Александър Драганов
Черната корона (2)

Глава първа

Таерин пристъпи напред и се поклони ниско пред внушителната фигура, която изпълваше тясната килия и сякаш засмукваше светлината на факлите към себе си. Огромен воин с дълга тъмна коса, белязано лице и тежки черни криле, около който се носеше аура на сурова мощ, издаваща, че притежателят й идва от друго, по-високо ниво на съществувание.

През годините си служба в името на Рамакар, Таерин не бе и подозирал, че някога ще се озове в присъствието на Сталкер на Мрака, един от падналите ангели, служещи на господаря му — богът на войната, покровителстващ неговия народ. Таерин бе елф на мрака и като всеки такъв служеше безпрекословно на Рамакар. Бе възпитан в ненавист към елфите на светлината и другите, по-низши раси, населяващи света Тарр. От малък бе предаден за послушник на божеството, назначен от администратор в Купола на Насладата, място, в което жените на неговия народ живееха, за да даряват живот и удоволствие на завръщащите се от бойни походи войници. Таерин бе ревностен последовател на своя бог и още от дете изпълни сърцето си с люта омраза към всеки, който въставаше срещу словото на Рамакар и най-вече към своите далечни братовчеди — елфите на светлината, които живееха в Горите на Всемайката и почитаха както нея, така и нелепия й син и малък брат на Рамакар, така наречения Изкупител Томан.

И все пак сега трябваше да отиде тъкмо там и то по нареждане, дошло лично от бога му.

От Рамакар.

Нещата се бяха променили в Иррхас-Аббат през последните няколко десетилетия и то не към добро. През хилядолетията на своето съществуване Града на Странните Удоволствия бе поддържал стриктна расова чистота и не бе допускал други народи да живеят на негова територия, освен като роби. Изключение беше правено единствено за Последния Силф — злокобно същество, предало собствената си раса в името на Рамакар. Той обаче бе погубен отдавна, а на негово място в последно време се бяха навъдили раси, които предизвикваха у всеки почтен елф единствено чувство за погнуса. Дребните и кривокраки орки бяха заселили далечните покрайнини на града, а техните ниски и схлупени коптори изглеждаха пришити като кръпка към величествените сгради на Иррхас-Аббат. С тях дойдоха още грамадни като слонове тролове, а бичеглави минотаври и подобни на кози и овци сатири заприиждаха от далечния и прокълнат остров Миной, за да заемат места, запазвани преди само за елфите от градската стража. Сега те обикаляха улиците на града, като стъпкваха всеки, дръзнал да изкаже неодобрение към новите закони, приети от Черния крал. Членовете на жреческото съсловие, някога ползващо се с всички привилегии, принадлежащи на свети хора, се бяха превърнали в ратаи на владетеля, принудени да одобряват всяка негова мерзост, а мястото им на съветници бе заето от Прастария, появил се преди около век, като предвестник на мрачните времена, обхванали града. Никой не го бе виждал, нито бе чувал за него, преди да се появи един прокълнат ден в тронната зала на Краля. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче го задържа като свой придворен и оттогава насам нито той, нито градът бяха същите.

За да се стигне до това един младши послушник като Таерин, който дори нямаше сто години, да се окаже най-високопоставеният елф, останал верен на своя бог. С него имаше още няколко благородници и дори трима вампири, изведени от клетките си тайно, поради особената си отдаденост към Рамакар.

Останалите бяха забравили своя бог и почитаха само владетеля и неговия потаен съветник.

Това бе скръбно, ужасно за Таерин и гневът изкривяваше иначе красивото му лице. Още по-ужасно бе това, което Сталкера — този величествен колос, създаден, за да доминира — говореше на съзаклятниците, събрали се в хола на единия от аристократите. Трябва да идете при нашите братовчеди, бе казал падналият ангел. При хората и при джуджетата. Враждата между боговете е забравена. Това, което става, е по-голямо, отколкото може да възприемете.

Но как можеше Таерин да отиде при светлите елфи? Та те бяха отрепки, без чест и без достойнство, диваци, които живеят по дърветата като маймуни. А хората и джуджетата? Те стояха по-долу и от животни! Да отиде при тях бе равносилно на мерзостта, която вършеше Краля, замърсявайки Града на Странните Удоволствия с гнусните низши раси на орките и троловете.

Ала в същото време Таерин не можеше да не се подчини на заповедите на своя бог и затова бе готов да се отправи на скверното пътешествие в света на светлината, колкото и да му бе неприятно това.

Думите на Сталкера изплъзваха сърцето му със суеверен ужас. Ангелът твърдеше, че над техния бог се спуснала неизвестна тъмнина, по-черна от нощта и бурите, почитани от последователите на Рамакар, мрак, който се разпрострял из цялото небесно селение. Той, великият Сталкер, бе видял огромните като стволове пипала на Кракена, древния враг на боговете и бе избягал позорно, обзет от ужас, за да слезе в низшето селение на Земята. Преди много, много векове магията на Томан, създадена от неговата саможертва, забранила на небесните слуги на Рамакар да слизат в света на смъртните. Ала влиянието на Изкупителя, също като това на Бога на войната и Всемайката, явно вече не действаше.

Светът идва към своя край, предупреждаваше Сталкера. Само вие може да предотвратите това.

— А защо, владетелю, не отидете вие в Гората на Всемайката? — запита Казарада, жена-вампир, чиито смолисточерни коси се спускаха до раменете. Отвлечена от тролове за Арената на гладиаторите, която работеше ден и нощ в Иррхас-Аббат, тя бе освободена от домакина им, граф Тимуриел. Таерин бе дочул, че двамата имат връзка помежду си и се молеше това да не е вярно. Расата му и без това бе западнала, че да влиза в кощунствени контакти с немъртвите.

— Дойдох в този град, защото тук очаквах да намеря подкрепа и разбиране — отвърна Сталкера и очите му пламнаха от гняв. — За съжаление, намерих само вас. Нима се страхувате да служите на своя бог?

— Самият ти се страхуваш да му служиш — отвърна рязко Казарада. Черните елфи и двамата вампири се разшумяха. Това бе светотатство!

Но преди да могат да реагират, вратите на двореца, в който живееше граф Тимуриел, се разтърсиха като от силен удар и писъците на прислугата предупредиха съзаклятниците, че са разкрити. Очите на Сталкера пламнаха гневно и той разпери криле, а в ръката му се появи меч от чиста енергия.

— Нека предателите дойдат! — изръмжа той. — Нека дойдат всичките!

Благоговеен плам обхвана душата на Таерин и той стисна юмруци. Това трябваше да стане от самото начало, смяташе той. Не биваше да се крият. Трябваше да излязат на битка и да си върнат това, което принадлежи на техния бог.

В хола на Тимуриел нахлуха огромни тролове със сива като гранит кожа и бивни, които се подаваха от дебелите им, напукани устни. Зад тях с нащърбени ятагани прииждаха няколко дузини орки — ниски, черни и разкривени същества, които надаваха яростни писъци. Следваха ги благородници от двора на Черния крал — елфи с арогантно изражение на лицето, въоръжени с остриета, направени като от черен лед.

Ала Сталкера ги връхлетя, а в душата му нямаше чувство за пощада. Енергийното острие първо посече елфите, изменили на неговия бог, а те дори не можаха да извикат, пометени от мощта на ангела. След това Сталкера се насочи към троловете — грамадните създания рухнаха като кули и разтърсиха цялата къща.

Сърцето на Таерин се изпълни с чувство на мрачно ликуване и той извика, вдигнал победно юмрук.

Ала тогава орките се разкикотиха и се разделиха надве, за да сторят път на причудлива фигура, за която младият жрец само бе чувал. Тя бе загърната с лилава мантия, чиито краища се вееха свободно около неопределено по форма туловище. Дълбока качулка скриваше лицето, от което падаха пипала, дълги ръкави се спускаха почти доземи, но все пак не успяваха да прикрият подобните на рачешки щипки, които създанието имаше наместо длани. Недоразвити криле се подаваха и пляскаха противно от гърба му.

Това бе Прастария, за когото Таерин бе чувал толкова много — облеченият в лилаво демон, покварил техния владетел.

Когато го видя. Сталкера свали меча си и стъпи здраво на земята.

— Ти си жив… — прошепна той.

— Благодарение на собствения ви крал — отвърна присмехулно фигурата с отвратителен жужащ глас и надигна ръце, за да отметне качулката си. В същото време дълбоките ръкави паднаха надолу, за да разкрият ръцете на съществото, а Таерин усети как кръвта му замръзва във вените.

Създанието, което се разкри пред очите им, имаше конусовидна и уродлива глава, напълно плешива и с болнав зеленикав оттенък, обсипана със струпеи и брадавици. Дълги и тесни като цепки очи горяха в цвят, който Таерин не можеше да назове, а около безжизнено увисналата уста се гърчеха трескаво пипала, които сякаш се канеха да захванат нещо и да го разкъсат. Ръцете на съществото напомняха крайниците на членестоного и завършваха с щипци, което го разкриваше като представител на Великата раса Ми-Го, дошла от звездите на Тарр преди много хиляди години, преди народът на елфите да се раздели окончателно. Съществата почитаха Кракена като бог и водеха упорита война, за да завладеят този свят. Именно в този момент Рамакар се бе изправил срещу техния повелител и бе избрал пътя на войната, разделил го от неговите брат и майка. Тъкмо тогава и черните елфи бяха използвали опустошителни заклинания, за да се справят с космическите нашественици и ги бяха унищожили до крак — така, както и силфите много векове по-късно.

Но ето че както и при силфите някой бе оцелял.

— Моето име е такова, че не ще може да го назовете с вашите езици и гласни струни, затова разрешавам да ме наричате просто Прастария — продължи съществото. — Отнел съм живота на мнозина от вашия род, но обстоятелствата се стекоха така, че сега съм съюзник и дори подчинен на властелина ви. Никога обаче не съм имал удоволствието да убия ангел.

При тези думи очите на Прастария заблестяха още по-ярко, а Сталкера нададе вик, след което изтърва меча си, който изчезна. Ангелът падна на колене и се хвана за главата.

— Увлечени в битката помежду си, изпуснахте да видите гората от дърветата — рече Прастария и щракна с щипките на едната си ръка, все едно души някого.

Сталкера се задави, ала не бе тъй лесно да се порази ангел. С върховно усилие на волята създанието се изправи и разпери криле, а очите му засияха заканително.

— Мерзка отрепка, не трябваше да показваш уродливата си физиономия на белия свят — процеди Сталкера и очите му изстреляха два тъмни лъча.

Прастария изсъска, разгневен от съпротивата и вдигна щипките на дясната си ръка. Във въздуха се появи триъгълник от същата неизвестна светлина, която блестеше в очите на чудовището. Тя погълна черните лъчи като прозорец, водещ към нищото, и започна бавно да приближава падналия ангел.

Страх изкриви очите на Сталкера, но той стисна зъби и махна с ръка на Таерин.

— Води ги, жрецо! Бягайте! Аз ще задържа Прастария, докато се измъкнете!

— Убийте ги — нареди на орките чудовищното същество. — Убийте ги всичките.

Внезапно граф Тимуриел, който бе стоял неподвижно по време на цялата атака, изтегли сабята си и съсече благородника до себе си, а орките с вой се насочиха към останалите. Таерин извика, изумен от предателството, и се опита да използва магията си, ала не се получи нищо — Рамакар не откликна на молбата му. Паникьосан, жрецът щеше да загине, ако Казарада не бе скочила на пътя на орките и не бе смачкала няколко с голи ръце.

— Надявам се, че имаш някакво оръжие, жрецо — каза вампирката.

Таерин извади ножа си за жертвоприношения като в сън и преряза гърлото на един орк, насочил се към него. Макар да разчиташе повече на магиите като всеки черен елф, той бе обучен в елементарни бойни умения, а и притежаваше вродените ловкост и гъвкавост на народа си, които му помагаха. Освен това на негова страна бяха и другите двама вампири, които сееха смърт сред ордите орки. Тимуриел обаче бе успял да убие и последния от аристократите в съзаклятието и се насочи към Таерин, вдигнал меча си с подигравателна усмивка.

— Предател! — извика жрецът и стисна ножа си, но усети как студена пот избива по врата му. Знаеше, че няма умението да се противопостави на благородник от своя народ, трениран в смъртоносното изкуство на дуелите още от невръстна възраст.

Казарада обаче го спаси отново — появи се зад Тимуриел като сянка и го блъсна към настървените орки, които го съсякоха с ятаганите си, без окото им да мигне. Един вампир вече бе паднал под ударите им, а останалите се насочиха към оцелелите съзаклятници. Редиците им бяха оредели сериозно, но това сякаш не ги притесняваше.

В същото време титаничната битка между падналия ангел и съществото от древността продължаваше с променлив успех — понякога черните лъчи от очите на Сталкера избутваха сияйния триъгълник, отправен към него, но после той отново приближаваше гърдите му. Изражение на върховна концентрация се бе изписало както върху красивите, макар и сурови черти на ангела, така и върху деформираното лице на Прастария, чиито пипала бяха спрели да мърдат.

— Да бягаме! — извика Казарада. — Към морето!

Вампирката повлече Таерин за ръка подир себе си, а нейният немъртъв другар самоотвержено застана на пътя на орките и смачка неколцина от тях, преди да бъде пронизан в сърцето от специално подготвена за целта трепетликова стрела. Орките нададоха победоносен вой и се спуснаха към Казарада и мрачния елф, а те хукнаха по коридора, отвеждащ към малкия кей, който бе притежание на Тимуриел и му позволяваше, когато пожелае, да излиза с лодка в морето.

Таерин се чувстваше унизен, че бяга от собствения си град, преследван от орки, и обезверен от липсата на магията и това, че неговият ангел бе срещнал равностоен противник в лицето на кошмарното същество, изпълзяло от най-дълбоката преизподня на миналото. Въпреки това успяха да стигнат до лодката, вързана до дървения кей на благородника. Двамата скочиха вътре, а Казарада загреба със свръхестествената мощ на вампир и ги отдалечи от брега.

Таерин извърна поглед назад и видя как прозорците на вилата, в която се бяха скрили, заблестяват със свръхестествени оттенъци. В този момент разбра, че ангелът е загубил, погълнат от странния триъгълник, призован от Прастария.

И макар това да не бе достойно за елф на мрака, заплака.