Кен Гримуд
Игра на живот (15)

15.

— Израснах в Синсинати — заразказва Стюарт Маккауан. — Баща ми работеше по строежите, но тъй като беше алкохолик, невинаги си намираше работа. Веднъж, тогава бях на петнадесет, се напил на строежа, изпуснал някакво въже и премазал крака си. По-късно го ампутираха. Така единственият ни доход осигуряваше мама, която шиеше на ишлеме за фирма за производство на полицейски униформи. Покрай нея и аз успявах да заработвам по някой долар бакшиш, като разнасях униформите.

Баща ми постоянно ме подкачаше и подиграваше, че съм кльощав и имам пилешки мускули. Самият той бе голям, як мъжага с предмишници поне два пъти по-големи от тези на Майк. След като загуби крака си, отношенията ни още повече се влошиха. Не можеше да се примири с факта, че колкото и слаб да съм, поне всичко ми е на място. Понякога се налагаше да му помагам, когато не успяваше да мъкне торбите с покупки под една мишница. Направо ненавиждаше тези моменти. Постепенно започна да ме мрази и да пие още повече…

Напуснах дома на родителите си на осемнадесетгодишна възраст през 1954. Тръгнах на запад, към Сиатъл. Не бях много як, но имах жилави ръце и крака. Успях да си намеря работа в „Боинг“ и се научих да се справям с по-малогабаритните елементи. После срещнах едно момиче, оженихме се, родиха ни се две деца и въобще не бе толкова зле.

После дойде тази катастрофа през пролетта на 1963, за която вече ви споменах. Самият аз бях започнал да пия по малко. Е, не чак като баща ми, но по пътя за дома обръщах по няколко бири, а след вечеря не си отказвах чашка-две уиски… И когато се блъснах в дървото, също бях пиян. Прекарах в кома цели осем седмици и щом се свестих, нищо вече не бе същото. Координацията на очите и ръцете ми бе нарушена от удара, така че за работа в „Боинг“ и дума не можеше да става. Струваше ми се, че повтарям живота на баща си стъпка по стъпка. Започнах да пия още повече, да навиквам жена си и децата… Най-после на нея й писна и един ден просто си събра багажа, взе децата и се махна.

Малко след това банката ми взе къщата, защото пресрочих ипотеката. Върнах се обратно на улицата, започнах да скитам из страната и да пия. Така прекарах почти двадесет и пет години. Превърнах се в един от „бездомните“, както ги наричат през осемдесетте, но аз си знаех, че съм просто скитник, обикновен алкохолик. Умрях в една алея в Детройт, без дори да знам на колко точно години съм тогава. По-късно, разбира се, разбрах — на петдесет и две.

И после се пробудих в същото болнично легло, току-що излязъл от кома. Сякаш бях сънувал всичките тези кошмарни години и в интерес на истината доста дълго време наистина мислех, че съм ги сънувал. И без това не помнех голямата част от случилото се през тях. Но все пак помнех достатъчно и скоро се убедих, че с мен става нещо наистина странно.

Маккауан изгледа Джеф с внезапно пламнали очи, които само допреди миг имаха предпазливо изражение.

— Обичате ли бейзбол? — попита той. — Заложихте ли на Световните серии онази година?

Джеф се усмихна разбиращо.

— И още как.

— Колко?

— Много. Преди това бях заложил на Шатогей в дербито на Кентъки и на победителя в Белмонтското надбягване. Добра пачка събрах.

— Колко заложихте? — не мирясваше Стюарт.

— Тогава имах съдружник, който не беше като нас, а просто приятел от училище, та заедно с него успяхме да съберем сто двадесет и пет.

— Хиляди ли?

Джеф кимна и Маккауан подсвирна от учудване.

— Вие рано-рано сте ударили джакпота — забеляза Стюарт. — Аз успях да свъртя само някъде около двеста долара, а дори и заради тях жена ми едва не ме напусна по-рано. Но когато върнах двадесет хиляди не си и помисли да мърда.

После продължих по същия път, но залагах само на големите събития, на очевидните удари — боеве за титлата в свръхтежка категория, на мача за суперкупата, на президентски избори, въобще на неща, изходът от които дори и заклет пияница като мен не би могъл да сбърка. Спрях пиенето, и то завинаги. Оттогава досега не съм опитвал нищо по-силно от бира.

Преместихме се в голяма къща в Алдъруд Манър, община Снохомиш, северно от Сиатъл. Купихме си хубава яхта, която държахме в залива Шилшол и през лятото обикаляхме с нея крайбрежието. Стигали сме дори и до Виктория в Британска Колумбия^[1]. И точно по това време започнах да получавам посланията им.

— Чии… — въпросът на Джеф увисна във въздуха.

Маккауан се наклони към тях и снижи глас:

— На антарейците, на онези, които правят всичко това.

— И как… се свързаха те с вас? — попита несигурно Памела.

— В началото чрез телевизията. Обикновено се появяваха по време на новините. По този начин разбрах, че всичко е постановка.

Безпокойството на Джеф непрекъснато растеше.

— Кое по-точно е постановка?

— Всичко, всеки един репортаж от новините. А на антарейците театърът им харесваше толкова много, че не спираха да го повтарят отново и отново.

— И какво толкова харесваха? — намръщи се Памела.

— Кръвопролитията, престрелките, убийствата, всичко. Виетнам; Ричард Спек, който накълца онези медицински сестри в Чикаго; случаят с Менсън^[2]; Джоунстаун… и терористите. Господи, щях да забравя терористите, от тях наистина им става най-гот: летището „Лод“, всичките атентати на ИРА, камионът-бомба в щабквартирата на морската пехота в Бейрут и тъй нататък. Просто не могат да се наситят.

Джеф и Памела бързешката се спогледаха и си кимнаха.

— Защо? — попита Джеф. — Защо на извънземните толкова много им харесва насилието на нашата планета?

— Защото те самите са слаби и си го признават. Въпреки цялата им мощ, въпреки властта им над пространство и време те са слаби!

Стюарт стовари кокалестото си юмруче върху масата и чинийките и чашките се разтракаха. Майк, мускулестият му пазач, се извърна и вдигна въпросително вежди, но Джеф му направи знак, че всичко е наред, и той отново се надвеси над пъзела си.

— Те са постигнали безсмъртие — продължи възбудено Маккауан, — но са изгубили подтикващите към убийства гени, така че на тяхната планета вече няма войни и убийства. Но животинските им инстинкти все още настояват за своето, поне подсъзнателно. И точно тук идва нашият ред.

Ние сме тяхното развлечение, също като телевизията или киното. Тази част от двадесети век пък е най-интересната, най-богатата на безразборно кръвопролитие, ето защо антарейците продължават да я повтарят отново и отново. Единствените хора обаче, на които този факт е известен, са изпълнителите на сцената, тези, които възпроизвеждат, с една дума — ние. Сигурен съм например, че Менсън е един от нас — чета го в погледа му, а и антарейците са ми го казвали. Лий Харви Осуалд също е от нашите, както и Нелсън Бенет, когато онзи път пръв се добра до Кенеди. Нямате си и представа колко сме много.

Когато заговори отново, Джеф се опита гласът му да прозвучи колкото се може по-спокойно:

— Да, но какво ще кажете тогава за мен, за вас, за Памела — каза той, като се стараеше да събуди някакви останки на разум у събеседника им. — Ние не сме извършвали такива ужасни неща, защо в такъв случай повтаряме или възпроизвеждаме живота си?

— О, за мен не се тревожете, аз съм направил каквото е по силите ми, за да ги умилостивя — заяви гордо Маккауан. — Никой не може да ме обвини по тая част.

Джеф внезапно се почувства зле и му се отщя да зададе следващия въпрос, който се натрапваше от само себе си:

— … Вие и преди използвахте тази дума „умилостивявам“. Какво точно влагате в нея?

— Ами това всъщност е задължението ни — да умилостивяваме. Всички ние, които изживяваме живота си повторно, трябва да се грижим за развлеченията на антарейците, да не ги оставяме да скучаят. Трябва да ги умилостивяваме, да ги забавляваме, за да продължават да ни гледат.

— И вие как го направихте? Как ги умилостивихте?

— Винаги започвам с малкото момиченце в Такома. За нея използвам нож. Там е лесно и никога не ме хващат. После продължавам с няколко проститутки в Портланд или пък във Ванкувър… Гледам да го правя далеч от дома и пътувам много. Понякога дори прескачам отвъд океана, но в крайна сметка предпочитам да е тук, в Щатите: стопаджии в Тексас, безпризорни деца в Лос Анджелис и Сан Франциско… Виж, в Уисконсин друг път няма да опитвам. Сега ме хванаха много бързо. Но след четири-пет години пак ще съм навън. Винаги казват, че съм луд, и ме пращат в някое подобно заведение, но аз много се изучих да мамя доктори и комисии за освобождаване под гаранция. В края на краищата неизменно успявам да им се изплъзна и отново се захващам с умилостивяването.

 

 

Памела отпусна глава на рамката на вратата и избухна в ридания, докато Джеф налучкваше пътя през снежната вихрушка.

— Аз съм виновна! — стенеше тя и сълзите необезпокоявани се търкаляха по бузите й. — Той каза, че „Звездно море“ събудил „чувството му за целеустременост“. След всичко, което възнамерявах да постигна с помощта на този филм, се оказва, че съм успяла единствено да насърча някакъв сериен убиец!

Джеф стискаше здраво волана на взетия под наем плимут и се опитваше да се справи със заледения път.

— Филмът не е единствената причина. Той е започнал да убива много преди да го гледа, още през първия си риплей. Нещо повече, още преди да гледа филма ти, Стюарт вече е бил луд. Не знам дали за това е виновна катастрофата или шокът от повтарящия се живот, или пък и двете са оказали влияние. Не е изключено да са се намесили и десетки други фактори, кой знае. Но моля те, за бога, не се самообвинявай за извършеното от него.

— Та той е убил някакво момиченце! Той продължава да я убива, всеки път я наръгва с нож!

— Знам. Но разбери, че вината за това не е твоя.

— Не ме интересува чия е вината. Трябва да го спрем.

— Как? — попита Джеф и почти долепи лице до стъклото, за да вижда през снежната пелена.

— Например да направим така, че този път да не успее да се измъкне от клиниката. Да се доберем до него, преди да е започнал да убива.

— Ако решат, че е „излекуван“, ще го освободят и хич няма да те питат какво мислиш. Пък и защо лекарите или съдиите ще тръгнат да се съветват с теб? Или предлагаш да им кажем, че и ние повтаряме живота си като Маккауан, само че за разлика от него сме нормални? Сещаш ли се накъде водят подобни приказки?

— Тогава следващия път…

— Ще отидем в полицията на Сиатъл или Такома и ще им кажем, че онзи почтен господин с голямата извънградска къща и със скъпата яхта всеки момент ще тръгне да обикаля страната и да избива де що му попадне пред очите. Няма да стане, Памела, знаеш, че няма да стане.

— Но ние трябва да направим нещо! — изплака тя.

— И какво да е то? Да го убием ли предлагаш? Аз не мога да го направя, а и ти също.

Памела продължи тихо да плаче, стиснала очи пред мъртвешката белота на снежната буря.

— Не можем просто да си седим и да чакаме — прошепна най-сетне тя.

Джеф внимателно се качи на магистралата, водеща обратно към Медисън.

— Страхувам се обаче, че ще трябва да го направим — отвърна той. — Трябва да се примирим с това.

— Как можеш да се примириш с подобно нещо! — сопна му се Памела. — Невинни хора са обречени да умрат от ръката на този маниак и ние го знаем!

— Примирявали сме се още от самото начало. Спомни си само за Менсън, Берковиц, Буоно, Бианки… Този вид с нищо непредизвикана диващина е част от сегашното време и ние сме почти имунизирани срещу нея. Та аз не се сещам за имената дори на половината серийни убийци, които ще тероризират страната през следващите двадесет години. А ти?

Памела седеше неподвижна, със зачервени от сълзите очи, здраво стиснала зъби.

— Не сме се опитвали да предотвратим всички тези убийства, нали? — продължи Джеф. — Дори не ни е хрумвало да го правим освен онзи път, когато пробвах да спра убиеца на Кенеди, но това е нещо съвсем различно. Ние — и тук имам предвид не само теб и мен, а и обществото като цяло — живеем редом със зверствата, рамо до рамо със случайната смърт. Повечето време дори не й обръщаме внимание, освен ако не ни заплашва директно. Още по-лошо, някои хора дори се забавляват със смъртта, тя им осигурява развлечения. В крайна сметка осемдесет процента от новинарските бюлетини в Америка са криминална хроника. Журналистите се занимават главно с това — да осигуряват на публиката си ежедневната й дажба от драматизъм, от страдания и кръв, подминали тях, но достигнали други.

Ние сме антарейците от откачените фантасмагории на Стюарт Маккауан. Той и останалите касапи в човешки образ, бродещи на свобода, наистина играят постановка, но жадната за кръв публика не е в космоса, а ги следи съвсем отблизо. Така че ти и аз не сме в състояние да променим нищо или дори да измием поне част от кръвта по ръцете на нашето общество. Ние просто трябва да продължим да правим онова, което винаги сме правили: да се примирим с факта, да го изтикаме вън от съзнанието си доколкото можем и да обръщаме повече внимание на самите себе си. Трябва да се пригодим към него, също както свикваме с всички останали безнадеждни, неизбежни трагедии.

 

 

Съобщението им продължи да привлича вниманието, но без особен резултат. През 1970 решиха да намалят броя на изданията, които го публикуват, и в средата на десетилетието то излизаше в по-малко от дузина многотиражни вестници и списания.

Апартаментът им на улица „Банк“, в западната част на Гринич Вилидж, все повече заприличваше на библиотекарско хранилище. Джеф и Памела запазваха дори и най-мъглявите намеци, дошли в отговор на съобщението им, както и изрезки от водопада печатни издания, изливащ се всеки ден в пощенската им кутия. Колекционираха всякакви статии, които според тях бяха отражение от делата на техен събрат по съдба някъде по света. Често им бе трудно да си спомнят дали едно или друго произведение на изкуството или пък стока е съществувала и преди. Никога не си бяха давали труда да запаметяват подобни подробности. Неведнъж се свързваха с изобретатели или предприемачи, чиито продукти им се струваха непознати, но така и не попаднаха на вярна следа.

През март 1979 Джеф и Памела прочетоха в „Чикаго Трибюн“ следната статия:

УБИЕЦЪТ ОТ УИСКЪНСИН — НА СВОБОДА. ЛЕКАРСКОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ Е: „НОРМАЛЕН“

Кросфийлд, Уисконсин (АП). Стюарт Маккауан, убил през 1966 г. четири ученички в общежитие в Медисън, но освободен от наказателна отговорност поради продължително разстройство на съзнанието, вчера бе изписан от частната психиатрична клиника, в която прекара последните дванадесет години. Доктор Джоуел Пфайфър, директор на здравното заведение, заяви, че Маккауан е „напълно излекуван от налудните си идеи и в момента не представлява опасност за обществото“.

Маккауан бе обвинен в убийство по особено мъчителен за жертвата начин на четирите момичета, след като един свидетел разпозна колата му. Тя се оказа същата, напуснала паркинга на общежитието „Капа Гама“ в ранните часове на шести февруари 1966 — деня, в който са открити труповете. Полицията на Уисконсин залови Маккауан още същия ден близо до град Чипюуа Фалс. В багажника на колата му бяха открити окървавена брадвичка, трион и други инструменти за мъчение.

Маккауан спокойно си признал, че е убил четирите момичета, и заявил, че просто изпълнявал заповедите на извънземни същества. По-нататък разказал, че се е прераждал няколко пъти и е убивал във всяко от „предишните си съществувания“.

Името му се споменаваше и във връзка с подобни убийства на няколко души едновременно, извършени в Минесота й Айдахо, съответно през 1964 и 1965, но така и не бяха открити достатъчно доказателства в подкрепа на хипотезата. На 11 май 1966 Маккауан е обявен за невменяем, освободен е от наказателна отговорност и е настанен в отделението за криминално проявени на уисконсинската държавна болница. През март 1967 е преместен в клиниката в Кросфийлд за негова сметка.

Памела стегна здраво гуменото маркуче около ръката на Джеф, показа му коя вена да търси, как да вкара подкожната инжекция със скосената част на иглата нагоре и да държи спринцовката успоредно на вената.

— Ами ако се пристрастим? — попита той. — Знам, че когато се върнем, в телата ни няма да има нищо, но важи ли това и за психиката ни?

Тя поклати глава. В момента наблюдаваше как безвредният физиологичен разтвор бавно прониква в пулсиращата вена на Джеф.

— Един-два пъти няма да ни навредят — каза тя. — Изчакай до осемнадесети сутринта и тогава си инжектирай толкова, колкото да те упои. После удвои дозата, както ти показах, и си я бий малко преди един часа. В момента, в който сърцето ти откаже, би трябвало да си в безсъзнание.

Джеф изпразни съдържанието на спринцовката във вената си и изчака секунда-две, преди да изтегли иглата. После я разви, изхвърли я и изтърка ръката си с памуче натопено в спирт. На масичката за кафе пред него лежаха два комплекта с по няколко стерилни игли и спринцовки, всеки с гумена тръбичка, шишенце спирт, памук и четири стъклени тубички с първокачествен хероин. Оказа се, че не е толкова трудно да се снабдят с наркотика и с необходимите принадлежности за използването му. Брокерът на Джеф ги бе насочил към пласьор на наркотици, на когото можело да се разчита, и човекът действително се оказа напълно подготвен да посрещне все по-нарастващия наркотичен глад на заможните американци.

Джеф се вторачи в скъпите инструменти, водещи към смъртта, а после вдигна очи към Памела. Челото й бе нашарено с гъста мрежа от бръчици. Последните му спомени от нея на тази възраст я рисуваха с почти незабележими бръчици около очите и устата; що се отнася до челото, то бе гладко като на ученичка. Разликата между щастливо изживяния живот и този, в който притеснението ги следваше неотлъчно, се бе отпечатала върху лицето й.

— Този път май не се справихме много добре, а? — каза замислено той.

Памела направи опит да се усмихне, но не успя и се отказа.

— Да, май си прав.

— Следващия път… — започна Джеф, но гласът му секна.

Памела протегна ръка и стисна окуражително неговата.

— Следващия път ще обърнем повече внимание на собствените си потребности — довърши изречението му тя.

Дкеф кимна.

— Сега май му изгубихме мярката и времето просто изтече през пръстите ни.

— Аз прекалено много се увлякох в издирването на други като нас. Много мило от твоя страна, че ми помагаше, но…

— Аз също исках да успеем, и то не по-малко от теб — прекъсна я Джеф с пръст на устните й. — Бяхме длъжни да го направим и никой не е виновен, че нещата взеха такъв обрат.

— Сигурно си прав… но като погледна назад към изминалите години, те ми изглеждат толкова безплодни, все едно сме ги прекарали в летаргия. Дори от Ню Йорк не сме излизали кой знае колко, от страх да не изпуснем някого.

Джеф я притегли към себе си и я прегърна.

— Следващия път отново ще хванем здраво кормилото — обеща той. — Ние ще правим настоящето и то ще работи за нас.

Останаха така, прегърнати, като леко поклащаха тела, без да изричат най-съкровените мисли, които се въртяха в главите им: че и двамата нямаха представа след колко време Памела ще се пробуди от очакващата ги скоро смърт… и дали въобще ще успеят отново да са заедно.

 

 

Предизвиканият от хероина сън бе брутално прекъснат. Джеф бе заобграден от всички страни от препускащи бели пламъци, сякаш се бе озовал в средата на Ниагарския водопад, по чиито отвесни стени обаче вместо вода падаше млечнобял огън. В същото време ушите му бучаха от писъка на тромпетите и нестройната свирня на мексиканския оркестър, който влагаше всички сили в изпълнението на „Фелис Навидад“.

Този път Джеф не помнеше да е умирал, нямаше спомен от агонията, спохождала го всеки път, когато сърцето му спираше. Наркотикът бе изпълнил задачата си да осигури безболезнена смърт, но явно не можеше да го предпази от стряскащото въздействие на внезапното пробуждане и непознатата обстановка. В новото му младо тяло липсваха каквито и да е остатъчни ефекти от хероина, така че Джеф бе принуден отново да е във върхова форма, без да преминава през подготвителното състояние на отпадналост.

Обкръжаващите го огньове и гръмката музика притъпиха сетивата му и му пречеха да се съвземе от объркването. Огненият водопад се оказа единственият източник на светлина наоколо, но на фона на отблясъците му Джеф постепенно започна да различава силуетите на други хора, които седяха, стояха прави или танцуваха. Самият той бе седнал до ниска масичка, а треперещата му ръка стискаше чаша с питие. Джеф го опита и установи, че е коктейл „Маргарита“.

— По дяволите! — изкрещя някой в ухото му и ругатнята надви воя на музиката. — Какво ще кажеш за гледката, а? Чудя се как ли изглежда отвън?

Джеф остави чашата си на масата и се обърна по посока на гласа. На фона на белите отблясъци от спускащите се пламъци изпъкнаха острите черти на Мартин Бейли — съквартиранта му от „Емъри“ Той отново се огледа наоколо. Очите му постепенно започваха да свикват със странното осветление в помещението. Намираше се в бар или кабаре пълно с развеселени мъже и жени. Музикантите от мексиканския оркестър до дансинга се бяха маскирали като за карнавал, а от тавана висяха пинята^[3], оформени като магарета и бикове.

Мексико Сити. Коледната му ваканция през 1964. Бяха решили да дойдат тук с Мартин като на шега, но речено-сторено. Помнеше пустите пътища и мотаещия се без надзор добитък по магистралата; планинските проходи, изпъстрени с остри завои и цистерни на „Пемекс“, с които шевролетът се разминаваше на косъм; публичният дом в Зона Роса; безкрайното изкачване по каменните стъпала на Пирамидата на слънцето.

Падащите пламъци зад прозорците на бара се оказаха фойерверки — цели реки от течни пиротехнически ефекти, изливащи се от покрива на хотела, чийто последен етаж заемаше заведението. Мартин имаше право — отвън сигурно изглеждаше страхотно. Хотелът вероятно приличаше на приказна факла, издигаща се тридесет-четиридесет етажа над земята и сипеща огън и светлина в нощното небе.

Но дали днес бе Коледа или пък Нова година? Подобни спектакли бяха типични за Мексико именно по това време на годината. По-важното бе, че знае датата — края на 1964 и началото на 1965. Този път бе изгубил четиринадесет месеца, почти колкото Памела в предния риплей. Един господ знаеше какво можеше да означава това за нея и за тях.

Мартин се ухили и го потупа приятелски по гърба. Да, през тази ваканция си бяха поживели както трябва. Всичко течеше като по мед и масло и тогава си мислеха, че пред тях се простира път, обсипан с цветя и слава. Щом ни е добре днес, ще ни е добре винаги, гласеше философията им в онези години. Е, Джеф поне бе успял да предотвратява самоубийството на приятеля си във всеки свой риплей, без значение какво се случваше с него. Макар да не можеше да попречи на Мартин да се ожени нещастно и да не притежаваше финансова империя, в която да го настани на работа, той се грижеше отрано да предотврати банкрута му, като го съветваше как и кога да инвестира.

Това го подсети, че и самият той трябва да реши откъде ще си набави средства. Старото му спасение — Световните серии от 1963 — бяха вече в историята, а на хоризонта не се виждаше друг залог, който в скоро време можеше да се мери с тях. Сезонът на професионалната футболна лига също бе приключил, а началото на мачовете за суперкупата щеше да е след две години. Ако тази вечер бе Нова година, можеше да успее или да не успее да заложи от Мексико Сити на Илинойс срещу Вашингтон в утрешния им мач. Вероятно за известно време щеше да се наложи да се задоволи с подаянията от НБА, но със сигурност нямаше да получи никакъв сериозен залог срещу Бостън Селтикс, които тази година за осми пореден път щяха да спечелят титлата.

Фойерверките отвън постепенно престанаха и мъждивото осветление в бара се включи. Оркестърът подхвана „Чиелито Линдо“. Мартин се заглеждаше по една стройна блондинка през две маси от тях и повдигна въпросително вежди към него, за да го попита дали ще опита късмета си с червенокосата й приятелка. Джеф си спомни, че момичетата са туристки от Холандия, които нямаше да се поддадат на свалките им, но поне щяха да прекарат — бяха прекарали — весело, с алкохол и танци. Става — повдигна рамене той, — защо не?

А що се отнася до парите, те не бяха чак толкова голям проблем. Поне засега му трябваха толкова, колкото да изкара… докато Памела се пробуди отново. Оттук нататък му оставаше само едно — да чака.

 

 

Пам беше друсана; направо се отряза. Този път Питър и Елън бяха изнамерили страхотна трева, истински трепач. Не беше пушила такава, откакто онзи тип в „Илектрик Съркъс“ я черпи преди месец. А неговата може би не бе толкова добра всъщност, защото тогава имаше още жестока музика, някакви гълтачи на огън по дансинга, танци и какво ли не. „Не че сега музиката не я бива“ — рече си тя, заслушана в раздвижените импровизации на Клептън преди началото на „Изгрева на твоята любов“. Ех, само ако можеше малкият касетофон да свири по-силничко.

Тя подви босите си крака, облегна се на плаката на Питър Макс, който красеше стената над леглото й, и се загледа в обложката на албума „Дизраели Гиърс“. Окото беше страхотно изпипано, особено пък с цветята, които израстваха наместо клепки, а и имената на песните едва се четяха от бялото на ириса… О, Боже, имаше още едно око. Колкото повече гледаш обложката, толкова повече ти се струва, че на нея има много очи, безброй очи и нищо повече. Дори и цветята сякаш имаха очи, такива едни дръпнати като котешки, или като на китаец…

— Хей, я скивай! — извика Питър.

Пам вдигна глава. Питър и Елън гледаха Лорънс Уелк без звук. Тя погледа малко черно-белия екран, на който една двойка танцуваше полка или нещо такова, и забеляза, че танцьорите местят крака точно в ритъм с музиката от касетофона. После кадрите се смениха и Пам се разсмя с глас. Уелк размахваше диригентската си палка, сякаш оркестърът му изпълняваше „Да танцуваме цяла нощ“ на „Крийм“.

— Хайде де, хайде да се разкараме оттук — измънка Елън, на която телевизията бе омръзнала. — Тази вечер всички ще са там.

Вече цял час се опитваше да ги навие да се вдигнат и да се занесат до „Адолфс“. И имаше право, тази вечер в колежанския бар не биваше да се пропуска, защото не липсваха поводи за празнуване. През седмицата Юджийн Маккарти едва не бе победил Джонсън на първичните избори в Ню Хемпшир, а днес Боби Кенеди официално обяви, че е променил решението си и ще се кандидатира за президент от името на Демократическата партия.

Пам обу ботушите си, грабна един дебел вълнен шал и свали старото си моряшко палто от закачалката на вратата. Елън внимателно слагаше крак пред крак, докато слизаха по извитото стълбище към фоайето. Твърдеше, че се намират в имението Тара от „Отнесени от вихъра“. Докато излязат навън, и Питър вече се бе включил в преструвката. Той се втурна като полудял из двора и започна да рецитира истински и току-що съчинени реплики от филма, като пунтираше южняшки акцент.

Но студената мартенска нощ не предразполагаше към продължителни развлечения на открито, така че скоро тримата крачеха усърдно през снега към примамливо топлата дървена сграда в края на студентското градче точно срещу пощата на Анъндейл.

„Адолфс“ бе претъпкано с обичайната за събота вечер тумба. Всички, които не бяха отишли в Ню Йорк, рано или късно стигаха дотук. Това бе единственият бар в околността, до който можеше да се дойде пеша от колежа и единственият от тази страна на Хъдсън, в който раздърпаните и нестандартни възпитаници на „Бард“ се чувстваха като у дома си. В по принцип консервативния район на север от Пукипси се надигаше сериозно недоволство срещу колежаните. Жителите му, без значение млади или стари, се възмущаваха от разпуснатата либералност в облеклото и поведението на учениците и охотно разказваха легенди — някои от които по-верни, отколкото самите разказвачи допускаха — за безразборното тъпчене с наркотици и сексуалната разпуснатост, царяща в студентското градче.

Понякога момчетата от града се напиваха и идваха в „Адолфс“, за да забършат някоя „хипарлива мацка“. Пам с облекчение забеляза, че тази вечер не се виждаха техни представители. Е, ако, разбира се, не се броеше онзи странник, който вече цяла година се мотаеше наоколо, но той беше безвреден. Падаше си нещо единак и се държеше много кротко — не бе създавал проблеми на никого. Понякога й се струваше, че я наблюдава. Не точно че ходи подире й или нещо подобно, а просто нарочно изниква два-три пъти седмично там, където се предполагаше, че тя ще се появи: в библиотеката, в галерията, в корпуса по изкуствата, тук… Но никога не я бе безпокоил, дори не се бе опитвал да я заговори. Понякога й се усмихваше и кимаше, така че и Пам си позволяваше лека усмивка, просто за да му покаже, че знае кой е. Да, този беше безвреден; а ако си пуснеше дълга коса, можеше дори да стане и симпатичен.

„Слай енд дъ Фамили Стоун“ пееха по джубокса „Танцувай с музиката“ и почти цялото заведение следваше напътствията им. Пам, Елън и Питър си проправяха път през плетеницата от тела и търсеха къде да седнат.

Пам все още бе друсана. По пътя бяха изпушили нова цигара и още с влизането вътрешността на „Адолфс“ й заприлича на ярка картина или на серия от картини. Ето там една пъстра жилетка с воланче, сноп разрошена черна коса, лица, тела, музика, шум… Искаше й се да опита да изрази всичко това на платното; звуците на приятната, свойска атмосфера тук, да ги предаде с багри, да материализира онова, което толкова често изпълваше главата й след марихуаната. Очите й шареха из бара и събираха впечатления от хора, парчета от сцени, докато не фокусираха онзи странен тип, който постоянно попадаше в рамката на събитията около нея.

— Ей — каза тя и сръга Елън, — знаеш ли кого ми се иска да нарисувам?

— Кого?

— Онзи ей там.

Елън потърси с поглед посоката, която Пам дискретно й бе показала.

— Кой по-точно? Да не би да говориш за оня спретнатичкия? Градското момченце ли ми сочиш?

— Да, него. Има нещо в очите му, те са… как да ти кажа, изглеждат ми древни или нещо такова. Сякаш е много по-стар, отколкото личи по външността му и е видял какво ли не…

— Да бе — отвърна подигравателно Елън. — Сигурно е бивш морски пехотинец и е виждал купища мъртви бебета и жени, които собственоръчно е застрелял във Виетнам.

— Пак ли си говорите за офанзивата Тет^[4]? — намеси се Питър.

— Не, Пам си е паднала по някакъв сухар.

— Я, че тя била перверзна — изхили се Питър.

Пам се изчерви и се ядоса.

— Въобще не съм казвала такова нещо. Казах само, че има интересни очи и ми се иска да ги нарисувам.

Джубоксът завъртя „Докът на залива“ и повечето от танцуващите се насочиха обратно към масите си. Пам се зачуди кой ли е пуснал навяващата нерадостни мисли песен на Отис Рединг^[5], оказала се по ирония на съдбата автоепитафия на певеца, загинал, преди записът да излезе на пазара. Може би момчето със странните очи? Приличаше на човек, който харесва такава музика.

— Губиш си врееемето… — припяваше Питър с джубокса и се усмихваше лукаво. Той свали часовника си и с театрален жест го пусна в полупразната си халба с бира. — Готово, удавихме времето! — заяви Питър, вдигна чаша и се чукна с желаещите да пият.

— Чувам, че Боби бил доста напред с материала — изкоментира Елън ни в клин, ни в ръкав. — Купувал си тревата от същия пласьор, който снабдявал и „Стоунс“ по време на турнетата им тук.

Това бе една от любимите теми на Питър.

— Разправят, че „Рейнолдс“ тайно… как се казваше, регистрирал ли? Най-добрите марки.

— Патентовал.

— Да бе, точно така, патентовал. „Акапулко Голд“, „Панама Ред“… и въобще всички сполучливи имена, измислени от хората. За всеки случай.

Пам нададе ухо на обичайните слухове и закима с интерес.

— Чудя се какво ли ще нарисуват върху кутиите и как ще изглеждат рекламите?

— Трева, какво да нарисуват — усмихна се Елън.

— А Джими Хендрикс ще им прави рекламите — допълни Питър.

И тримата се разхилиха и изпаднаха в онзи безкраен кикот, който марихуаната често предизвикваше и който Пам така обичаше. Тя се смееше толкова неудържимо, че от очите й потекоха сълзи, започна да й се вие свят, не й стигаше въздух и…

„Къде, по дяволите, съм този път“, зачуди се Памела и защо така предателски й се виеше свят? Тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си, и огледа обстановката. Божичко, беше в „Адолфс“.

— Пам? — побутна я Елън, която забеляза, че приятелката й внезапно бе престанала да се смее. — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Памела и бавно и дълбоко си пое въздух.

— Няма да припадаш, нали?

— Не.

Тя затвори очи и се опита да се концентрира, но разсъдъкът й не мирясваше и за миг. Музиката беше ужасно силна, а и целият бар, дори и дрехите й воняха на… Беше друсана, това е. Обикновено, когато идваха в „Адолфс“, се друсаха предварително.

— Искаш ли още бира? — загрижи се за нея и Питър. — Изглеждаш доста особено. Сигурна ли си, че си в ред?

— Абсолютно.

С Питър и Елън се беше сприятелила едва след зимния семестър на първи курс. После Питър завърши, а Елън заряза колежа и се премести при него в Лондон. Тогава Памела бе във втори курс. Значи сега трябваше да е 1968 или 1969 година.

От джубокса се разнесе ново парче — Линда Ронстад изпълняваше „Друг ритъм“. Не, каза си Памела, не е само Линда Ронстад, а „Стоун Понис“. „Дръж се естествено — помисли си тя, — адаптирай се постепенно и не позволявай на марихуаната в мозъка ти да направи проблемите още по-големи, отколкото вече са. Не вземай решения и дори не говори много-много. Изчакай, докато ефектът премине, изчакай, докато…“

Ето го, Боже мили, седеше само на пет метра от нея и я гледаше. Памела зяпна от учудване при невероятната гледка на Джеф Уинстън, който си седеше тихичко сред купа от младежи, с които киснеше, докато бе в колежа. Тя видя, че Джеф е забелязал промяната с нея и устните му бавно се разтягат в топла, насърчителна усмивка.

— Хей, Пам? — обади се отново Елън. — Защо плачеш? Слушай, нека се върнем обратно в общежитието, а, какво ще кажеш?

Памела обаче поклати глава и потупа успокоително ръката на приятелката си. После се изправи и тръгна през дансинга, през годините към очакващите я обятия на Джеф Уинстън.

 

 

— Татуираната дама — усмихна се Джеф и целуна червената роза, татуирана на бедрото й. — Преди като че ли я нямаше.

— Не е татуировка, а лепенка. Ще се измие.

— А дали не се изличават с език? — попита той с дяволити пламъчета в очите.

— Никой не ти пречи да пробваш — усмихна се Памела.

— Запазвам си правото за по-късно — каза той и се подпря на възглавниците. — Мисля, че ми харесваш като дете на цветята.

— Ще ме харесваш ами — отвърна тя и го смушка в ребрата. — Налей още шампанско.

Джеф се протегна за бутилката „Мъм“ на масичката до леглото и допълни чашите им.

— Как разбра кога ще се пробудя? — полюбопитства Памела.

— Никак. Въртя се около теб от месеци. В началото на учебната година наех една къща в Райнбек и оттогава те чакам. Беше доста неприятно и вече започнах да се отчайвам. От друга страна, времето, прекарано тук, опресни по-отдавнашните ми спомени. Когато бях с Даян… и с дъщеря ми Гретхен, живеех в едно от старите имения нагоре по реката. Винаги съм смятал, че никога повече няма да събера сили да се върна по тези места, но ти ме накара да го направя и сега се радвам, че успях. Освен това ми беше приятно да те гледам такава, каквато си била в първия си, истински живот.

— Била съм хипи — направи кисела гримаса тя. — С кожени дрехи и тежък грим. Дано никога не си ме чул как говоря с приятелите си, надали съм използвала много прилични думички.

Джеф целуна върха на носа й.

— Беше сладка. Сладка си — поправи се той и отметна дългите прави коси от лицето й. — Не мога обаче да спра да си мисля, че след петнадесет години всичките ти бунтарски настроени съученици ще обличат скъпи костюми и ще се качват на БМВ-тата си, за да отидат в офиса.

— Не всички — поправи го Памела. — От „Бард“ са излезли доста писатели, актьори и музиканти… освен това — добави тя — ние със съпруга ми не карахме БМВ. Имахме „Ауди“ и „Мазда“.

— Взех си бележка.

Джеф се усмихна и отпи от шампанското си. Лежаха доволно отпуснати един до друг, но той все пак усещаше някакво напрежение у Памела въпреки радостното й изражение.

— Седемнадесет месеца — каза той.

— Какво?

— Този път изгубих седемнадесет месеца. Това се питаше, нали?

— Да, искаше ми се да те питам. Не можех да прогоня въпроса от главата си. Моето закъснение е… Казваш, че сега е март? Шестдесет и осма?

Джеф кимна.

— Три години и половина.

— Като броим от миналия риплей. От първите няколко са изминали пет. Господи. Следващия път може…

Той сложи пръст на устните й.

— Обещахме си да се съсредоточим върху този, нали си спомняш?

— Разбира се — отвърна Памела и се сгуши по-близо до него под завивките.

— Аз също доста размишлявах по въпроса — каза Джеф. — Имах достатъчно свободно време, така че изготвих нещо като план за действие.

Тя вдигна глава и го изгледа любопитно.

— За какъв план говориш?

— Първо поразмишлявах над възможността да привлечем вниманието на учените към нас, например на Националната научна фондация или пък на някои частни организации… Не съм решил към кой клон от науката ще е най-подходящо да се обърнем. Може би ще е добре да говорим с физическите факултети на „Принстън“ или пък на Масачузетския политехнически университет, на хора, които се занимават с изследвания на времето.

— Не си прави илюзии, че някой ще ни повярва.

— Точно така. Винаги сме се препъвали точно тук. И все пак тайнствеността с нищо не ни помага.

— Нямаме друг избор. В противен случай сигурно ще ни помислят за луди. Виж какво се случи със Стюарт Маккауан…

— Маккауан е луд и убиец. Но нима е престъпление да се правят предсказания? Никой няма да ни затвори за такова нещо. А щом веднъж предсказаните от нас събития станат, ще сме доказали познанията си за бъдещето. Ще са принудени да ни изслушат. Ще разберат, че говорим истината и се случва нещо, което макар и необяснимо е истинско.

— И как си представяш началото? — възрази Памела. — В Масачузетския политехнически например никой няма да си направи труда дори да хвърли поглед върху списъка ни с предсказания. Стига само да им кажем какво сме намислили и автоматично ще ни причислят към маниаците на тема НЛО.

— Точно там ще бъде силата ни. Ние няма да ходим при тях, а ще ги накараме те да ни дойдат на крака.

— Но защо… Нищо не разбирам — поклати объркано глава Памела.

— Пускаме акциите си на борсата — обясни Джеф.