Кон Игълдън
Смъртта на царете (9)

Глава 8

— Все жени около мене — каза весело Тубрук, когато Аврелия, Корнелия и Клавдия влязоха и изпълниха тихия триклиниум с живот и енергия.

През седмиците, откакто Ферк го вкара през портите на имението и сложи договора за продажба в развързаните му ръце, Тубрук си беше възвърнал голяма част от спокойствието, което беше загубил в града. Идването сутрин за закуска беше станало ритуал за четиримата и Тубрук вече с нетърпение го очакваше. Сутрин Аврелия винаги беше в най-доброто си състояние и ако можеше да се довери на преценката си, между нея, Корнелия и Клавдия имаше истинско приятелство.

С времето лицето му заздравя, макар че остана малък белег над лявото око, за да му напомня за изпитанието. Не можеше да забрави облекчението, което изпита, когато за пръв път видя легионери, облечени в черно, по градските улици — униформа, която градът щеше да гледа цяла година, заради траура за смъртта на диктатора. Дори и тогава черното облекло изглеждаше неуместно за настроението на Рим. Ферк му беше казал, че в сената повява свеж вятър: Цина и Помпей работеха, за да възстановят старата република и да успокоят призраците на царете, които Сула беше разбудил и изкарал по улиците.

Управителят на имението пътуваше много рядко до града, като неизменно вземаше предпазни мерки. Мислеше, че е твърде вероятно да не го свържат с отравянето на диктатора, но само едно обвинение щеше да е достатъчно, за да се получи заповед от сената и имението да бъде преобърнато с краката нагоре в търсене на доказателства. Ако откриеха Ферк и го подложеха на изтезания, той щеше да го издаде. Ферк имаше семейство, което обичаше; честта и приятелството обикновено не издържаха пред лицето на подобна опасност. Но Тубрук все още смяташе, че е направил каквото трябва и че са спечелили, макар че никога нямаше да познае спокоен ден, докато приятелите и поддръжниците на Сула не престанеха да търсят убиеца му.

Месец след връщането си в имението Тубрук беше облякъл тежко наметало и беше отпътувал в града, за да принесе жертви в храмовете на Марс и Веста като благодарност за живота на Корнелия. Беше се помолил и за душите на Касаверий и пазача, когото беше убил при малката вратичка.

Корнелия държеше дъщеря си в скута си и Клавдия от време на време посягаше да погъделичка бебето, за да го разсмее. Дори Аврелия се усмихваше на детското бърборене на Юлия. Тубрук мажеше хляба си с мед. В душата му кипяха най-различни чувства. Хубаво беше, че Аврелия си бе възвърнала поне малко от старото щастие. Твърде дълго беше живяла само в обкръжението на сурови мъже. Когато за пръв път пое внучката си, се беше разплакала, без да хлипа — сълзите просто бяха потекли от очите й.

Тубрук обаче знаеше, че силите й отпадат. Заболя го, когато забеляза, че тя не се храни заедно с другите. Полека отмести блюдото с пресен хрупкав хляб към нейната страна на ниската масичка и очите им за миг се срещнаха. Аврелия отчупи един залък и го задъвка бавно под погледа му. Все говореше, че яденето докарвало припадъците й и й причинявало болки и повръщане. Нямаше никакъв апетит и преди Тубрук да беше започнал да я следи, беше съвсем отслабнала, не ядеше почти нищо.

Топеше се пред очите му и каквото и да казваше, щом останеха насаме с него, само плачеше и говореше, че не можела да яде. В тялото й нямало място за храна.

Корнелия погъделичка детето и в замяна получи внезапно оригване, придружено с малко изплюто мляко. Трите жени станаха като една, за да помогнат в почистването, и Тубрук стана заедно с тях; усещаше, че няма място в тази чисто женска работа, но нямаше нищо против, че го изключват.

— Иска ми се баща й да беше тук, да я гледа как расте — въздъхна замечтано Корнелия.

— Ще си дойде, скъпа — каза Тубрук. — Трябва да държат заложниците живи, иначе няма да получават откупи. Това е просто сделка. Юлий ще си дойде и сега, щом Сула е мъртъв, животът му може да започне отново.

Корнелия като че ли повече вярваше на думите му от самия него. Каквото и да станеше, Тубрук знаеше, че дори Юлий да се върне, всичко ще е различно след преживяното от него. Младото момче, което се беше качило на кораба, за да избяга от Сула, вече не съществуваше. Кой щеше да се върне вместо него — това още никой не знаеше. Животът щеше да стане по-суров за всички, след като се беше наложило да платят такъв голям откуп. Тубрук беше продал на роднините на Светоний част от земите на имението; бяха се пазарили много, понеже също имаха нужда от пари за своя откуп. Той въздъхна. Поне Юлий щеше да се радва, че има дъщеря и съпруга, която да го обича. Това беше повече, отколкото имаше той самият.

Погледна Клавдия, видя, че тя отвръща на погледа му, и в изражението й усети нещо, което накара кръвта да се качи в лицето му, като на младо момче. Тя му намигна, преди да се обърне, за да помогне на Корнелия, и го обзе странно смущение. Знаеше, че трябва да излезе, за да нагледа работниците, които чакаха заповедите му, но не помръдна от мястото си; взе още едно парче хляб и задъвка бавно; надяваше се, че тя пак ще го погледне.

Аврелия залитна и Тубрук се хвърли към нея и я хвана за рамото. Беше невероятно бледа, кожата й изглеждаше восъчна. Той усети липсата на плът под тънката й дреха и тъгата, която никога не си отиваше, отново надигна глава в ума му.

— Трябва да си починеш — каза той тихо. — После ще ти донеса още храна.

Аврелия не отговори, отсъстващият поглед отново се настани в очите й. Тръгна край него с колебливи, неуверени стъпки. Тубрук я усещаше как потреперва: след всеки пристъп й оставаха все по-малко сили.

Корнелия и Клавдия останаха сами с детето, което зашари с ръчички по дрехата на Корнелия — търсеше да суче.

— Той е добър човек — каза Клавдия и погледна към вратата, където бяха изчезнали Тубрук и Аврелия.

— Жалко, че е толкова възрастен за съпруг — отвърна Корнелия безхитростно.

Клавдия стисна устни и остро възрази:

— Възрастен ли? Има си всичко необходимо. — Видя блесналия поглед на Корнелия и се изчерви. — Твърде много ти се привижда, моето момиче. Дай на детето да суче.

— Винаги е гладна — каза Корнелия, настани Юлия на гърдата си и тя притисна личице към нея.

— Нали затова ги обичаме — каза Клавдия. Корнелия вдигна учудено поглед и видя, че очите й са пълни със сълзи.

 

 

В хладния мрак на спалнята Тубрук държеше здраво Аврелия. Пристъпът най-накрая премина. Той усещаше как кожата й гори до неговата и поклати глава над слабостта й. Накрая тя го позна и той полека я положи на меките възглавници.

За първи път я беше държал така здраво в нощта след погребението на съпруга й и това се беше превърнало в ритуал между двамата — Тубрук знаеше, че тя намира успокоение в силата му. В онези дни по тялото й оставаха по-малко синини от ръцете му. Той усети, че диша тежко, и се запита как е възможно в това отслабнало тяло да се крие толкова много сила.

— Благодаря ти — прошепна тя, все още със затворени очи.

— Няма за какво. Ще ти донеса да пийнеш нещо студено и ще те оставя да си починеш.

— Не искам да ме оставяш сама, Тубрук — каза тя.

— Нали ти казах, че ще се грижа за тебе. Ще съм тук, докато имаш нужда от мене — каза той; помъчи се да го каже весело.

Тя отвори очи и обърна глава към него.

— Юлий каза, че ще е с мене, но замина. Сега и синът ми не е тук.

— Понякога боговете се подиграват с обещанията ни. Съпругът ти беше почтен мъж. А синът ти ще се върне жив и здрав, доколкото го познавам.

Тя затвори очи. Тубрук я изчака да заспи, преди да се измъкне тихо от стаята.

 

 

Бурята връхлетя и закотвената трирема започна да се люлее силно въпреки закрилата на малкия африкански залив, толкова далече от римските земи. Някои от офицерите повръщаха, макар че в телата им нямаше храна, която да изхвърлят. Онези, които имаха в стомасите си вода от оскъдните порции, се бореха да не изпуснат и капка, затиснали здраво устите си с ръце. Водата никога не им стигаше и в страшната жега телата им копнееха за влага, каквато и да е. Повечето от тях събираха в шепи урината си и я изпиваха възможно по-бързо, преди да изтече.

Люлеенето на кораба не се отразяваше на Юлий и той дори малко се наслаждаваше на мъките на Светоний, който лежеше със затворени очи и от време на време простенваше и притискаше ръце към корема си.

Въпреки морската болест настроението в килията беше оптимистично. Капитанът беше пратил човек да им каже, че всичките откупи са платени и по суша и море са стигнали до тайното място, откъдето един агент на пиратите беше продължил насам и бе донесъл златото в това отдалечено пристанище. Според Юлий това, че капитанът не беше слязъл да им го каже лично, бе малка победа. Не го бяха виждали вече месеци — от деня, когато беше дошъл да се гаври с тях — и това им харесваше. Ако беше дошъл, щеше да се изненада от гледката. Те бяха преодолели най-ниската точка от пленничеството и вече започваха да набират сили.

Отчаяните пленници, каквито бяха през първите няколко месеца, сега търпеливо чакаха освобождението си. Треската беше отнесла още двама и в килията беше станало малко по-широко. Новата воля да оцелеят идваше отчасти от Кабера, защото той най-накрая беше успял да им издейства по-големи порции. Играта беше опасна, но старецът разбираше, че до освобождението може да доживеят едва половината пленници, ако не им се дава повече храна и не бъдат държани в малко по-голяма чистота, затова беше седнал на палубата и бе отказал да лекува пиратите, докато не му дадат нещо в замяна. Точно в този момент капитанът страдаше от заразен обрив, който беше пипнал в пристанището, и удовлетвори исканията му почти без възражения. С храната дойде надежда и мъжете започнаха да вярват, че отново ще видят Рим и свободата. Подутите им кървящи венци бяха започнали да зарастват, а на Кабера беше разрешено да им дава мехлем, с който да мажат наранените си меса.

Юлий също беше допринесъл за повдигането на духа. Когато махнаха шината, с ужас видя, че мускулите му са се стопили, и веднага се залови с упражненията, подсказани му от Кабера. Беше мъчение в това претъпкано пространство, но Юлий организира офицерите в две групи по четирима. Деветият — редуваха се — се свиваше възможно най-много за по час и оставяше за другите място да се борят и да вдигат другарите си като щанги, за да възстановят загубилите се мускули. Непрекъснато обръщаха кофата с изпражнения, но мъжете ставаха все по-силни и треската не ги хващаше.

Главоболието сега го нападаше по-рядко, макар че след най-лошите пристъпи почти не беше способен да говори от болка. Другите се бяха научили да не го закачат, когато пребледнее и затвори очи. Последният пристъп беше преди два месеца и Кабера каза, че е възможно вече да престанат. Юлий се молеше дано е така. Споменът за болестта на майка му му вдъхваше ужасен страх от слабостта, която го разнебитваше и хвърляше ума му в мрак.

Когато узнаха, че корабът е готов да отплава за мястото, където щяха да ги оставят, офицерите от „Акципитер“ заликуваха и Пелитас дори тупна Светоний по гърба от вълнение. Всички бяха брадясали и приличаха на диваци, но бърбореха оживено и непрекъснато си мечтаеха за баня и мазане с благовонни масла.

Странно беше да гледат промяната в положението. Докато Юлий някога мечтаеше да стане пълководец като Марий, сега мислеше, че да е чист е огромно и несравнимо по-голямо удоволствие. Това обаче не беше намалило желанието му да унищожи пиратите. Някои от другите смятаха да се върнат в Рим, но той знаеше, че не може да го направи, докато парите на семейството му са в трюма на пиратския кораб. Гневът го крепеше, помагаше му да преодолее гаденето и болките от усилените упражнения и той се насилваше всеки ден да се упражнява все повече и повече: знаеше, че трябва да е здрав, ако не иска заплахата, която беше отправил към пиратския капитан, да остане неизпълнена.

Движението на триремата полека се променяше и римляните заликуваха, щом люшкането престана и отгоре се разнесе барабанният сигнал за гребците, когато корабът тръгна да излиза в открито море.

— Отиваме си у дома — каза Пракс учудено, с внезапно трепнал глас.

„У дома“. Тези думи притежаваха странна сила и един от мъжете се разплака. Другите смутено отместиха очи от него, макар че бяха видели и много по-лоши неща през месеците, прекарани тук. Много неща се бяха променили между тях през това време и Гадитик понякога се питаше дали биха могли отново да работят като екипаж, ако „Акципитер“ внезапно изплуваше от вълните. Бяха запазили някакво подобие на дисциплина, Гадитик и Пракс уреждаха споровете и разрешаваха разногласията, но с времето субординацията беше изчезнала и сега шепата мъже взаимно се преценяваха според нови правила и намираха нови силни и слаби страни.

Пелитас и Пракс бяха станали добри приятели: всеки виждаше у другия същия флегматичен подход към живота, въпреки разликата в годините. Престоят в килията беше стопил шкембето на Пракс, беше го сменил с твърди мускули след седмиците борба с другите във всекидневните упражнения. Юлий подозираше, че когато се обръсне и измие, новият живот ще му хареса. Усмихна се и се почеса под мишниците, където не преставаше да го сърби.

На Гадитик му призля, докато вълнението ги люшкаше в залива, но лицето му си възвърна цвета, когато корабът зацепи вълните, вместо да се люлее върху тях. Юлий беше започнал да го уважава и харесва — нещо, което по-рано отсъстваше, поради автоматичното подчинение пред висшестоящия. Гадитик беше удържал пленниците в единство и изглежда, оценяваше направеното от Юлий и Кабера за тях.

Пленничеството не се беше отразило добре на Светоний. Той беше наблюдавал как между Пелитас, Пракс, Юлий и Гадитик се създават нови връзки и участието на Юлий в този съюз го вбесяваше. За кратко беше установил приятелски отношения с другите четирима офицери и така се бяха родили два лагера. Юлий беше използвал тези групи, за да се състезават една срещу друга във всекидневните упражнения, и в крайна сметка един от офицерите беше смъмрил Светоний, когато му се оплакваше шепнешком.

Малко след това Кабера беше успял да им донесе първата прилична храна, откакто бяха пленени, и всички се бяха зарадвали. Типично за стареца — да даде плодовете на Юлий, за да ги разпредели. Светоний нямаше търпение да се освободи, жадуваше за стария ред, искаше да види момента, когато Юлий осъзнае, че отново е само младши офицер.

Две седмици след излизането от пристанището пленниците бяха изведени от килията по тъмно и оставени на непознат бряг, без оръжия и без храна. Капитанът им кимна за сбогом, докато моряците му ги отвеждаха с малката лодка, която щеше да ги стовари на брега.

— Сбогом, римляни. Често ще мисля за вас, докато харча парите ви — извика той със смях.

Те не пророниха и дума. Юлий обаче се беше взрял в него, сякаш за да запомни чертите му. Разкъсваше се от гняв, че не бяха пуснали Кабера да тръгне с тях; впрочем, знаеше се, че е възможно пиратите да го задържат. Това беше още една причина да намери капитана и да му пререже гърлото.

Когато стигнаха на брега, моряците срязаха въжетата им и отстъпиха предпазливо, с вдигнати ками.

— Не правете никакви глупости — предупреди ги един от тях. — Вече можете да се върнете у дома си.

След това пиратите се качиха в лодката и загребаха към триремата — черен силует на фона на осветеното от луната небе.

Пелитас се наведе, гребна шепа от мекия пясък и го разтри между пръстите си.

— Не знам за вас, момчета, обаче аз ще поплувам — каза той и с внезапно движение смъкна мръсните си дрехи.

След минута само Светоний остана на брега, но другите офицери с викане и смях го завлякоха във водата, както си беше с дрехите.

 

 

Брут одра с камата си зайците, които бяха купили от един селянин, и струпа извадените вътрешности на хлъзгава купчина. Рений беше намерил див лук и заедно с хрупкавия хляб и половин мях вино щяха да си направят прилично пиршество за последната нощ, прекарана на открито. Рим беше на по-малко от един ден път и щом продадяха конете, щяха да имат и пари.

Рений хвърли още клони в огъня и легна колкото можеше по-близо до него, наслаждавайки се на топлината.

— Дай меха насам, момче.

Брут извади запушалката и му го подаде; загледа как старият гладиатор вдига гърлото на меха до устата си и преглъща. После отбеляза:

— По-полека. Не носиш на пиене, а не искам да почнеш да се биеш с мене или да ми се разцивриш.

Рений не му обърна внимание. Отпусна меха и въздъхна:

— Хубаво е човек да си е у дома.

Брут напълни гърнето до ръба и легна от другата страна на огъня.

— Така е. Досега не осъзнавах колко много ми липсва… Чак когато видях наблюдателницата на брега, си спомних всичко.

Поклати глава и разбърка задушеното с камата си. Рений се надигна и подпря глава на ръката си.

— Дълъг път измина момчето, което обучавах. Май никога не съм ти казвал колко горд бях, когато стана центурион в Бронзовия юмрук.

— Каза го на всички, накрая стигна и до мене — отвърна с усмивка Брут.

— А сега ще бъдеш човек на Юлий? — подхвърли Рений.

Яденето вече почваше да къкри.

— Защо не? Пътят ни е един, не помниш ли? Кабера го каза.

— И на мене ми го каза — измърмори Рений и опита яденето с пръст.

Макар да беше вряло, той като че ли не усещаше горещината.

— Мисля, че точно затова се върна с мене. Ако беше поискал, можеше да останеш в центурията.

Рений вдигна рамене.

— Не исках да изоставам от събитията.

Брут се ухили.

— Знам. Сега, след като Сула е мъртъв, дойде и нашето време.