Кен Гримуд
Игра на живот (1)

1.

Когато умря, Джеф Уинстън говореше по телефона с жена си.

— Трябва… — казваше тя, но той така и не чу какво трябва, защото в този момент сякаш огромна тежест се стовари върху гърдите му и дъхът му спря. Телефонната слушалка се изплъзна и пукна стъкленото преспапие на бюрото.

Само преди седмица тя беше казала нещо подобно, нещо като: „Знаеш ли какво ни трябва, Джеф?“, а след въпроса й настъпи мълчание — не безкрайно, нито вечно като сегашната мъртвешка пауза, но все пак достатъчно осезателно. Той седеше до кухненската маса, в онова ъгълче, което Линда обичаше да нарича „кътчето за закуска“, въпреки че то не представляваше отделно пространство, а просто малка пластмасова масичка с два стола, напъхани криво-ляво между хладилника и сушилника за дрехи. Когато зададе въпроса си, Линда режеше лук на плота и може би тъкмо сълзите в ъгълчетата на очите й го накараха да се замисли, направиха въпроса по-сериозен, отколкото всъщност беше.

— Знаеш ли какво ни трябва, Джеф?

Следваше да попита: „Какво, скъпа?“, при това разсеяно и неангажирано, тъй като четеше в „Тайм“ статията на Хю Сайди за президентството. Но всъщност не беше разсеян, въобще не му пукаше за драсканиците на Сайди. Напротив — отдавна не се беше чувствал по-съсредоточен и загрижен. Доста време не каза нищо, гледаше фалшивите сълзи в очите на Линда и мислеше за нещата, от които те двамата имаха нужда.

На първо място имаха нужда да заминат, да се качат на някой самолет, който да ги отведе на топло, пищно, зелено място — например Ямайка или пък Барбадос. Не бяха прекарвали истинска ваканция от онази дълго планирана, но някак разочароваща обиколка на Европа преди пет години. Ежегодните пътувания до Флорида при нейните родители в Бока Рейтън и неговите в Орландо не се брояха; те не представляваха нищо повече от непрестанни завръщания към едно отдалечаващо се минало. Не, това, от което наистина имаха нужда, бе седмица, месец на някой упадъчно чужд остров — да се любят върху пясъка на безкрайни пусти плажове, а през нощта звуците на реге музика да изпълват въздуха като ухание на екзотични червени цветя.

Прилична къща също би свършила работа; може би един от тези величествени стари фамилни домове по „Апър Маунтин Роуд“ в Монклер, покрай които тъй често бяха минавали, изпълнени с копнеж, в неделните следобеди. Или пък Уайт Плейнс, апартамент с дванадесет спални в тюдориански стил на Риджуей авеню, близо до игрището за голф. Не че имаше намерение да се захваща с голф, просто му се струваше, че онези лениви зелени морави с имена като Мейпъл Мур или Уестчестър Хилс, са по-приятна гледка от бариерите към скоростната отсечка Бруклин-Куинс или изходите от магистралата към летище „Ла Гуардиа“.

Освен това имаха нужда от дете и Линда сигурно усещаше тази липса по-остро от него. Джеф винаги си представяше неродения си наследник на възраст около осем години, вече преодолял неизбежните детинщини, но още ненавлязъл в страданията на пубертета. Добро хлапе, не непременно надарено или преждевременно развито. Момче, момиче, нямаше значение, просто дете, негово и нейно, което да задава странни въпроси, да седи твърде близо до телевизора и да показва наченки на развиваща се индивидуалност.

Така или иначе дете нямаше да има; от години знаеха, че е невъзможно, откакто Линда бе оперирана заради извънматочна бременност през 1975. Нямаше да има и къща в Монклер или Уайт Плейнс; постът „директор на новините“ в Нюйоркската информационна радиостанция „Дабъл Ю Еф Уай Ай“ звучеше по-престижно и доходоносно, отколкото всъщност бе. Може би все още имаше шансове да пробие в телевизията, но на четиридесет и три тази възможност ставаше все по-невероятна.

Трябва, трябва… да поговорим, мислеше Джеф. Да се погледнем в очите и просто да си кажем: „Не се получи.“ Нищо не остана — нито романтиката, нито страстта, нито великите планове. Всичко се получи някак плоско и никой нямаше вина. Просто така се случи.

Но, разбира се, никога нямаше да го направят. И точно това бе най-големият провал на връзката им — фактът, че рядко говореха за истинските си нужди и никога не отваряха дума за разкъсващото усещане за непълноценност, което се изпречваше помежду им.

Линда изтри една нищо незначеща лукова сълза от ъгълчето на окото си.

— Чуваш ли ме, Джеф?

— Да. Чух те.

— Имаме нужда — обясни тя, като погледна някъде в неговата посока, но не точно към него — от нови пердета за банята.

По всяка вероятност, когато той започна да умира, тя се канеше да сподели с него някаква необходимост от подобен род. Изречението вероятно щеше да завърши с: „… да купим една дузина яйца“ например или „… кутия филтри за кафеварката“.

Но защо си спомняше такива неща, почуди се той. Та нали умираше, за бога! Не трябваше ли последните му мисли да се насочат към нещо по-дълбоко, по-философско? Или да изгледа на бързи обороти лентата с най-важните моменти от живота си, кратък преглед на изминалите четиридесет и три години. Нали така правят хората, когато започнат да потъват.

Усещането за потъване, мислеше той, докато секундите се точеха, ужасната тежест, безнадеждната битка за глътка въздух, лепкавата влага, която пропиваше тялото му, и солената пот, която струеше от челото и пареше в очите му.

Потъване. Умиране. Не, по дяволите, не и тази измислена дума, която употребяваме за цветя, за домашни животни или за другите хора. Стари, болни хора. Хора без късмет.

Челото му се удари в бюрото, лявата буза върху папката, която преглеждаше, когато Линда се обади. Отвореното му око гледаше право в пукнатината на преспапието — пукнатина, разцепваща самия свят на две, безпощадно огледало на разкъсващата го агония. През счупеното стъкло се виждаха червените светещи цифри на часовника:

 

13:06 18 ОКТ 88

 

А после вече нямаше нищо, за което да се старае да не мисли, защото нямаше мислене.

 

 

Джеф не можеше да си поеме въздух.

Разбира се, че няма да може — нали е умрял.

Но ако е умрял, как така си дава сметка, че не може да си поеме въздух? И изобщо за каквото и да е?

Извърна главата си от смачканото одеяло и вдиша дълбоко. Застоял, тежък въздух, пропит от миризмата на собствената му пот.

Значи не е умрял. Някак си осъзнаването на този факт не го развълнува, точно както наближаването на смъртта не го хвърли в паника.

Може би тайно в себе си бе приветствал края на живота. А сега всичко щеше да си продължи, както и преди — неудовлетворението, отиващите си амбиции и надежди, които причиниха или бяха причинени от провала на брака му, вече не можеше да определи кое точно.

Махна одеялото от лицето си и срита оплелите се чаршафи. Отнякъде в тъмната стая се носеше едва доловима музика. Старо парче, „Да Дуу Рон Рон“, изпълняваше я някоя от онези момичешки групи на Фил Спектър.

Все още объркан, Джеф се протегна да включи осветлението. Помисли, че или се намира в болница и се възстановява от това, което се случи в офиса, или си е вкъщи и се буди от кошмар, по-страшен от обикновено. Ръката му намери настолната лампа и я включи. Оказа се в малка, разхвърляна стая; книги и дрехи се въргаляха по пода и се трупаха безразборно по две съединени бюра и по двата стола. Не беше нито болнична стая, нито спалнята им с Линда, но му изглеждаше позната.

От едната стена го гледаше фотография на гола, усмихната жена. Плакат от „Плейбой“, доста качествен. Апетитна брюнетка, легнала свенливо по корем върху надуваем дюшек на задната палуба на яхта; червеният й бански на бели точки висеше отстрани на релинга. С кръглата си моряшка шапка, с внимателно фризираната си коса момичето леко напомняше младата Джаки Кенеди.

Забеляза, че и останалите стени са украсени в подобен младежки стил — плакати от корида, голяма, увеличена снимка на „Ягуар ХК-Е“, обложка от стара плоча на Дейв Брубек. Над едното бюро висеше флагче с цветовете на американското знаме с надпис от звездички: „ДА ГО ДУХАТ КОМУНИСТИТЕ“. Усмихна се, като го видя — навремето, в колежа, си беше поръчал точно такова от шокиращото тогавашните нрави жълто издание на Пол Краснър „Реалист“.

Джеф рязко седна в леглото, пулсът бучеше в ушите му.

Старата лампа на бюрото до вратата винаги се вадеше от поставката си, като я размърдаш, спомни си той. И на килимчето до леглото на Мартин имаше голямо червено петно — да, точно тук — от оня път, когато бе качил тайно Джуди Гордън в стаята си, а тя се разтанцува на някакво парче на „Дрифтърс“ и разля бутилка „Кианти“.

Неясното объркване, което изпита, когато се събуди, отстъпи място на пълно изумление. Хвърли завивките, стана от леглото и разтреперан се приближи до едното бюро. Неговото бюро. Прегледа книгите: „Модели на културата“, „Проблеми на израстването в Самоа“, „Статистика на популациите“. Социология. При доктор… как му беше името? Данфорт, Санборн? Лекциите в голямата мрачна зала на другия край на студентския комплекс от осем сутринта; винаги закусваше след лекцията. Взе учебника на Бенедикт и го прелисти; на много места имаше подчертани пасажи, в полетата — бележки, написани със собствения му почерк.

— … „Дабъл Ю Кю Екс Ай“, хитът на седмицата от „Кристалс“! А сега следващото парче е за Боби от окръг Мариета, поздрав от Керъл и Пола. Двете момичета заедно с „Дъ Чифгънс“ искат да кажат на Боби, че „той е тооолкова сладък“…

Джеф изключи радиото и избърса потта от челото си. С известно смущение установи, че е със сутрешна ерекция. От колко ли време не му се бе случвало да получи ерекция, без въобще да е мислил за секс?

Е добре, крайно време бе да си изясни нещата. Очевидно някой си правеше изключително добре скроена шега, но не можа да се сети за никой, който си пада по подобни номера. А дори и да се сетеше, как бе възможно този някой да си даде чак толкова труд? Беше изхвърлил книгите с бележките още преди години, а надали някой можеше да ги възпроизведе толкова точно.

На бюрото лежеше брой на „Нюзуик“, уводната статия съобщаваше за оставката на западногерманския канцлер Конрад Аденауер. Броят носеше дата 6 май 1963. Джеф гледаше втренчено цифрите и се надяваше, че ей сега ще изскочи някакво логично обяснение.

Нищо подобно не се случи.

Входната врата изведнъж се отвори и бравата се удари в сандъка с книги. Както всеки път.

— Ей, какво правиш тук? Часът е единадесет без петнадесет. Нали имаше тест по американска литература в десет?

На вратата стоеше Мартин с кола в едната ръка и няколко учебника в другата. Мартин Бейли, съквартирантът му от първата година, най-добрият му приятел в колежа и няколко години след това.

Мартин се беше самоубил през 1981, след като банкрутира и жена му го напусна.

— Какво ще правиш сега — попита Мартин, — двойка ли ще имаш?

Джеф гледаше с мълчаливо вцепенение отдавна мъртвия си приятел — гъстата черна коса, която още не бе започнала да оредява, слабото лице, блестящите младежки очи, които още не познаваха болката.

— Ей, какво ти е? Джеф, добре ли си?

— Аз… не, не се чувствам много добре.

Мартин се засмя и хвърли книгите си върху леглото.

— На мен ли го казваш! Сега разбирам защо татко ме предупреждаваше никога да не меся скоч и бърбън. Абе я кажи, какво беше онова сладурче, дето го заби снощи в „Мануел“? Джуди щеше да ти избоде очите, ако беше там. Как се казва?

— Ъъъ…

— Хайде сега, не беше чак толкова пиян. Ще й се обадиш ли?

Джеф се извърна с нарастваща паника. Искаше да каже на Мартин хиляди неща, но те надали щяха да се окажат по-смислени от самата ненормална ситуация, в която бе изпаднал.

— Какво ти е, човече? Наистина изглеждаш зле.

— Аз, ъъъ, трябва да изляза. Да глътна малко въздух.

Мартин кимна объркано.

— Да, май че трябва.

Джеф нахлузи чифт униформени панталони, небрежно метнати на стола пред бюрото му, отвори шкафчето до леглото си и намери някаква риза и кадифено сако.

— Мини през лекарския кабинет — обади се Мартин. — Кажи им, че си настинал. Може пък Гарет да ти разреши да направиш теста по-късно.

— Аха, добре. — Джеф се облече набързо, обу чифт мокасини. Беше на прага на хипервентилацията и си наложи да диша по-бавно.

— Да не забравиш за „Птиците“ довечера. Имаме среща с Пола и Джуди в седем пред „Дудли“; първо ще ходим някъде да хапнем.

— Да. Чао. — Джеф излезе в коридора и затвори вратата. Намери стълбището и пробяга трите етажа надолу, поздравявайки с небрежно „здрасти“ някакъв младеж, който го извика по име.

Фоайето бе каквото го помнеше. Вдясно — салонът с телевизора, сега празен, но винаги претъпкан за спортните състезания и репортажите от космоса; групичка момичета пред стълбите, по които им бе забранено да се качват, бърбореха и чакаха гаджетата си; автоматите за кока-кола срещу информационните табла, където студентите окачваха обяви за покупки или продажби на коли, книги, за наем на апартаменти, пътувания до Мейкън, Савана или Флорида.

Навън храстите кучешки дрян, отрупани с цвят, обвиваха учебния комплекс с розово-бялото си сияние, което сякаш се отразяваше в белите мраморни стени на величествените сгради в гръко-римски стил. Това определено бе колежът „Емъри“ — няма две мнения по въпроса — най-старателно проведеният южняшки опит да се създаде университет в класическия стил на „Айви Лийг“^[1], но който все пак да носи характерните белези на областта. Преднамерената необвързаност на архитектурата с определена епоха бе объркваща; докато бягаше през правоъгълния двор покрай библиотеката и административната сграда, Джеф си даде сметка, че може да се намира както в 1963, така и в 1988. Нямаше определени знаци, дори късите прически и дрехите на студентите, които се разхождаха или се излежаваха по зелените полянки, не подсказваха нищо. Младежката мода на осемдесетте, като се изключи постапокалиптичният вид на пънкарите, на практика бе неразличима от модата през собствените му колежански години.

Боже, колко паметни моменти бе преживял в този колеж, колко мечти, които никога не се изпълниха, се бяха родили тук… Ето го мостчето, което водеше към църковното училище; колко ли пъти се бяха разхождали тук с Джуди Гордън? А ей там долу, до психиатричната клиника, почти всеки ден се срещаше за обяд с Гейл Бенсън през първата си година в колежа — неговото първо и последно истински платонично приятелство с жена. Защо не бе научил повече от познанството си с Гейл? Как стана така, че тръгна в тъй различна посока и загърби плановете и амбициите, родени от тихото спокойствие на зелените морави, на благородните сгради?

Когато стигна до главния вход на комплекса, Джеф бе пробягал повече от миля и би трябвало да е останал съвсем без дъх, но не беше. Стоеше на ниското възвишение пред мемориалната църква „Глен“ и гледаше надолу към „Норт Декатур Роуд“ и „Емъри Вилидж“ — малкия район с административни сгради, който обслужваше студентския комплекс.

Редицата магазини за дрехи и книжарници му бе малко или много позната. Особено единият, „Хортън’с Драгс“, извикваше вълна от спомени — помнеше лавиците в дрогерията, дългия бял фонтан, от който пръскаше сода, сепаретата, облицовани в червена кожа, с отделни стереоуредби. Виждаше свежото младо лице на Джуди Гордън през масата в едно от сепаретата, усещаше уханието на чистата й руса коса.

Джеф тръсна глава и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Нямаше начин да определи със сигурност в коя година се намира; не беше идвал в Атланта от конференцията на „Асошиейтед Прес“ за тероризма и медиите през 1983, а в „Емъри“ не бе стъпвал от… Боже, може би година или две след като завърши. Нямаше как да знае дали онези магазинчета са си останали същите, или би трябвало на тяхно място да се издигат многоетажни сгради, или пък да са превърнати в алеи.

Колите, ето това беше знак. Сега, като се сети да обърне внимание, си даде сметка, че по улицата пред него не се виждаше нито един „Нисан“ или „Тойота“. Само стари модели, най-вече от онези големи детройтски машини, които харчеха бензин като змейове. При това „стари“, отбеляза той, не означаваше просто модели от началото на шейсетте. Пълно беше с чудовища, които далеч надхвърляха тази вече датирана епоха и отвеждаха към петдесетте. Но, разбира се, през 1963 по улиците би трябвало да се движат не по-малко шест-седемгодишни коли, отколкото през 1988.

И все пак нищо окончателно. Дори започваше да се чуди дали кратката му среща с Мартин не е била просто необичайно реалистичен сън, от който се е пробудил внезапно по средата. На сега безспорно бе напълно буден, и то в Атланта. Може би се бе побъркал, когато се е опитвал да забрави потискащия хаос на живота си, и е долетял тук в моментен пристъп на среднощна носталгия. Фактът, че наоколо имаше само стари коли, можеше да е просто съвпадение. Всеки момент ще мине някоя от онези малки японски сапунерки, които бе свикнал да вижда навсякъде.

Всъщност имаше много лесен начин всичко да се изясни веднъж завинаги. Той се смъкна надолу по хълма към стоянката за таксита на „Декатур Роуд“ и се напъха в първата от трите синьо-бели коли, наредени там. Шофьорът бе млад, може би студент последна година.

— Накъде, приятел?

— Хотел „Пийчтри Плаза“.

— Я пак?

— „Пийчтри Плаза“, в центъра.

— Това май не го знам. Имаш ли адреса?

Боже, какви хора карат таксита в днешно време! Не трябваше ли да са минали някакви тестове, да са запаметили картата на града?

— Нали знаеш „Риджънси“? „Хайат Хаус“?

— О, да, да. Натам ли си?

— Да, наблизо.

— Нямаш проблем, приятел.

Шофьорът пое на юг, след няколко пресечки сви вдясно по авеню „Понсе де Леон“. Джеф внезапно се сети, че в тези чужди панталони може да няма пари и бръкна в джоба да провери. Намери нечий изтъркан кафяв портфейл.

Е, поне имаше пари — две двайсетачки, една от пет долара и няколко по един, — така че нямаше защо да се тревожи за сметката. Реши, че по-късно ще върне парите и портфейла на когото принадлежаха, както и тези стари дрехи, взети от… къде? От кого?

Търсейки отговор, той отвори едно от отделенията на портфейла. Откри студентска лична карта от университета „Емъри“ на името на Джефри Л. Уинстън. Карта за библиотеката на „Емъри“, също на негово име. Разписка за химическото чистене на „Декатур“. Намачкана салфетка с написано женско име, Синди, и телефонен номер. Снимка на родителите си, застанали пред старата им къща в Орландо, където живееха, преди баща му окончателно да се разболее. Цветна моментална снимка на Джуди Гордън, която се смееше и целеше някого със снежна топка, болезнено младото й засмяно лице почти скрито в бяла кожена яка, вдигната нагоре, за да я пази от студа. Шофьорска книжка от щата Флорида на Джефри Ламар Уинстън, валидна до 27 февруари 1965.

 

 

Джеф седеше сам на маса за двама във въртящия се, приличен на летяща чиния бар „Поларис“ на покрива на хотел „Хайат Риджънси“ и гледаше как оголеният хоризонт на Атланта преминава край него на всеки четиридесет и пет минути. В крайна сметка шофьорът не се оказа невежа — седемдесететажният цилиндър на „Пийчтри Плаза“ не съществуваше. Нямаше ги кулите на центъра „Омни Интернешънъл“, нито сивия каменен корпус на „Джорджия Пасифик Билдинг“, нито огромната черна кутия на Съдебната палата. Най-внушителната сграда в центъра на Атланта бе тази, в която седеше, с доста стандартното си преддверие. Един бърз разговор със сервитьорката обаче му разкри, че сградата е съвсем нова и все още единствена по рода си.

Джеф понесе най-тежкия удар, когато се видя в огледалото зад бара. Направи го нарочно, вече знаеше какво ще види, но все пак се паникьоса при вида на собственото си бледо, издължено, осемнадесетгодишно отражение.

Обективно погледнато, момчето в огледалото изглеждаше малко по-зряло; рядко отказваха да му сервират алкохол на тази възраст, както не му отказа и сервитьорката преди малко, но Джеф си знаеше, че това е просто илюзия, породена от високия му ръст и дълбочината на погледа. За него образът в огледалото бе на неопитен младеж, небелязан от живота.

И този младеж бе той самият. Не някакъв спомен, а тук и сега — изпитите пръсти, с които държеше чашата, острият поглед, който отправяше към света.

— Готов ли си за следващото, сладурче?

Сервитьорката му се усмихваше мило; устните й бяха намазани с яркочервено червило, клепките — натежали от спирала под старомодна висока прическа. Беше облечена във „футуристичен“ костюм, електриковосиня минирокля от тези, които жените щяха да започнат да носят масово след две-три години.

След две-три години. Началото на шестдесетте.

Господи.

Не можеше да продължава да отрича случилото се, да се надява на някакво разумно обяснение. Беше започнал да умира от инфаркт, но бе оцелял; намираше се в офиса си през 1988, а сега седеше… тук. Атланта, 1963.

Напразно се мъчеше да намери обяснение, което да е поне донякъде смислено. Като млад четеше доста фантастика, но сегашната ситуация не приличаше на нито един от сценариите за пътуване във времето, които бе срещал. Нямаше машина, нито учен — луд или нормален, — който да го е изпратил, а и за разлика от персонажите от книгите, които бе чел с такъв ентусиазъм, тялото му бе напълно възвърнало младежкия си вид. Сякаш единствено разумът бе осъществил скока във времето и бе заличил по-ранното съзнание, населявало някога осемнадесетгодишното му тяло.

Можеше ли да се каже тогава, че бе избягнал смъртта или просто я бе заобиколил? Дали в някакъв алтернативен поток на бъдещото време тялото му лежеше безжизнено в нюйоркска морга под скалпела на патолога, който го разчленява?

Може пък да беше в кома и безнадеждността да го тласкаше към измисляне на нов живот, следвайки повеленията на разрушения му, умиращ мозък. И все пак, все пак…

— Ей, сладур? — обади се сервитьорката. — Искаш ли още едно, или не?

— Ами, ъъъ, май по-скоро искам едно кафе, ако може.

— Става. Може ирландско.

— Не, обикновено. Без захар, с малко сметана.

Момичето от миналото му донесе кафе и Джеф се загледа навън към мъждукащите светлинки на полупостроения град, които се запалваха една по една с припадането на мрака. Слънцето се бе скрило зад веригата хълмове от червена глина, виещи се към Алабама, към годините на шеметни, хаотични промени, на мечти и малки трагедии.

Горещото кафе опари устните му и той отпи глътка ледена вода, за да ги охлади. Светът отвъд прозореца не беше сън; беше толкова зрял, колкото и невинен, толкова истински, колкото и сляпо оптимистичен.

Пролетта на 1963.

Нямаше кой знае какъв избор.