Кон Игълдън
Смъртта на царете (7)

Глава 6

Касаверий огледа дългата кухня и си позволи да се усмихне самодоволно. Оживлението около вечерята вече приключваше, последните ястия бяха сервирани още преди часове.

— Съвършенство до последната подробност — измърмори той на себе си, както правеше всяка вечер от десет години, откакто беше нает като главен готвач от Корнелий Сула.

Хубави години, макар че стройната му някога фигура се беше раздула застрашително. Касаверий се облегна на гладката стена и продължи да чука в хаванчето семената от синап, за да приготви горчицата, която Сула обичаше. Потопи пръст в тъмната смес и добави малко зехтин и оцет от тесногърлите бурканчета, наредени по лавиците на стените. Че как може добрият готвач да не опитва собствените си ястия? Това беше част от готвенето. Баща му беше дори още по-дебел и Касаверий се гордееше с теглото си — знаеше, че само глупак ще назначи кльощав готвач.

Тухлените фурни вече трябваше да са изстинали. Касаверий махна на робите да ги изчистят за новите въглища утре сутрин. Въздухът в кухнята все още тежеше от жега и той извади един парцал от пояса си и избърса челото си. С тази негова дебелина като че ли се потеше все повече. Реши да довърши горчицата в една от студените стаи, където се приготвяха сладкишите с лед, но не му се искаше да оставя робите без надзор. Знаеше, че крадат от храната за семействата си, и донякъде можеше да им го прости. Но ако ги оставеше сами, можеха да прекалят и можеше да стане беля. Баща му всяка вечер се оплакваше от тях. Той прошепна една молитва за стареца, където и да беше сега.

Настъпваше голямото спокойствие в края на един добре преминал ден. Домът на Сула беше известен с добрата си храна и когато поръчваха нещо специално, Касаверий се радваше на енергията и вълненията, които овладяваха прислугата още от момента на предвкусването, докато отваряше бащиния си списък с рецепти, развързваше ценните свитъци пергамент и прокарваше пръст по буквите. Извличаше удоволствие от факта, че само той може да ги чете. Баща му казваше, че всеки готвач трябва да е образован, и Касаверий въздъхна, като си помисли за собствения си син. Момчето прекарваше цели сутрини в кухнята, но учението като че ли бягаше далеч от ума му. Синът му бе живо разочарование и Касаверий се беше примирил, че никога няма да го види да управлява собствена кухня.

Все пак имаше още много години, преди да се раздели с тавите и фурните, за да се оттегли в малката си къща в един хубав квартал в града. Може би тогава щеше да намери време да забавлява гостите, както искаше съпругата му. Някак си обаче той не успяваше да покаже изкуството си в собствения си дом, задоволяваше се с прости яденета от месо и зеленчуци. Стомахът му изкъркори при тази мисъл. Той загледа как робите изваждат опечените си питки с месо от фурните. Кухнята не губеше много, когато ги изпращаше по стаите им с по няколко хапки гореща храна, и той беше убеден, че в това няма нищо лошо.

Новият роб — Далций, мина покрай него; държеше метален поднос с гърненца с подправки, за да ги сложи на местата им по лавиците. Касаверий му се усмихна.

Беше добър работник — търговецът на роби не беше излъгал, когато каза, че добре се оправя с кухнята. Касаверий си помисли, че може да му позволи да приготви някое ядене за следващото пиршество — разбира се, под негово внимателно наблюдение.

— Подправките трябва да си отидат по местата, Далций — каза той.

Едрият мъж кимна и се усмихна. Не обичаше да говори. Брадата му обаче трябваше да се поподстриже, помисли Касаверий. Баща му никога не допускаше роби с бради в кухнята: казваше, че брадите намеквали за мръсотия, да не говорим за космите. Отново опита горчицата и млясна одобрително, като забеляза, че Далций привършва задачата си бързо и чисто. Ако се съдеше по белезите, приличаше по-скоро на бивш боец, но пък в него нямаше нищо грубиянско. Иначе Касаверий нямаше да го допусне в кухнята, където безкрайното тичане насам-натам водеше до чести блъсвания един в друг. Сприхавите не се задържаха дълго в богатските къщи, но пък Далций се беше показал любезен, макар и мълчалив.

— Ще трябва утре някой да ми помогне да приготвя тестените сладкиши. Ти искаш ли?

Касаверий говореше кротко, сякаш на дете, но Далций като че ли никога не възразяваше и мълчанието му само налагаше този начин на говорене. У дебелия готвач нямаше злоба и той се зарадва искрено, когато Далций му кимна, преди да се отдалечи към складовете. Един готвач трябва да вижда добрите работници от пръв поглед, винаги казваше баща му. Това беше разликата между ранната смърт от пресилване с работа и постигането на съвършенство.

— А съвършенството е в подробностите — измърмори той отново.

Вратата на кухнята се отвори и влезе един добре облечен роб.

Касаверий се изправи и остави хаванчето.

— Господарят се извинява за късния час и пита дали може да му приготвите нещо студено за преди сън, нещо с лед — каза младият роб.

Касаверий му благодари, както винаги доволен от любезността, после попита:

— За всички гости ли?

— Гостите си тръгнаха. Само за господаря.

— Изчакай. Ще го приготвя ей сега.

Кухнята се изтръгна от вечерната летаргия — Касаверий даде нови нареждания. Двама от слугите хукнаха да донесат лед от специалните стаи, разположени много под нивото на кухнята, а главният готвач тръгна под ниската арка по един къс коридор към мястото, където се приготвяха десертите.

— Лед с лимони — измърмори, докато вървеше. — Хубави лимони, охладени и подсладени.

Всичко в студената стая за десерти си беше на мястото. Както и в основната кухня, покрай стените бяха наредени десетки амфори, пълни със сиропи и сокове. Кухненската горещина тук изобщо не се усещаше, дори беше хладничко и Касаверий доволно потръпна. Ледените блокове, увити в груба тъкан, бяха донесени за минути и счукани под надзора му, докато ледът не се превърна в ситна кашица. Към нея той добави горчиво-сладкия лимон и го разбърка само колкото да придаде аромат. Баща му винаги казваше, че ледът не бива да става жълт, и Касаверий се усмихна, доволен от цвета, докато насипваше с черпак сместа в стъклените купи, поставени на един поднос.

Работеше бързо. Дори в студената стая ледът се топеше и минаването през кухнята трябваше да е бързо. Надяваше се един ден Сула да позволи да се издълбае друг коридор в скалите под луксозния му дом, за да може ледените десерти да бъдат изнасяни направо горе. Но все пак с внимание и бързина десертите щяха да стигнат до масата му почти неразтопени.

След минута двете купи бяха пълни с бял лед и Касаверий облиза пръсти и изстена преувеличено от удоволствие. Колко хубаво беше да усетиш хлад през лятото! Запита се колко ли сребърни монети струват тези купи, но сумата беше невъобразима. Каруцари докарваха огромните ледени блокове от планините — половината им се стапяше, докато стигнат тук. След това робите ги сваляха в капещата тъмнина на стаята за лед под него, за да се топят бавно, но да дават хладни напитки и десерти през всичките летни месеци. Напомни си да провери дали запасите от лед са достатъчни. Май беше време да поръча още.

Далций влезе при него — още носеше подноса от подправките.

— Може ли да гледам как приготвяш сладоледа? При последния ми господар нямаше такова нещо.

Касаверий му кимна да се приближи.

— Всичко е готово. Трябва да се занесе през кухнята бързо, преди да почне да се топи.

Далций се наведе над масата и без да иска, бутна кана с лепкав сироп, който се разля в широко жълто петно. Доброто настроение на Касаверий мигом изчезна.

— Бързо, глупак такъв! Донеси парцал да го попиеш!

Едрият роб уплашено заекна:

— Аз… без да искам… да го съберем в подноса, господарю?

Протегна подноса и Касаверий вдигна купите и бързо ги почисти с мократа си от пот кърпа. Нямаше време да търси чиста — ледът се топеше. Сложи купите на подноса и избърса раздразнено пръсти.

— Не ми стой така, тичай! Ако се спънеш, ще заповядам да те бичуват.

Далций бързо излезе, а Касаверий започна да бърше разсипаното. Може би този здравеняк не беше подходящ за по-фини задачи.

Щом излезе в коридора, Тубрук изля шишенцето с отрова в купите и разбърка леда с пръст. След това изтича и подаде подноса на чакащия роб. Очите му, допреди миг толкова нервни, погледнаха спокойно отдалечаващия се гръб на роба. Сега трябваше да избяга… но имаше да свърши една кървава работа. Въздъхна. Касаверий не беше лош човек, но някой ден, дори когато си обръснеше брадата и оставеше косата си да порасне до обичайната й дължина, готвачът можеше да го познае. Обзет от внезапна умора, Тубрук тръгна към студените стаи, като опипваше ножа с костена дръжка, пъхнат под туниката му. Щеше да направи така, че да изглежда като убийство, а не самоубийство. Това щеше да спаси семейството на Касаверий от отмъщение.

— Занесе ли подноса? — изсъска готвачът, когато Тубрук влезе в малката студена стая.

— Да. Съжалявам, Касаверий.

Тубрук бързо пристъпи към готвача. Гласът му изведнъж беше станал плътен, а държането му — съвсем различно. Касаверий видя ножа и се вцепени от страх.

— Далций! Не! — възкликна той, но Тубрук замахна и заби камата в месестите му гърди, право в сърцето.

Удари още два пъти, за да е сигурен.

Касаверий се помъчи да си поеме дъх, но не можа. Лицето му стана мораво, краката му омекнаха и той се стовари на пода.

Тубрук се изправи. Повдигаше му се. През всичките години като гладиатор и легионер никога не беше убивал невинен човек и сега се чувстваше опетнен. Харесваше Касаверий, а и знаеше, че боговете преследват онези, които нараняват добри хора. Като се опитваше да не гледа проснатото на пода тяло на дебелия готвач, излезе и забърза по коридора към кухнята. Трябваше да избяга и да стигне до Ферк, преди да вдигнат тревога.

 

 

Сула се беше излегнал на една кушетка. Мислите му бяха далеч от разговора с неговия помощник Антонид. Денят беше дълъг, сенатът като че ли се опитваше да попречи на предложенията му за нови магистрати. Беше станал диктатор, получил мандат да възстанови реда в републиката, и сенаторите с готовност бяха удовлетворявали всичките му желания през първите няколко месеца. Но отскоро се налагаше да държи безкрайни речи за властта и ограниченията на службата и съветниците му бяха казали, че за момента не бива да настоява твърде много. Дребни душици! С дребни дела и дребни мечти. Марий, ако беше жив, щеше да ги нарече глупаци.

— … ще бъдат изказани възражения за ликторите, приятелю — тъкмо казваше Антонид.

Сула изсумтя презрително.

— Въпреки възраженията ще продължавам да водя двадесет и четирима ликтори с мен. Имам много врагове и искам ликторите да напомнят за властта ми, докато вървя между Капитолия и курията.

Антонид сви рамене.

— Преди е имало само дванадесет. Може би е по-добре да отстъпиш пред сената по този въпрос, за да спечелиш сила за по-сериозни преговори.

— Писна ми от тези беззъби старци! — изсъска Сула. — Нима редът в Рим не беше възстановен през последната година? Те можеха ли да го постигнат? Не. Къде беше сенатът, когато аз се биех за живота си? С какво ми помогнаха тогава? Аз съм техният господар и те трябва да признаят този прост факт. Омръзна ми да се съобразявам с тяхната чувствителност и с претенциите им, че републиката още била млада и силна.

Антонид не каза нищо: знаеше, че всяко възражение ще бъде посрещнато с още по-диви закани. Това, че диктаторът го беше взел за военен съветник, беше чест за него, но всъщност той нямаше какво да върши — Сула го използваше като марионетка за собствените си заповеди. Въпреки това той отчасти беше съгласен със страховете на диктатора. Сенатът се опитваше да запази достойнството и стария си авторитет, но същевременно признаваше нуждата от диктатор, който да поддържа реда в града и римските земи. Положението беше фарсово и Сула беше прав да се ядосва.

Един роб влезе със сладоледите, сложи ги на ниската масичка до двамата, поклони се и излезе. Сула се надигна, забравил раздразнението си.

— Опитай. Няма нищо по-облекчаващо в лятната горещина.

Диктаторът взе една сребърна лъжица, гребна от белия лед, лапна го и затвори очи от удоволствие. Бързо изпразни купата и помисли дали да не поръча друга. Ароматният плодов лед беше прекрасен. Видя, че Антонид още не е хапнал, и го подкани:

— Яж бързо, преди да се стопи. Е, и като се стопи, е чудесна освежаваща напитка.

Антонид опита една лъжичка и се усмихна. Искаше да довършат работата си и да се прибере, но не смееше да стане, преди Сула да го освободи. Запита се кога ли ще дойде този момент.

— Новите ти магистрати ще бъдат утвърдени утре от курията — каза той.

Сула се намръщи.

— Естествено. Ако пак отложат, сенатът много ще съжалява. Кълна се пред боговете. Ще го разпусна и ще закова вратите.

И изведнъж се намръщи и разтри корема си.

— Ако решиш да разпуснеш сената, ще настане гражданска война и градът пак ще пламне — каза Антонид. — Но в крайна сметка победителят ще си ти. Легионите те подкрепят безусловно.

— Това е пътят на владетелите — отвърна Сула. — Привлича ме и същевременно ме отблъсква. Обичах републиката и още бих я обичал, ако начело й бяха такива сенатори, каквито управляваха, когато бях момче. Сега обаче ги няма и когато Рим изпадне в беда, тези дребни душици веднага дотърчават с рев при мене.

Изведнъж той се оригна и се намръщи още повече. Антонид усети как някаква болка се обажда неясно и в неговите черва. Страхът го накара да скочи и погледът му се спря върху купите — едната празна, другата едва начената.

— Какво… — почна Сула и се изправи. Лицето му се сгърчи от болка.

Паренето в корема му се усили и той притисна ръка към него, сякаш за да го смачка.

— И аз го усетих — каза Антонид. — Може да е отрова. Бръкни си в гърлото, бързо!

Сула залитна, после се свлече на колене. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне и Антонид се хвърли към него, забравил за собствената си болка. Пъхна пръст в отпуснатата уста на диктатора и се намръщи, когато от нея изригна поток лепкава течност. Сула изстена и се облещи.

— Хайде, хайде… още — настоя Антонид.

Вторият спазъм изхвърли тъмна жлъчка. Напрегнатите гърди на диктатора се отпуснаха, дробовете му изпуснаха последен съскащ дъх. Антонид завика за помощ и също бръкна в гърлото си и повърна — надяваше се да не е поел достатъчно отрова, която да го убие.

Стражите дотичаха моментално. Сула лежеше блед и отпуснат. Антонид се давеше от вонящ бълвоч.

— Докарайте лекар! — изграчи Антонид. Гърлото му гореше.

Болката в стомаха понамаля и той се овладя и продължи:

— Затворете всички врати. Диктаторът е отровен! Пратете войници в кухнята, искам да знам кой донесе това и имената на всички, които са го докосвали. Бързо!

В този миг силата като че ли го напусна и той се строполи на кушетката, на която само допреди минути така спокойно беше разисквал работите на сената. Знаеше, че трябва да действа бързо, иначе Рим щеше да изпадне в хаос, щом новината стигне улицата. Повърна още веднъж и се почувства слаб, но умът му започна да се прояснява.

Лекарите нахлуха в стаята, но не му обърнаха внимание; насочиха се веднага към Сула. Опипаха китките и врата му и се спогледаха ужасени.

— Мъртъв е — каза един от тях. Лицето му беше пребледняло.

— Убийците му ще бъдат намерени и наказани ужасно. Кълна се в дома си и в боговете — прошепна Антонид с глас, горчив като вкуса в устата му.

 

 

Тубрук стигна малката вратичка, която извеждаше към улицата, точно когато в главната постройка на градския дом на Сула се разнесоха викове. Там имаше само един страж, нащрек и готов за бой.

— Назад, робе — каза той твърдо и хвана дръжката на меча си.

Тубрук изръмжа, скочи напред и го събори с внезапен удар. Войникът падна в безсъзнание. Тубрук спря. Можеше да мине през малката вратичка и да изчезне. Но мъжът щеше да го познае и щеше да го опише, макар че щяха да го екзекутират, задето не е опазил вратата. Тубрук овладя отчаянието, което го беше изпълнило, след като уби Касаверий. Имаше дълг към Корнелия и Юлий, и към паметта на бащата на Юлий, който му беше вярвал.

Извади малкия си нож и преряза гърлото на войника, като се дръпна възможно най-много, за да не изцапа дрехите си с кръв. Мъжът издаде задавен звук и очите му се проясниха за момент, преди смъртта да го отнесе. Тубрук пусна ножа, отвори вратата и излезе на градската улица. Оредяващите вече минувачи вървяха спокойно, без да знаят нищо. Старият вълк тръгна сред тях.

За да е в безопасност, трябваше да стигне при Ферк, но дотам имаше повече от една миля и макар че вървеше бързо, не можеше да тича — така щеше да се издаде и щяха да го подгонят. Чу познатия тропот на войнишки сандали, когато войниците заеха позиция и започнаха да спират минувачите: търсеха оръжия и виновни физиономии.

Няколко легионери притичаха покрай него — оглеждаха тълпата, докато бързаха да заемат изпреварващи позиции и да затворят пътя. Тубрук пое по една странична улица, след това по друга, като се мъчеше да не изпада в паника. Те не знаеха кого търсят, но той трябваше да се обръсне веднага щом се озове на сигурно място. Каквото и да се случеше, знаеше, че не бива да го хващат жив. Ако имаше късмет, нямаше да успеят да го свържат с имението и семейството на Юлий.

Когато войниците започнаха да затварят пътя, един от тълпата изведнъж хвърли кофата със зеленчуци, която носеше, и побягна. Тубрук благодари на боговете за гузната му съвест и се опита да не поглежда назад, когато войниците го събориха на земята, макар че поваленият изпищя отчаяно, когато главата му се удари в каменната настилка. Тубрук продължи да върви, завой след завой, с все по-ускоряващи се стъпки, и виковете останаха далеч зад него. Когато стигна уличката, посочена му от Ферк, забави крачка в сгъстяващите се сенки. Отначало му се стори, че е пуста, но после видя приятеля си да излиза от един неосветен портик и да му маха. Влезе бързо вътре, почти изпаднал в нервен срив, и най-накрая се строполи на земята в мръсната стаичка, която означаваше безопасност поне за малко.

— Направи ли го? — попита Ферк, докато Тубрук се мъчеше да си поеме дъх, за да забави бясното биене на сърцето си.

— Мисля, че да. Утре ще разберем. Затвориха улиците, но аз им се изплъзнах. Богове, за малко да ме хванат.

Ферк му подаде бръснач и му посочи една купа със студена вода.

— Но трябва да се измъкнеш от града, приятелю. Няма да е лесно, ако Сула е мъртъв. Ако е жив, ще е почти невъзможно.

— Готов ли си да направиш каквото трябва? — попита Тубрук, докато мокреше гъстата си брада.

— Готов съм, макар че не ми се иска.

— Мене ще ме боли, не тебе. Направи го бързо, щом се обръсна.

Ръката му трепереше и той се поряза и изруга.

— Дай на мене — каза Ферк и взе бръснача.

Настъпи няколкоминутно мълчание, но в мислите им бушуваше буря.

— Видяха ли те, когато излезе? — попита Ферк, докато бръснеше гъстата му брада.

Тубрук помълча, после отговори:

— Не. Наложи се обаче да убия двама невинни.

— Републиката може да понесе малко кръв, ако смъртта на Сула възстанови равенството в Рим. Не съжалявай за това, което си направил, Тубрук.

Тубрук мълчеше. Когато бръсначът отнесе и последните остатъци от брадата му, потърка страните си и каза:

— Хайде, почвай.

Ферк си пое дълбоко дъх и се изправи срещу стария гладиатор. В силното лице на Тубрук не беше останало нищо от заекващия Далций.

— Може би… — започна колебливо той.

— Това е единственият начин, вече говорихме. Удряй.

Тубрук стисна облегалките на стола, а Ферк вдигна юмрук и почна да превръща лицето му в неузнаваема кървава каша. Почна с носа — счупи го с първия удар. Задиша тежко, а Тубрук се закашля, после преодоля болката и прошепна:

— Не спирай…

Когато свършеха, Ферк щеше да го отведе в дома си и в малката къща нямаше да останат никакви следи от тях. Тубрук щеше да бъде изкаран, окован във вериги, с други роби, напускащи града, с подуто лице. Ферк щеше да продаде още един безименен роб на едно имение извън града, роб, готов за изнурителен живот и работа в полето.

Накрая Тубрук вдигна ръка и Ферк спря, задъхан и учуден колко много сила се изисква да обезобразиш един човек. Мъжът, който седеше на стола, изобщо не приличаше на онзи, който беше влязъл от улицата. Но беше доволен.

— Никога не бия робите си — измърмори Ферк.

Тубрук преглътна кръвта и каза:

— Не биеш роб.

 

 

Брут клекна задъхан зад един издаден камък. Преследвачите имаха лъкове — двамата стрелци се държаха малко по-назад, докато другите предпазливо се катереха към тях. Щом двамата с Рений се покажеха, стрелите щяха да се забият в тях и всичко щеше да свърши.

Брут се притисна възможно повече до тъмната скала, мислеше трескаво. Беше сигурен, че единият стрелец е съпругът на Ливия — май го беше убедила в невинността си, защото нямаше кой да оспори думите й. Без съмнение тя щеше да го посрещне като герой, когато се върнеше, влачейки трупа на Брут.

Представи си я и за момент усети прилив на топлина. Глупавият й съпруг никога нямаше да оцени какво притежава.

Рений му беше дал камата си — предпочиташе солидната тежест на меча. Брут беше прибрал своя меч в ножницата и чакаше, стиснал две ками. Знаеше, че може да ги метне така, че да убие поне един, но преследвачите едва ли щяха да му дадат шанс да се прицели, преди стрелите да го пронижат.

Подаде глава за миг и хвърли поглед към мъжете, които се катереха към него. Стрелците извикаха предупредително на другарите си, но той вече се беше скрил и притичваше към нова позиция. Този път се изправи в цял ръст и метна едната кама, преди да се хвърли по очи на земята.

Една стрела избръмча над главата му, но Брут се ухили, когато чу как камата се забива в месо. Отново смени мястото си, притича покрай хребета и се озова до Рений; държеше втората кама готова за хвърляне.

— Мисля, че само го одраска — измърмори Рений.

Брут го изгледа намръщено, но се изчерви, когато иззад скалите блъвна бесен порой ругатни.

— И го ядоса — добави гладиаторът.

Брут се напрегна за втори опит. Можеше да се прицели в някой от стрелците, но тогава другите щяха да вземат лъковете им, а и без това двамата бяха далече от скалите, зад които се прикриваха двамата римляни.

Изскочи напред и видя един от гърците почти пред себе си. Мъжът зяпна стреснато, а Брут заби камата в гърлото му, отскочи и се претърколи в прахта.

Другите двама се хвърлиха към него с размахани ками. Той стана, за да ги пресрещне; опитваше се да държи под око стрелците зад тях и да не им позволи да се прицелят, като правеше бързи крачки вляво и вдясно.

Една стрела проряза въздуха близо до краката му в мига, когато първият грък се наниза на меча му. Брут задържа свличащото се тяло, за да го използва като щит. Макар да умираше, мъжът започна да го ругае, докато го мяташе насам-натам. Една стрела долетя от нищото, заби се в гърба на мъжа и от устата му бликна кръв и опръска лицето на Брут. Той изруга, бутна тялото в ръцете на третия и го намушка моментално с удар изотдолу в слабините с класическия легионерски замах. Двамата гърци рухнаха и Брут се озова срещу съпруга на Ливия. Гъркът вече пускаше стрелата.

Брут понечи да се дръпне, но когато се обърна, бръмчащата стрела го улучи в гърба. Бронята го спаси и докато се изтърколваше, той благослови боговете за късмета си. Изправи се и видя как Рений поваля съпруга на Ливия и как се обръща към последния грък, който стоеше ужасен, стиснал лъка си с треперещи ръце.

— Спокойно, момче — извика му Рений. — Яхвай коня и си върви у дома. Ако стреляш, ще ти прехапя гърлото.

Брут направи крачка към Рений, но той вдигна ръка да го спре и каза ясно и високо:

— Той знае какво да прави, Брут. Дай му малко време.

Стиснал лъка, младият мъж поклати глава; беше пребледнял от напрежение. Съпругът на Ливия опита да се надигне и Рений натисна гърлото му с крак, за да го спре.

— Искахте битка, дадохме ви я, момчета, а сега си вървете по домовете и омайвайте жените си с приказки — продължи старият гладиатор; засилваше постепенно натиска и съпругът на Ливия започна да се дави и се вкопчи в крака му.

Другият грък отпусна лъка, отстъпи две крачки и каза на латински със силен гръцки акцент:

— Остави го.

Рений сви рамене.

— Първо хвърли лъка.

Младият мъж се поколеба, но съпругът на Ливия вече посиняваше, така че той хвърли лъка на камъните пред себе си. Рений дръпна крака си и съпругът на Ливия се надигна неуверено. Старият гладиатор гледаше как двамата млади гърци се отдалечават, без да помръдва.

— Стойте! — извика изведнъж Брут и те замръзнаха. — Долу имате три коня, които не ви трябват. Искам два от тях.

 

 

Корнелия седеше неспокойно пред Антонид — Кучето на Сула, така го наричаха хората.

Знаеше, че е безмилостен. Виждаше го как следи внимателно всяка промяна в лицето й, докато я разпитваше с ужасяваща съсредоточеност. Не беше чувала нищо хубаво за помощника на Сула и сега трябваше да се сдържа, за да не показва страх или облекчение от вестите, които й беше съобщил. Дъщеря й спеше в ръцете й. Беше решила да я нарече Юлия.

— Баща ти знае ли, че си тук? — попита Антонид рязко; пронизваше я с поглед.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не. Сула нареди да дойда тук от извънградското имение на съпруга ми. Чаках в тези стаи с бебето си вече много дни, без да видя жива душа, освен робите.

Антонид се намръщи, сякаш нещо в думите й му прозвуча фалшиво. Очите му не се откъсваха от нейните.

— Защо те повика Сула?

Корнелия преглътна нервно и разбра, че го е забелязал. Какво да му каже? Че Сула я е изнасилил, докато дъщеря й е плачела до нея? Можеше да й се изсмее или още по-зле, да помисли, че се опитва да очерни името на този велик мъж след смъртта му, и да накара да я убият.

Антонид я наблюдаваше как се гърчи от притеснение и страх. Дощя му се да я удари. Беше достатъчно красива, за да е ясно защо са я повикали. Запита се как би могъл Сула да се възбуди от жена, която току-що е родила.

Чудеше се дали баща й не стои зад убийството и едва не изруга, понеже разбра, че трябва да прибави още едно име към списъка с врагове. Информаторите му му бяха казали, че Цина е заминал по работа в Северна Италия, но и оттам можеше да прати убийци. Антонид внезапно се изправи. Гордееше се със способността си уличава лъжците, но тази жена или беше слабоумна, или не знаеше нищо.

— Къде да те намеря, ако трябва пак да се явиш тук?

Корнелия се замисли за момент, бореше се с внезапното въодушевление. Той щеше да я освободи! Трябваше ли да се върне в градската къща, или да се прибере в семейното имение на Юлий? Може би Клавдия още беше там…

— Ще бъда в имението, откъдето ме доведоха тук.

Антонид кимна. Мислите му вече бяха заети с други належащи работи.

— Съжалявам за тази ужасна трагедия — насили се да каже Корнелия.

— Виновниците ще бъдат наказани жестоко — каза той твърдо. Тя отново усети напрегнатия му интерес към нея и се размърда неспокойно под внимателния му поглед.

След миг Антонид стана и излезе. Бебето се събуди и се разплака. Корнелия му даде да суче. Мъчеше се да не заплаче.