Александър Драганов
Черната корона (21)

Глава двадесета

— Тази мисия, това така наречено завоевание, е пълен провал! — изкрещя върховният вожд на орките, свит зад гърбовете на двамата си стражи. От устата му пръскаше слюнка, а грозното му черно лице бе изкривено от злоба.

Лорд Агамон се обърна към него с отегчено изражение.

— Не виждаш ли, че разговарям с по-висши форми на живот? — посочи елфът Прастария, цар Бракадаз и един Влъхва на смъртта, които бяха застанали до него.

— Достатъчно! — изкрещя още по-силно оркът. — Станахме курбан за вашата война! Половината от моя народ са мъртви! Троловете вече ги няма! И за какво? За какво, питам аз?!

— Е, не е съвсем напразно — отвърна Агамон. — Белия крал почина, а Гората му стана на пепел.

Черният лорд посочи драматично към огромното пожарище пред себе си, което все още тлееше. Магиите на неговите Влъхви и минойският огън бяха свършили отлична работа, но орките, заедно с подчинените на минотаврите сатири, бяха понесли най-големия удар. Подобните на козли и овни войници почти бяха избити, а дори безбрежната войска на орките бе намаляла наполовина. Грамадните тролове пък бяха жертвани първи срещу оживелите дървета.

— Победа, която извоювахте с кръвта на моя народ — процеди с горчивина оркът, — а сега ще ни жертвате и под стените на Санпар. Няма да стане! Дотук бяхме. Кажи на твоя крал да си търси по-глупави съюзници.

Нямаше предупреждение. Агамон просто махна небрежно с ръка и цар Бракадаз нападна, бърз като мълния и по-свиреп от разярен бизон. С едно движение на огромните си ръчища, той избута оркските стражи и блъсна върховния вожд в черепа с грамадната си рогата глава. Черното същество падна назад, умъртвено мигновено.

— Дай ми го — измърка Агамон. Минотавърът вдигна покойния орк в ръцете си и го поднесе на черния елф, който извади дълъг кинжал от колана си и бръкна в разцепения череп на вожда. Извади малко мозък от главата му и го постави в устата си, след което притвори очи и задъвка. След няколко секунди се намръщи и изплю кървавата хапка, след което се обърна към треперещите охранители и посочи напосоки един от тях.

— Да знаеш, че на вкус сте почти толкова лоши, колкото и на вид. Както и да е, от днес ти си върховен вожд на орките. Ще изпълняваш каквото ти се каже и когато ти се каже. Ако те помоля да скочиш, можеш да ме питаш само колко високо, ясно ли е?

Оцелелият орк кимна и заедно със събрата си избяга, подплашен като заек.

— Безсмислени същества, но стават за прочистване на пътя. Не мога да повярвам, че не сме се сетили по-рано да се съюзим с тях.

Агамон внимателно обърса кинжала си със салфетка, която извади изпод плаща си.

— Нямат дисциплината на нашите сатири, но количеството им бе полезно за нас — отговори царят на остров Миной. Гласът му бе гърлен и дълбок, а животинските му очи оставаха все така безчувствени, докато говореше. — Вождът обаче зададе сериозен въпрос. Имаме ли достатъчно армия, за да прекършим съпротивата на човеците? Тяхната крепост Санпар е почти толкова добре укрепена, колкото и нашите дворци в Миной.

— Ще имаме — усмихна се Агамон и се обърна към елфическия маг до себе си: — Саеркин, моля те, демонстрирай защо наричат ордена ви Влъхви на Смъртта.

Вълшебникът, елф с изпито лице и очи, мъртви за всяка радост, се усмихна жестоко и се извърна към останалите магьосници от армията на Черния крал — както към Влъхвите, така и към останалите чародеи, напуснали леговищата си в Иррхас-Аббат.

— Моментът настъпи, приятели мои — каза Саеркин и вдигна ръце. Устата му започна да изрича ужасни напеви, а останалите магьосници ги подеха. Песента им се понесе като вихър над бойното поле и навсякъде труповете на загиналите, независимо от коя страна се бяха борили, започнаха да се разпукват и разкъсват, а от тях се надигнаха скелетите им. В празните очни кухини на черепите заблестя зеленикава светлина и те се наредиха в стройни бойни редици.

Бракадаз изръмжа, впечатлен от магията.

— Както виждаш, телешки ми приятелю, няма причини да се безпокоиш. Когато стигнем Санпар, войската ни ще е дори по-голяма, отколкото на идване. А това ще е скоро.

— Как така? — поклати глава минотавърът. — До столицата на човеците има много път.

— Не и ако се намеся аз — отговори Прастария, забулен в лилавите си дрехи. — Моята магия ще изкриви времето и пространството и ние ще стигнем до столицата на хората далеч по-бързо, отколкото е нормално. А най-голямата ирония е, че научих това заклинание по време на сблъсъка си с човешката магьосница, която ме извика преди много години. Тя е силна, ала не умее да прикрива знанията си. Нейното откритие ще донесе гибелта й. Както на нея, така и на останалите глупци, които я следват.

— Но ако тя владее заклинанието — отвърна Бракадаз, — това не означава ли, че ще го използва, за да скрие бегълците в столицата на хората?

— И какво от това? — попита лорд Агамон. — Нека се скрият зад стените на Санпар. Те съвсем не са толкова непристъпни, колкото си мислят. Ще бъдат като кокошки в курник. А аз ще съм лисугерът.

Агамон се обърна към Бракадаз.

— Дай знак на армията, че трябва да продължаваме напред. Черния крал заповяда да превземем континента за месец, но ми се иска да преизпълним плана. До края на седмицата столицата на хората трябва да е паднала.

Бракадаз, който се бе присъединил към армията на Черния крал заедно с останалите обитатели на остров Миной поради появата на Прастария си създател, погледна крадешком към предводителя на Великата раса. Когато забуленото в лилаво създание кимна, минотавърът удари с юмрук по гърдите си и се отправи да изпълни задачата.

— Прастарче — каза лорд Агамон, — надявам се, че ще можеш да се справиш с Лерта и Алтира. Изненадан съм, че някой с твоя опит се затруднява толкова срещу две слаби човешки жени.

— Когато всичко свърши — отговори глухо Прастария, — ще пирувам със съзнанията им.

И с твоето също, помисли си ужасното същество, когато елфът-албинос кимна, доволен от чутото. Кракена щеше да го възнагради за търпението.

Но засега трябваше да действат по плана. Прастария притвори очи и размърда пипалата под устата си, започвайки да изкривява времето и пространството така, че армията му да се придвижи според бързината, изисквана от амбицията на лорд Агамон.

* * *

Следващите няколко дни се сториха на Камарай като кошмарен сън, от който не може да се събуди. Зеленокосият елф бе сигурен, че до края на живота си не ще може да забрави пламъците, обхванали цялата Гора на Всемайката. Зловонните пушеци се издигаха във въздуха дни след като оцелелите елфи, джуджета и хора напуснаха дъбравата и навлязоха в земите на хората.

Пътуването не бе леко. За да стигнат до тях, трябваше да намерят проход, който да ги изведе през скалните висини, разделящи тяхното владение от това на крал Балдуин. После пътуваха дълго из пустошта, като срещаха единствено разтревожени селяни, които ги гледаха с ококорени очи и се присъединяваха към тях веднага щом научеха, че към земите им идва вражеска армия.

През цялото време най-много им помогнаха Лерта и Алтира. Състарени и обезсилени от битката с предводителя на Великата раса, двете вълшебници успяха да направят нова забележителна магия, която някак си скъсяваше разстоянията, които можеха да изминат. Така пътуването до Санпар, което при нормални обстоятелства щеше да им отнеме седмици, трая само няколко дни. Дори и тук обаче Лерта и Алтира трябваше да се надпреварват с Прастария. Посивялата магьосница предупреди Камарай, че той прави същото заклинание, а дъщеря й усети, че Влъхвите на Смъртта също са запрели някаква адска магия, но без да може да определи от какво естество.

Двете бяха последната защита на бегълците от магическите атаки на противника. Всички вълшебници бяха загинали заедно с Гората, чиито дървета съживиха със заклинанията си. Без тях и Белия крал войниците нямаха друга защита срещу злата магия на черните елфи и техния съюзник.

В този момент Камарай щеше да рухне, ако не бе подкрепата на Казарада. Вампирката винаги бе до него, когато той трябваше да сподели страховете и притесненията си, а също и непосилната отговорност, стоварила се върху раменете му след гибелта на Белия крал. По-старите благородници, сред които бе и чичо му Рисафай, изпаднаха в ступор от загубата на Гората, така бяха и много елфи от редовата войска. Всички те очакваха Камарай да им посочи избавлението, но зеленокосият елф не бе сигурен, че е постигнал друго с позорното бягство, освен отлагане на неизбежната гибел. Казарада обаче бе готова със съвети, които ангажираха ума му и не оставяха време за притеснение. Макар да нямаше опит във военната техника, тя бе оцеляла месеци на гладиаторските арени в Иррхас-Аббат и знаеше как да печели хората. Под нейните наставления Камарай винаги излизаше пред останалите като уверен, спокоен рицар, с излъскани доспехи и свален шлем, който откриваше красивите му лице и зелени коси. Казарада бе и тази, пред която той упражняваше погледа, с който да поведе останалите. Тя му даваше и необходимите ласки и нежност, които го отпускаха в нотите, когато мракът изглеждаше безкрайно гъст, а надеждата — прекалено далечна. В нейните прегръдки заспиваше, от нейния шепот се събуждаше, за да може да помогне на народа си и на този на джуджетата да оцелеят.

Но дори с вампирката нямаше да успее, ако не бе помощта и на брат му. Тамарай реши да бъде символ и гордо застана пред останалите, съобщавайки им, че е оцелял след нападението на Агамон и е надвил самата смърт. Той шокира сънародниците си, като им призна, че е спасен от жреца на черните елфи, Таерин, и че го обича. Така си спечели шушукането на мнозина и неодобрителни погледи, особено от страна на паладините и техния предводител Мюлер, а също и на лорд Рисафай. В крайна сметка обаче историята за невъзможната любов, победила вековната омраза и смъртоносното острие на Агамон, спечели сърцата на мнозинството елфи и джуджета, а също и мускетарите и техния предводител Венсан, които изглеждаха с по-освободени виждания. Камарай забеляза особената радост в очите на джуджешкия капитан Буч и се досети, че старият моряк отдавна е знаел истината за брат му.

Тамарай бе вдъхновение и за самия него и Камарай престана да прикрива проявите на нежност между себе си и Казарада пред останалите войници, а това вдъхна кураж на всички.

— Хубаво е, че в семейството ми има и такива, които си падат по жени — коментира сухо лорд Рисафай, — макар че щях да предпочета да са живи.

Но дори и неговото неодобрение не трая дълго. Заплахата за края на света изглеждаше все по-реална на фона на изгорялата Гора и падналото кралство на джуджетата и никой не държеше на старите традиции кой знае колко.

Накрая пратеници на крал Балдуин посрещнаха бегълците с топла храна и прясна вода, което много облекчи положението им, а след това ги изпроводиха зад високите стени на Санпар, съпътствани от все по-голямо множество селяни, които диреха помощ срещу приближаващия враг. Благородниците от Санпар обаче получиха тревожни новини — според съобщенията, които техните съгледвачи бяха изпратили по ястреби-вестоносци, войската на противника се придвижвала с неестествена скорост, дори по-голяма от тази на армията, предвождана от Камарай, а в редиците й имало пълчища оживели скелети, които крачели без умора напред.

— Некромантия — пребледня Алтира, когато чу това, — ето какво са направили Влъхвите.

Ала зад стените на Санпар всички си позволиха поне малко надежда, която да сгрее сърцата им, дори когато от хоризонта се зададе черната армия с плющящи знамена, на които бе изобразена черна корона на шахматен фон — символът на властелина от Иррхас-Аббат.

Камарай знаеше, че надеждата може да е като моркова, поставен пред муцуната на магарето, за да го кара да върви вечно напред. Хората изглеждаха самоуверени зад високите си стени, а рицарите и мускетарите им бяха далеч повече от тези, дошли на помощ в Гората.

Ала армията, събрала се пред Санпар, бе още по-голяма и оставаше въпросът могат ли да я спрат, при положение че дори мъртвите се бият за нея.