Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Replay, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петко Петков, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2019 г.)
Издание:
Автор: Кен Гримуд
Заглавие: Игра на живот
Преводач: Петко Петков
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо издание
Издател: Атика
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: Американска
ISBN: 954-729-003-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5838
История
- —Добавяне
10.
Джеф дояде яйцата с бекон точно по изгрев, изми чиниите и накисна тигана. Обикновено след закуска сядаше да изпие чаша кафе пред стълбите на бялата островърха къща, но тази сутрин закъсняваше, а и го чакаше доста работа.
Той навлече якето си върху памучната фланела и излезе. Макар да беше третата седмица на май, хладният въздух все още пощипваше, а само преди две вечери бе паднала последната слана за тази година. Джеф кимна в знак на уважение към камарата камъни, под която бе погребан старият Смит, и се запъти по посока на една от новоразораните ниви. Смит също обработвал земята сам, след като я получил през 1880 от местните власти. Разказаха на Джеф, че старецът се разболял след някакъв нещастен случай и не успели да открият тялото му в продължение на седмици. Хората, които купили извадената след смъртта му на търг земя, така и не посели нищо. Дори не поддържали мястото; не и след като открили малкото състояние от златни монети, скрито в печката. Старият Смит, изглежда, имал някои тайни, които пазил ревниво до смъртта си.
Джеф разбута с ботуш няколко буци от нивата, в която днес възнамеряваше да засади първата царевица за тази година. Щеше да е от сорта „Шугър енд голд“. Вулканичната калифорнийска почва си я биваше, беше богата на минерали. Джеф не изпитваше нищо друго освен презрение към семейството, изоставило земята да буренясва преди толкова години. Взели златото на Силвестър Смит и зарязали чифлика на произвола на съдбата, а самите те хукнали да гонят радостите на живота. Земя като тази искаше грижи, а храната, която щеше да даде в замяна, бе много по-ценна от всякакво злато. Това беше договорът, сделката, сключена между хората и земята преди десет хиляди години в Месопотамия. Джеф бе убеден, че да зарежеш плодородна земя, е все едно да прекъснеш древна и почти свещена връзка.
Той мина покрай мястото, на което скоро щяха да покарат аспержите. Възнамеряваше да ги отглежда поне още две години, а днешният ден бе определил за първото от двете подхранвания на почвата около тях през годината. Студовете, продължили до късна пролет, явно не ги притесняваха и според Джеф от тях стъблата им щяха да станат още по-хрупкави. Той коленичи край рекичката, минаваща през чифлика му, и поднесе две шепи ледена планинска вода към устата си. Докато пиеше, двойка пъстърви се стрелна наблизо. Обеща си, че ако успее да засади царевицата и да натори аспержите преди здрачаване, ще вземе въдицата и ще дойде да налови вечеря.
Слънцето продължаваше да се катери нагоре и лъчите му вече озаряваха върховете на боровете и прегърбения силует на планината Хогбак на югоизток. Джеф тръгна нагоре по криволичещото корито на рекичката, като на всеки пет-шест метра се спираше да разчисти клоните, които пречеха на водата да влиза в тръбите и да напоява засаденото от него.
Беше купил земята преди девет години, малко след онова почти гибелно отлитане за Хонолулу. Не бе виждал Шарла, откакто я остави просната на тревата край пистата. В интерес на истината хората, които бе виждал от онзи ден насам, лесно можеха да се изброят на пръсти.
Съседът, който живееше най-близо до него, и то през цялата година, бе в имението Търтъл Понд, а петте километра до него можеха да се изминат по черен коларски път, водещ в източна посока. До чифлика на Джеф се стигаше единствено по друг черен път, който обаче пороите често размиваха. Дъждовете, снеговете и калта от ноември до януари правеха брода през река Марбъл напълно непроходим, така че той бе свикнал солидно да се запасява за зимата.
През останалата част от времето също не гореше от желание за общуване. Веднъж седмично слизаше до близкото градче Монтгомъри Крийк, за да пазарува от магазина или да напълни резервоара на пикапа си в малката бензиностанция на „Шел“. Беше спрял с алкохола веднъж завинаги, но ако реколтата излезеше добра, можеше да отпразнува събитието с вечеря и бира във „Форкид Хорн“ или „Хилкрест Лодж“. Притежателите на „Форкид Хорн“ — семейство Мазини — бяха приятни хора, а съпругата Елинор управляваше един от клоновете на общинската библиотека, помещаващ се в голямата им градска къща. Джеф понякога разговаряше с някого от съпрузите за едно-друго. Синът им Джо бе с няколко години по-млад от него и любознателността му за света извън техния град не познаваше граници. Никой от семейството обаче не обичаше да си пъха носа в чуждите работи и те така и не попитаха Джеф какво го е накарало да заживее така самотно. Джо му бе помогнал да си сглоби късовълнов приемник и сега радиото бе единствената му връзка с цивилизацията, без да се броят откъслечните контакти със семейство Мазини.
Този мъничък ъгъл от Северна Калифорния бе населен предимно с дървосекачи и индианци, но Джеф не общуваше нито с едните, нито с другите. Малко след идването му тук местността бе нападната от групички хипита и други привърженици на призивите за връщане към природата, но те не се задържаха дълго. Обработването на земята се оказа по-трудно, отколкото очакваха, а освен това откриха, че не може да се живее единствено от реколтите с марихуана.
Най-лошото през всичките тези години се оказа липсата на жени, макар и не по причини, за които можеше да се досети и преди да дойде тук. Беше се наситил на секса заради самия секс през времето, прекарано с Шарла и Мирей.
Известно време му се струваше, че може спокойно да прекара остатъка от живота си без сексуален контакт и дори се удиви колко лесно бе умряла тази част от него. Скоро обаче бе неприятно изненадан от факта, че преживява болезнено липсата на простото човешко общуване. Тази необходимост го терзаеше ежедневно и не му даваше мира дори насън. Понякога сънуваше, че жена докосва бузата му или пък че той притиска главата й към гърдите си. Въпросната жена можеше да е Джуди, Линда или дори Шарла, но по-често тя нямаше определени черти и представляваше някакво абстрактно същество от женски пол.
След подобни сънища винаги се будеше ужасно тъжен, а в гърдите му се надигаше познатото чувство, че тези лишения не могат да бъдат премахнати, без да поеме риска от събуждане на напразни надежди и да се изправи срещу заплахата усилията му да бъдат изтрити с един замах. Не му се искаше да преживява повторно нито едното, нито другото. Струваше му се, че е по-добре да убие душата си бавно, късче по късче.
Гърбът го заболя от постоянното навеждане да маха клончетата, затлачили тръбите, и Джеф седна да си почине покрай потока. Далеч на север, по средата на пътя до Орегон, удивителният бял конус на връх Шаста властваше над хоризонта подобно на спящо куче, на каквото я бяха оприличили и местните индианци.
Той отхапа от парчето сушено месо, което носеше със себе си, и го поля с нова шепа вода от студения поток. Сегашният му дом се намираше точно върху вулканичния хребет Каскейд, разположен между върховете Ласен и Шаста. На север оттук лежаха останките на огромен предисторически вулкан, чието място сега заемаше кратерът Лейк. После идваха връх Худ, а още по-нагоре, в щата Вашингтон, връх Сейнт Хелина, който тихичко ръмжеше… засега. След седем години вулканът щеше да изригне с дива ярост, както бе правил вече три пъти по това време — факт, известен само и единствено на Джеф.
Сега се намираше във властта на сили, способни да разрушат цяла планина, после отново да я издигнат и пак да я разрушат и да продължат да си играят така до безкрай като деца в пясъка. Имаше ли смисъл човек дори да се опитва да проумее подобна сила? И ако все пак някога му се удадеше да я схване, било то и отчасти, нямаше ли знанието да се окаже прекомерно бреме за човешкия мозък?
Джеф зави парчето сушено месо в станиол и го пусна обратно в джоба си. Слънцето вече се бе издигнало високо и даваше знак, че е време да се залавя със засяването на тазгодишната царевица. Той се спусна надолу по хълма, следвайки криволиците на потока, без да посмее отново да вдигне поглед към далечната планина.
— Ами торф? Имаш ли достатъчно?
— Ще взема още стотина килограма — отвърна Джеф. — Освен това ми трябват и към сто и петдесет литра „Севин“.
Продавачът цъкна съчувствено с език и прибави инсектицида към останалите покупки.
— Много са се навъдили гадините по царевицата тази година, проклети да са. Старият Чарли Рейнолдс горе в Бъкай вече е назад с три акра заради тях.
Джеф кимна и изръмжа колкото се може по-любезно. Тези слизания в Рединг два пъти годишно, за да попълни запасите си, бяха единственият му контакт с напълно непознати хора.
— Какво ще кажеш за арабите и за онези нефтени тръби — поинтересува се продавачът. — Още не мога да повярвам, че доживях и това да видя.
— Предполагам, че нещата ще се оправят — отвърна Джеф. — Дай ми и един от онези големите кашони със стерилизирано телешко. Да, в пикантния сос.
— Ех, какви времена доживяхме само. Мен ако питаш, Никсън трябва да хвърля бомби върху проклетите араби, вместо да ходи да си приказва с тях. Сякаш са му малко тревогите тук, че сега и те се взеха.
Джеф нехайно разглеждаше плакатите и съобщенията, окачени зад гърба на продавача, с надеждата, че той ще схване намека му и ще спре да му говори за политика. На една бележка например пишеше, че шерифът изнася на търг нечие запорирано имущество в Бърни; местните хипарски групички организираха голям купон с танци в Железния каньон; поне дузина обявления за продажба на пикапи… Я виж, нещо странно. Освен това съвсем не изглеждаше на място. Представляваше черно-син плакат на нощно небе с голяма фосфоресцираща вълна, издигаща се по изрисувания полумесец. В долната част на плаката с тънки златни букви бе изписано: „Звездно море“.
— Какво е това? — попита Джеф и посочи плаката.
Продавачът се обърна да види накъде сочи пръстът, а после удивено изгледа Джеф.
— Боже, човече, ти съвсем ще се смахнеш в тези пущинаци. Не си ли гледал още „Звездно море“?
— Какво е това?
— Проклет да съм, филм, разбира се. Последният път, когато ходих на кино преди това, май беше да гледам „Звукът на тишината“[1], но този нямаше начин да го пропусна. Децата заведоха мен и жената до Сакраменто преди три-четири месеца специално за да го видим. Тогава го гледахме два пъти и сега, когато го дават в Рединг, сигурно пак ще идем. Честна дума, не съм виждал нищо подобно.
— Известен филм, така ли?
— Известен ли? — разсмя се продавачът. — Разправят, че това бил най-големият филм за всички времена. Чух също, че вече спечелил сто милиона долара и продължавал да носи печалба. Не съм си и помислял, че ще доживея такова чудо.
Това беше невъзможно. Първият филм, прескочил границата от сто милиона долара в историята на киното, бе „Челюсти“[2]. Джеф дори не бе чувал за заглавие като „Звездно море“ през 1974. Той си спомни, че най-известните филми през тази година са „Китайски квартал“[3] и продължението на „Кръстника“[4].
— И за какво се разказва?
— Не, няма да ти кажа, за да не ти развалям удоволствието. Дават го в „Каскейд“. Непременно върви, преди да хванеш обратния път. Казвам ти, че няма да съжаляваш.
Джеф почувства, че го гъделичка любопитство — нещо, което не бе изпитвал от години.
Продавачът грабна последния брой на „Рединг Рекорд Сърчлайт“ със снимка на прегърнатите Кисинджър и Ицхак Рабин на първа страница и го заразлиства.
— Ето го, следващата прожекция е… от 3:20. — Той се обърна и погледна големия стенен часовник. — Ако искаш, ще сложа покупките ти обратно в склада. Ще отидеш на кино и пак ще успееш да се прибереш преди смрачаване.
Джеф се усмихна.
— Да не би да си на процент в киното?
— Нали ти казах, че въобще не съм по филмите, но този е нещо по-различно. Върви, ще опаковам всичко и после, като дойдеш, направо ще товариш.
Опашката за „Звездно море“ се точеше цяла пресечка, и то в Рединг, във вторник следобед. Джеф поклати невярващо глава, купи си билет и се присъедини към тълпата хора пред входа. Желаещите да видят филма бяха най-различни — от ококорени шестгодишни хлапета до старомодни двойки на седемдесет и повече години, облекли протрити гащеризони. От приглушените разговори наоколо Джеф разбра, че повечето от хората вече са гледали филма неведнъж. Държаха се досущ като група богомолци, които смирено, но с радост в сърцата пристъпват към някаква светая светих.
Филмът си заслужаваше всички похвали, изречени от продавача, а може би и още повече. Дори и през погледа на Джеф той бе изпреварил времето си с години, било то по тема, декори или пък специални ефекти. Приличаше на подводна версия на „2001: Една одисея в космоса“[5] на Кубрик, но от него лъхаше топлината и човечността на Трюфо[6].
Филмът започваше с елегично възпоминание за древната митична връзка, съществувала между хора и делфини, за да доразвие темата с вмъкването на философски настроена раса от извънземни, отдавна установили контакт с интелигентните бозайници, населяващи земните океани. Според сценария извънземните определили китообразните бозайници за нещо като настойници на човешкия род, докато той дорасне, за да бъде приет в галактическото семейство. Но към края на двадесети век делфините научават, че учителите им от планетата Сайгнъс IV, чието завръщане очакват вече цяло хилядолетие, са загинали вследствие на космически катаклизъм. Тогава делфините правят истинската си същност и славната си история достояние на човечеството в момент на голяма радост и силна мъка за тях. За пръв път планетата се обединява и разумните същества на сушата и под водата съединяват усилията си… и въпреки това се оказва по-самотна от когато и да било, загубена в пустото космическо пространство, разминала се с галактическите си благодетели, които са изчезнали завинаги.
Задълбоченото разглеждане на проблема, извършено с рядко срещано кинематографично прозрение, майсторски убеждаваше зрителите в непоносимата ирония от смъртта на мъртво родени надежди. Джеф бе развълнуван до сълзи заедно с останалите зрители в киносалона и годините, които бе прекарал в доброволно отшелничество далеч от света, станаха на пух и прах само за два часа.
Освен това целият филм бе нов. Джеф просто не можеше да е пропуснал подобно великолепно творение, в което всяка сцена бе изпипана до съвършенство. Щеше да го забележи поне в един от предишните си животи.
На всичко отгоре надписите предизвикаха у него не по-малко удивление, отколкото самият филм: режисьор — Стивън Спилбърг… сценарист и продуцент — Памела Филипс… консултант и автор на специалните ефекти — Джордж Лукас.
Това бе невъзможно! Спилбърг дори още не бе започнал снимките за първия си голям филм — „Челюсти“. Що се отнася до Джордж Лукас, той трябваше да изчака още две години, докато привлече вниманието на филмовата индустрия с „Междузвездни войни“. Но най-интересното, най-озадачаващото в цялата история си оставаше въпроса — коя, по дяволите, е Памела Филипс?
— Не ме интересува нищо друго освен времето, Алън. Искам да уредиш тази среща, и то следващата седмица.
— Господин Уинстън, разберете, че това просто не е толкова лесно. Хората там долу са си изградили своя собствена йерархия и в момента тази жена се подвизава по върховете й. Поне половината от холивудските сценаристи и продуценти се опитват да се срещнат с нея, за да…
— Работата е там, че аз не искам да й продавам нищо, Алън. Аз съм бизнесмен, а не кинаджия.
Човекът от отсрещната страна посрещна думите му с многозначително мълчание и Джеф се досещаше какво си мисли. Той чуваше клиента си за пръв път от девет години насам. И какъв бизнесмен въобще можеше да бъде подобен човек? Джеф Уинстън бе отшелник, саможивец, появил се в брокерската им къща в Сан Франциско един-единствен път през 1965, за да им остави за доверително управление значителна сума пари. Оттогава живееше из пущинаците и от дъжд на вятър им пращаше почти шифровани нареждания да купуват огромни пакети акции от някоя неизвестна или закъсала компания. И все пак, и все пак…
— На колко възлиза капиталът ми понастоящем, Алън?
— Съжалявам, господин Уинстън, но в момента просто не разполагам с цялата нужна информация, за да ви отговоря. Вашите дела са доста сложни и стойността на акциите постоянно се мени; ще са ми необходими поне няколко дни…
— Кажи ми приблизително.
— Ами като се вземат предвид възможните колебания на…
— Казах ти, че искам приблизителна оценка и точността е последното, на което държа. Искам я веднага.
Събеседникът му уморено въздъхна.
— Около шестдесет и пет милиона, плюс-минус пет милиона долара. Разбирате, че не водим…
— Да, разбирам. Просто искам и ти да разбереш за какво става въпрос. Става въпрос за човек с доста пари като мен, който търси къде да инвестира и за друг човек, за чиито дела свежият приход на капитали е абсолютно наложителен. Сега схващаш ли какво се опитвам да кажа?
— Без съмнение, господин Уинстън. Но искам само да ви напомня, че в момента компанията на госпожица Филипс е напълно задоволена откъм свеж капитал поради простата причина, че филмът й се продава отлично. Така че точно сега инвеститорите може би не са първата й грижа.
— Аз пък не се съмнявам, че тя ще оцени дългосрочните перспективи на моя интерес. А ако не ги оцени, използвайте друг подход — в края на краищата нямате ли човек с връзки във филмовата индустрия?
— Ами… мисля, че Харви Грийнспан, който работи в клона ни в Лос Анджелис, обслужва клиенти с връзки в студията.
— Тогава нека звънне два-три телефона и да използва връзките си.
Някой вежливо почука на вратата на хотелската стая, в която Джеф пребиваваше.
— Камериерът е, сър. Шивачът от „Брукс Брадърс“ пристигна за пробата ви.
— Трябва да свършваме, Алън — каза Джеф в слушалката. — Когато уредиш нещата, можеш да ме откриеш във „Феърмонт“.
— Така и ще направя, господин Уинстън.
— И го направи по-бързо. Няма да ми е приятно да поверя делата си другиму след всичките тези години.
Офисът на „Старсий Продакшънс“ се помещаваше в двуетажна белосана сграда южно от Пико, разположена в търговската площ между студията на „Метро Голдуин Майер“ и „Туентиът Сенчъри Фокс“. Приемната бе решена в синьо и бяло, а стената зад бюрото на секретарката бе украсена с голям плакат на „Звездно море“. Що се отнася до другите стени, по тях висеше странна смесица от абстрактна живопис и подводни снимки. Върху испанската масичка за кафе, покрита с теракот, лежаха половин дузина книги, свързани с основните теми на филма: „Разумният живот във вселената“, „Мозъкът на делфина“, „Програмиране и метапрограмиране на човешкия биокомпютър“… Джеф прегледа няколко цветни снимки на Юпитер, направени по време на първата експедиция на сондата „Пайъниър“, и зачака.
— Господин Уинстън? — усмихна му се професионално дребничката жизнерадостна брюнетка зад бюрото. — Госпожица Филипс е готова да ви приеме.
Той последва секретарката по дълъг коридор покрай поне дузина отворени врати. Всеки от служителите в тези кабинети говореше по телефона.
Офисът на Памела Филипс бе също така бяло-син, както и приемната, но тук липсваха филмови плакати, както и картини на Полък или пък снимки на делфини. Единствената украса се състоеше от мотив, повторен десетки пъти в различни варианти: мандали, колелета, кръгове.
— Здравейте, господин Уинстън. Мога ли да ви предложа кафе или сок?
— Не, благодаря.
— В такъв случай това е всичко, Натали. Благодаря ти.
Джеф огледа жената, която го бе накарала да чака цял месец за среща. Беше висока, вероятно към метър и седемдесет и пет, с голяма уста, кръгло лице и много малко грим. Правата й руса коса бе късо подстригана. Джеф мислено се поздрави за идеята да се облече при „Брукс Брадърс“. Памела Филипс носеше сив костюм, шит по поръчка, блуза с висока яка и обувки с нисък ток в тон с нея — с една дума, външният й вид ясно говореше, че се е приготвила за бизнес. По нея не се виждаха бижута с изключение малката златна игла за ревер, украсена с няколко концентрични кръга.
— Седнете, господин Уинстън. Разбрах, че сте изявили желание да обсъдим евентуални ваши инвестиции в „Старсий Продакшънс“?
Веднага на въпроса, без празни приказки и разговори за времето. Досущ като бизнес дама от средата на осемдесетте, само че през 1974.
— Да, точно така. Разполагам с малко излишен капитал, който…
— Нека сме наясно още от самото начало, господин…
— Наричайте ме Джеф, моля.
Тя не обърна внимание на опита му за фамилиарност и продължи с онова, което искаше да каже:
— Моята компания е изцяло в частни ръце и за финансирането си разчита единствено на себе си. Съгласих се да ви приема единствено за да направя услуга на приятел, но ако наистина сте решили да инвестирате във филмовата индустрия, определено сте сбъркали адреса. Мога да помоля адвоката си да ви снабди с примерен списък на някои други продуцентски къщи, които…
— Интересувам се точно от „Старсий“, а не от филмовата индустрия въобще.
— В такъв случай, ако решим да пуснем акциите си на борсата, ще се погрижа брокерът ви да получи офертата ни. Дотогава…
Тя се изправи иззад бюрото си и протегна ръка — ясен знак, че срещата им е към края си.
— Не сте ли поне малко любопитна от какво е предизвикан интересът ми?
— Честно казано, не, господин Уинстън. Откакто филмът излезе на екран през декември, той не престава да предизвиква интерес във всички среди. В момента силите ми са насочени към други проекти. — Тя отново протегна ръка. — Така че, ако нямате нищо против, днес имам още доста работа…
Жената срещу него му създаваше повече грижи, отколкото очакваше. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.
— А какво става с „Междузвездни войни“? — попита той. — И него ли ще финансирате?
Зелените й очи се присвиха.
— В този град слуховете за нови филми са повече от хората. На ваше място не бих хващала вяра на всичко, което се говори по коктейли и приеми.
„Може би ще се наложи да стигна докрай“, помисли си Джеф.
— Ами „Близки срещи от трети вид“[7]? — продължи той. — Не съм много сигурен, че при това положение Спилбърг въобще ще изяви желание да се залови с него. Може да се окаже доста бледа изява след „Звездно море“.
Гневът все още присъстваше в погледа й, но сега с него имаше и още нещо. Памела Филипс седна обратно на стола си и го изгледа предпазливо.
— Къде чухте това заглавие?
Джеф отвърна на втренчения й поглед, но не отговори директно на въпроса.
— Виж, „Извънземното“ — не изостави разговорния тон той — е нещо съвсем друго. Между двата филма няма никакъв конфликт. Същото е и с „Похитителите на изчезналия кивот“. Той пък е съвсем встрани от темата. Вярно, че първото му продължение бе доста слабо. Може би няма да е зле да поговорите с него по въпроса.
Сега вече бе успял да я заинтригува напълно. Пръстите й нервно пробягаха по шията, а от всички чувства, изобразени допреди миг по лицето й, остана само удивлението.
— Кой си ти? — попита тихо Памела Филипс. — Кой, по дяволите, си ти?
— Странно — усмихна се Джеф. — И аз се питах същото за теб.