Метаданни
Данни
- Серия
- Цезар (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Field Of Swords, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Йотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- SilverkaTa(2019)
- Корекция и форматиране
- sqnka(2019)
Издание:
Автор: Кон Игълдън
Заглавие: Земя на славата
Преводач: Боряна Йотова
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 29.08.2005
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-649-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558
История
- —Добавяне
Глава 8
Крас дишаше тежко сред парата на басейна. Влезе във водата до кръста и седна. Мраморният перваз студенееше на раменете му, но водата беше идеална. Почувства възли от напрежение във врата си и махна на един млад роб да ги разтрие.
Другите мъже в басейна бяха все негови клиенти[1] и бяха верни в рамките на месечната сума, която получаваха. Крас затвори очи, когато твърдите палци на роба започнаха да отпускат напрегнатите му мускули, въздъхна от удоволствие и заговори.
— Моят мандат като консул остави малка следа в града, приятели. — Усмихна се напрегнато, когато мъжете объркано се размърдаха, и преди да успеят да възразят, продължи: — Мислех, че ще мога да свърша повече за това време. Има съвсем малко неща, които да мога да посоча и да кажа: „Това е само мое дело“. Не мисля, че предоговорените търговски споразумения са нещо, което би разпалило кръвта на моите съграждани.
На лицето му се изписа горчивина. Той ги погледна и леко завихри водата с пръст.
— Е, дадох им хляб, когато казаха, че нямат. Но когато самуните бяха изядени, нищо не се промени. Имаше няколко състезания, платени от моята кесия, възстанових и храма във форума. Чудя се обаче дали изобщо ще си спомнят тази година и дали ще мислят за мен и за времето, когато съм бил консул.
— Ние сме зад теб — каза един от мъжете и репликата бързо отекна и през останалите.
Крас кимна и издиша цинизма си през парата.
— Знаете, че не спечелих за тях никакви войни. Вместо това те се умилкват на Помпей. Крас е забравен.
Клиентите не се осмеляваха да се погледнат един друг и да видят в лицата на останалите отражението на тази истина. Консулът вдигна поглед и видя притеснението им. Гласът му нарочно стана по-твърд.
— Не искам моята година да бъде забравена, приятели. Като начало съм откупил за тях още един ден състезания. Искам онези, които са ми длъжници, да имат правото първи да получат билети: и се постарайте да доведат семействата си. — Замълча, за да вземе иззад главата си чаша студена вода. Робът прекъсна масажа, за да му я подаде с кокалестите си пръсти. Крас се усмихна на момчето, преди да продължи:
— Новите сестерции с моята глава върху тях са готови. Искам всички вие да се заемете с разпространението им, приятели. Трябва да стигнат само до най-бедните домове и не повече от една монета на мъж или жена. Ще трябва да наемете охрана и да носите само малки суми.
— Може ли да предложа нещо, консуле? — попита един от мъжете.
— Разбира се, Парий — отвърна Крас и вдигна въпросително вежди.
— Наеми мъже да разчистят улиците — отвърна мъжът. Думите му излизаха прекалено бързо под погледа на консула. — Градът вони и хората ще са благодарни.
Крас се разсмя.
— Дали ако направя това, което казваш, ще престанат да изхвърлят мръсотията си на улиците? Не, ще кажат те, карай да върви, Крас пак ще дойде с казаните и пак ще изчисти. Не, приятелю, ако хората искат чисти улици, трябва да вземат вода и да си ги измият сами. Ако вонята стане прекалено силна през лятото, може да се принудят да го направят, а това ще ги научи да пазят чистота. — Крас забеляза объркването на мъжа и заговори по-мило: — Възхищавам се на всеки, който мисли за нашия народ, но има прекалено много хора, на които им липсва усетът да не объркват собствените си стъпки. Няма никакъв смисъл да се стараеш за благото на такива като тях. — Замислено цъкна с език, после се умълча. — От друга страна, ако това е популярно… но не. Няма да остана известен като Крас чистача на боклуци. Не.
— Ами уличните банди? — продължи неотстъпчиво Парий. — В някои райони са направо неконтролируеми. Ако пуснеш хора, които да имат разрешението да се борят с бандите, това ще направи за града много повече, отколкото…
— Искаш още една банда, която да контролира останалите? А кой ще контролира тях? Може би ще поискаш още по-голяма група, която да управлява първата? — Крас изпръхтя, развеселен от настоятелността на Парий.
— Един легион би… — успя да изрече клиентът.
Крас се поизправи и в басейна плъзнаха вълнички. Вдигна ръка за тишина и всички нервно се размърдаха.
— Да, Парий, един легион би могъл да свърши много неща, но нямам легион на разположение, както може би си спомняш. Да не би да ми предлагаш да измоля повече войници от Помпей, за да обикалят бедните квартали? Той иска цяло състояние дори за да има пазачи на състезанията, а вече направих достатъчно, за да повишавам репутацията му със собственото си злато. — Крас махна с ръка и удари металната купа, която висеше от тавана.
— Достатъчно, приятели. Засега имате задачи, а утре ще има още. Сега ме оставете.
Без да кажат и дума, мъжете се изкатериха по ръба на басейна, бързаха да се отдалечат от сприхавия си господар.
Юлий с радост остави зад себе си шумното пристанище и двамата с Октавиан поеха към града. След като Брут наблюдаваше разтоварването на хората и оборудването, работата скоро щеше да приключи. Центурионите бяха избрани лично и на тях можеше да се вярва да държат войниците изкъсо, докато не се получи разрешение за тръгването на първата група.
Юлий погледна Октавиан и забеляза колко добре седи на седлото. Тренировките с извънредните го бяха ошлайфали и сега той яздеше, сякаш беше роден на кон, а не бе уличен калпазанин, не виждал жребец до деветгодишна възраст.
Яздеха по изронените камъни на пътя към града, покрай колесници и роби, които тичаха по неизвестни задачи, покрай каруци със зърно и вино, дялан камък, кожени препаски, железни и бронзови инструменти, стотици други неща, предназначени за гладния търбух на града пред тях. Умело изпреварваха волове и магарета. Керваните се точеха от пристанището чак до пазарите зад градските стени.
Спокойното тропане на копитата беше приспивно, но Юлий беше напрегнат. Семейната гробница беше извън града и той се взираше напред да я зърне за пръв път от толкова време.
Слънцето вече се издигаше към зенита. Юлий заби пети в хълбоците на коня. Октавиан го последва и двамата препуснаха напред, последвани от възхитените викове и подсвирквания на търговците, които кретаха след тях.
Гробницата беше семпла, от черен мрамор: правоъгълен блок край пътя, водещ към огромните порти на града на по-малко от миля пред тях. Юлий, плувнал в пот, слезе от коня и го поведе през тревата между гробовете.
— Този е — прошепна Юлий и пусна юздите да паднат от ръцете му. Прочете имената, изсечени в черния мрамор, и за момент затвори очи пред името на майка си. Очакваше го, но реалността от знанието, че прахта й е тук, породи болка, която го изненада и напълни очите му със сълзи.
Името на баща му беше изписано преди повече от десет години. Юлий наведе глава и проследи буквите с пръсти.
Третото име беше най-новото, болката, която изпитваше, докато го гледаше, бе най-силна. Корнелия. Скрита от слънцето и от неговата прегръдка. Нямаше да може да я докосне отново. Никога.
— Имаш ли вино, Октавиане? — попита Юлий след дълго мълчание. Опита се да се изправи, но ръката, която беше положил на камъка, сякаш беше залепнала там. Чу как Октавиан рови в дисагите и стисна студеното гърло на амфората, която струваше повече от месечната заплата на легионерите му. Нямаше по-добро вино от фалернското, но Юлий искаше само най-доброто, за да отдаде почитта си на онези, които най-силно бе обичал.
В горната част на гроба в мрамора беше издълбана плитка купа, която водеше към дупка, не по-голяма от медна монета. Юлий счупи печата на амфората и се зачуди дали Клавдия понякога довежда дъщеря му, за да нахранят мъртвите. Сигурен беше, че старата жена не е забравила Корнелия, също като него.
Тъмното вино забълбука в купата. Юлий чуваше как изтича надолу и пада вътре.
— Тази чаша е за баща ми, който ме направи силен — прошепна той. — Тази е за майка ми, която ми даде любовта си. А тази последната е за съпругата ми. — Спря, хипнотизиран от бълбукането на виното, докато то изтичаше в гроба. — Корнелия, която обичах и все още почитам.
Когато най-после върна амфората на Октавиан, очите му бяха зачервени от сълзи.
— Вържи добре гърлото, момче. Има още един гроб, който трябва да видим, преди да отидем вкъщи, а Тубрук би искал повече от чашка. — Юлий се насили да се усмихне и усети как част от тъгата в него се утаява, когато отново се качи на коня. Копитата зачаткаха достатъчно силно, за да прогонят тишината от смълчаното гробище.
Когато приближи имението, го загложди някакъв страх. Това беше място с толкова много спомени и толкова болка. С очите на детството си забеляза бурени, избуяли сред житата, и едва доловим упадък във всяка тревичка между камъните или лошо поправен зид. Чуваше тихото жужене на пчелите. Очите му запариха.
При вида на белите стени, които ограждаха основните сгради, усети болка. Боята беше нашарена с оголени кръпки и той се почувства виновен за това. Къщата беше част от всяка рана в спомените му, а изпод ръката му не беше излязло нито едно писмо за дъщеря му или Клавдия. Дръпна юздите и забави коня. Всяка крачка усилваше болката му.
Тук беше постът при портата, откъдето беше наблюдавал с очакване пристигането на баща си от града. Оттатък бяха конюшните, където беше вкусил първата целувка, и дворът, където преди години едва не умря от ръката на Рений. Въпреки запустелия вид всичко беше същото, доколкото можеше да прецени, като котва в промените на живота му. Все пак би дал всичко да можеше Тубрук да излезе и да го поздрави — или Корнелия да е тук.
Спря пред портата и зачака в тишината, потънал в спомените, за които се беше вкопчил, сякаш можеха да останат истински, докато портата не се отвореше и всичко не се променеше отново.
Някакъв мъж — не го познаваше — се появи на стената и Юлий се усмихна замислено, застанал на стъпалата. Познаваше ги по-добре от всичко на света. Неговите стъпала. Неговият дом.
— Какво искаш? — попита мъжът хладно. Въпреки че Юлий носеше най-обикновено оръжие, около него имаше излъчваше на власт и мъжът го усети.
— Дойдох да видя Клавдия и дъщеря си — отвърна Юлий.
Очите на мъжа се разшириха от изненада и той изчезна да извести хората вътре.
Вратата бавно се отвори и Юлий и Октавиан влязоха в двора. Юлий чу как някой вика Клавдия. Спомените не го пускаха и той си пое дълбоко дъх.
Баща му беше загинал, защитавайки стената. Тубрук го беше носил под портата. Въпреки топлото слънце Юлий потрепери. На това място имаше препалено много призраци. Чудеше се дали някога наистина ще се чувства спокойно тук, където всеки ъгъл и завой му напомняха за миналото.
Клавдия излезе тичешком от сградата, видя го и замръзна, а щом той слезе от коня, се поклони ниско. „Времето не е проявило милост към нея“, помисли си Юлий, хвана я за раменете, вдигна я и я прегърна. Беше все така едра и сръчна, но лицето й бе силно набръчкано от времето. Ако Тубрук беше оцелял, тя щеше да се омъжи за него, но възможността за щастие беше открадната от същите ножове, които му бяха отнели Корнелия.
Видя в очите й сълзи и това сякаш изтласка неговата собствена болка по-близо до повърхността. Заедно бяха споделили загубата и той беше неподготвен за силата на собствените си чувства: бяха минали години, но те отново стояха в двора, както когато въстанието на робите раздираше юга. Тогава тя беше обещала да остане и да отгледа дъщеря му и това бяха последните думи, които си размениха, преди той да замине.
— Измина много време, без да чуем нищо от теб, Юлий. Не знаех къде да изпратя новините за майка ти — каза тя. Сълзите се търкаляха по страните й и той я прегърна по-силно.
— Аз… знаех, че предстои. Тежко ли беше?
— Накрая говореше за теб и намери успокоение в Юлия. Не усети болка, никаква.
— Радвам се — отвърна тихо той. Майка му беше далечна фигура от толкова време, че се изненада колко много му липсва възможността да я види отново, да седне до леглото й и да й разкаже подробностите от Испания и битките, които беше видял. Колко пъти беше идвал, за да й разказва какво прави с живота си? Дори когато болестта беше отнела разума й, тя сякаш го чуваше. Сега си нямаше никого. Нямаше баща, към когото да се затича, нито Тубрук, за да се смее на грешките му, никой, който да го обича безгранично, не беше останал на този свят. Болеше го за всички тях.
— Къде е Юлия? — попита той.
На лицето на Клавдия се изписа гордост и любов.
— Язди навън. Излиза в гората всеки път, щом може. Прилича на Корнелия, Юлий. Същата коса. Понякога, когато се засмее, все едно ме връща трийсет години назад и тя е отново с мен. — Забеляза напрежението му и го разбра погрешно. — Никога не я оставям да язди сама. Двама слуги винаги я пазят.
— Ще ме познае ли? — попита Юлий, внезапно притеснен. Погледна към портите, сякаш самият им разговор щеше да доведе момичето. Спомняше си дъщеря си съвсем смътно, отпреди да я остави на грижите на Клавдия: крехко момиченце, което беше успокоявал, докато майка й лежеше в тъмното. Споменът за малките й ръчички, обвити около врата му, беше необикновено силен.
— Да, сигурна съм. Винаги иска да й разказвам за теб и аз й разказвам, колкото мога. — Погледът й премина покрай него и тя се взря в Октавиан, който стоеше при конете.
— Октавиан? — попита тя, учудена колко се е променил.
И преди той да може да се възпротиви, се втурна към него и го прегърна. Юлий се засмя на притеснението на младежа.
— Гърлата ни са засъхнали от прах, Клавдия. Да не си решила да ни държиш тук цял ден?
Клавдия остави Октавиан да й се измъкне и възкликна:
— Не, разбира се! Дайте конете си на някое от момчетата, а аз ще погледна в кухнята. Сега сме само аз и няколко от робите. Без твоя подпис търговците не искат да правят сделки с мен. Откакто Тубрук го няма да управлява имението, всичко…
Юлий се изчерви, когато тя отново едва не заплака. Не беше изпълнил дълга си към нея, осъзна той и се учуди на собствената си слепота. Тя едва свързваше двата края, а за свой срам той не бе направил нищо, за да я улесни. Преди да замине, можеше да прехвърли на нейно име контрола върху средствата. Клавдия изглеждаше внезапно объркана от мисълта как той вижда къщата, която вече беше започнала да приема като свой дом, и Юлий я стисна за рамото, за да я успокои.
— Не бих могъл да те моля за повече.
Напрежението й я напусна. Две момчета отведоха конете, за да ги изчеткат и да ги нахранят, а Клавдия се втурна в къщата. Юлий сухо преглътна и влезе от двора в стаите на своето детство.
Обядът, който им донесе Клавдия, беше прекъснат от детски вик навън — тропането на копита възвести завръщането на Юлия. С уста, пълна с мед и хляб, Юлий скочи и изтича на двора. Беше възнамерявал да я изчака да влезе и да я поздрави, както подобава на баща, но звукът на гласчето й надделя над търпението му и той не се стърпя.
Въпреки че беше само на десет годинки, тя беше копие на майка си. Дългата й тъмна коса беше сплетена на плитка, която се спускаше по гърба й. Юлий се разсмя, когато я видя да скача от седлото и да разчесва гривата на коня с пръсти, за да извади бодлите и клонките.
Дъщеря му се сепна от непознатия глас и се огледа, за да види кой се осмелява да й се смее в собствения й дом. Погледна го и се намръщи подозрително. Юлий я наблюдаваше внимателно как се приближава към него с леко наклонена настрани глава, обзета от мълчаливо любопитство, както навремето правеше Корнелия.
„Върви уверено“, отбеляза той със задоволство. Господарката на имението се приближаваше да посрещне посетителите. Беше облечена в овехтяла туника и гамаши за езда и с прибраната си назад коса и без никаква следа от гърди под дрехата почти можеше да мине за момче. Видя семпла сребърна гривна на ръката й и позна, че е на майка му.
Клавдия беше излязла, за да присъства на срещата, и се усмихваше с майчинска гордост.
— Това е баща ти, Юлия — каза тя. Момиченцето замръзна, докато се опитваше да изтупа прахта от ръкава си, после погледна Юлий с празно изражение.
— Помня те — бавно каза тя. — Ще останеш ли?
— За малко — отвърна сериозно Юлий.
Момиченцето сякаш размисли над това и кимна.
— Ще ми купиш ли друг кон? Гиби е вече стара и Рецидий казва, че ще е добре да яздя кон с повече хъс.
Юлий я изгледа и сякаш някаква част от него се разтопи в усмивката му.
— Ще ти намеря някой хубавец — обеща той и получи за награда усмивка, която накара сърцето му да затупти за жената, която беше загубил.
Александрия стоеше настрана от жегата на пещта и гледаше как Табик вади купата с разтопено злато и я поставя над дупките за наливане в глината.
— Внимавай ръката ти да не трепне — предупреди го тя, макар че не беше нужно, тъй като Табик започна уверено да върти дългата дървена дръжка. И двамата отдадоха необходимото уважение на течния метал, докато той съскаше и гъргореше във формата. Дори една пръска можеше да прогори месото до костта и всяка част от процеса трябваше да бъде изпълнена бавно и внимателно. Александрия кимна доволно, когато парата излезе със свистене от отворите в глината и дълбокият бълбукащ звук започна да става все по-висок, докато накрая формата не се запълни. Когато златото се охладеше, глината щеше да бъде отстранена безпроблемно и щеше да се разкрие толкова идеална маска, колкото беше лицето на изобразената жена. По настояване на един сенатор Александрия беше изпълнила неприятната задача да свали отпечатък от лицето на починалата му съпруга само часове след смъртта й. След това беше направила три последователни маски от глина, като се бе опитала да заглади пораженията от болестта. С безкрайна грижа изгради отново разядения нос и най-после мъжът се разплака, като видя как му отнемат лицето на починалата. Изработена от злато, тя щеше да бъде съхранена завинаги млада, дълго след като самият мъж, който я беше обичал, се превърнеше в прах.
Александрия докосна глината. Усещаше горещината, която я изпълваше, и се чудеше дали някой мъж някога я е обичал толкова, че да иска да задържи образа й за цял живот.
Потънала в мисли, не чу как Брут влиза в работилницата и само тишината, настанала, докато той я наблюдаваше, я накара да се обърне — усети нещо, което не можеше да назове.
— Налей хубаво вино и се събличай — каза той. Очите му бяха вперени в нея и той дори не забеляза Табик, който стоеше отстрани със зяпнала уста. — Върнах се, момиче. Юлий се върна и Рим ще бъде обърнат с главата надолу, когато приключим.