Кен Гримуд
Игра на живот (13)

13.

Мътната сивкава утринна дрезгавина се процеждаше през отворения прозорец и синьо-зелените завеси. Джеф отвори очи и видя топчеста сиамска котка, която кротко спеше в края на голямото легло. Котката усети движение и надигна глава. После се прозя, измърка раздразнено и без съмнение въпросително.

Джеф седна в леглото, включи нощната лампа и огледа стаята, в която се намираше: стереоуредба и телевизор, опрени на срещуположната стена, рафтове, отрупани със сглобяеми самолети и ракети, библиотека вдясно от леглото и затворен гардероб вляво, до прозореца. Всичко бе спретнато, подредено и очевидно добре поддържано.

„О, мамка му“, помисли си той. Намираше се в детската стая на бащиния си дом в Орландо. Нещо се бе случило, някаква ужасна грешка. Защо не се пробуди в общежитието на „Емъри“? Божичко, ами ако този път трябваше да започне живота си като дете? Той отметна завивките и се погледна. Не, имаше окосмяване и даже сутрешна ерекция. Ръката му посегна към бузата и усети твърдите косъмчета на брадата. Е, поне бе влязъл в пубертета.

Джеф скочи от леглото и тръгна към банята в съседство със стаята му. Котката го последва с надеждата за ранна закуска, след като така и така щяха да стават по тъмно. Джеф включи осветлението и застана пред огледалото. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда на осемнадесет. Тогава какво, по дяволите, търсеше у дома?

Той навлече чифт избелели дънки, грабна една тениска и нахлузи стари гуменки върху босите си крака. Часовникът до леглото му показваше почти седем без петнадесет. Може би майка му вече бе на крак; тя обичаше да пие кафето си на спокойствие, преди да започне новият ден.

Той погали котката. Това, разбира се, бе старият Шах, намазал нечии колелета, докато Джеф бе в колежа. Трябваше да каже на техните да не му позволяват да излиза от къщата. Животното закрачи с него по коридора и през остъклената веранда към кухнята. Майка му вече бе там, зачетена в „Орландо Сентинел“ с чаша кафе до себе си.

— О, чудо на чудесата — възкликна тя и повдигна удивено вежди. — Какво е изкарало нощните птици на дневна светлина?

— Не можах да спя, мамо, освен това днес ме чака сума ти работа.

Искаше му се да я попита кой ден и коя година е, но не смееше.

— И каква е тази важна работа, която те вдига на зазоряване? Интересно какво е успяло там, където аз години наред неизменно се провалях? Или може би трябва да попитам „коя“ е успяла, а?

— Може би. Ще ми дадеш ли малко вестник? И първата страница стига, ако си свършила с нея, разбира се.

— Вземи го целия, миличък, аз и без това вече възнамерявам да закуся. Искаш ли препечени филийки или предпочиташ яйца и кренвирши?

Джеф отвори уста да каже, че не иска нищо, и чак тогава усети колко гладен е всъщност.

— Малко яйца и кренвирши ще ми дойдат добре. А мога ли да получа и порция овесени ядки?

Майка му го изгледа с престорено възмущение.

— Я ми кажи кога си закусвал без овесени ядки в тази кухня, а? Нали знаеш, че без тях няма да пораснеш.

Джеф се усмихна на старата шега на майка си и тя се залови с приготвянето на закуската. Той пък насочи цялото си внимание към вестника.

Водещите заглавия бяха посветени на сблъсквания на полицията с протестиращи за граждански права цветнокожи в Савана и на наближаващото пълно слънчево затъмнение в североизточните щати. Средата на юли 1963. Ето защо бе в Орландо — караше лятната си ваканция. Но, за бога, трябваше да се е събудил с цели три месеца по-рано! Памела сигурно не бе на себе си от тревога и си блъскаше главата защо не се е обадил досега.

Джеф изгълта набързо закуската въпреки увещанията на майка си да яде по-бавно. Часовникът в кухнята показваше малко след седем, което означаваше, че баща му и сестра му скоро също щяха да станат. Не му се искаше семейният съвет да обсъжда онова, което знаеше, че трябва да направи.

— Мамо…

— Ммдааа — отвърна разсеяно майка му, заета с приготвянето на закуската за събудилите се по-късно.

— Виж какво, трябва за няколко дни да ида до едно място извън Орландо.

— Какво? Къде ще ходиш? Да не би на гости на Мартин във Флорида?

— Не, не е при Мартин, то е малко по̀ на север.

Тя го изгледа подозрително.

— Чакай сега, какво значи „малко по на север“? Да не би да се връщаш в Атланта толкова скоро?

— Не, налага се да отида до Кънектикът, но не ми се иска да го обсъждам с татко. Освен това ми трябват малко пари. Ще ти ги върна скоро, обещавам.

— И какво по-точно се намира в Кънектикът? Или може би правилният въпрос е, кой се намира в Кънектикът? Да не би да е някое момиче от колежа?

— Да — излъга той. — От „Емъри“ е. Семейството й живее в Уестпорт. Поканиха ме да им погостувам за около седмица.

— И кое е това момиче? Не помня да си споменавал, че познаваш някого в Кънектикът. Мислех си, че все още излизаш с онова сладко девойче от Тенеси — Джуди.

— Вече не — отвърна Джеф. — Разделихме се малко преди края на годината.

Изражението на майка му стана загрижено.

— Не си и споменал дори. Затова ли цяло лято не се храниш както трябва?

— Не, мамо, нищо ми няма. Просто се разделихме, това е всичко, така че не се тревожи. Това момиче от Уестпорт обаче наистина ми харесва и искам да я видя. Ще можеш ли да ми помогнеш?

— А тя какво, няма ли да се връща на училище през септември? Не можеш ли да изтраеш дотогава?

— Не, наистина искам да я видя още сега. Освен това никога не съм бил в Ню Ингланд. Тя спомена, че можем дори да се разходим до Бостън. Заедно с родителите й, разбира се — побърза да добави Джеф, защото си спомни в коя година се намира и че все пак говори с майка си.

— Ох, не знам, не знам…

— Хайде, мамо, това наистина означава много за мен. Важно е.

Тя поклати припряно глава.

— На твоята възраст всичко е важно, всичко трябва да стане на минутата. Ами баща ти, който толкова отдавна се е приготвил да ходите на риба в събота и неделя. Знаеш го колко е…

— Знам, но ще отидем, като се върна. Виж, мамо, аз трябва да пътувам за Кънектикът и ще го направя. Казах ти само за да знаеш къде съм и ще ти бъда много благодарен, ако ми заемеш малко пари. Ако ли пък не…

— Е, щом си достатъчно голям да учиш в колеж, значи можеш да ходиш където си поискаш. Просто се тревожа за теб, нищо повече. Майките сме за това… и да даваме пари на заем, разбира се.

Тя му смигна и отвори портмонето си.

 

 

Джеф нахвърля малко дрехи в един куфар, прибра двестате долара дадени от майка му в чифт свити на топка чорапи и се измъкна от къщата още преди баща му и сестра му да са станали.

Старият шевролет си кротуваше на алеята, паркиран зад големия буик „Електра“ на баща му и понтиака на майка му. Джеф завъртя ключа, колата се закашля по добре познатия му начин и двигателят се размърда.

Той излезе от крайния квартал, в който живееше семейството му, заобиколи малкото езеро Конуей и постоя няколко минути на пресечката на улиците „Хофнър“ и „Ориндж“, без да гаси колата. Чудеше се дали магистралата „Бийлайн“ до носа е построена и не можеше да си спомни. Ако бе готова, оттам щеше да стигне по-бързо до междущатската 1–95. Движението около Кокоа и Титъсвил не би трябвало да е много натоварено, но ако магистралата все още не бе готова, щеше да се влачи един бог знае колко по тясното шосе. Той реши да играе на сигурно и се върна обратно в града, за да излезе на магистралата 1–4 за Дайтона.

Джеф премина през тихия, пробуждащ се град. Тук все още не подозираха за приближаващата Диснимания или за потоците от хора, които щяха да се изсипят заедно с базата на НАСА, предвидена да изникне на около шестдесет километра от Орландо. Той излезе на 1–95 по-рано, отколкото очакваше и настрои радиото си на УЕЙП в Джаксънвил. „Малкият“ Стиви Уондър пееше втората част на „Пръсти“, а след него Марвин Гей изкара „Радост и гордост“.

Три месеца. Защо, по дяволите, този път бе изгубил цели три месеца? Какво означаваше това? Е, така или иначе нямаше смисъл да си блъска главата. Памела щеше да се сърди, и то с основание, но поне щеше скоро да я види. „Мисли си за това“, повтаряше си той и пришпорваше колата на север през обширни борови гори и обрасли с храсталаци поля.

Стигна в Савана по обед. Една недовършена отсечка от магистралата тук го позабави, а и улиците на великолепния стар град бяха задръстени с полицаи в бойно снаряжение. Джеф внимателно се провря между барикадите, защото добре знаеше за вълната от демонстрации и за последвалото я расово насилие още същата седмица. Въобще не му бе приятно да гледа как всичко започва отново, но нямаше сили да промени хода на събитията, така че можеше само да избегне кървавите сблъсъци.

Малко след три спря пред едно кафене на излизане от Флорънс, Южна Каролина, и хапна набързо. Равнините на Флорида и крайбрежието на Джорджия вече бяха зад гърба му и сега караше през хълмисти местности, като се стараеше да държи стрелката на километража малко по-нагоре от разрешените 110 км/ч.

Вече по тъмно подмина отбивката за старото си училище във Вирджиния, където бе направил онова непредвидено посещение преди толкова много години. Там бе и мостчето, превърнало се за него в символ на поражение и мъртви надежди. От магистралата дори се виждаше къщичката на семейство Рендъл. Прекрасната му учителка по френски, запалила в него огъня на обожанието, сигурно приготвяше вечерята на съпруга и детето си. Точно това дете бе взривило в Джеф опустошителната младежка ревност. „Грижи се добре за семейството си“, пожела й мислено Джеф, докато отминаваше живописната местност. В света и без това има прекалено много болка, за да причиняваме още.

Вечеря доста късно в едно крайпътно заведение край Ричмънд, явно любимо място за почивка на шофьори. Поръча си пиле с картофи, купи си термос и помоли келнерката да му го напълни с кафе. Мина по околовръстния път на Вашингтон и успя да се добере до Балтимор малко след полунощ. В Уилмингтън, Делауеър, слезе от магистрала 1–95, за да избегне сутрешните задръствания във Филаделфия и Трентън. Докато нощта си отиваше, Джеф, както винаги в началото на всеки риплей, не преставаше да се диви на извиращата от тялото му младежка енергия. Ако бе на тридесет или четиридесет години, същото разстояние щеше да му отнеме два дни с почивките и да го измори до смърт.

В четири сутринта мостът „Джордж Вашингтон“ бе почти пуст, така че Джеф наду радиото си докрай и така изслуша изпълнението на Казън Бруси и „Есекс“ — „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“. Премина през Ню Рошел и в съзнанието му изплуваха образи на Памела каквато никога не бе познавал — тя бе живяла тук през първото си съществуване заедно със семейството си… бе умряла тук с илюзията, че това е краят, без дори да подозира, че многобройните й животи едва сега започват.

Каква ли е била смъртта за нея този път, зачуди се той? Надяваше се да я е приела по-спокойно, по-примирено, както бе сторил самият той в ранчото си в Монтгомъри Крийк, с пълното съзнание, че този път има при кого да се завърне. Но сега не му се мислеше за предсмъртните й минути, колкото и кратки да са били те. Поне засега тази част бе зад гърба им, а пред тях се простираха безграничните възможности на съвместното бъдеще.

 

 

Първите зари на новия ден вече проблясваха на изток, когато Джеф влезе в Уестпорт. Първата му работа бе да намери адреса на родителите на Памела и това стана лесно с помощта на един телефонен указател в бензиностанция на „Шел“. Все още обаче бе прекалено рано да потропа на вратата им. Той откри едно денонощно кафе и се насили да прочете „Ню Йорк Таймс“ от край до край само за да мине по-бързо времето. Пишеше, че напрежението в Савана все още продължава; Ралф Гинзбърг щеше да обжалва присъдата си за накърняване на обществения морал като издател на списание „Ерос“, а скорошното решение на Върховния съд за премахване на задължителната молитва в училищата не преставаше да предизвиква противоречиви реакции.

Джеф погледна часовника си — 7:25. Дали осем нямаше да е прекалено рано? По това време семейството трябваше да е станало и може би вече да закусва. Да прекъсне ли закуската им? Какво значение имаше? Памела щеше да го представи като един от приятелите си и щяха да го поканят на масата. Той се въртя нетърпеливо на стола си до осем без двадесет и после помоли сервитьорката да му обясни как да стигне до адреса от телефонния указател.

Къщата на семейство Филипс се оказа двуетажна постройка в неоколониален стил, разположена в един от заможните квартали на града. Нищо съществено не я отличаваше от хиляди други къщи в хиляди други градове из страната. Единствено Джеф бе посветен в необикновеното събитие, случило се тук.

Той натисна звънеца и побърза да запаше тениската в дънките си. Внезапно му хрумна, че трябваше да се преоблече, че нямаше да е зле да се бе обръснал някъде…

— Какво обичате?

Жената, която му отвори, поразително приличаше на Памела. Различаваха се само по прическата — тази бе с бухнала фризирана коса, доста по-различна от късата подстрижка, към която Джеф така се бе привързал. Беше почти на възрастта на Памела, както я помнеше при последната им среща, и въобще поразителната прилика доста го смущаваше.

— Аааа, търся Памела Филипс, госпожо.

Жената се намръщи и присви устни в същата загрижена гримаса, която Джеф толкова често бе виждал по лицето на Памела.

— Още не е станала. Вие приятел от училището й ли сте?

— Не точно от училище, но…

— Кой е там, Бет? — долетя мъжки глас от вътрешността на къщата. — Да не би да е техникът за климатичната инсталация?

— Не, скъпи, един приятел на Пам.

Джеф се размърда неспокойно.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но наистина спешно трябва да говоря с Памела.

— Ами аз дори не знам дали вече е будна.

— В такъв случай бих ли могъл да вляза и да я изчакам. Не искам да ви притеснявам, но…

— Ами… Влезте тогава, влезте.

Джеф пристъпи в малко коридорче и последва жената в уютно обзаведен хол, където мъж в син костюм на леко райе оправяше вратовръзката си пред голямо огледало.

— Ако техникът все пак се появи преди обед — казваше мъжът, — кажи му, че термостатът е… — Образът на Джеф в огледалото го накара да спре. — Ти си приятел на Пам, така ли? — обърна се той с лице към сутрешния си гост.

— Да, сър.

— А тя знае ли, че ще дойдеш?

— Ами… предполагам, че да.

— Какво означава „предполагам, че да“? Не ти ли се струва малко раничко на неканени гости, а?

— Недей така, Дейвид… — намеси се жена му с мек тон.

— Тя знае, че ще дойда.

— Затова пък аз за пръв път чувам за теб. Бет, ти чула ли си Пам да споменава снощи, че тази сутрин някой ще й идва на гости?

— Не, скъпи, не помня, но съм сигурна…

— Как ти е името, младежо?

— Джеф Уинстън.

— Не помня Пам да е споменавала за приятел с това име. А ти, Бет?

— Дейвид, не бъди толкова груб с момчето. Искаш ли малко кекс с канела, Джеф. Току-що го изпекох, а има и прясно сварено кафе.

— Не, госпожо, благодаря ви много, но вече закусвах.

— И откъде познаваш дъщеря ни? — не мирясваше бащата на Памела.

„От Лос Анджелис“, помисли си Джеф, замаян от безсънието, безбройните чаши кафе и дългото шофиране. Искаше му се да каже, че я познава от Монтгомъри Крийк, от Ню Йорк и Майорка.

— Попитах откъде познаваш Памела. Изглеждаш ми малко големичък, за да си й съученик.

— Запознахме се… чрез един общ приятел. В тенис клуба.

Сега вече трябваше да му хванат вяра. Памела неведнъж бе споменавала, че играе тенис от дванадесетгодишна.

— И кой ще е този общ приятел? Ние познаваме повечето приятели на Пам и…

— Татко! Да не би да съм забравила зеления си класьор в колата ти? Беше почти пълен, а сега не мога да го открия и…

Тя стоеше на стълбите, облечена с жълто поло и бели бермуди, а прекрасната й руса коса висеше сплетена в две плитчици.

— Защо не слезеш при нас, Пам? — каза баща й. — Тук има едно момче, което иска да те види.

Памела слезе бавно по стълбите, без да откъсва поглед от Джеф. Искаше му се да изтича към нея, да я сграбчи в прегръдките си и с целувките си да прогони всички тревоги, преживени от нея за тези три месеца. Но за това имаше време. Той се усмихна и Памела му върна усмивката.

— Познаваш ли този младеж, Пам?

Джеф срещна погледа й, пълен с обещания и енергия.

— Не — отвърна тя. — Не го познавам.

— Той твърди, че те срещнал в тенис клуба.

Памела поклати глава.

— Щях да си спомня, ако сме се запознавали. Познаваш ли Денис Уитмайър? — обърна се тя невинно към Джеф.

— Майорка — отвърна той с глас, дрезгав от напрежение. — Миниатюрата, планината…

— Нищо не разбирам.

— Мисля, че е най-добре да си вървиш по пътя, който и да си ти — намеси се баща й.

— Памела, о, господи, Памела…

Бащата решително го хвана за лакътя и го помъкна към вратата.

— Виж какво, малкият — каза той тихо, но повелително, — не знам какви си ги намислил, но не искам повече да те виждам наоколо. Не искам да безпокоиш дъщеря ми било тук, било на училище или пък в тенис клуба. Никъде. Ясен ли съм?

— Сър, станало е някакво недоразумение и моля да ме извините за безпокойството. Но истината е, че Памела действително ме познава и…

— Приятелите и познатите на дъщеря ми й викат Пам, а не Памела. И нека ти напомня, че тя е само на четиринадесет години, ясен ли съм? Схващаш накъде бия, нали? Защото не искам и после, когато те обвинят за насилие над малолетен, пак да твърдиш, че има „недоразумение“.

— Не съм и възнамерявал да причинявам неприятности. Просто исках…

— Тогава се разкарай от къщата ми, преди да съм повикал полиция.

— Сър, Памела много скоро ще си спомни кой съм. Мога ли само да оставя телефонен номер, на който ще ме открие, когато…

— Можеш да направиш само едно нещо и то е да напуснеш тази къща. Веднага.

— Много жалко, че се запознахме по този начин, господин Филипс. Искаше ми се за в бъдеще да се разбираме добре и се надявам…

Бащата на Памела грубо го избута отвън на стълбите и затръшна вратата в лицето му. Откъм отворения прозорец на хола до слуха му достигнаха реакциите, които бе предизвикало посещението му: плачът на обърканата Памела, молбите на майка й да се успокои, строгият глас на баща й — ту ласкав, ту обвиняващ.

Джеф се върна в колата си, седна и отпусна натежалата си, изстрадала глава върху волана. След известно време запали и потегли в южна посока.

Скъпа Памела,

 

Съжалявам, ако вчера съм те разстроил или съм разсърдил родителите ти. Надявам се, че някой ден, и то скоро, ще ме разбереш. Когато дойде това време, можеш да ме издириш чрез родителите ми, които живеят в Орландо. Телефонният им номер е 555–9561. Те ще знаят къде да ме намериш.

Моля те, не губи това писмо и го скрий на сигурно място. Сама ще разбереш кога ще ти потрябва.

Най-сърдечни поздрави,

Джеф Уинстън

Юли и август минаха на автопилот през задушливите адски горещини във Флорида, прекъсвани единствено от яростни бури, разразяващи се почти всяка сутрин по това време на годината. Джеф ходеше на риболов с баща си и учеше сестра си да кара, но през по-голямата част от деня стоеше затворен в стаята си и гледаше отново и отново шоуто на Дик ван Дайк и сериала „Защитниците“. В очакване телефонът да звънне.

Майка му се тревожеше от внезапно обхваналата го апатия, от изчезналия интерес към приятели и момичета и към обикаляне на нощните заведения. Джеф искаше да се махне, да избяга от потискащата го родителска загриженост и затъпяващата досада в Орландо, но нямаше къде да иде. Свободата да ходи където си иска, с която така бе привикнал, бе жестоко ограничена от липсата на средства — дербито на Кентъки и Белмонт Стейкс вече бяха минали, а засега нямаше откъде другаде да намери пари.

Лятото свърши, а от Памела още нямаше и думичка. Джеф се върна в Атланта, уж за да продължи обучението си в „Емъри“. Записа пълен хорариум с единствената цел да получи стая в общежитието и така и не стъпи в нито един час. Пращаше в кошчето заплашителните писма на декана и се молеше по-скоро да дойде октомври.

Франк Мадок бе завършил още през юли и сега учеше право в Колумбийския университет, без да е срещнал ценния си приятел. Джеф обаче откри друг потенциален комарджия в горния курс, който се съгласи да заложи в Световните серии вместо него. Разбира се, поиска му твърда такса. Никой не пожела да играе на процент, без значение колко щедро вдигаше мизата Джеф, защото и най-големият глупак знаеше, че ще загуби. Заложи малко под две хиляди долара и печалбата му възлезе на сто осемдесет и пет хиляди — Така поне известно време нямаше да мисли за пари.

Премести се в Бостън и си нае апартамент на „Бийкън Хил“. Историята продължаваше естествения си ход — в Сайгон Дием^[1] отново бе свален, а Джон Кенеди застрелян в Далас. Съветът на Ватикана разреши месата да се служи и на други езици освен латински, а „Бийтълс“ пристигнаха да съживят духа на Америка.

Джеф се обади в къщата на семейство Филипс през март в седмицата, в която Джак Руби бе признат за виновен и осъден на смърт за убийството на Лий Харви Осуалд. Никой не бе и чувал за Нелсън Бенет. Телефона вдигна майката на Памела.

— Добър ден, мога ли да говоря с… Пам, ако обичате?

— А за кого да предам.

— Казвам се Алън Коурън, познаваме се от училище.

— Само момент да проверя дали е свободна.

Докато чакаше Памела да вдигне слушалката, Джеф нервно си играеше с кабела. Изрови името на Коурън от паметта си случайно. Памела му бе казвала, че е излизала с това момче в гимназията. Но дали на тази възраст вече го познаваше? По този въпрос Джеф можеше само да гадае.

— Алън? Здрасти, какво има?

— Пам, моля те, не затваряй. Не съм Алън, но трябва да говоря с теб.

— Кой си тогава?

В тънкото й гласче имаше повече любопитство, отколкото раздразнение.

— Джеф Уинстън. Миналото лято дойдох у вас една сутрин, но…

— Да, помня те. Татко ми забрани да разговарям с теб по какъвто и да е повод.

— Разбирам какво го е накарало да го направи, но няма нужда да му казваш, че съм се обаждал, нали? Просто се питах… дали си започнала да си припомняш нещо?

— Какво искаш да кажеш? Какво да помня?

— Ами например нещо за Лос Анджелис.

— Разбира се, че помня.

— Така ли?

— Че как иначе, с нашите ходихме в Дисниленд, когато бях на дванадесет. Забравя ли се такова нещо.

— Аз по-скоро имах предвид друго. Например дали помниш един филм, наречен „Звездно море“? Чувала ли си някога това име?

— Не, май съм го пропуснала. Хей, знаеш ли, че си много особен. Откъде ти хрумна да говориш точно с мен.

— Просто ми харесваш, Памела, това е всичко. Имаш ли нещо против да те наричам така?

— Всички останали ми викат Пам. Освен това въобще не трябва да разговарям с теб. По-добре още сега да затварям.

— Памела…

— Какво?

— Пазиш ли още писмото, което ти бях пратил?

— Не, изхвърлих го. Ако го беше намерил татко, сигурно щеше да получи удар.

— Няма нищо, аз и без това вече не съм във Флорида. В момента живея в Бостън. Знам, че няма да запишеш телефона ми дори и да ти го кажа, но ме има в указателя. Ако някога ти се прииска да се свържеш с мен…

— И какво те кара да мислиш, че ще ми се прииска нещо такова? Мале, ти наистина си особен.

— Сигурно си права. Само не забравяй, че можеш да ми звъниш по всяко време на денонощието.

— Вече ще затварям. Май не трябва да ми се обаждаш друг път.

— Няма, но се надявам скоро ти да ми се обадиш.

— Чао.

Звучеше заинтригувано. Младежкото й любопитство безспорно бе подразнено от настоятелния млад мъж и странните му въпроси. „Но любопитството още нищо не значи“, помисли си тъжно Джеф, докато се сбогуваше с нея. За Памела той си оставаше чужд човек.

 

 

Продавачът в магазинчето „Харвард Куп“ изтрака на касата, подаде на Джеф рестото и броя на списание „Канди“, което току-що си бе купил. Навън площадът бе задръстен от студенти, събрали се, за да открият новата академична година. Джеф забеляза, че е обграден от хора, в погледа на които личеше, че имат ясна цел в живота. Докато гледаше плаката на университетското кино, който приканваше желаещите да посетят „Нощ след тежък ден“, в полезрението му се вмъкна брадясал младеж, който се провираше ловко в тълпата и дискретно предлагаше кибритени кутийки, пълни с марихуана, срещу пет долара парчето. Още преди година и половина Лиъри и Алпърт бяха изключени от Харвард и основаха своята просъществувала кратко „Международна федерация за вътрешна свобода“ в имението Емерсън отвъд реката. Шестдесетте години, както щяха да бъдат запомнени, пристигаха по-рано в „Кеймбридж“, отколкото в „Емъри“. Но дори и тук смяната на времената не бе напълно завършила. На площад „Харвард“ стоеше един-единствен самотен протестиращ, който тихичко раздаваше листовки, заклеймяващи все по-нарастващото военно присъствие на Щатите във Виетнам. Зад една маса, разпъната до павилиончето за вестници, двама студенти предлагаха значки с надписи „Спрете Голдуотър“^[2] и „Ел Би Джей 64“^[3]. Те нямаше да чакат дълго, за да погледнат разочарованието в очите.

Джеф слезе надолу по стълбите и влезе в един от вагоните на метрото, които доста точно наподобяваха тролейбус. След площад „Кенмор“ железницата излезе на повърхността и прекоси реката по моста „Лонгфелоу“. Вдясно се виждаха работници, които довършваха новия център, на мястото на който в бъдеще щеше да се издига кулата на Джон Ханкок.

И какво щеше да прави Джеф с това бъдеще сега? Как щеше отново сам да преживее дългите и лишени от съдържание години, които го очакваха? Вече бе изминала цяла година от четвъртото повторение на живота му и от големите надежди, че този път ще го сподели с човек, когото обича истински и чиито опит и познания приличат на неговите, нямаше и следа. Памела си оставаше непознато за него дете, което не знаеше какво е било — или какво са били те двамата някога.

Може би все пак някои от идеите й, заимствани от източните религии, са били верни, но са си останали неразбираеми за тях. Може би в последното си съществуване Памела бе получила пълно просветление и душата й или живецът й, или каквото и да бе там е постигнало нирвана. Тогава какво щеше да стане с невинното момиченце, което сега живееше в Уестпорт? Дали сега то представляваше просто телесна обвивка, лишена от духовно съдържание; копие на истинската Памела Филипс, което се движи в пространството без всякаква цел? За Джеф такова същество можеше да бъде оприличено само на механичен декор в пиеса или на безжизнен робот. Немислимата всемогъща сила, ръководеща тези ужасни повторения, може би се нуждаеше от сегашната Памела само за да поддържа илюзията, че светът продължавала върви по стария утъпкан път, а милиардите статисти в него да играят ролите си.

Но кой печелеше от всичко това? Кой е публиката, която трябваше да бъде заблудена? Джеф ли? Той си мислеше, че е първият, а преди срещата с Памела и единствен човек, преживял подобно нещо. А може би всъщност бе последният или поне един от последните, определени да узнаят за безкрайните повторения. Памела развиваше теорията, че тези години ще продължат да се повтарят, докато и последният човек осъзнае какво става. А може би просветлението трябваше да дойде поотделно за всеки един вместо изведнъж за целокупното човечество? И дали с постигането му хората не поемаха по спасителния път, извеждащ вън от кръговрата, смятан дотогава за действителност?

Но не означаваше ли това, че цялата човешка история, минало и бъдеще, бе просто една измислица — безплътни спомени, пробутани в главите на хората, и измамни надежди за идването на нов живот. А ако създаването на човешкия род с всичките му културни и технически постижения, с хрониките на отминалото време са предопределени и сътворени от невидима сила през 1963… и цялата световна история се простира в рамките на четвърт век до 1988 или малко след нея? Тези ритмични повторения може би обобщаваха целия човешки опит и осъзнаването на факта свидетелстваше за достигането на върховното знание от всеки отделен човек.

Което пък от своя страна трябваше да означава, че Джеф и всички останали се въртят в кръга на повторенията хилядолетия наред, всъщност от началото на историята, но без да го съзнават. И сега може би преживяваше последния си цикъл също както предният е бил последен за Памела. Значи останалата част от човечеството живееше в състоянието, предхождащо просветлението или представляваше само телесни обвивки, механични същества, чиито истински души и умове бяха захвърлили непотребните им вече тела също като Памела. И нямаше начин да разбере кои от хората наоколо все още „спят“ и кои са преминали в по-висок стадий на съществуване и са оставили след себе си само органичните си черупки, за да не се опразни огромната сцена, каквато всъщност бе светът.

Разсъжденията му дойдоха твърде много, за да ги смели наведнъж. Дори и да се окажеха верни, то Джеф разполагаше с още двадесет и пет години от този живот поне за да свикне с идеята. Засега трябваше да се замисли как щеше да прекара времето си ден подир ден, след като бе изгубил единствения човек, с когото можеше да сподели всичко.

Джеф слезе на следващата спирка и тръгна надолу по улица „Чарлз“ покрай магазини за цветя и кафенета. През отворената врата на „Главата на турчина“ се носеше носовото пеене на кънтри изпълнител. Един плакат пред „Лофт“ пък обещаваше, че в събота и неделя там ще свири група. Големите къщи нагоре по улица „Чеснът“, разделени вече на апартаменти, изглеждаха сериозни и недостъпни.

Какво да прави сега? Да се върне в Монтгомъри Крийк и да прекара останалата част от живота си — може би последния — в разсъждения върху непознаваемостта на вселената ли? Или може би да направи едно последно, макар и обречено усилие за подобряване съдбата на човечеството: да основе отново корпорация „Бъдеще“ като изключително благотворителна организация и да излее стотиците милиони долари в Етиопия или Индия?

Той се изкачи по стълбите на втория етаж, където се намираше апартаментът му, а в ума му не преставаха да се блъскат безредни мисли и невероятни предположения. Ако просто се откаже, ако ей сега се самоубие, тогава какво? Дали ще…

Краят на жълт плик надничаше под вратата му, където бе пъхнат вероятно от пощальона. Джеф вдигна телеграмата и разкъса плика:

ЗВЪНЯ ТИ ЦЯЛ ДЕН. КЪДЕ СИ? ВЪРНАХ СЕ. ВЪРНАХ СЕ. ВЪРНАХ СЕ. ИДВАЙ ВЕДНАГА. ОБИЧАМ ТЕ.

ПАМЕЛА

Вече минаваше единадесет вечерта, когато колата му спря пред къщата в Уестпорт. Опита се да се качи на самолет от Лоугън до Бриджпорт, но нямаше никакъв скорошен полет. Джеф реши, че ще стигне по-бързо с кола и измина разстоянието за рекордно кратко време.

Бащата на Памела отвори на позвъняването му и Джеф веднага разбра, че тази вечер няма да му е лесно.

— Искам да сте наясно, че давам позволението си за тази среща единствено по настояване на жена си — започна той без предисловие. — Но дори и тя нямаше да успее да ме убеди, ако не бяха заплахите на Пам, че ще напусне дома, в случай че не й разрешим да говори с вас.

— Съжалявам, че нещата взеха такъв нежелан обрат, господин Филипс — отвърна Джеф с цялата искреност, на която бе способен. — Както ви казах още миналата година, никога не съм имал намерение да създавам неприятности на семейството ви. Просто стана някаква грешка.

— Предупреждавам ви, че тази среща ще си остане единствената. Вече говорих с адвоката си и той ми обясни, че ако поискам, до края на седмицата можем да се снабдим със съдебно решение, което ви забранява да се виждате с дъщеря ми. Казано другояче, ако посмеете да наближите Пам, преди да е навършила осемнадесет, ще бъдете арестуван. Така че казвайте й каквото имате още тази вечер. Ясен ли съм?

Джеф въздъхна и се опита да надзърне зад гърба му.

— Мога ли вече да се видя с Памела, господин Филипс. Не възнамерявам да ви причинявам никакви главоболия, но чаках прекалено дълго, за да говоря с нея.

— Влизайте. Тя е в хола. Разполагате с един час.

Майката на Памела очевидно бе плакала. Очите й бяха обрамчени с червени кръгове и в тях се четеше безсилието на поражението. За разлика от нея петнадесетгодишната й дъщеря, седнала на кушетката, се владееше чудесно, въпреки че искрящата момичешка усмивка по лицето й ясно показваше едва сдържаната радост от срещата. Плитчиците вече ги нямаше и на тяхно място стоеше нещо подобно на прическата, която Джеф помнеше. Бе облечена в кашмирен пуловер, бежова вълнена пола, дълги чорапи и носеше лек грим. Промяната от последната им среща обаче далеч надхвърляше тази във външността. Помъдрелият поглед на момичето пред него му показваше, че то всъщност е жената, която бе обичал и с която бе живял цели десет години.

— Здрасти — посрещна го Памела и му подари широката си усмивка. — Искаш ли да литнем заедно? — Тя се разсмя с онзи звънлив гърлен смях, който издаваше опит и зрялост. — Мамо, татко — обърна се към родителите си Памела, — това е моят много добър приятел Джеф Уинстън. Мисля, че вече сте го виждали.

— Как така внезапно реши, че в края на краищата познаваш този… мъж?

Рязката промяна в гласа и поведението на Памела не бе убягнала и на баща й и той бе очевидно недоволен от необяснимото узряване на дъщеря си само за една нощ.

— Предполагам, че през последната година паметта просто не ми е служила както трябва. Обещахте ми, че мога да прекарам един час насаме с Джеф. Имате ли нещо против, ако започнем веднага?

— Не се и опитвайте да напуснете тази къща — обърна се бащата на Памела и към двамата. — Не излизайте дори от стаята.

Госпожа Филипс с неохота се надигна от мястото си.

— Двамата с баща ти ще бъдем в спалнята, Пам, и ако ти потрябваме за нещо…

— Благодаря ти, мамо. Всичко е наред, честна дума.

Родителите й излязоха от стаята и Джеф я сграбчи в прегръдките си толкова силно, колкото можеше да я стисне, без да й изкара въздуха.

— Господи — промълви той с дрезгав от вълнение глас, — къде беше? Какво се случи?

— Не знам — отвърна тя и се отдръпна, за да го погледна в очите. — Умрях във вилата на Майорка точно както очаквах, на осемнадесети. Събудих се обаче едва тази сутрин. Направо се побърках, като видях коя година сме.

— Този път и аз закъснях — призна й Джеф, — но само с около три месеца. Чакам те вече повече от година.

Тя погали лицето му и се усмихна разбиращо.

— Знам. Майка ми и баща ми ми разказаха какво се е случило миналото лято.

— Значи все пак не помниш, така ли? Не, разбира се, че няма да помниш.

Памела тъжно поклати глава.

— Единствените ми спомени от онова време са от първия живот, а после и от повторенията му. Според мен сме се разделили само преди дванадесет дни на дока на Пуерто де Андре.

— Миниатюрата — усмихна се топло Джеф — бе прекрасна. Толкова ми се искаше по някакъв начин да я задържа.

— Сигурно е така — отвърна тихо Памела и Джеф отново я прегърна.

— Как успя да ме откриеш в Бостън?

— Обадих се на родителите ти. Те, изглежда, имаха представа коя съм. Поне бегла.

— Да, когато за пръв път дойдох тук, им споменах, че в училище съм се запознал с едно момиче от Кънектикът.

— Боже мой, Джеф, сигурно си се почувствал ужасно, когато не съм те познала.

— Има нещо такова. Но сега, когато отново си тук, до известна степен се радвам, че съм успял да те зърна и като четиринадесетгодишна.

Тя се усмихна.

— Обзалагам се, че съм те помислила за сладур, който и да си бил. В интерес на истината съм малко изненадана, че не съм излъгала родителите си, че те познавам.

— През март ти се обаждах и тогава каза, че според теб съм бил „особен“… но звучеше доста заинтригувана.

— Можеш да си сигурен, че е било така.

— Пам? — долетя отнякъде гласът на баща й. — Наред ли е всичко?

— Да, татко, не се тревожи — отвърна тя.

— Имате още четиридесет и пет минути — не пропусна да напомни той и стъпките му се отдалечиха.

— Тук определено ще имаме проблеми — намръщи се Джеф. — Ти все още си малолетна и баща ти ми ги наговори едни… за съдебни решения и тем подобни.

— Знам — каза мрачно тя. — Вината за това е отчасти и моя. Тази сутрин тук избухна ужасен скандал, след като им съобщих, че очаквам да ми се обадиш или направо да дойдеш. Нямах никаква представа, че са чували името ти. Баща ми направо подскочи на метър над земята, като го чу, а опасявам се, че и аз не отвърнах твърде възпитано. Никога не са чували подобен език от мен на тази възраст освен във втория ми риплей, когато станах войнствена. Но те, разбира се, нямат спомен от онова време.

— Мислиш ли, че заплахите му да ни държи далеч един от друг са сериозни? Баща ти наистина е в състояние да ни създаде проблеми, ако поиска.

— Страхувам се, че е напълно искрен. Известно време определено ще ни създава проблеми.

— Можем… да избягаме.

Памела посрещна предложението му със сух смях.

— Не, веднъж вече съм вървяла по този път, не помниш ли. Тогава не излезе нищо и сега сигурно отново ще е така.

— Да, но сега имам пари, а и мога да намеря още колкото си поискаме. Във всеки случай няма да останем на улицата.

— И все пак не забравяй, че съм малолетна. Здравата ще загазиш, ако ни открият.

Джеф се опита да се усмихне.

— Е, в затвора още не съм бил и поне ще разбера какво е.

— Не се и съмнявам, че ще ти хареса — подразни го тя. — Не, да оставим шегите настрана, особено пък в тези времена. „Лятото на любовта“ ще настъпи едва след три години, а сега сме 1964 и подобни прегрешения се разглеждат с цялата строгост на закона.

— Права си — съгласи се неохотно той. — И какво, по дяволите, ще правим тогава?

— Просто ще трябва да изчакаме известно време. След няколко месеца навършвам шестнадесет и може би тогава поне ще ни позволят да излизаме заедно, ако сега им се подмажа малко и се оживея в ролята на покорна дъщеря.

— Божичко… но аз вече чаках година и половина, за да съм с теб.

— Просто не мога да се сетя как другояче да постъпим — отвърна съчувствено Памела. — И на мен този вариант не ми харесва повече, отколкото на теб, но точно сега май нямаме друг избор.

— Не — призна Джеф. — Май наистина нямаме.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще се върна в Бостън, предполагам. Градът е хубав, близо е дотук, а и вече в известен смисъл съм се установил там. Предполагам, че ще се захвана да понатрупам малко капитал, за да не се тревожим за пари, когато най-сетне се съберем. Не можем ли поне да говорим по телефона? Или да ти пиша?

— Не тук, по-добре да не рискуваме. Ще наема кутия в пощата, за да можем да си пишем, и ще ти се обаждам, когато мога. Най-вероятно ще е отвън, след училище.

— Не, само не ми казвай, че пак ще ходиш на училище.

— Налага се — повдигна рамене Памела. — Но вече почти не ми прави впечатление. Седяла съм на тези чинове толкова време, че знам отговорите на всички въпроси.

— Ще ми липсваш… Знаеш, нали?

Тя го целуна дълго и страстно.

— И ти ще ми липсваш, любов моя. Но повярвай ми, чакането ще си струва.