Кон Игълдън
Смъртта на царете (43)

Глава 42

Катон стоеше на форума под тъмното небе. Тогата му бе смъкната и отпуснатата му бяла плът блестеше под стичащите се струйки вода. Гърбът му беше белязан с ивици от ударите на камшика, а в болката, която изпитваше, отекваха гневът и отвращението му от дребните душици, които го бяха победили. Никой от тях не би се погнусил да направи това, което беше направил той, стига да имаха възможност. Но сега те го гледаха яростно и го сочеха с пръст, сякаш изобщо не бяха същите като него. Бившият сенатор направи презрителна физиономия и изправи още повече глава, когато палачът се приближи с дългия меч, блеснал в ръцете му.

Помпей гледаше, без да показва вътрешното си задоволство. Беше отложил завръщането си при Крас, за да се погрижи да приключи с тази задача. Би предпочел да види тези дебели ръце приковани към дървения кръст и изложени на форума за бавна смърт — такъв край щеше да е по-подходящ за Катон. Но поне беше получил удовлетворение, когато семейството на осъдения беше продадено в робство въпреки отчаяните му викове. Къщата му беше предадена на сената и парите, получени от продажбата й, щяха да финансират легионите, които Помпей щеше да хвърли срещу робите.

Юлий гледаше вцепенено: Помпей го беше поканил да участва в триумфалното му шествие, за да гледа екзекуцията, но той не виждаше нищо. Не изпитваше никаква радост, че ще види как убиват Катон. Не повече, отколкото ако би видял смъртта на някое куче или настъпена хлебарка. Дебелият сенатор нямаше представа каква мъка беше причинил — и нищо от неговите страдания не би могло да върне Корнелия. Да свършват бързо, прошепна той на себе си. По-бързо.

Катон плю на камъните на форума и огледа тълпата от сенатори и граждани, които се бяха стекли да гледат екзекуцията. Сега поне тълпата не изглеждаше заплашително настроена. Той така и не си беше спечелил популярност сред хората от града; като че ли пък някой се тревожеше какво правят или мислят те. Плю отново и сви гневно уста при вида на чакащата тълпа. Животни, които изобщо си нямат представа как един велик мъж може да държи закона в шепата си. Марий го знаеше, Сула също. Никой от тези тук не можеше да разбере, че закон няма — има само това, което можеш да хванеш.

Отекнаха стъпки и Катон обърна глава и видя Помпей да се насочва към него. Намръщи се. Този човек дори нямаше благовъзпитаността да го остави да умре без още подигравки. Не беше създаден за величие. Сула би позволил на врага си достойнството на самотната смърт, независимо какво беше станало помежду им. Той беше мъж, който разбираше какво означава власт.

Помпей се приближи и се наведе към ухото му.

— Семейството ти няма да живее дълго в робство. Купих ги всичките — прошепна съскащият му глас.

Катон го изгледа студено и попита също така тихо:

— И Герминий ли?

— Той няма да оцелее в следващата битка.

Катон се усмихна. Запита се дали Помпей си мисли, че Юлий и Брут ще са по-лесни за манипулиране. Вдигна презрително глава. Изглеждаше уместно родът му да свърши с него. Беше чувал за древни царе, които заповядвали семействата им да бъдат хвърлени на погребалните им клади. Помпей постъпваше глупаво, като се опитваше да го нарани.

— И ти ще познаеш подобен ден — каза му той. — Твърде нищожен си, за да държиш този град в юмрука си.

Изсмя се прегракнало, когато лицето на Помпей трепна в гневен спазъм.

— Довърши го — изсъска Помпей на палача, обърна се и сърдито тръгна към чакащите сенатори.

Катон кимна на палача. Изведнъж се почувства уморен, почти вцепенен.

— Не, момче. Някои неща човек трябва да свърши със собствената си ръка — измърмори той и свали тежката гривна от ръката си.

С палец освободи скрития бръснач, обърна се към тълпата и я изгледа презрително. Дръпна бързо, преряза гърлото си и зачака. Кръвта бликна и обля бялата му плът.

Палачът стреснато пристъпи напред, но Катон вдигна ръка и го спря — отказваше меча. Тълпата гледаше в животинска омая как краката му започнаха да треперят… после той се смъкна на колене. Продължи да гледа свирепо още миг, преди да рухне на камъните.

Събралите се граждани си поеха дъх и напрежението от смъртта се разсея. Въпреки престъпленията на Катон, които се обсъждаха шепнешком, смелостта му развали удоволствието, което бяха дошли да намерят тук. Хората започнаха да се пръскат безмълвно, подминаваха падналото тяло с наведени глави и с по някоя кратка молитва.

Помпей гневно сви устни. Подобен завършек отнемаше радостта от отмъщението, караше го да се усеща някак си ограбен. Даде знак на стражите си да отнесат трупа и се обърна към Юлий:

— Сега тръгваме на юг, за да си довършим работата.

 

 

Легатът учудено изгледа Крас.

— Та това са повече от двадесет мили неравен терен. Моля те, помисли. Трябва да заемем централна позиция, да сме готови да ги спрем, да не им позволим да пробият…

Крас го изчака да свърши; тропаше нервно с пръсти по масата, докато го слушаше. Беше сигурен, че това е единственото, което трябва да се направи. Робите бяха притиснати до морето и ако Помпей беше стигнал до галерите, сега нямаше да има кораби, на които да се качат. Той само трябваше да ги задържи, да ги притисне в тесния участък в края на полуострова. Погледна картата на Помпей на стената. На нея разстоянието изглеждаше съвсем малко.

— Заповедите ми са ясни. Нови легиони идват от север, водени от Помпей. Ще задържим линията, докато не пристигнат, и искам в полето да се издигнат укрепления. Не ми губи времето.

В гласа му се дочу опасна нотка. Легатът сигурно не би се колебал така, ако Помпей даваше заповедите. Това беше непоносимо.

— Тръгвай! — изсъска Крас и стана от стола си.

Когато остана сам, пак седна, потърка нервно чело и отново погледна картата.

Всеки шум в нощта го караше да подскача от страх, че робите може да са пробили редиците му и да тръгнат пак да опустошават страната. Не биваше да допусне това да се повтори. Отначало мислеше да ги притисне към морето, но ако те започнеха да се бият така, както се бяха сражавали там, на север? Щом пътят им за бягство бъдеше отрязан, щяха да се бият отчаяно и ако надвиеха римските войници, той беше загубен, дори да не загинеше в битката. Сенатът щеше да заповяда да го екзекутират. Намръщи се. Колко от сенаторите имаха дългове, които само смъртта му би могла да заличи? Можеше да си представи благочестивите им лица, докато обсъждат съдбата му в сената. Откакто Помпей го остави да действа сам, започна по-добре да разбира колко са сложни нещата. Нямаше кого да пита, трябваше лично да взема решенията.

Отиде до картата, прокара пръст по най-тясната ивица земя в югозападния край на полуострова, намръщи се и прошепна:

— Ще ви задържим тук, докато дойдат легионите.

Двадесет мили насипи. Подобен вал не беше вдиган никога и когато го издигнеха, римляните щяха да разказват на децата си за него и за Крас, който построил стена през цялата държава. Драсна отново с пръст, пак и пак, докато на пергамента не пролича тъмна линия.

Стената щеше да спре робите, освен ако Помпей не се беше провалил в усилията си да събере достатъчно галери, за да им попречи да избягат и за да не стане после Крас посмешище за цялата страна, че е пазил само пустите полета.

 

 

След забавянето за екзекуцията на Катон Помпей накара гръцките легиони да вървят на юг без почивка. Те бяха ветерани от гръцките граници и сред тях имаше достатъчно хастати и триарии, които да подтикват младите напред. Вървяха по камъните на Виа Апия и първия ден изминаха тридесет и пет мили. Помпей знаеше, че ще започнат да вървят по-бавно, когато излязат от пътя, но дори ако робите бяха избягали в най-отдалечената част на страната, за по-малко от две седмици можеше да ги настигне с пристигналите от Гърция легиони.

Юлий яздеше заедно с Кабера. Сменяха конете на всеки дванадесет мили в пътните станции. Помпей се учудваше на младия трибун. Беше му казал само няколко думи, докато стояха и гледаха как Катон умира на форума, но младият мъж сякаш се беше превърнал в друг човек. Вътрешният огън, който беше нервирал Помпей, когато Юлий беше поел контрола над новия Десети легион, като че ли беше угаснал. Всеки ден, докато яздеха един до друг, Помпей го оглеждаше внимателно. Беше виждал мъже, които се пречупваха след подобна трагедия, и ако Юлий не беше в състояние да командва, той нямаше да се поколебае да го свали от поста му. Марк Брут също беше подходящ за задачата, но дълбоко в себе си Помпей признаваше, че Брут никога няма да е такава заплаха за него, каквато би могъл да представлява този. Начинът, по който Юлий беше поел властта над Първородните и същевременно беше запазил приятелството на Брут, говореше много за способностите му. Може би щеше да е по-добре да накара да го свалят, преди да се е възстановил след убийството на съпругата си, докато все още е слаб.

Помпей погледна далече напред по широкия път. Крас нямаше смелостта да нападне армията на робите — той го знаеше от момента, когато беше чул да произнасят името му в сената. Победата щеше да е само негова и само това щеше да му е нужно, за да обедини фракциите в сената и да си осигури властта над Рим. Някъде далеч пред него флотилията галери блокираше морето и макар че робите още не го знаеха, беше дошъл краят на тяхното въстание.

 

 

Спартак погледна над скалите към дима от поредния кораб, пленен и подпален от римските галери. Морето гъмжеше от кораби, бягащи пред римската флота. Нямаше милост за пленените. От години военните галери безрезултатно бяха преследвали пиратите и сега се отдаваха на жаждата си за мъст. Някои от корабите бяха превзети на абордаж, но повечето бяха подпалени — две-три галери едновременно изсипваха огън върху палубите им и пиратите гинеха в пламъците и скачаха с крясъци в морето. Оцелелите кораби бързо се отдалечаваха от брега и отнасяха със себе си последния шанс на робите за свобода.

Спартак погледна към дрипавата си армия. Всички бяха гладни и уморени, смазани от съзнанието, че дългото им бягство през страната е свършило безуспешно. Но въпреки това той се гордееше с тях.

— Няма начин да избягаме, нали? — попита уморено Крикс.

— Няма. Без корабите сме свършени — отвърна Спартак.

Крикс погледна към мъжете около тях — седяха без никаква надежда под неспиращия дъжд.

— Трябваше да идем оттатък планините — каза той тихо.

Спартак сви рамене и се усмихна криво.

— Но пък здравата ги изпотихме. Кълна се във всички богове, наистина ги изплашихме.

Отново замълчаха и загледаха морето. Римските галери опожаряваха или прогонваха и последните пиратски кораби. Пушекът се издигаше под дъжда, свиреп и горещ като отмъщение.

— Антонид си отиде — обади се изведнъж Крикс.

— Знам. Дойде снощи да иска злато.

— И ти му даде? — попита невярващо Крикс.

Спартак сви рамене.

— Защо не? Щом може да се спаси, желая му успех. Тук не му остава нищо. И ти трябва да си отидеш. Може би някои от нас ще успеят да се спасят. Той няма да мине покрай легионите. Проклетата стена, която вдигнаха, ни отряза пътя.

Изправи се и продължи:

— Не ни остава друго, освен да я пробием и да се пръснем. Няма смисъл да чакаме да ни изколят като агнета. Събери хората, Крикс. Ще раздадем златото, всеки да има по малко, и после бягаме.

— Ще ни преследват — възрази Крикс.

— Няма да изловят всички ни. Страната е твърде голяма.

Спартак протегна ръка и приятелят му я стисна.

— До нова среща, Крикс.

— До нова среща.

 

 

Луната я нямаше. Нямаше какво да ги издаде на войниците, застанали по голямата стена, която се простираше от бряг до бряг. Когато Спартак я видя, поклати глава в мълчаливо неверие, че един римски пълководец може да опита подобна лудост — да притисне робите към морето. Известно свидетелство за уважение към последователите му беше фактът, че легионите не се осмеляваха да ги преследват, а се задоволяваха да седят и да надничат в тъмното от вала.

Спартак лежеше по корем в жилавата трева. Беше намазал лицето си с кал. Крикс лежеше до него, а зад тях чакаха хората им — чакаха някой да изкрещи: „Атака!“ Когато им беше обяснил какъв е залогът, те бяха приели нещата, без да възразяват. Всички бяха видели опожаряването на корабите и отчаянието им се беше превърнало в мрачен фатализъм. Голямата мечта беше умряла. Щяха да се разпилеят като семена по вятъра и римляните нямаше да успеят да ги заловят.

— Веригата войници, която пази вала, навярно е рехава — им каза Спартак, когато слънцето залезе. — Ние ще сме стрелата, която ще пробие кожата им, и преди да се групират, повечето от нас ще са се промъкнали.

Без никакви одобрителни викове хората предадоха на околните думите му, без да проявяват вълнение, а след това седнаха да наточат мечовете си и да чакат. Когато слънцето залезе, Спартак стана и те тръгнаха подир него, приведени в тъмнината.

Валът се очертаваше като тъмна линия под слабата светлина на звездите. Крикс погледна Спартак и се напрегна да различи чертите на приятеля си в мрака.

— Висока е поне десет стъпки и изглежда солидна.

По-скоро усети, отколкото видя как Спартак кимва. Двамата се изправиха бавно и Спартак подсвирна тихо, за да повика групата, която щеше първа да атакува стената. Мъжете се събраха около него като сенки — най-силните, въоръжени с чукове и брадви.

— Напред. Построеното може да се разруши — прошепна Спартак и те се затичаха в нощта.