Александър Драганов
Черната корона (23)

Глава двадесет и втора

Беше късен следобед, когато Римиел и Алтиарин влязоха в Иррхас-Аббат. Града на Странните Удоволствия не бе такъв, какъвто елфът го помнеше. Нямаше ги стражите, които посрещаха всеки на портите, липсваха обитателите на града, които крачеха по улиците. Небето бе обагрено в странни сияния, които къпеха сградите в злокобна светлина и им придаваха още по-странен от обичайния вид. Тук-таме през прозорците надзъртаха лицата на много възрастни елфи, вече неспособни да се бият, на деца, прекалено малки, за да бъдат извикани в армията, и на жени. Никой не посмя да излезе или да каже нещо на Алтиарин и спътника му. По лицата им бе изписано отчаяние. Те усещаха, че нещо лошо се случва с града им, с расата им, с целия свят, но нямаха сили да направят каквото и да било.

Черният елф продължи да крачи по улиците и усети как Римиел се свива до него, смазан от мащабите на странния град. Той не бе построен по законите на човешките градове и нито размерите му, нито архитектурата имаха смисъл от гледната точка на вампира. Пустотата, налегнала всичко наоколо, го угнетяваше допълнително.

Поднебесната кула, в която управляваше Черния крал, се намираше в центъра на Иррхас-Аббат, а пътят до нея се стори безкрайно дълъг както на Алтиарин, така и на Римиел. Вампирът не посмя да полети в сенките на исполинските сгради, издигащи се наоколо, и затова просто следваше приятеля си, който помнеше пътя към дома на някогашния му господар, макар да стъпваше на това място за пръв път от век и половина насам. Забеляза, че в сенките се спотайват престарели орки и други създания, останали зад гърба на армията. Когато ги видеха, те се криеха още по-навътре в тъмното, не желаейки да обезпокояват пришълците.

Алтиарин и Римиел продължиха по пътя към кулата на Черния крал и никой не пожела дори да ги заговори.

* * *

Далеч над тях, на върха на Поднебесната кула, властелинът на Иррхас-Аббат долови присъствието на мушиците, полетели към него. Те бяха победили дракона и шогота и това означаваше, че ще му се наложи да се срещне с омразния беглец, тласнал го по пътя на Хаоса.

Кралят обаче нямаше нужда да се разправя и с досадния му спътник. Той потърка още един от пръстените си и от него изскочи черен прилеп, който полетя надолу към натрапниците.

* * *

Тъкмо излязоха на централния площад пред Поднебесната кула, когато Римиел замръзна. Макар и огромно, мястото не създаваше усещане за простор, а напротив. Грамадната кула на краля, заедно със запуснатия, но все още величествен храм на Рамакар и дворците на най-висшестоящите от черните елфи наоколо, смачкваха присъстващия и го караха да се чувства малък и незначителен.

— Римиел? — попита Алтиарин, изненадан от това, че приятелят му е спрял. — Какво има?

— Не може да бъде — поклати глава вампирът и посочи нагоре. Алтиарин вдигна глава и видя, че към тях приближава малък прилеп, неправещ особено впечатление.

— Не разбирам — призна си черният елф.

Вампирът започна целият да трепери и елфическите дрехи от бръшлян, които носеше, започнаха да шумолят от напрежението в изваяните му мускули.

— Това е той — прошепна Римиел.

— Кой? — не разбра Алтиарин.

В този момент прилепът кацна на земята пред тях и избухна в облак черен дим. Когато пушекът се разнесе, черният елф видя висока фигура с дълга сива коса и лице, на което бе изписано могъщество и злоба. Фигурата бе облечена с черни кожени панталони, но над кръста си не носеше нищо, освен тъмно наметало с кървавочервена подплата. Новодошлият се усмихна и разкри дълги кучешки зъби, които издадоха, че е вампир. Очите му бяха чисто черни, като бездънни ями към абсолютната пустота.

— Ето че се срещаме отново, Римиел — каза черноокият.

— Ти… — отвори уста приятелят на Алтиарин.

— Радвам се, че ме позна — отвърна новодошлият. — Да, аз бях този, който те превърна преди петстотин години. Тогава те ухапах — във формата си на прилеп. Поласкан съм, че си спомни.

— Ти — повтори Римиел и внезапно повиши глас, — ти ми отне всичко! Животът на благородник, живота на човек! Векове наред живях в мрака като животно, презиран от всички!

— Подарих ти безсмъртие — килна глава настрани сивокосият. — Ако не бях аз, отдавна да си станал на прах. Дадох ти сила и могъщество, възможността да вдъхваш страх в сърцата на околните. И какво си направил ти?

— Римиел, какво става? — попита объркан Алтиарин. — Кой е този?

— Аз съм Кариел, първият вампир — прогърмя гласът на непознатия, — първият човек, който продаде душата си на Рамакар и пося вампиризма сред смъртните. Дадох началото на цяла една раса и разбира се, през цялото време бях верен съюзник на моя господар. Черния крал от Иррхас-Аббат, който ме приюти в магическо убежище, когато животът на земята ми омръзна. Никога обаче не съм спирал да следя континента Тарр и вие двамата сте най-голямото разочарование, което сме виждали, освен самия Рамакар, разбира се. Елфът, който стана горянин, и вампирът, живеещ от любов.

Кариел изплю на черния паваж тлъста кървава храчка.

— Омерзително и отвратително. Ти си грешка, Римиел, грешка, която възнамерявам да поправя. Що се отнася до теб, Алтиарин, Черния крал те очаква. Пътят нагоре по кулата е малко дълъг, но смятам, че ще се справиш. Бягай, докато все още можеш.

— Бъркаш, ако смяташ, че ще оставя приятеля си — поклати глава Алтиарин и изтегли меча, — срещал съм се с вампири и преди.

— Контеса Дезире, на която продадох черната книга? — излая Кариел. — Тя е нищо пред мен, млада глупачка, която щеше да те погуби, ако не беше предателят тук.

— Наричаш мен предател? — отвърна Римиел. — Ти си този, който е предал човешкия род и се е превърнал в чудовище!

— И нима смяташ себе си за различен?

— Вече да. Аз живея от любовта, а ти от смъртта. И затова аз ще продължа да живея, а ти ще умреш!

С тези думи Римиел се стрелна напред с цялата сила, на която бе способен, с бързина, в пъти по-голяма от тази, която бе използвал в битката си с шогота. Превърна се в размазано петно, мълния, която се стрелна напред.

Но Кариел го посрещна, без дори да помръдне, сграбчи го и го захвърли към храма на Рамакар. Огромното здание потръпна от удара и стената, в която се бе ударил Римиел, рухна, като го затрупа под себе си.

Сивокосият вампир се обърна към Алтиарин.

— Още ли си тук? — попита той и се усмихна свирепо. — Жалко тогава. Черния крал толкова искаше да те убие лично!

В същия момент Римиел се изстреля от останките и се заби в създателя си, като извика:

— Бягай, Алтиарин!

Този път успя да хване сивокосия изненадан и го понесе към един от съседните дворци. Двамата вампири се блъснаха в него и една от кулите се килна напред, строшена от удара. Черната грамада камъни заплаши да погребе Алтиарин под себе си и елфът направи единственото, на което бе способен, макар да се мразеше за това.

Избяга, като влезе в Поднебесната кула през зейналите и подигравателно порти.

* * *

Римиел излетя от руините на двореца и се озъби, когато видя Кариел да се издига пред него. Зъбите му се издължиха, нещо, което не му се бе случвало от столетие насам.

— Значи в теб все още има малко живец — подигравателно каза сивокосият. Черното му наметало с червена подплата се развяваше на вятъра.

— Щях да се разочаровам, ако не бе оказал никаква съпротива!

— Защо? — попита Римиел. — Защо избра мен за вампир?

— Млад, разглезен благородник, придобил внезапно свръхестествени сили? — отвърна Кариел. — Предполагам, че съм очаквал нещо по-добро от това, което виждам пред себе си тук.

Сивокосият се стрелна напред, хвана Римиел за раменете и заби дългите си зъби във врата му, като стръвно засмука от шурналата кръв. Римиел изкрещя и усети да го обзема внезапна слабост, но след това хвана с две ръце главата на противника си и я отблъсна назад, макар с това да откъсна парчета плът от себе си. Изръмжа и на свой ред заби зъби в шията на Кариел. Кръвта на противника му бе черна и гъста като петмез и нямаше никаква хранителна стойност. Този вампир бе мъртъв от векове, може би дори от хилядолетия и не споделяше силата си с никого.

Римиел отстъпи назад и изплю черната кръв.

— Добър опит — усмихна се злокобно сивокосият, — но няма да ти помогне срещу мен.

Вместо отговор Римиел се стрелна напред и нанесе убийствен удар в стомаха на противника си, а после още един в брадичката му. Кариел залитна назад, а Римиел го хвана за плаща, завъртя го във въздуха и го хвърли към друг от дворците наоколо.

Сградата рухна с трясък, когато немъртвият се удари в нея, а Римиел се издигна във въздуха, за да види къде точно е паднал противникът му.

Кариел излетя от руините със скорост, която не отстъпваше на неговата, и го сграбчи във въздуха, а после го понесе шеметно отвъд границите на Иррхас-Аббат. По пътя префучаха през Купола на Насладата — огромна сграда, където все още се криеха няколко жени елфи, които се разбягаха с писъци, когато вампирите минаха през стените, оставяйки огромни процепи, свидетелстващи за преминаването им.

Двамата паднаха в морето край града и предизвикаха огромна вълна, която преобърна няколко лодки, останали по пустите кейове на Иррхас-Аббат. Там продължиха да се хапят, а водата се оцвети — в черно от кръвта на Кариел и червено от тази на Римиел. Накрая вампирите се откъснаха един от друг, излетяха от морето и увиснаха във въздуха над повърхността му.

— Това е старият Римиел, когото помня и обичам — ухили се Кариел с окървавена усмивка. — Помниш ли миналото си? Когато уби една дива жена от нашия вид, за да станеш приятел с върколак, с когото управлявахте като князе близо до Гората на елфите? Това беше от първите години на съществуванието ти! Помниш ли как после изпи кръвта на самия върколак, когато се уплаши от гнева му? А как разкъса светлия рицар на елфите, дошъл да подири сметка за греховете ви?

Римиел поклати глава. Той не бе забравил миналото си, нито пък се криеше от него. Бе споделил всичко с Алтира, Лерта и Алтиарин и макар да не бе намерил сили да си прости, бе успял да се покае пред тях.

— Разликата между мен и теб, Кариел, е, че аз съжалявам за стореното в пристъпи на кръвожадност, а ти не.

— В такъв случай ще имаш още много малко време да съжаляваш — измърка Кариел и нападна.

* * *

Алтиарин се презираше за това, че е избягал, оставяйки приятеля си сам срещу страховитото чудовище, което Черния крал бе призовал специално за него. Но в същото време бе обективен и разбираше, че няма как да помогне. Римиел отдавна бе стигнал ниво на силата, с което го превъзхождаше в пъти, а противникът му бе повече от равностоен съперник. За него нямаше място в такава битка. Ако останеше, щеше да помогне единствено на Кариел. Римиел щеше да се опита да го предпази и така оставаше уязвим за атаките на създателя си.

Затова елфът потегли нагоре по витите стълби на Поднебесната кула, макар да нямаше представа как се очаква да победи Черния крал. Властелинът на Иррхас-Аббат можеше да няма повече пазители, макар и това да не бе сигурно, но владееше опустошителни заклинания. Алтиарин нямаше да има шанс да го достигне с меча си.

Ала той бе длъжен да опита. Заради Лерта и Алтира, които го чакаха в Гората на Всемайката. Заради Римиел, който водеше битка на живот и смърт в странния Град на Странните Удоволствия.

И така Алтиарин тръгна нагоре по стълбите на Кулата, а това, което видя, щеше да го преследва до края на живота му, колкото и да продължеше той. По стените на бърлогата на Черния крал висяха жреци, разпънати на Колела на Мъченията, убити бавно и садистично, с избодени очи и изтръгнати езици, със засъхнала кръв, полепнала по труповете им. Преминаваше през зали, обвити в мъгли, през които забеляза движенията на огромни същества, но те, за щастие, не го нападнаха. След това отново се озоваваше на витите стълби, а колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-ужасяващи гледки се разкриваха пред очите му. На последните етажи Черния крал бе успял да разпъне на Колелата на Мъченията Сталкери на Мрака — паднали ангели, лишени от бронята си и изглеждащи съвсем беззащитни. Небесните създания бяха все още живи и стенеха от ужасните си рани, от които не спираше да капе златист икор — кръвта на боговете. Елфът потръпна, когато видя кощунствената прилика с течността, която бе текла във вените на демона, наричащ се Легион, и кръвта му се смрази при мисълта какви точно съставки е използвал за магията си Прастария.

На няколко пъти Алтиарин повърна от видяното, превивайки се надве и дишайки на пресекулки. Далеч, преди да стигне върха на Поднебесната кула, той разбра, че пътува към смъртта си и все пак не се отказа.

Когато най-сетне се озова на широката площадка, издигаща се над облаците, го посрещна сцена, още по-омерзителна от всичко, което бе видял по пътя си дотук. Странните сияния светеха ослепително ярко, а в небето се бе отворила черна дупка, от която се подаваха гигантски пипала. Те стигаха чак до морето, далеч под тях, и оцветяваха водите в отблъскваща чернилка.

Кракена, помисли си Алтиарин. Господарят на Хаоса.

— Стигна дотук — дочу елфът подигравателен глас, — толкова се гордея с теб.

Алтиарин видя Черния крал, застанал на ръба на площадката. Владетелят бе разперил ръце, все едно посреща отдавна чакан гост и воинът усети как го обзема пълно отчаяние. Единствената му надежда за победа бе да завари Краля унесен в заклинания и да го изненада.

Сега нямаше шанс.

Но въпреки това трябваше да опита, а това нямаше да стане с груба сила. Трябваше да измами господаря си.

— Как можа? — попита Алтиарин. — Как можа да предадеш нашия бог Рамакар?

— Доста нахален въпрос, точно от теб — отвърна кралят и сключи ръце, — но се радвам, че го зададе. Вината за това е изцяло твоя, Алтиарин.

— Моя? — изненада се новодошлият.

— Да. За да ме разбереш, трябва да се върнем малко назад в историята. Първото, което трябва да узнаеш, е истинското ми име.

Черния крал отново разпери ръце.

— Аз съм Миракин.

— Миракин? — повтори невярващо Алтиарин. — Героят на нашия народ? Който ни е повел към световно господство? Защо тогава криеш самоличността си?

— Понеже Миракин беше провал — отвърна Черния крал, — воин, който поведе, но не успя да отведе своя народ и своя бог към световно господство. Иррхас-Аббат не можеше да бъде управляван от провал. Затова заличих спомена за името си и останах безименен владетел, повече символ, отколкото истинска фигура, макар властта ми винаги да бе съвсем, съвсем реална. Но това няма значение.

— Ако това, което ми казваш, е истина, то падението ти е още по-срамно — каза Алтиарин, — ако не друго, елфите на мрака винаги са имали чест. Всички мерзости, които сме извършили, са били заради едната проклета чест. Заради защитата на нашия свят от чудовището, което си призовал.

Алтиарин посочи към Кракена.

— Ти предаде всички ни… Миракин — процеди с презрение воинът.

— Не, не — поклати глава кралят, — ти ни предаде, Алтиарин. Виждаш ли, след като аз не успях, реших да изчакам правилния момент и да създам воин, по-съвършен и от мен, да зачена истински лидер на черните елфи, някои, който няма да се провали като Миракин. Да имам син, Алтиарин.

— И сега твоят син е обсадил Гората — отвърна Алтиарин.

Черния крал премигна.

— Какво? — след което прихна да се смее. — А, не. Агамон не е мой син, макар в момента да е пред Санпар, а не пред Гората.

Алтиарин замръзна при тези думи. Не искаше да повярва. Но следващото, което чу, го съсипа.

— Но не Агамон е моят син, Алтиарин. Ти си. Ти си детето на Миракин. Моето дете. Моят син. Аз съм баща ти.

— Невъзможно — прошепна Алтиарин, но усети с цялата си душа, че това е истина. Елфите от Иррхас-Аббат не знаеха кои са родителите им. Те се раждаха в Купола и после разпределители ги поставяха според кръвта им в различни части на града: дворци — за благородниците, храмове — за жреците, обикновени домове — за останалите. Но никой никога не можеше да знае със сигурност кой точно му е дал живот.

— Знаеш, че е така, чувстваш го в сърцето си, нали — захили се Черния крал, — но както и да е, късно е за прояви на синовно разкаяние. Ти не ни поведе към победа. Вместо това плю на рода ни заради някаква жена от Купола на Насладата. А след това, за да бъде обидата още по-голяма, се съвкупи с човечка и отиде при светлите ни събратя.

Алтиарин поклати глава. Не знаеше какво да отговори.

— Тогава разбрах, че Рамакар и неговите завети са пълна пародия, иначе опитите му да завладее Тарр нямаше да приключват с провал след провал. Така реших да си намеря по-силен господар. За моя радост, вещицата от Гората, с която живуркаш, вече бе направила белята, връщайки духа на Прастария повелител на Великата раса в нашето ниво на съществувание. Оттук нататък за мен бе лесна работа да го доведа в света на живите и да науча заклинанието, което разклати основите на етера и позволи на Кракена — Ктхулу, както го е наричал народът на Ми-Го — да овладее боговете. Малко ми остава да свърша и магията, с която ще му харижа и целия Тарр. Разбира се, всички наоколо ще умрат, включително трогателния рачешки октопод, който искрено си вярва, че ще бъде възнаграден за усилията си. Но в живота не става така, Алтиарин. Усилията не се възнаграждават. Ако искаш нещо, си го взимаш.

Внезапно Алтиарин усети, че моментът е настъпил. Кралят се бе унесъл в самохвалство. Сега трябваше да удари.

Бърз като мълния, воинът се стрелна напред, замахнал с меча си.

Черния крал вдигна пръст и тялото му замръзна във въздуха, хванато от невидима сила.

Алтиарин изкрещя от безсилие, а Миракин се изсмя подигравателно.

— Добър опит, Алтиарин, признавам. Духът ти все още не е прекършен. И това ще стане. Ще те отведа на място, в което ще познаеш истинското отчаяние. И тогава, когато схванеш степента, в която си се провалил, когато целият свят на Тарр стане на пепел, а всички, които обичаш са мъртви…

Миракин вдигна показалеца си.

— Тогава ще ти позволя да умреш.

Пръстенът на ръката на Черния крал заблестя и засмука Алтиарин в себе си, като муха, хваната в кехлибар.