Кон Игълдън
Земя на славата (39)

Глава 37

Брут седна на пъна на стария дъб, който беше отсякъл заедно с Тубрук, и подпря тоягата си до коленете си. В зелената гора беше лесно да си спомни усмивката на стария гладиатор, когато го бе посрещнал преди толкова години.

Смръщи се, протегна крака си и почеса пурпурната линия, която минаваше от коляното му почти до слабините. Подобна линия като шев минаваше през ключицата му и показваше колко близо е бил до смъртта. И двете рани се бяха възпалили и той не си спомняше много от първата седмица в имението. Клавдия каза, че бил щастливец, че не е загубил крака си, но раната най-после се беше затворила, въпреки че го сърбеше непоносимо. В съзнанието му се върна неясният образ на това как го почистват с мокър парцал и той се намръщи от притеснение. Юлия се беше превърнала в млада жена с много от красотата на майка си. Помисли, че Александрия вероятно я е извикала за разговор насаме относно грижите за него. Естествено имаше само няколко дни, в които тя не беше идвала при него, и когато я видя, очите й проблясваха като на Корнелия, когато беше ядосана. След този момент само Александрия го почистваше от потта и мръсотията.

Брут се усмихна криво. Александрия се отнасяше към него като към болен кон и го търкаше с груба безпристрастност, след което той засияваше от чистота. Беше истинско облекчение, когато най-накрая беше достатъчно силен, за да може сам да слезе до банята и да се измие. Тя със сигурност щеше да му смъкне кожата, ако се беше залежал по-дълго.

В гората беше спокойно. Птица запя в някакво дърво наблизо и той погледна криволичещата пътека. Спомни си двете момчета, които тичаха през храстите по своя път към това да се превърнат в мъже. Тогава приятелството беше просто нещо и двамата с Юлий го приемаха за даденост. Брут си спомни как бяха притиснали кървавите си ръце — сякаш целият живот можеше да бъде сведен до прости клетви и действия. Беше странно да погледне назад към онези дни, толкова много неща се бяха случили. Имаше времена, когато беше горд от мъжа, в който се беше превърнал, и други, в които би дал всичко отново да е момче и всички избори все още да са пред него. Имаше толкова много неща, които би променил, ако можеше.

През онези дълги лета двамата сякаш бяха безсмъртни. Знаеха, че Тубрук винаги ще е до тях да ги пази, и бъдещето беше просто възможност да продължат приятелството си през годините и в други земи. Нищо не можеше да застане между тях, дори и самият Рим да се сринеше.

Извади ножа от колана си, пъхна върха под първия шев и дръпна конеца. Внимателно измъкна скъсания край през кожата и продължи така до последния възел. Беше мълчалив и съсредоточен, но докато приключи, беше мокър от пот. Хвърли лепкавия конец в храстите. Тънка капка кръв се спусна през светлите косъмчета на бедрото му и той я попи с палец.

Изправи се бавно и почувства световъртеж и слабост. Реши да остави шевовете на врата си за цял живот, въпреки че и те го сърбяха непоносимо.

— Знаех си, че ще те намеря тук — чу гласа на Юлия.

Обърна се към нея и се усмихна на безгрижната й стойка. От колко ли време го наблюдаваше. На колко години беше, на шестнайсет? Дългокрака и красива. Александрия нямаше да се зарадва, ако разбереше, че са говорили в гората, но пък той нямаше да й каже.

— Реших, че мога да опитам да походя. Кракът ми става по-силен, въпреки че ще мине известно време, преди да мога да разчитам на него.

— Когато оздравееш, ще се върнеш при баща ми — каза тя.

Това не беше въпрос, но той кимна.

— Най-много след няколко седмици. Сега, след като Помпей е диктатор, градът е достатъчно спокоен. Тогава всички ще ви оставим на спокойствие. И тук пак ще стане спокойно.

— Харесва ми да има хора тук — бързо отвърна тя. — Дори децата.

Брут се усмихна. Въпреки усилията на Табик и сестра му още на третия ден най-малките започнаха да тичат лудо, привлечени от гората и реката. Клавдия на три пъти беше спасила едно от удавяне в езерото. Беше странно колко бързо се възстановиха от ужасните събития и пътуването извън града. Брут предполагаше, че когато поглеждат назад към тази странна година от живота си, няма да си спомнят избитите мъже, или пък ако си ги спомнеха, това нямаше да е нищо в сравнение с първото яздене на кон в двора и как Табик ги придържа на седлото. Децата бяха странни същества.

Юлия беше наследила част от грацията на майка си. Косата й беше дълга и вързана на тила. Когато говореха, винаги се взираше в лицето му, все едно всяка негова дума беше ценна. Той се зачуди какво ли е било детството й в имението. Той винаги беше имал Юлий, но въпреки учителите и Клавдия детството на Юлия явно бе доста самотно.

— Разкажи ми за баща ми — каза тя и се приближи.

Болката в крака му ставаше непоносима и преди мускулите му да се свият, той взе тоягата и отново седна на пъна. Върна се към спомените си и се усмихна.

— Когато бяхме малки, обичахме да се катерим по това дърво. — И плесна пъна с ръка. — Юлий беше убеден, че може да се изкатери по всичко, и прекарваше часове по ниските клони, опитваше се да измисли начин как да се качи нагоре. Стъпваше на сплетените ми ръце, но дори и тогава следващият клон беше прекалено далече, за да го стигне, без да подскочи. Знаеше, че ако не успее, може да си счупи врата, а вероятно да събори и мен. — Той се разсмя на спомена.

Юлия се приближи и седна до него и той усети цветното масло, което използваше при къпане. Не знаеше от какво цвете е, но му напомняше за лятото. Вдиша дълбоко и само за момент си позволи да си представи как целува хладната кожа на шията й.

— И падна ли? — попита тя.

— Два пъти — изсумтя Брут. — Втория път ме повлече със себе си и си изкълчих китката. Той пък си насини бузата, все едно го бяха зашлевили яко, но въпреки това опита още веднъж и този път стигна клона. — Въздъхна. — После май спря да се катери. Нали беше успял — какво повече?

— Ще ми се да съм ви познавала тогава — каза замислено тя и той я погледна и поклати глава.

— Едва ли. Бяхме големи калпазани. Изненадващо е, че изобщо оживяхме.

— Той е щастливец, че си му приятел — каза момичето и леко се изчерви.

Брут внезапно се замисли как ли би възприела тази ситуация Александрия, ако случайно се разхождаше из гората и ги видеше. Момичето беше наистина привлекателно. Можеше да я помоли да се подпре на ръката й, докато вървяха през гората, и да си открадне някоя целувка. Ароматът на цветя изпълваше дробовете му. Той озапти непокорните си мисли.

— Трябва да се прибирам, Юлия. Сигурно и на теб ти е студено.

Напълно несъзнателно погледът му мина по шията й и към извивката на гърдите й. Знаеше, че тя е забелязала, и се ядоса на себе си. Погледна към гората и се изправи.

— Идваш ли? Скоро ще се стъмни.

— Кракът ти кърви — отвърна тя. — Беше прекалено рано да си вадиш конците.

— Не беше. Виждал съм достатъчно рани и мога да преценя. Отсега ще ходя и ще яздя всеки ден, за да си възвърна силата.

— Ще ти правя компания, ако искаш — каза тя. Очите й бяха огромни и тъмни и той се изкашля, за да прикрие колебанието си.

— Не мисля, че едно хубаво момиче трябва… — О, чудесно! Запъна се и спря. — Ще се върна сам, благодаря ти. — Тръгна сковано по пътеката, като се ругаеше тихо, но свирепо.

 

 

Под студените звезди Брут водеше кобилата си през двора към конюшните, леко задъхан след ездата. Александрия сигурно спеше в стаята си. Той се намръщи. Нищо не беше толкова просто, колкото искаше, особено с жените в живота му. Ако искаше спорове и сцени, щеше да си вземе съпруга. Усмихна се при тази мисъл, после вдигна глава към луната. Наслаждаваше се на тишината. И двамата трудно преживяваха дългите скучни седмици в имението след ужаса на размириците. Имаше моменти, когато изгаряше от желание да препуска с коня си или да се бие, или да я отведе в леглото за цял следобед. Тогава раната му го караше да побеснява. Не му помагаше фактът, че правенето на любов беше ограничено от неспособността му да коленичи — той мразеше да е слаб.

Мислеше, че я обича, но прекалено често се караха за дреболии и после се гледаха обидено. Повече от всичко мразеше дългото мълчание. Понякога се чудеше дали наистина са влюбени.

Конюшнята беше топла, особено след мразовития нощен въздух и студените звезди. Светлината на луната влизаше през високия прозорец и придаваше мек блясък на дъбовите прегради.

Беше спокойно място, само с тъмните силуети на конете за компания.

Все още му беше трудно да язди. Намръщи се при мисълта колко ниско е паднал. Само няколко мили през полето го бяха докарали почти до изтощение.

Докато четкаше кобилата, сламата зад него изпука и той замръзна. Кой още можеше да е буден в този час? Обърна се и видя Юлия, облегната на една колона. Лицето й беше бледо на слабата светлина.

— Къде си ходил по това време? — прошепна тя. Изглеждаше сякаш е станала от леглото, косата й бе разпусната. Беше се увила в някакъв мек чаршаф и той забеляза колко е стегнат около гърдите й. Зачуди се дали тя забелязва къде се спират очите му.

— Само няколко мили. Прекалено е студено за кобилката — каза той. Кобилата изпръхтя тихо и го побутна да продължи да я четка.

— Значи скоро ще си тръгнеш. Табик каза, че Помпей бил победил бандите.

— Така е. Той е твърд мъж — отвърна Брут.

Усещаше в гласа й напрежение, което не беше чувал досега. Дали беше от топлата конюшня, или от аромата на кожа и слама, или просто от близостта й, но усети, че се възбужда, и благодари на мрака, че скрива това от погледа й. Продължи да четка кобилата с дълги бръснещи движения.

— Баща ми ме е обещал на него. Казвал ли ти е? — внезапно попита тя. Малко заваляше думите. Брут спря и я погледна.

— Не.

— Клавдия казва, че трябва да съм поласкана. Той дори не е бил консул, когато са направили уговорката, а сега ще съм съпруга на диктатор.

— Ще те отведе далече оттук — тихо каза Брут.

— Към какво? За да ме гримират всеки ден робите и да не мога да яздя? Виждала съм жените на сенаторите. Гарги с хубави дрехи. И всяка нощ ще лягам със старец. Баща ми е жесток.

— Да, понякога е жесток — отвърна Брут. Щеше му се да й разкаже за жалката бедност, която беше виждал в града. Като съпруга на Помпей тя никога нямаше да познае глад или страх. Юлий беше направил хладен избор за дъщеря си, но имаше и по-лоши съдби, пък и това му беше донесло Галия. Брут внезапно видя как бракът ще свърже семействата — и може би да даде на Юлий наследник.

Колкото и да харесваше момичето, не можеше да не отбележи колко трябва да е била пазена, за да не опознае света такъв, какъвто е.

— Кога ще отидеш при него? — попита той.

Тя гневно отметна косата си.

— Вече трябваше да съм отишла, ако баща ми не беше далече. Просто любезност от страна на двамата. Сделката е сключена отдавна и пратеникът на Помпей вече пристигна — мили думи и подаръци. Достатъчно злато и сребро, за да се задуша. Ако можеше да видиш цената на роба, който изпратиха…

— Не, момиче, ти няма да си робиня за него. Нали носиш кръвта на баща си. За нула време ще започнеш да го въртиш на пръста си. Ще видиш.

Тя се приближи и той отново усети аромата на цветя. Тя пристъпи още една крачка и той я хвана за китките.

— Сега за какво мислиш? — Гласът му беше прегракнал. Нищо от това не му се струваше реално, още повече в полумрака. Гледаше бледата линия на шията й в сенките.

— Мисля, че няма да отида при него девствена — прошепна тя и се наведе, така че устните й докоснаха гърлото му. Той усети трепкащата топлина на дъха й и вече нищо друго нямаше значение.

— Да — успя да каже. — Няма.

Пусна китките й и смъкна чаршафа до кръста й. Гърдите й бяха бледи и идеални в тъмнината, с твърди зърна. Чу как дъхът й се ускорява, когато прокара ръка по гърба й, и усети, че трепери.

Започна да я целува, докато устата й не разтвори топлината си за него. Без повече думи я вдигна на ръце до една купа сено и я положи на нея. Раните му бяха само някаква далечна болка, която едва усещаше, докато се събличаше. Дъхът му беше пресекнат. Наложи си да се движи бавно, когато се наведе над нея, и нежните й устни отново се отвориха, за да извика.

 

 

Групата, която се събираше в двора, за да се върне в Рим, беше различна от прашните ужасени бегълци, които бяха потропали на портите преди почти два месеца. Клавдия беше казала на децата, че могат да идват да я виждат винаги когато поискат — едно-две трябваше да бъдат откъснати насила от нея. Старата бавачка обожаваше младите си питомци и тя плачеше.

Табик се изнервяше все повече всеки ден, прекаран извън града, и едва имаше търпение да тръгне сега, когато моментът най-после беше дошъл. Единствен той вече беше ходил няколко пъти до града — веднага щом забеляза, че портите отново се охраняват от легиона на Помпей. Работилницата беше оцеляла, въпреки пожарите в района. Вярно, беше ограбена, но огромната пещ, която беше сърцето на работата им, беше недокосната. Табик вече чертаеше планове за нова врата и ключалки, с които да смени счупените. Тъкмо неговите разкази за възстановеното спокойствие в града бяха довели докрай престоя им в имението. Помпей беше безжалостен в унищожаването на водачите на бандите и поне през деня градът беше започнал отново да прилича на себе си. Имаше слухове, че Крас е пратил огромна сума на сената, а стотици дърводелци се бяха заели с възстановяването му. Щеше да мине доста време, преди гражданите отново да помислят за лукс като бижута, но пък Табик щеше да е готов да им го осигури. Това щеше да е още една стъпка към забравянето на ужаса на размириците.

Брут би искал да остави крака си да почива още малко, но Александрия ставаше все по-студена към него с всеки ден. Не мислеше, че тя може да знае какво се беше случило в конюшнята, но имаше моменти, когато улавяше косите й погледи към него — все едно се чудеше кой е той. Без да е сигурен откъде точно знае, беше уверен, че ако остане в имението, това ще е последното им виждане.

Тъй като бяха далече на юг, пролетта беше дошла рано и дърветата в гората бяха започнали да разцъфват. Несъмнено Юлий щеше нетърпеливо да го очаква на север и Брут с нежелание осъзна, че е време да тръгва. Щеше да се върне при легионерите си — поради някаква причина обаче тази мисъл не го изпълваше с обичайния ентусиазъм. Стъпи на дървеното трупче, което вече му беше необходимо, за да се качи на седлото, и огледа крадешком двора, докато поемаше юздите. Юлия не беше излязла. Той усети острия поглед на Александрия, докато очите му търсеха момичето.

Един от робите отвори широко тежката порта — и в този момент се показа и Юлия.

— А, дойде значи! — каза Клавдия. — За малко да ги изпуснеш.

Юлия тръгна покрай всички, за да се сбогува и да приеме благодарностите им като господарка на дома. Брут гледаше внимателно как си говорят с Александрия — и двете се усмихваха и помежду им не се забелязваше напрежение. Стегна се, когато Юлия се приближи до него, но реагира естествено, когато тя се надигна, за да получи целувка за довиждане. Усети езика й да се насочва към устните му за момент и това го накара да замръзне от притеснение. Устата й имаше аромат на мед.

— Върни се — прошепна тя, докато той се изправяше на седлото, без да смее да погледне Александрия. Усещаше погледа й забит в тила му и знаеше, че страните му са пламнали, но се опитваше да се престори, че нищо не се е случило. Беше сигурен, че това не е нещо, което ще разкаже на Юлий.

Щом колоната тръгна, децата се развикаха и замахаха с ръце. Клавдия им беше приготвила лакомства и скоро те вече пъхаха мръсните си пръстчета в торбите. Брут хвърли последен поглед към имението, което познаваше от дете, за да го запази в спомените си. Макар че всичко друго в живота му можеше да се промени до неузнаваемост, някои неща си оставаха стабилни и му носеха хармония.