Кен Гримуд
Игра на живот (14)

14.

Памела оправи пискюла на шапката си и погледът й се плъзна из препълнената аудитория, за да открие Джеф, седнал до родителите й. Майка й се усмихваше горда и щастлива. Памела улови погледа на Джеф и му смигна, но в отговор получи само крива усмивка. И двамата напълно съзнаваха комичността на ситуацията. Памела, лекувала стотици деца, изпитала славата на художник и нашумял филмов сценарист и продуцент, най-сетне получаваше гимназиалната си диплома. За трети път.

Памела бе положила доста усилия, за да стигне до този момент, и се радваше, че Джеф я разбира и съзнава колко тягостни й се сториха последните три години. Самият той вече веднъж бе повтарял колежа по време на второто си съществуване, но минаването през гимназията цели три пъти можеше да съперничи на някои от кръговете на ада.

И въпреки това притежанието бе дало плодове точно според очакванията им. Родителите на Памела поомекнаха след шестнадесетия рожден ден. В края на краищата тя бе отличничка в училище и, тъй като момчетата на нейната възраст явно не я интересуваха, й разрешиха да излиза с Джеф два пъти седмично. Той нае апартамент в Бриджпорт, в който да прекарват времето си заедно, и педантично я връщаше малко преди полунощ в петък и събота. Що се отнася до майката и бащата на Памела, то в тези години дъщеря им изгледа доста филми. В случай че се появеше и най-малко съмнение относно начина на прекарване на отреденото им време, тя и Джеф с лекота можеха да разкажат сюжетите на „Морган!“, „Момичето на Джордж“ или пък „Подходящ за всеки сезон“, тъй като ги бяха гледали поне по два пъти в предишните си съществувания.

Когато натискът от страна на родителското тяло започна да спада, споразуменията дори започнаха да ги забавляват. В постоянното преминаване на границите, които би трябвало да съществуват в отношенията им и в наложената им потайност, имаше някакъв приятен еротичен заряд. Младите им тела се любеха като за пръв и последен път със страст и наслада, неизпитвана преди както от Джеф, така и от Памела с никой от партньорите им.

Дори родителите на Памела да подозираха нещо за интимните връзки на дъщеря им с Джеф — а вече бе крайно време да подозират, — то те пазеха похвално мълчание по въпроса. Първоначалната им, по-скоро принудителна търпимост спрямо Джеф постепенно отстъпи на сърдечното приемане, а впоследствие и на искреното одобрение на приятеля на Пам. Пропастта от четири години, която така ги бе смутила в началото, когато дъщеря им бе на четиринадесет, а Джеф на осемнадесет, се превърна в напълно нормална, дори разумна разлика, когато Пам навърши осемнадесет, а той — двадесет и две. Пък и в ерата на ЛСД и сексуална разпуснатост майката и бащата посрещаха с голямо облекчение факта, че Пам има такава сериозна връзка с добре възпитан и преуспяващ млад мъж.

Раздадоха и последните дипломи и бившите вече гимназистки се разтичаха от подиума с победоносни викове на всички страни. Памела спокойно си проправи път до мястото, където я очакваха Джеф и родителите й.

— О, Пам — посрещна я майка й, — беше направо прекрасна там горе! Всички ги засрами.

— Поздравления, миличка — прегърна я баща й.

— Трябва да върна тогата и шапката — обърна се Памела към Джеф — и после можем да тръгваме.

— Наистина ли ще тръгнете толкова бързо? — попита загрижено майка й. — Защо не останете за вечеря, а утре ще станете по-рано.

— Семейството на Джеф ще ни очаква в четвъртък вечер, мамо, така че тази вечер непременно трябва да стигнем поне до Вашингтон. Ето, подръж това — тикна тя навитата на руло диплома в ръцете на Джеф. — Ей сега се връщам.

В съблекалнята на момичетата Памела свали от себе си черната памучна тога и облече синя пола и бяла блуза. Няколко от вече бившите й съученички я поздравиха с половин уста и тя им отвърна, но по мълчаливо споразумение те отдавна я бяха изключили от кръга на приятелките си и от оживените разговори за момчета, планове за лятото и обсъждания на различни колежи, в които щяха да идат наесен. Същите тези момичета й бяха приятелки в първия живот и Памела напълно бе споделяла възбуденото им бъбрене и бе правила с тях първите плахи стъпки по пътя към женствеността. Сега, както впрочем и при първия й риплей, между тях съществуваше пропаст, която съученичките й някак си усещаха, макар и да не бяха в състояние да си обяснят причините за нея. От своя страна Памела също се държеше на разстояние от тях и отказваше да участва в ученическите забави и развлечения, като същевременно правеше всичко необходимо, за да изпълни даденото на родителите си обещание, че първо ще завърши гимназия, а после ще напусне дома им, за да бъде с Джеф. Ето че този ден най-сетне настъпи и тя силно се надяваше, че ще успее да ограничи до минимум неудобството, предизвикано от странното й заминаване.

Памела се преоблече и се върна в прогресивно изпразващата се аудитория, където я очакваха родителите й и мъжа, с когото възнамеряваше да прекара остатъка от живота си.

— Значи — тъкмо казваше баща й на Джеф — наистина мислиш, че си струва да задържа тези монети, така ли?

— Да, господин Филипс — отвърна Джеф. — В дългосрочен план те определено са добро капиталовложение. Моите предположения са, че до десет-дванадесет години ще спечелите добри пари от тях.

Памела се досети, че баща й бе подхванал разговора, за да разведри напрежението, и мислено му благодари за това. Думите му потвърждаваха извода й, че е започнал да гледа на Джеф като на сериозен и изобретателен инвеститор, който ако не друго, поне знае как да се грижи за дъщеря му. Самият Джеф се бе запасил с монети от по десет и двадесет и пет цента на стойност няколко хиляди долара, преди те да бъдат изтеглени от обращение, и бе посъветвал бащата на Памела да направи същото. Причината бе, че монетите съдържаха деветдесет и пет процента сребро. Инвестицията изглеждаше логична и достатъчно консервативна, за да не доведе до внезапно забогатяване с подозрителна лекота или да породи излишни въпроси с привидната си несигурност. Освен това щеше да се окаже доходоносна, особено през януари 1980, когато цената на среброто щеше да стигне петдесет долара за тройунция в резултат на тайните незаконни машинации на „Хънтс Брадърс“ на пазара на сребро. Джеф бе казал на Памела, че през този януари ще се обади на баща й и ще го посъветва да продаде всичко, преди цената на среброто внезапно да се сгромоляса.

— Дълго ли ще останете в Орландо, скъпа? — попита майка й.

— Не, само няколко дни — отвърна Памела. — После ще тръгнем надолу по крайбрежието и може би ще наемем яхта за седмица-две.

— А решихте ли какво ще правите, когато… лятото свърши?

Напоследък това бе болната тема между Памела и родителите й. Макар добре да знаеха, че дъщеря им и Джеф щяха да са напълно задоволени в материално отношение, те все пак не искаха да приемат отказа на Памела да отиде в колеж.

— Не, мамо. Може да се установим в Ню Йорк, но още не сме решили окончателно.

— Исках само да ти кажа, че не е късно да подадеш документи в Нюйоркския университет. Знаеш, че ще те приемат веднага само заради успеха ти.

— Ще си помисля. Готова ли е колата, Джеф?

— Да. Всичко е вътре, резервоарът е пълен и можем да тръгваме.

Памела прегърна майка си и баща си и не успя да спре напиращите в очите й сълзи. Те искаха само тя да е добре и не знаеха, че добронамерените им съвети и привидната строгост отдавна са станали излишни. Не можеше да ги вини за това. Но сега най-после двамата с Джеф бяха истински свободни. Свободни да се посветят единствено на себе си в този прекалено добре познат им стар свят вече като възрастни, каквито всъщност бяха въпреки измамливата младежка външност. Днешният ден бе знаменателен след всичко преживяно в последните три години.

 

 

Памела се измъкна от водата с грациозно движение и се изкачи по късата стълбичка на кърмата на яхтата. Щом стъпи на борда, Джеф й подхвърли хавлията.

— Една бира? — попита той и бръкна в хладилната чанта.

— Давай я тук!

Памела уви синята хавлия около голото си тяло и енергично разтръска глава.

Джеф отвори две бутилки „Дос Еквис“, подаде й едната и се изтегна в шезлонга.

— Добре плуваш — похвали я той.

— Ъхъ — съгласи се доволно Памела и допря потната бутилка до бузата си. — Тази вода е като в минерален басейн.

— Гълфстрийм. Топлите му води тръгват оттук и обикалят целия Атлантически океан. В момента сме точно върху „тръбата“, благодарение на която в Европа няма втори ледников период.

Памела вдигна лице към слънцето, затвори очи и напълни дробовете си със свежия солен въздух. Един крясък я откъсна от унеса. Тя отвори очи и видя голяма бяла чапла, носеща се спокойно и величествено над тях. Изпънала крака и клюн в идеална аеродинамична форма, птицата пореше въздуха в посока към брега, от който Джеф и Памела бяха тръгнали тази сутрин.

— О, Боже — въздъхна тя, — не искам никога да напускам това място.

Джеф се усмихна и вдигна бутилката си в знак на солидарност с нея.

Памела пристъпи към борда на яхтата, наведе се над релинга и впери поглед в синьо-зелената вода, от която бе излязла само преди минута. На запад в далечината група делфини явно се забавляваха да разпенват морето около себе си. Тя ги наблюдава известно време, след което се обърна към Джеф:

— Има една тема, която постоянно отбягваме — каза Памела. — Нещо, което трябва да обсъдим, но въпреки това не го правим.

— И какво е то?

— Защо този път ми бе необходимо толкова много време, за да започна новото си съществуване? Защо изгубих година и половина. Крайно време е да поговорим за това.

Вярно. Така и не бяха се занимавали с обезпокоителното отклонение от циклите, станали част от самите тях. Джеф не можеше да се нарадва, че не я е изгубил, а Памела бе изтикала въпроса на заден план, докато се пребори с гимназията и с деликатната задача да убеди родителите си, че има нужда да е с него.

— А защо трябва да го обсъждаме точно сега? — попита Джеф и няколко бръчки прорязаха загорялото му от слънце чело.

Тя повдигна рамене.

— Рано или късно ще се наложи да го обсъдим.

Джеф потърси очите й и се опита да прочете какво мисли.

— Да, но поне още двадесет години този проблем няма да ни пречи. Не можем ли дотогава просто да се наслаждаваме на живота? Да се радваме на настоящето и един на друг?

— Едва ли ще успеем да го прогоним от мислите си — възрази меко Памела. — Нещо винаги ще ни гризе и ти го знаеш.

— И какво те кара да мислиш, че сме в състояние да си обясним случилото се, след като не ни е известна причината за преражданията? По този въпрос поне сме категорични.

— Нямах предвид да измислим непременно защо се е случило или пък как, но мисълта за него не ми дава мира и започвам да си мисля, че закъснението може да е в реда на нещата, а не само случайно отклонение, както предполагахме.

— Как така? Вярно, че този път се събудих с три месеца по-късно, но друг път не се е случвало нито с теб, нито пък с мен.

— Не съм убедена, че е така. Сигурно е, че не сме имали толкова големи закъснения, но… не можем да пренебрегнем тенденцията, появила се още в началото. Сега процесът просто забързва.

— Тенденция ли?

Памела кимна.

— Помисли малко. В началото на втория риплей не си бил в общежитието си, а на кино, заедно с Джуди.

— И все пак беше същият ден.

— Да, но… осем, девет часа по-късно, не е ли така? Моето първо пробуждане бе една сутрин, а следващият път дойдох на себе си късно вечерта, може би с около дванадесет часа разлика.

Изражението на Джеф стана сериозно.

— Третият път, т.е. последният преди този, започнах цикъла в колата на Мартин. Бяхме на задната седалка с Джуди…

— И какво? — подкани го Памела.

— Просто предположих, че е същата вечер и се връщаме от киното, където гледахме „Птиците“. Бях толкова бесен от загубата на дъщеря си Гретхен, че почти не обръщах внимание какво става наоколо. Просто се напих и останах в това състояние още два-три дни. Но ми се струва, че този път дербито на Кентъки дойде някак по-бързо. Накарах Франк Мадок да заложи вместо мен само ден преди състезанието. Но колкото и вкиснат да бях, още помня какво облекчение изпитах, че не съм пропилял поне тази възможност. Мислех, че съм изгубил усещане за времето заради мъката по дъщеря си, но може би просто съм започнал цикъла си по-късно, да речем с два-три дни. Може да сме се прибирали в общежитието след съвсем друга вечер с Джуди, а не в онази, в която гледахме „Птиците“.

Памела кимна.

— По онова време и аз не съм се заглеждала много в календара — призна тя. — Помня обаче, че когато онзи път се събудих, родителите ми си бяха у дома — значи е станало в събота или неделя, докато предния път определено бе вторник, последният ден на април. Така че разликата се удължава на четири дни, а може би дори и пет.

— И как от пет дни изведнъж става на месеци, а при теб — на повече от година.

— Може би расте в геометрична прогресия. Ако знаем точните разлики в началото на всеки наш риплей, вероятно ще можем да изведем закономерността. Може би даже ще успеем да изчислим кога ще се събудим… следващия път.

Мисълта за смъртта и за нова, сигурно още по-продължителна раздяла, ги накара да млъкнат. Чаплите продължаваха да се разхождат напред-назад по отдалечения бряг, самотни и изоставени. Стадото делфини вече го нямаше и морето на запад от яхтата отново бе спокойно.

— Май сме позакъснели със сметките, а? — обади се най-сетне Джеф, но думите му прозвучаха повече като констатация, отколкото като въпрос. — Няма да успеем да определим точно разликите във времето. Просто не сме им обръщали достатъчно внимание.

— Нямало е причина да го правим. За нас всичко е било ново, а разликите толкова незабележими, че въобще не ни е било до тях.

— В такъв случай няма смисъл да се тормозим. Ако наистина си имаме работа с геометрична прогресия, нарастваща от часове на дни и месеци, значи и грубите ни изчисления могат да се окажат грешни с години.

Памела го изгледа продължително.

— А може би някой друг е бил по-внимателен от нас в това отношение?

— Как така „някой друг“?

— Ами ние с теб се открихме почти случайно. Ти бе решил да се заинтересуваш от „Звездно море“ като нещо ново и успя да си уредиш среща с мен. Но не е изключено да има и други подобни на нас. Ние просто така и не сме се опитвали сериозно да ги издирим.

— И какво те кара да мислиш, че те наистина съществуват?

— Въобще не съм сигурна, че съществуват, но, от друга страна, аз никога не съм очаквала да срещна дори теб. Ако засега сме двама, то няма никаква пречка около нас да се разхождат поне още двеста.

— Не мислиш ли, че досега по един или друг начин щяхме да разберем за съществуването им?

— Не е задължително. Моите филми наистина бяха доста широко рекламирани, а и твоята намеса в убийството на Кенеди не е минала незабелязано. Но освен тези две постижения ние не сме оказвали почти никакво друго влияние върху обществото. Дори съществуването на твоята корпорация „Бъдеще“ едва ли е привлякло вниманието на много хора извън финансовите среди. Аз например въобще не съм я забелязала покрай медицинската академия и работата ми в детската болница на Чикаго след това. Така че са могли да се случат колкото си искаш малки, почти незабележими промени, дело на други като нас, на които ние просто не сме обърнали внимание.

Джеф се замисли за момент.

— Аз също доста съм си блъскал главата над този проблем. Признавам, че съм бил прекалено зает със собствените си преживявания, за да направя нещо в тази насока, докато не гледах „Звездно море“ и не открих теб.

— Значи може би е време да положим някакви усилия. Ще започнем с нещо просто и по-разбираемо от онова, с което се бях захванала аз, когато се срещнахме. Ако има и други като нас, можем да научим още много за положението си. Ще имаме толкова много опит, който да споделим.

— Вярно — усмихна се Джеф, — но точно сега единственият човек, с когото лично аз искам да споделям каквото и да е, си ти. Прекалено дълго чакахме, за да сме отново заедно и сами.

— Достатъчно дълго — съгласи се Памела и позволи на хавлиената кърпа, увита около тялото й, да се свлече на нагрятата от слънцето палуба на яхтата.

 

 

Малкото им съобщение бе публикувано едновременно в „Ню Йорк Таймс“, „Поуст“ и „Дейли Нюз“; в „Лос Анджелис Таймс“ и „Хералд Екзаминър“; в „Льо Монд“, „Л’Експрес“ и „Пари-Мач“; „Асахи Шимбун“ и „Йомиури Шимбун“; в „Лондон Таймс“, „Ивнинг Стандарт“ и „Сън“; „О Естадо де Сао Пауло“ и „Жорнал до Бразил“. Освен това се съобразиха със собствените си специфични увлечения през различните цикли и обявлението им започна периодично да се появява още в „Джърнъл ъф ди Америкън Медикъл Асосиейшън“, „Лансет“ и „Льо Конкур Медикъл“; „Уол Стрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Льо Нувел Економист“; „Дейли Варайъти“ и „Кайе дю Синема“; „Плейбой“, „Пентхаус“, „Мейфеър“ и „Луи“.

Всичко на всичко двеста вестници и списания по целия свят пуснаха на пръв поглед безобидното съобщение, което звучеше напълно безсмислено за читателската аудитория освен за онези незнайни, а и може би и несъществуващи хора, до които всъщност бе адресирано:

Помните ли Уотъргейт? А лейди Ди? Катастрофата на совалката? Аятолаха? „Роки“? „Флашданс“?

В такъв случай не сте сами. Адресът, който ви трябва, е: п.к. 1988, Ню Йорк 10001.

— Ето я поредната банкнота — каза Джеф и хвърли плика настрана. — Защо, по дяволите, толкова много хора мислят, че продаваме нещо?

— Вероятно, защото огромната част от познатите им правят точно това — повдигна рамене Памела.

— Още по-зле е с онези, които си мислят, че провеждаме някакво състезание. Там вече наистина можем да имаме проблеми.

— Какви проблеми?

— С пощенските инспектори. Трябва да съчиним едно циркулярно писмо и да го разпратим на всички отговорили на съобщението ни с обяснението, че то не е реклама или състезание. Особено на онези, които са сложили пари в пликовете си. Искам да сме сигурни, че ще си ги получат обратно. Само оплаквания ни липсват сега.

— Но ние не сме предложили на никого нищо — възрази Памела.

— Дори и така да е — отвърна Джеф, — как ще обясниш на пощенския инспектор през 1967 какво е „Уотъргейт“?

— Сигурно имаш право. — Тя отвори следващия плик, хвърли един поглед на писмото в него и се разсмя. — Я чуй това: „Моля, изпратете ми повече информация за метода си за тренировка на паметта. Не помня никое от нещата, за които споменавате в обявата си.“

Джеф се усмихна, доволен, че Памела все още не е загубила чувството си за хумор след всичко това. Знаеше колко много означава тази кампания за нея. Разликата във времето на започване на нейните цикли очевидно бе доста по-голяма от неговата. И ако от четири-пет дни забавянето бе скочило направо на година и половина, то следващият й риплей можеше да се окаже драстично съкратен. Макар и да не бяха говорили по въпроса, и двамата съзнаваха, че за Памела следващ риплей може просто да няма.

През последните четири месеца бяха получили стотици отговори на обявлението си. Голямата част от хората обаче го смятаха за някакво състезание или пък оферта — като се започне от абонамент за списание и се стигне до литература, посветена на Розенкройцерите. Някои от отговорите изглеждаха обещаващо двусмислени, но проверките им винаги се оказваха разочароващи. Най-обещаващият и същевременно най-влудяващ от всички бе пликът с клеймо от Сидни, Австралия, който съдържаше краткото съобщение: „Не този път. Чакай.“ Обратен адрес липсваше.

Джеф бе започнал да вдига ръце от цялата работа. Наистина имаше смисъл да опитат, но според него вече бяха направили всичко по силите си, без да успеят да постигнат някакъв положителен резултат. Може би в света наистина нямаше други като тях или пък, ако имаше, те бяха предпочели да си замълчат. Въпреки това Джеф бе убеден повече от всякога, че двамата с Памела са единствените обречени на този кръговрат и други няма да се появят.

Той разпечата поредния плик от днешната камара и вече бе готов да го захвърли при останалите глупости, когато първото изречение го спря и той стъписан прочете и останалата част.

Уважаеми Който и да сте вие,

 

Забравили сте да споменете Чапакуидик^[1]. То е съвсем скоро. Ами психозата около „Тиленол“^[2] или пък свалянето на корейския боинг от руснаците? Това всички го помнят.

Ако искате да си поговорим, заповядайте, когато пожелаете. Ще седнем и ще си спомним за добрите стари времена, които предстоят.

Стюарт Маккауан

382 „Стратмор Драйв“

Кросфийлд, Уисконсин

Джеф се втренчи в подписа и свери адреса с пощенското клеймо. Всичко съвпадаше.

— Памела… — каза тихо той.

— Ъха — отвърна тя и вдигна поглед от пликовете пред себе си. — И ти ли намери нещо смешно?

Джеф огледа красивото усмихнато лице, което бе обичал в такъв странен ред — първо като зряла жена, а сега в младежка възраст. Усети смътна тревога, сякаш нещо заплашваше близостта им, сякаш някакъв непознат бе протегнал ръка да разкъса уникалната им връзка. Най-после намериха търсеното от тях, но сега Джеф въобще не бе сигурен, че е трябвало да се захващат с издирването.

— Прочети това — каза той и й подаде писмото.

 

 

Кросфийлд се намираше на около шестдесет километра южно от Медисън^[3]. Когато влязоха в градчето, от оловносивото небе се посипа ситен снежец. Джеф караше големия плимут „Фюри“, а на седалката до него Памела напрегнато късаше хартиени носни кърпички на ивици, мачкаше ивиците на топчета и ги изхвърляше в пепелника на таблото. Джеф не я бе виждал да се поддава на този нервен тик от първата им среща в ресторанта на Малибу преди деветнадесет години.

— Продължаваш ли да смяташ, че там ще ни чака само той? — попита Памела, загледана в яловите зимни скелети на брезите, обрамчили улиците на градеца.

— Вероятно — отвърна Джеф, който напрягаше очи, за да види черно-сивите пътни знаци през снежната пелена. — Не мисля, че думите „всички го помнят“ при споменаването на убийствата с „Тиленол“ и свалянето на корейския самолет са написани с точно определена цел. Почти сигурен съм, че е имал предвид цялото човечество, научило за инцидентите след тях, а не някаква група от подобни нам и нему хора, събрани на едно място.

Памела свърши с поредната кърпичка и се присегна за нова.

— Не знам на какво ми се иска да вярвам повече — на твоите или на моите предположения — каза тя с несигурен тон. — В известен смисъл ще е голямо облекчение, ако открием, че ни очаква цяла група от хора, които знаят какво сме преживели и са наясно с него. От друга страна, не съм съвсем сигурна, че ще успея да се справя с… толкова много мъка, събрана на едно място. Или да изслушам всичко, което са научили за циклите.

— Но нали затова започнахме цялото търсене.

— Просто съм малко уплашена, това е всичко. Искаше ми се също името на този Стюарт Маккауан да го имаше в указателя. Нямаше да е зле първо да поговорим с него по телефона, да съберем повече впечатления, отколкото може да ни даде една лаконична бележка. Мразя да се изтърсвам така изневиделица и без покана.

— Аз пък съм сигурен, че ни очаква. Явно е, че няма да отхвърлим поканата му, не и след всички усилия, които сме положили, за да го издирим.

— Ето я „Стратмор“ — посочи Памела улицата вляво, която се виеше нагоре по хълма.

Джеф вече я бе подминал, така че направи обратен завой на безлюдния булевард и влезе в пресечката.

Номер 382 се оказа триетажна къща във викториански стил от другата страна на хълма. По-точно това бе цяло имение с добре поддържана морава и градина, скрити зад масивна каменна ограда. Докато влизаха през впечатляващия с размерите си портал, Памела подхвана нова хартиена кърпичка, но Джеф стисна ръцете й със своята и се усмихна топло и насърчително.

Паркираха под голям навес, където, слава богу, усилилият се сняг не достигаше. На вратата имаше солидно месингово чукче с орнаменти, но Джеф откри електрическия звънец и предпочете да използва него.

Отвори им сериозна жена, облечена в строга кафява рокля с голяма бяла яка.

— Какво обичате? — попита тя.

— Търсим господин Маккауан.

Жената се намръщи и ги изгледа над лорнета си.

— Господин…

— Маккауан. Стюарт Маккауан. Не живее ли тук?

— О, Боже мой, Стюарт. Разбира се. Имате ли уговорка с него?

— Не, но въпреки това мисля, че ни очаква. Предайте му, моля ви, че са дошли приятелите му от Ню Йорк. Сигурен съм, че…

— Приятелите му? — намръщи се още повече жената. — Вие сте приятели на Стюарт?

— Да, от Ню Йорк.

Жената изглеждаше объркана.

— Страхувам се… Заповядайте вътре, ако обичате. Не стойте тук на студа. Връщам се веднага.

Джеф и Памела седнаха един до друг на меко канапе в сумрачното антре, а жената изчезна бързешком надолу по коридора.

— Има и други — прошепна Памела. — Къщата явно дори не е негова. Прислужницата знаеше само малкото му име. Сигурно са направили нещо като комуна, нещо…

Един висок мъж с посивяла коса и костюм от туид се появи от коридора, а пълничката жена с лорнет ситнеше подире му.

— Вие ли сте приятелите на Стюарт Маккауан? — попита мъжът.

— Ние сме, ъъъ… Ние си кореспондирахме с него — отвърна Джеф и се изправи.

— И кой започна тази кореспонденция?

— Вижте, тук сме по покана на господин Маккауан. Пристигаме чак от Ню Йорк само за да се видим с него, така че ако му съобщите…

— По какви въпроси си кореспондирате със Стюарт?

— Не мисля, че това е ваша работа. Защо не попитате самия него?

— Всичко, което засяга Стюарт, е моя работа. Аз се грижа за него.

Джеф и Памела бързо се спогледаха.

— Какво искате да кажете с това? Да не би да сте лекар? Той болен ли е?

— Доста сериозно при това. Защо се интересувате от случая му? Да не би да сте журналисти? Няма да допусна никой да нарушава личната неприкосновеност на пациента ми, така че ако сте от някой вестник или списание, ви съветвам веднага да напуснете къщата.

— Не, и двамата не сме журналисти.

Джеф подаде на мъжа една от визитките си, на която пишеше, че е финансов консултант, и представи Памела като своя помощница.

Предпазливостта и напрежението напуснаха мъжа с костюм от туид и той се усмихна извинително.

— Много се извинявам, господин Уинстън. Ако още в началото бях разбрал, че става въпрос за бизнес… Аз съм д-р Джоуел Пфайфър. Моля ви, имайте предвид, че само се опитвах да защитя интересите на Стюарт. Това е много дискретно заведение и…

— Значи това все пак е домът на Стюарт Маккауан, така ли? В болница ли е превърнат?

— Да, в нещо такова, в център за лечение.

— Проблеми със сърцето ли има? Вие да не сте кардиолог?

Лекарят се намръщи.

— Явно не сте запознати със състоянието му.

— Не, не сме. Връзките ни с него са чисто… делови. Обсъждаме въпроси, свързани с инвестиции и други такива.

Пфайфър кимна разбиращо.

— Въпреки останалите си проблеми Стюарт проявява завиден нюх към пазара. Аз напълно подкрепям и насърчавам финансовите му начинания. Разбира се, всички печалби постъпват в учредения на негово име фонд под попечителство и може би някой ден, ако продължава да се развива по същия благоприятен начин…

— Извинете ме, доктор Пфайфър, да не би да твърдите… Това психиатрична клиника ли е?

— Не, не е клиника. Намирате се в частно психиатрично заведение.

„Божичко“, рече си Джеф. Значи така; Маккауан се бе разприказвал прекалено много не пред когото трябва и сега трябваше да се примирява с натрапената му лудост. Той хвърли бегъл поглед към Памела и разбра, че и в нейната глава се въртят същите мисли. И двамата бяха осъзнали, че прекалената искреност пред непознати може да им навлече само неприятности. Сега обаче се сблъскваха с живо доказателство на опасенията си.

Доктор Пфайфър явно изтълкува погрешно колебанието им.

— Надявам се, че състоянието на Стюарт няма да попречи на бизнеса ви с него — каза загрижено той. — Уверявам ви, че през цялото това време усетът му към финансови операции си остана безпогрешен.

— Не, това няма да е проблем — увери го Джеф. — Разбираме, че сигурно му е било… тежко и това ни кара да оценим успешното управление на капитала му още по-високо.

Лъжата явно разсея тревогите на Пфайфър. Джеф предположи, че всичко в тази къща се плаща от попечителския фонд на Маккауан и дори сигурно самата сграда бе купена с тези средства.

— Ще можем ли все пак да се срещнем с него? — обади се най-сетне и Памела. — Ако предварително знаехме какви са обстоятелствата, без съмнение щяхме да уредим посещението си чрез вас, но сега, след като сме изминали целия този път…

— Разбира се — увери я доктор Пфайфър. — Както сигурно се досещате, тук няма часове за свиждане, така че ще можете да се срещнете със Стюарт веднага. Мари — обърна се той към пълничката жена зад него, — моля те, доведи Стюарт в хола на първия етаж.

 

 

Красива млада жена в жълта дантелена рокля седеше на перваза на прозореца в стаята, в която ги въведе доктор Пфайфър. Тя бе загледана в падащия навън сняг, но при влизането им се извърна нетърпеливо.

— Здравейте — каза момичето, — при мен ли сте дошли?

— Тук са, за да се видят със Стюарт, Мелинда — осведоми я меко докторът.

— Е, какво пък — отвърна момичето с весела усмивка, — мен ще ме посетят във вторник, нали?

— Да, сестра ти ще дойде да те види във вторник.

— Но все пак мога да почерпя гостите на Стюарт с чай и кейк, нали?

— Разбира се, стига да искат.

Мелинда слезе от перваза.

— Мога ли да ви предложа чай и кейк? — попита любезно тя.

— Да, благодаря — отвърна Памела. — Много мило от ваша страна.

— Тогава отивам да ги взема. Чаят е в кухнята, а кейкът в стаята ми. Майка ми го е правила. Ще ме изчакате ли?

— Разбира се, Мелинда. Чакаме те тук.

Тя излезе от една странична врата и забързаните й стъпки отекнаха по стълбите. Памела и Джеф огледаха стаята: удобни кожени кресла бяха подредени в полукръг около камината, където огънят весело пращеше; успокояващи очите сини тапети с почти незабележими орнаменти на цветя; лампа над масата в далечния край на стаята, върху която се виждаше наполовина подреден пъзел на кралска пеперуда. Тъмносините завеси от тежък плюш бяха разтворени и през прозореца се виждаха заснежените хълмове наоколо.

— Доста е приятно тук — забеляза Джеф, — въобще не прилича на…

— На това, което е всъщност ли? — усмихна се лекарят. — Не, стараем се да създадем възможно най-нормална обстановка и най-приятно обкръжение за пациентите си. Без решетки за прозорците, както и сами можете да се убедите, без униформи за персонала. Аз съм убеден, че атмосферата ускорява възстановителния процес и помага на по-безболезненото осъществяване на прехода към нормалния живот, когато пациентът вече е готов да се върне в него.

— Ами Стюарт? Мислите ли, че той скоро ще е в състояние да напусне тази къща?

Пфайфър присви устни и погледът му се зарея през прозореца, зад който снегът продължаваше упорито да вали.

— Стюарт има забележително подобрение, откакто го преместиха тук, и лично аз храня големи надежди за него. Разбира се, не бива да забравяме усложненията, препятствията, поставени от закона, които трябва…

Слабичък мъж, около тридесет и няколко годишен, с белезникаво лице, влезе в стаята, следван от млад мускулест юначага с дънки и сив вълнен пуловер. Бледият мъж носеше син панталон, добре излъскани италиански обувки и разкопчана около врата бяла риза. Косата му бе започнала да оредява, а на темето дори и да капе.

— Стюарт — приветства го жизнерадостно докторът. — Имате неочаквано посещение. Това, мисля, са ваши бизнес партньори от Ню Йорк. Джеф Уинстън, Памела Филипс.

Преждевременно олисяващият мъж се усмихна любезно и протегна ръка:

— Най-сетне — каза той и се здрависа първо с Джеф, а после и с Памела. — Толкова дълго очаквах този момент.

— Напълно разбирам как се чувствате — отвърна тихо Джеф.

— Е — обади се отново доктор Пфайфър, — ще ви оставя на спокойствие. Опасявам се обаче, че Майк ще трябва да ви прави компания. Съжалявам, но мярката ни е наложена от съда и аз нямам думата. Но той няма да ви пречи по никакъв начин, можете да говорите без всякакви притеснения.

Мускулестият пазач кимна и се запъти към масата в ъгъла. Веднага щом лекарят излезе от стаята, той се зае с недовършения си пъзел.

— Сядайте — покани ги Стюарт и им посочи столовете край камината.

— Господи — побърза да изрази съчувствието си Джеф, — сигурно се чувствате отвратително.

Стюарт се намръщи.

— Не е толкова зле. Всъщност е доста по-добре от много други места.

— Нямах предвид обстановката, а факта, че въобще сте тук. Ще направим всичко по силите си, за да ви измъкнем възможно най-скоро. Имам отличен адвокат в Ню Йорк и ще се погрижа още утре да хване самолета за насам. Сигурен съм, че ще се справи с проблема ви.

— Благодаря за съчувствието, но надали ще стане толкова бързо.

— Как сте…

— Чай и кейк — обяви жизнерадостно Мелинда, докато влизаше, понесла сребърен поднос.

— Благодаря ти, Мелинда — каза Стюарт. — Много мило от твоя страна. Позволи ми да ти представя приятелите си Джеф и Памела. Те са от моето време — от осемдесетте години.

— Ооо — възкликна радостно момичето — Стюарт ми е разказвал много за бъдещето. За Пати Хърст и СЛА^[4], за случилото се в Камбоджа и…

— Хайде друг път да поговорим за това — прекъсна я Джеф и хвърли загрижен поглед към пазача, който явно се интересуваше единствено от пъзела си. — Благодаря за почерпката. Ето, вземете си таблата.

— Ако искате още нещо, само ме повикайте, аз ще бъда пред вратата. Приятно ми беше да се запознаем. После може ли да си поговорим за бъдещето?

— Може би — тросна се Джеф. Момичето му се усмихна и излезе от стаята.

— За бога, Стюарт — възкликна той, щом Мелинда затвори вратата след себе си, — не е трябвало да правиш това. Въобще не е трябвало да й се доверяваш, а да не говорим, че набърка и нас. Я си представи, че момичето се разприказва пред някого?

— Никой не обръща внимание на онова, което се говори тук. Хей, Майк — извика той и пазачът извърна глава към тях. — Знаеш ли кой ще спечели Световните серии три години поред, като се започне от 1972? Оукланд.

Пазачът кимна разсеяно и отново се върна към заниманието си.

— Сега разбра ли какво имам предвид — ухили се Стюарт. — Те дори не те слушат. Когато „Ейс“ започнат да печелят, няма и да си спомни, че някога съм му говорил за това.

— И все пак не мисля, че идеята е много добра. Можеш ужасно да затрудниш усилията ни да те измъкнем оттук.

Белезникавият мъж повдигна рамене:

— От тях и без това надали ще има голяма полза. — Той се обърна към Памела: — Вие направихте „Звездно море“, нали така?

— Да — усмихна се тя. — Хубаво е човек да разбере, че някой го помни.

— Беше много, много добър. Тогава за малко не ви писах. Веднага разбрах, че сигурно възпроизвеждате, пък и филмът само потвърди доста от нещата, които вече сам бях научил. Той отново събуди чувството ми за целеустременост.

— Благодаря ви. Тъй като споменахте за нещата, които сте научили, се зачудих дали… знаете нещо за забавянето. Имам предвид все по-късното начало на риплея или възпроизвеждането, както го наричате вие.

— Да — отвърна Стюарт. — Последния път започнах почти с година по-късно.

— Аз закъснях с година и половина, а Джеф само с три месеца. Мислехме си, че ако успеем да установим зависимостта между различните начални дати, ще сме в състояние да предвидим… колко време ще изгубим следващия път. Но изчисленията ни трябва да са много точни. Вие запомнили ли сте…

— Не, не успях.

— Ако и тримата сравним началните си дати, може би ще успеем да опресним паметта ви; или поне можем да стесним кръга на вероятностите.

Стюарт поклати глава.

— Няма да стане. Първите три пъти, в които започнах да възпроизвеждам, бях в безсъзнание. В кома.

— Какво?

— През 1963 катастрофирах. И вие сте започнали да се връщате обратно в 1963, нали? — попита той и премести поглед от Памела към Джеф и обратно.

— Да — потвърди Джеф. — В началото на май.

— Точно така. През април 1963 преживях катастрофа и намачках цялата си кола. Останах в кома осем седмици и след всяко излизане от комата започвах живота си отново. В началото си мислех, че е нещо свързано със самата кома, но този път разбрах, че е по-различно. Така че не знам дали… как му викахте? Разликата в началните дати?

— Забавяне.

— Не знам дали моето забавяне при първите три пъти е било с часове, дни или седмици. И всъщност дали въобще е имало такова.

Разочарованието, изписало се по лицето на Памела, бе очевидно дори и за Маккауан.

— Съжалявам — каза той. — Наистина бих искал да ви помогна.

— Няма за какво да съжалявате — каза Памела. — Сигурна съм, че събуждането в болницата от кома е било ужасно преживяване, а сега…

— Не, нали всичко е част от постановката, така че го приемам спокойно.

— Постановка ли? Не ви разбирам.

Стюарт се намръщи насреща й.

— Вие май не сте влизали във връзка с кораба, а?

— Не знам какво имате предвид. Какъв кораб?

— На антарейците. Хайде стига, нали вие направихте „Звездно море“. Аз също възпроизвеждам като вас, така че няма смисъл да се криете от мен.

— Но ние наистина не знаем за какво говорите — намеси се и Джеф. — Да не би да твърдите, че сте установили контакт с хората… или съществата, които са отговорни за всичко това? Те извънземни ли са?

— Ами разбира се. Боже господи, а аз въобще не се усъмних… Но в такъв случай вие не участвате в умилостивяването.

Бледото му лице стана още по-бяло.

Джеф и Памела се спогледаха смутено, а после отново погледнаха към него. И двамата бяха разсъждавали над възможността някакъв чужд разум да е замесен в циклите, но така и не успяха да открият дори и най-дребното доказателство в подкрепа на тази хипотеза.

— Опасявам се, че ще трябва да ни обясните всичко, и то от самото начало — каза Джеф.

Маккауан хвърли поглед към мускулестия младеж в ъгъла, който, навел глава над масата, продължаваше да не им обръща внимание. Той придърпа стола си по-близо до Джеф и Памела и заговори приглушено:

— На тях въобще не им пука за повторението или риплеите — каза той и кимна в посока на пазача. — За сметка на това пък умилостивяването направо ги вбесява. — Той въздъхна и се втренчи в очите на Джеф. — Наистина ли трябва да ви разказвам цялата история? Още от самото начало?