибито и на двама им. Той прекара една седмица в Атланта, където обикаля „Емъри“ и общежитията, замислен за всичко, случило му се след онази първа сутрин подир смъртта.

— Ужасно се гордея с нея — увери го Стив Робинсън и прегърна жена си. — Тя мрази да говоря така за нея и казва, че с думите си я пренебрегвам. Но как да не се хваля, когато просто се пръскам от гордост, като си помисля какво успя да постигне за толкова кратко време, при това с две деца на врата.

— За вълка говорим… — усмихна се Памела. — Ето ги там до скулптурата на феникса. Надявам се да не вършат много щуротии.

Джеф погледна към скулптурата и видя двете деца. Момчето, Кристофър, беше симпатичен четиринадесетгодишен хлапак — дете на ръба на възмъжаването. Кимбърли, на единадесет, вече ужасно приличаше на Памела. На единадесет. Само с две години по-малка от Гретхен по времето…

— Джеф — откъсна го от мислите му Памела, — искам да ти покажа нещо специално. Стив, защо не почерпиш госпожа Уинстън чаша вино и не я поканиш да си вземе от салатата?

Линда последва Робинсън към бюфета и бара, а Памела поведе Джеф към голям цилиндър, поставен в средата на галерията. Той всъщност представляваше отделена от изложбената зала стая. Няколко души чакаха да влязат, тъй като табелка с надпис молеше вътре да няма повече от четири човека едновременно. Памела обърна табелката наопаки, така че сега на нея пишеше „Временно затворено за поправки“. Тя се извини на хората от опашката и обясни, че просто иска да пренастрои апаратурата. Те кимнаха с разбиране и се пръснаха към другите експонати. След няколко минути четирима души излязоха от кабинката и Джеф и Памела заеха местата им и затвориха вратата след себе си.

Експонатът представляваше видеозала, оборудвана с дузина цветни монитори. Те бяха вградени на различни нива в стената на цилиндъра, а в центъра имаше въртящ се кожен стол само на ръка разстояние от мониторите. Картината по екраните не спираше да се сменя и Джеф се въртеше на всички страни, а очите му примигваха, привикваха, фокусираха. Полека-лека той започна да асимилира видяното.

Пред очите му преминаваше миналото. Тяхното минало — неговото и на Памела. Първото, което забеляза, бяха новинарските репортажи: Виетнам, убийството на Кенеди, „Аполо 11“. После улови откъси от различни филми, телевизионни програми, стари видеоклипове… И внезапно видя къщата си в Монтгомъри Крийк, докато друг монитор показваше колежанска снимка на Джуди Гордън от училищния албум, а на трети вървяха кадри, на които тя махаше към камерата заедно със сина си Шон — момчето, което в един друг живот беше решило да изследва делфините заради „Звездно море“.

Погледът на Джеф скачаше трескаво от екран към екран в желанието му да улови всичко, да не пропусне нищо: Шатогей при победата си в дербито на Кентъки през 1963, къщата на родителите му в Орландо, парижкият джаз клуб, където кларнетът на Сидни Бешей бе разкъсал сърцето му, колежанският бар, в който Памела се бе събудила за поредния си риплей, местността, в която някога бе богаташкото му имение… И ето че на един от мониторите се появиха кадри с вилата на Майорка, заснета от далечно разстояние. Камерата постепенно фокусира къщата, в която Памела бе умирала, и изведнъж картината се замъгли и бе заменена от домашно снети кадри, на които Памела бе на четиринадесет години у дома в Уестпорт заедно с майка си и баща си.

— Господи — възкликна Джеф, омагьосан от постоянно сменящите се кадри от различните им животи. — Къде успя да откриеш всичко това?

— С някои беше лесно — отвърна Памела. — До новинарските кадри например има широк достъп. Повечето от другите съм заснела сама в Париж, Калифорния, Атланта… — Тя се усмихна. По лицето й играеха шарени отблясъци. — Наложи се доста да попътувам. Някои от местата познавах само по разказите ти.

В момента на един от екраните се виждаха дълги коридори и отделения, пълни с детски легълца. Джеф предположи, че това е болницата в Чикаго, където Памела бе работила през първия си риплей. Друг монитор пък показваше наетата във Флорида яхта, закотвена близо до същия безлюден остров, край който решиха да започнат да търсят себеподобни. Картините продължаваха да се сменят и да въртят до забрава странния колаж от съществуванията им — както заедно, така и поотделно.

— Невероятно — прошепна Джеф. — Просто не мога да изразя благодарността си, че ми даде възможност да видя всичко това.

— Направих го за теб. За нас. Никой друг не може да го разбере. Само да знаеш какви тълкувания са родили главите на някои от критиците.

Джеф откъсна очи от екраните и я погледна.

— Всичко това… цялата изложба…

Тя кимна и задържа погледа му.

— Да не мислиш, че съм забравила? Или пък че чувствата ми са мъртви?

— Толкова време мина.

— Ужасно много. А само след месец всичко ще започне отново.

— Следващия път. Следващия път ще е само за нас, ако искаш, разбира се.

Тя извърна глава към един от екраните, който показваше кадри от крайбрежното ресторантче в Малибу, където проведоха първия си дълъг разговор и имаха първите си недоразумения. Там Памела му бе разказала за планирания от нея филм, с който възнамеряваше да убеди човечеството в цикличната природа на действителността.

— За мен той може да е последен — промълви Памела. — Този път закъснях почти с осем години, а следващия сигурно ще се появя едва през осемдесетте. Ще ме чакаш ли дотогава. Ще…

Джеф я притегли към себе си и спря недоверчивите думи с устни, пръсти, милувки. Останаха така, прегърнати в притихналия цилиндър, осветени от проблясващите спомени и стоплени от взаимните обещания да прекарат заедно последния си, кратък живот.

 

 

— Какво ти става, оглуша ли? И намали проклетия телевизор. А бе ти откога започна да гледаш фигурно пързаляне?

Беше гласът на Линда, но не такъв, какъвто го познаваше. Не, този глас принадлежеше на далечното минало — напрегнат и саркастичен.

Тя влезе в стаята и намали звука на телевизора. На екрана Дороти Хамил се пързаляше и въртеше грациозно върху кънките и след всеки скок високо вързаната й коса заставаше в първоначалното си положение като добре дресирано куче.

— Казах, че вечерята е готова. Ако искаш да ядеш, ела в кухнята. Може и да съм ти готвачка, но нямам намерение да ти слугувам.

— Да, добре — отвърна Джеф, който се мъчеше да се ориентира и нагоди в новата обстановка. — Всъщност аз май не съм много гладен.

Линда се намръщи презрително.

— Искаш да кажеш, че не ти се яде моята манджа ли? Сигурно предпочиташ омари, а? С пресни аспержи? А шампанско няма ли да поискаш?

Дороти Хамил направи последен пирует и късата червена поличка се завъртя около бедрата й. Когато приключи със съчетанието, тя се усмихна и премигна към обектива. Операторът реши да повтори изражението й на забавен кадър: приветливото лице, бавно разпъващата се усмивка, подобна на изгряващо слънце, и премигването, което зрителите трябваше да възприемат като израз едновременно на скромност и чувственост. В този изкуствено удължен миг момичето изглеждаше същинско олицетворение на свежест и младежка енергия.

— Кажи ми само — продължаваше да нервничи Линда, — само ми кажи какво изискано ястие ще обичаш за утре вместо картофената яхния? Но после ми кажи и откъде да намеря пари да купя продуктите, а?

Замръзналото върху екрана изображение на Дороти Хамил изчезна и на негово място тръгна една от импресиите на Ей Би Си за австрийския град Инсбрук. Значи бе гледал репортаж от зимната олимпиада през 1976. Двамата с Линда трябваше да се намират във Филаделфия. По-точно в Камдън, Ню Джърси, където живееха, докато Джеф работеше в радиостанцията WCAU отвъд реката.

— Е? — не се отказваше Линда. — Имаш ли някакви остроумни предложения какво по-точно можем да си купим за ядене следващата седмица освен пиле и картофи?

— Линда, моля те… нека да не го правим сега.

— Какво да не правим, Джефри?

Линда чудесно знаеше колко мрази да го наричат с пълното му име и когато го правеше, то бе с единственото намерение да го предизвика.

— Нека да не се караме — каза помирително той. — Вече няма за какво да се караме. Всичко… се промени.

— А, така ли? Че кога успя да го промениш? — Тя сложи ръце на кръста и бавно се извърна, за да огледа мизерния апартамент и взетите под наем мебели. — Мен ако питаш, всичко си е все същото. Освен ако след всичките тези години не ми изтърсиш, че най-после са ти дали по-добре платена работа.

— Остави сега работата. Тя не е важна. От днес нататък няма да се притесняваме за пари.

— Това пък що за глупости са. Да не би да си спечелил от тотото?

Джеф въздъхна и изключи телевизора с дистанционното.

— Няма значение — каза той. — Важното е, че повече няма да ни липсват пари. Засега просто ми повярвай.

— Пак почна с големите приказки. Лесно ти е да говориш на едро, нали? Вечно с тях те помня, с прословутата ти „телевизионна журналистика“, как си щял да станеш новинарска звезда, един съвременен Едуард Р. Мъроу. Боже мили, как съм ти вярвала навремето! И какво излезе накрая? Сменяш забутани радиостанции като носни кърпички и ме мъкнеш из цялата страна, за да живеем в дупки като тази. Според мен просто те е страх да успееш, Джефри Л. Уинстън. Страх те е да се хванеш в телевизията и да се набуташ сред истинските професионалисти, защото те втриса само от мисълта, че може и да не си това, за което се мислиш. А аз вече започвам да се убеждавам, че наистина не си.

— Стига, Линда, престани веднага. Така не помагаш нито на себе си, нито на мен, а освен това само си губиш времето.

— Разбира се, че ще спра. Ще спра, и то завинаги.

Тя влетя обратно в кухнята. Джеф я чу как трака чиниите и приготвя вечеря само за себе си, като нарочно тряска вратите на шкафовете и приборите. Беше сменила тактиката и сега прилагаше „мълчалив тормоз“. Скандалите с нея бяха започнали някъде по това време, за да станат все по-дълги и чести с напредването на годините. Караха се почти винаги за пари, защото те се оказаха най-очевидният източник на трудности. Истински важните проблеми обаче бяха много по-дълбоко вкоренени в тях и се задълбочаваха от неспособността им да обсъждат нещата, които ги тревожеха най-силно като например извънматочна бременност. Беше се случило миналата година и така и никога не повдигнаха въпроса какво бе означавало това разочарование за всеки от тях, какво можеха да сторят, за да го преодолеят и да продължат напред заедно.

Джеф надникна в кухнята и видя Линда ядно надвесена над масата да ровичка из чинията си. Тя не си направи труда да вдигне глава. Джеф затвори очи и си я спомни на прага с букета маргаритки или на палубата на „Франс“ в топлите вечери. Но тези спомени бяха от друга жена, от човек, с когото бе споделял и най-съкровените си мисли, като се изключат преражданията, разбира се. Сега, когато помежду им се бяха възцарили продължителните мълчания, нямаше да помогнат и всички пари на света. Не и ако двамата вече не можеха свободно да си говорят за нещата от значение за тях.

Той измъкна палтото си от вградения гардероб в коридора и излезе от апартамента. Линда дори не си направи труда да го попита къде отива, а и той не й каза.

Снегът, който валеше навън, бе мръсен, мокър и приличаше на приказната феерия в Инсбрук, колкото и жената, която Джеф остави в кухнята на Линда, която бе обичал през последните деветнадесет години.

Реши, че този път бързо ще направи пари и ще се погрижи Линда да има достатъчно до края на живота си, макар и да не можеше да се насили да остане при нея. Единственият въпрос бе какво да прави със себе си до пристигането на Памела, когато и да станеше това.