Кон Игълдън
Смъртта на царете (44)

Глава 43

Юлий ядеше. Из цялото поле наоколо, докъдето стигаше погледът му, виждаше как се хранят войниците от гръцките легиони и как тънките бели нишки на готварските огньове се издигат право нагоре. Земята беше разкаляна, тежки буци залепваха по сандалите им и ги бавеха. Бойците седяха кой където намери — на камъни, на тревата, направо в калта.

Юлий знаеше, че почивката ще е кратка. Рано сутринта екстраординариите се бяха върнали от разузнаване и сред войниците се носеха разни слухове, още преди да беше дошло официалното съобщение.

В новините нямаше нищо добро. Армията на робите се насочваше на север, не бе забелязан нито един от орлите на Крас. Помпей се ядоса на конника, който донесе новините — искаше подробности, но той не можеше да му ги даде. Където и да се намираше, Крас не беше успял да притисне робите до морето. Юлий разсеяно се питаше дали е още жив — но не изпитваше кой знае каква тревога. Беше видял твърде много смърт. Още един сенатор в тази съкрушителна кампания, какво толкова…

Пак заваля и Юлий въздъхна. Земята щеше да се размекне още повече. Нямаше значение. Това съответстваше на настроението му, небето отразяваше тъгата, която го беше обзела. Бледото лице на жена му и осветеното от факли легло завинаги се бяха запечатали в ума му. Сякаш още виждаше Тубрук, дори Катон. Всичко бе толкова безсмислено. В началото борбата му беше харесала, тогава Марий беше покрит със слава и те знаеха, че се бият за града и един за друг — но с времето очертанията се бяха размили и сега той седеше, потънал в погнуса и разяждан от вина.

Ядеше, без да усеща вкуса на храната. Когато Пелитас беше умрял, беше плакал, но за останалите вече нямаше сълзи. Нямаше повече лъжи за тях, повече речи. Голямата лъжа беше, че е останало нещо, за което да се бият.

Баща му може би беше виждал в републиката нещо, което да си струва да бъде спасено, но от това нещо не беше останало нищо. Само дребни душици като Катон и Помпей, които не виждаха по-далече от славата си. Хора, безразлични към всичко. Към всички неща, които Тубрук му беше казал, че са важни. Юлий беше повярвал на онова, на което го учеха великите мъже, но всички те бяха загинали заради мечтите си.

Посегна към калта под краката си и прокара с пръст дълга черта. С нищо не можеше да се плати смъртта им, смъртта на всеки от тях. Нито смъртта на Корнелия, нито на Тубрук, нито на някой от мъжете, които беше предвождал в Гърция. Те го бяха следвали и бяха дали живота си, без да се оплакват. И той можеше да направи същото.

Очакваше предстоящата битка с нетърпение. Щеше да излезе на предната линия — един последен час, докато всичко свърши. Бяха му омръзнали и сенатът, и пътят. Спомни си деня, в който Марий го беше въвел за първи път в сената. Тогава беше изпаднал в благоговение — нали се намираше в сърцето на властта. Сенаторите му се бяха сторили толкова благородни… но после ги беше опознал добре и бе престанал да ги уважава. Уви се в наметалото, защото вятърът и дъждът се усилиха. Войниците заругаха.

— Юлий? — обади се Кабера.

Юлий се обърна и се усмихна. Кабера беше направил венец от листата на храстите наоколо.

— Сложи го, момче, твой е.

Юлий поклати глава.

— Не днес, Кабера. Не тук.

— Направих го за тебе, Юлий. Моля те.

Изправиха се и Юлий сложи ръка на рамото на стареца.

— Добре. — И въздъхна примирено.

Свали шлема и си сложи венеца. Мокрите листа бодяха. Някои от мъжете го погледнаха, но Юлий не им обърна внимание. Кабера беше преживял всичко заедно с него и не заслужаваше да чака смъртта си в някакво кално поле далече от дома. Още един, който щеше да умре край него.

— Искам да стоиш далече от предната линия, Кабера. Искам да останеш жив.

— Твоят път е мой, забрави ли? — каза старецът. Очите му блестяха.

Бялата му коса висеше на сплъстени кичури. Изглеждаше толкова жалък, че Юлий се засмя.

Войниците около тях наставаха безмълвно. Юлий рязко вдигна глава — помисли, че е време да тръгват, но те просто стояха и го гледаха. Изправиха се всички, дори онези, които не виждаха какво става. Оставили паниците си, пуснали наметалата си да подгизват в калта, легионерите стояха изправени, а дъждът не спираше да вали.

Юлий учудено вдигна ръка, пипна венеца и изведнъж го изпълни гордост. Това не бяха дребни душици. Отдаваха живота си без страх, вярваха, че командирите им няма да ги предадат. Усети връзката, която ги свързваше в едно.

— Ние сме Рим — прошепна той и огледа хилядите, станали прави в негова чест.

И в този момент разбра какво бе подхранвало предаността на Тубрук, разбра и вярата на баща си. Разбра, че ще посегне към мечтата, както го бяха направили по-добрите преди него, и ще им отдаде почит с живота си.

Далечни тръбачи изсвириха протяжния сигнал за вдигане на лагера.

 

 

— Напред, братя! — изрева Спартак.

Това беше краят, но все пак не усещаха страх. Неговата армия от роби беше показала, че легионите могат да бъдат победени, и той знаеше, че ще настане ден, когато отворените от тях пробойни ще се разширят и Рим ще падне. Бойците зад него нададоха многогласен вик, когато хилядите войници на Помпей занастъпваха към тях все по-бързо и по-бързо, като челюсти, които да ги смачкат. Спартак виждаше, че дрипавата му армия ще бъде смазана. Извади меча си и каза сякаш на себе си:

— Богове, как ги подплашихме.

Въздухът почерня от стрели.