Кон Игълдън
Смъртта на царете (40)

Глава 39

Светоний се облегна на оградата в гората и загледа как работят робите на баща му — изваждаха коловете, за да премахнат границата. След няколко часа всички следи от нея щяха да изчезнат. Светоний се намръщи. Къщата, която беше планирал, щеше да е красива, щеше да се издига над дърветата и над земите на Цезар. Беше решил да я направи с тераса, за да седи на нея в топлите вечери с чаша студено питие. Всичко това се беше изпарило поради внезапната слабост, проявена от баща му.

Той зачопли една тресчица от кола; мислеше за дребните обиди, които беше понасял от Юлий, докато бяха пленници, а после и при Вълците в Гърция. Знаеше, че ако него го нямаше там, другите щяха да го приемат с по-голяма готовност, може би дори щяха да се съгласят той да ги командва, вместо да се подчинят на Юлий. Тогава той щеше да предаде трупа на Митридат на легата Лепид и да вечеря с него, вместо да бърза към пристанището. Сенатът щеше да даде на него ранга военен трибун и баща му щеше ужасно да се гордее с това.

Но вместо това беше получил единствено откупа, който принадлежеше на баща му, и няколко белега, като спомен от всичко, което беше преживял. Цезар пък беше отвел Вълците далеч на север и Светоний бе останал тук, дори без минималната утеха да види построен собствения си дом.

Дръпна рязко тресчицата във внезапен гняв и присви очи, когато тя го одраска. Беше искал да тръгне на север с шестте легиона, но никой от легатите не го беше приел. Нямаше съмнение кой ги е наговорил. Знаеше, че баща му би могъл да си поиска дължимите услуги, за да приемат сина му, но старецът не го беше направил. Срамът от това, на което беше подложен, го изгаряше дори тук, в хладната гора.

Долови някакво движение и погледна натам. Може би някой от робите на баща му бе избягал от работа. Бичуването, което непременно щеше да заповяда, донякъде би го успокоило — животът течеше по-силно във вените му, когато наказваше мързеливците. Знаеше, че робите го мразят, но така беше редно. Пое си дълбоко дъх, за да излае някоя заповед и да ги види как подскачат. Но изведнъж замръзна. Неколцина мъже се прокрадваха през гъстия храсталак от другата страна на оградата. Не бяха от неговите роби. Светоний сниши глава, много бавно, и ги загледа мълчаливо, докато минаваха недалече от него, без да го видят. Сърцето му заби във внезапен страх и дъхът му секна. Не го бяха видели… но цялата тази работа му изглеждаше много странна. Трима от мъжете се придвижваха много бавно, четвърти ги следваше на разстояние. Някакъв инстинкт го предупреди да се сниши и да изчака първите да изчезнат зад дърветата. Четвъртият се придвижваше извънредно предпазливо. Носеше тъмни груби дрехи, също като останалите, и с лекота прескачаше падналите дървета: безшумните му движения издаваха уменията на дългогодишен ловец.

Беше въоръжен и на Светоний изведнъж му се стори, че го е видял сред дърветата. Понечи да избяга или да викне на робите си. Сети се какво говореха за въстанието на робите на север и умът му се изпълни с представата за ножовете им, картинна и ужасяваща. Беше виждал десетки и стотици хора да умират и лесно можеше да си представи как тези мъже го нападат като свирепи зверове. Носеше меч, но не посегна към него.

Затаи дъх. Мъжът като че ли усети, че някой го наблюдава, и се поколеба и се заоглежда. Не забеляза Светоний и след малко продължи подир другарите си.

Светоний бавно си пое дъх. Все още не се осмеляваше да помръдне. Бяха се запътили към имението на север. Очите му станаха жестоки, когато осъзна това. Нека Цезар си вземе земята, с тези мъже, които вървят по нея. Той нямаше да ги издаде. Всичко беше в ръцете на боговете, а не в неговите.

Болката и горчивината го бяха напуснали. Изправи се и се разкърши. Каквито и да бяха непознатите, той им пожела успех и тръгна към робите, които разваляха оградата. Заповяда им да се приберат в имението, с инстинктивното намерение през следващите няколко дни да стои по-далече от гората.

Робите видяха, че настроението му се е подобрило, и се спогледаха; питаха се каква ли диващина е замислил, че е толкова весел.

 

 

Юлий се спъна в един камък и изруга. Знаеше, че ако падне, може и да не стане и да го оставят на пътя.

Не можеха да спрат, защото армията на робите вървеше пред тях право към Ариминум. Бягството през полето в тъмнината им беше дало половин ден преднина и Помпей беше заповядал да ги последват. За седем дни легионите така и не бяха успели да скъсят разстоянието, защото преследваха далеч по-отпочинала армия. Робите събираха храна от селата, през които минаваха, опустошаваха ги като скакалци, а легионите вървяха по следите на техните разрушения. Юлий знаеше, че ще изгубят още много войници, но ако робите тръгнеха на юг, щяха да заварят Рим оголен за първи път в историята му.

Взря се в гърба на легионера пред себе си. Гледаше този гръб от дни и го познаваше до последната подробност, от прошарената коса, която се подаваше под шлема, до кървавите петна по глезените на мъжа, вървял десетки мили, докато пришките по краката му се пробият. Мина с безразличие през мокрото петно от нечия пикня и се запита кога ли и той ще спре за малко, за да се изпикае.

До него Брут се изкашля и плю. Обичайната му енергия като че ли беше изчезнала. Беше се превил под тежестта на екипировката си и личеше, че раменете му са охлузени. Всяка вечер ги мажеше с мазнина и стоически чакаше да заздравеят.

Не бяха разменили нито дума от сутринта — схватката им с умората и пътя протичаше безшумно. Повечето войници бяха като тях. Вървяха отпуснати, с отворени усти, свили съзнанието си до една точка някъде напред по пътя. Когато роговете изсвиреха за почивка, се блъскаха в другите пред себе си; ходеха почти като насън.

Без да спират, Юлий и Брут задъвкаха коравия хляб и месото, което им бяха раздали. Докато се опитваха да изцедят слюнка, за да преглътнат, минаха покрай още един паднал войник и се запитаха дали и те също ще останат някъде по пътя.

Ако Спартак искаше да изтощи легионите, не би могъл да избере по-успешен начин. Освен това всички знаеха, че задължително ще има още една битка, когато робите и гладиаторите решат да спрат. Но пък само смъртта щеше да спре легионите.

Кабера изкашля праха от гърлото си и Юлий го погледна, за стотен път учуден, че старецът още не е паднал. Оскъдните дажби и дългите мили път бяха направили слабата му фигура още по-слаба, така че изглеждаше почти като скелет. Бузите му бяха хлътнали и тъмни, походът беше изтощил и чувството му за хумор, и бъбривостта му. Също като Брут и Рений пред него, и Кабера не беше проговорил от мига, когато опциите ги сръчкаха да стават — също толкова уморени и отслабнали, те мушкаха с тоягите си и офицери, и войници, без разлика.

Спяха само по четири часа. Помпей знаеше, че може да заварят Ариминум в пламъци, но робите едва ли щяха да имат възможност да спрат, преди легионите да се появят на хоризонта и да ги принудят да продължат напред. Не биваше да позволят на Спартак да се прегрупира. Ако се наложеше, щяха да го подгонят към морето.

Юлий едва държеше главата си изправена, но го правеше, защото знаеше, че Първородните го гледат. Легионът на Лепид вървеше заедно с тях — но бойците се държаха настрана едни от други. Първородните не бяха избягали, а другите бяха. Всички знаеха, че наказанието заради бягството на бойното поле предстои. В очите на войниците от легиона на Лепид се четеше страх, който унищожаваше волята им, докато запълваха часовете вървене с безмълвни тревоги. Юлий и Брут не можеха да направят нищо за тях. Единствено смъртта на Лепид оправдаваше донякъде паниката на бойците му.

Стигнаха мястото на някакъв стар лагер и тръбачите изсвириха. До времето за нощна почивка оставаха още два часа, но Помпей явно беше решил да използва старата лагерна стена, още повече че хората направо падаха от умора. Всички умираха за сън, но първо трябваше да се нахранят, затова готвачите загряха възможно най-бързо питките и сушеното месо. Легионерите се нахраниха механично, после развиха тънките походни одеяла и налягаха.

Внезапно един тръбач изсвири. Идваха Помпей и Крас.

Юлий стана и срита Брут, който се беше свил на кълбо и вече се унасяше в сън. Рений изпъшка и се надигна тежко, подпирайки се на единствената си ръка.

— Ставайте! Всички да стават. Центуриони, стройте Първородните в карета за инспекция. Бързо!

Никак не му се искаше да го прави. Гледаше как мъжете се надигат с мъка, зашеметени от умора. Мнозина спяха прави и се олюляваха, ръцете им бяха увиснали. Центурионите ги мушкаха и дърпаха, докато не постигнаха някакво подобие на ред. Нямаше стонове и оплаквания — легионерите нямаха нито енергия, нито воля да се съпротивляват. Стояха там, където ги бяха изправили, и чакаха да им се каже, че могат отново да легнат.

Помпей и Крас влязоха в лагера на коне и спряха близо до Юлий. Сериозно свитите им устни накараха някои от войниците на Лепид да усетят опасността и да започнат нервно да се споглеждат. Помпей се обърна към Юлий, който му отдаде чест и викна:

— Първородните са строени.

— Първородните да си почиват. На тяхно място да се строят хората на Лепид — студено каза Помпей.

Юлий даде заповед и тримата загледаха как войниците бързо се строяват. Дори и след загубите в паниката на битката от легиона все още имаше над три хиляди оцелели. Някои бяха ранени, макар че най-тежко ранените още преди дни бяха останали назад по пътищата. Преди да се обърне към тях, Помпей се наведе към Юлий и тихо каза:

— Не се меси, Юлий. Решението е взето.

Юлий отвърна безстрастно на погледа му. Помпей кимна, после двамата с Крас тръгнаха в тръс към предната редица на събраните войници.

— Центуриони, излезте напред! — викна високо Помпей. — Този легион се посрами и трябва да бъде наказан. Няма извинение за страхливостта. Чуйте какво наказание ви се налага. Всеки десети в редиците ще бъде белязан от центурионите. Ще умре от ръцете на другите. Няма да използвате оръжия, а ще ги смажете до смърт с юмруци и тояги. Ще пролеете кръвта на собствените си приятели и завинаги ще запомните това. Всеки десети от вас ще умре днес. Центуриони, започвайте броенето.

Юлий загледа с ужас, когато центурионите започнаха да отброяват. Докато те вървяха покрай редиците, мъжете около белязаните нещастници се свиваха в страх, когато офицерът стигнеше до тях, а после си отдъхваха, когато ръката му паднеше върху нечие друго рамо. Някои ахнаха, заради себе си или заради приятелите си, но нямаше място за никаква милост. Крас и Помпей наблюдаваха всичко с мълчаливо презрение.

Накрая триста мъже излязоха от редиците. Някои хлипаха, други гледаха безстрастно в земята: не можеха да разберат какво се случва с тях и защо са белязани да умрат.

— Запомнете това! — изрева Помпей на войниците. — Вие избягахте пред робите! От поколения никой легион не е бягал. Оставете оръжията и изпълнете заповедта.

Редиците се разсипаха и всеки от отделените беше обграден от по деветима свои приятели и братя. Юлий чу как някой измърмори полугласно извинение, преди да нанесе първия удар. Беше по-ужасно от всичко, което беше виждал. Опциите имаха тояги, но обикновените войници разполагаха само с юмруците си, с които да смажат лицата и гърдите на хората, които познаваха от години. Някои от тях плачеха, докато удряха, разкривили лица като деца, но никой не отстъпи.

Мина много време. Някои от пребитите войници умряха бързо с премазани гърла, но други продължаваха да треперят и да пищят. Дори Брут се разтрепери, докато гледаше замаяно как мъжете ритат и бият като изпаднали в транс другарите си. Поклати глава невярващо, после отвратено отмести поглед. Рений стоеше неподвижно, лицето му беше пребледняло.

— Никога не съм мислил, че отново ще видя това — измърмори той. — Мислех, че този обичай е отмрял преди години.

— Така беше — каза Юлий. — Помпей, изглежда, го съживи.

Кир гледаше изплашено. Отправи въпросителен поглед към Юлий, но той нямаше какво да му каже.

Центурионите започнаха да проверяват труповете един по един. Легионерите пак се подредиха в сравнително стройни редици. Телата лежаха проснати пред тях сред кръгове кървава трева.

— Ако бяхме в Рим, щях да заповядам да ви разформироват и да ви се забрани да носите оръжие — изрева Помпей в настъпилата тишина. — Но сега обстоятелствата ви спасиха.

Погледна Крас и сенаторът се размърда на седлото си. Внезапно Юлий се намръщи. Щом Помпей отстъпваше пред Крас, това означаваше, че му се налага зад всичките му думи непременно да стои тежестта на сенатския авторитет. Въпреки всичките увъртания само Крас притежаваше тази власт.

Крас се прокашля и проговори:

— Заповядвам да се сформира нов легион, който да изтрие петното от легиона на Лепид. Ще се присъедините към Първородните и ще създадете нова история. Знамената ви ще бъдат сменени. Ще получите ново име, незасегнато от позора. Назначавам Гай Юлий Цезар за ваш командващ. Говоря от името на сената.

Крас обърна коня си и погледна Юлий.

— Няма ли да влязат в състава на Първородните? — попита невярващо младият мъж.

Крас поклати глава.

— Знам какво ще ти причини това, Юлий, но така е по-добре. Ако просто се присъединят към тебе, никога няма да станете едно цяло. Новото име ще прочисти полето пред тях… и пред тебе. С Помпей го обсъдихме. Подчини се на нашите заповеди. Днес настъпи краят на Първородните.

За момент Юлий не можа да каже нито дума от гняв. Крас го наблюдаваше внимателно, изчакваше реакцията му. Младият мъж разбираше какво се опитват да направят, но споменът за Марий не напускаше мислите му. Крас усети това, наведе се и заговори тихо, за да не го чуят другите:

— Вуйчо ти би разбрал това, бъди сигурен.

Юлий стисна зъби и кимна рязко. Не можеше да каже нищо. Дължеше много на този мъж.

Крас се изправи и каза вече по-спокойно:

— Ще имаш нужда от ново име за тях. Помпей мисли, че би трябвало…

— Не — прекъсна го Юлий. — Имам име за новия си легион.

Крас вдигна вежди изненадано, когато Юлий заобиколи коня му и се изправи срещу окървавените мъже, които трябваше да командва. Пое си дълбоко дъх, та гласът му да стигне възможно най-далече.

— Ще приема клетвата ви, ако ми я дадете. Помня, че вие не напуснахте бойното поле, а се събрахте, когато го поисках от вас, дори след смъртта на Лепид. — Сведе очи към премазаните тела пред редиците. — Цената за онзи момент беше платена и това никога повече няма да се споменава след днешния ден. Но трябва да го запомните.

Мълчанието беше ужасно, въздухът миришеше на кръв.

— Вие сте белязани със смъртта на всеки десети от вас. Наричам ви Десети легион, за да не забравите никога каква цена платихте и никога да не се пречупвате.

С крайчеца на окото си Юлий видя Крас да премигва, когато чу новото име, но знаеше, че е направил правилния избор.

— Първородни! Последната ми команда към вас. Стройте се в редици заедно с вашите братя. Вгледайте се в лицата им, научете имената им. И знайте — когато някой чуе, че срещу него е застанал Десети легион, ще изпита страх, защото този легион е платил дълга си със собствената си кръв.

Докато редиците се престрояваха, Юлий се върна при Крас. Помпей също се приближи към сенатора. Двамата погледнаха младия мъж с предпазлив интерес.

— Ти говори… добре, Юлий — каза Помпей.

И поклати глава, докато гледаше строяващите се редици. Беше помислил, че Юлий може да се възпротиви на заповедта заради името на Първородните, и беше готов да му наложи волята си. Но като видя лекотата, с която младият командир прие новината и я накара да заработи за него, се изненада. Чак сега му стана ясно защо и как младият мъж беше постигнал такъв успех в Гърция срещу Митридат и срещу пиратите преди това. Той като че ли знаеше какви думи да изрича и думите му се забиваха по-силно и от мечове.

— Бих искал да удължа почивката в лагера, преди да тръгнем напред — каза Юлий. — Това ще ми даде възможност да говоря с хората и да ги оставя да се нахранят и да си отспят.

За момент Помпей се изкуши да откаже. Освен че беше наложително да преследват робите, инстинктът го предупреждаваше да не прави нещата твърде лесни за младия командир, който се обръщаше право към сърцата на войниците и само за миг ги караше да се отърсят от нещастието си. Но отстъпи. Цезар щеше да има нужда от всяко предимство, щом се налагаше да възстанови достойнството на новия легион, да го въздигне от пепелта.

— Можеш да им кажеш, че съм им отпуснал още два часа по твоя молба, Юлий. Бъдете готови да тръгнете по залез.

— Благодаря. Ще се погрижа за нови щитове и броня за хората веднага щом приключим с въстанието.

Помпей кимна разсеяно и махна на Крас да тръгнат към челото на колоната. Юлий загледа след тях с неразгадаемо изражение. После се обърна към Брут и видя, че е дошъл и Кабера; нещичко от предишната жизненост и интерес се беше върнало на лицето на лечителя. Юлий се усмихна криво.

— Брут, кажи им да си довършат вечерята. След това искам да говоря с колкото мога повече хора, преди да легнат да спят. На мое място Марий би научил имената им. И аз ще го направя.

— Боли ме, че изгубихме Първородните — измърмори Брут.

Юлий поклати глава.

— Не сме ги изгубили. Името ще остане в списъците на сената. Ще се погрижа за това. Помпей и Крас бяха прави да дадат ново начало, макар че наистина е болезнено. Хайде, ела да се разходим сред Десетия. Време е да се освободим от миналото.

 

 

Облак дим скриваше Ариминум. Армията на робите нахлу в града и го плячкоса. Гражданите се бяха затворили зад залостените си врати и Спартак вървеше свободно с армията си по тихите улици. Подпалиха житниците и изоставените пазари: знаеха, че преследвачите им със сигурност ще загубят поне малко време, за да ги загасят, преди отново да ги подгонят. Всеки спечелен час имаше значение, защото легионите неотстъпно вървяха по петите им.

Стражите на градската хазна бяха избягали и Спартак нареди златото да бъде натоварено на мулета и изпратено на юг. Това съкровище беше натрупано от търговия и мечтата за кораби, които да ги отведат към свободата, стана действителност веднага щом гладиаторите видяха сандъците, пълни с пари.

По кейовете нямаше никакви кораби — те бяха далеч навътре в морето и хората по палубите наблюдаваха как ордата роби ограбва града им под издигащите се пламъци и стълбове дим. Корабите бяха претъпкани с безмълвни хора, които не можеха да направят нищо, само гледаха. Спартак се приближи към ръба на пристана и се взря в тях.

— Виж колко са много, Крикс. Имаме достатъчно злато, за да откупим превоза на всички ни.

— Няма да си мръднат и пръста, за да ни спасят — отвърна Крикс. — Трябва да се обърнем към пиратите. Боговете знаят, че те имат достатъчно кораби, а освен това, струва ми се, ще им достави удоволствие да плюят в лицето на Рим.

— Но как да се свържем с тях? Да пратим конници? Не може да няма начин да стигнем до пиратите.

Спартак пак погледна към далечните кораби. Плановете им щяха да се осъществят, ако успееха да се свържат с враговете на Рим.

Антонид застана до него и присви очи.

— Храбрите римски граждани се крият от нас като деца.

Спартак сви рамене — огорчението и озлоблението на Антонид му бяха омръзнали.

— Шестдесетина кораба като тези ще ни дадат възможност да напуснем римските земи. Флота, купена със собственото им злато — това ще е справедливо.

Антонид погледна с интерес двамата гладиатори. Доскоро се изкушаваше да се измъкне от района на пристанището, да вземе бронята си и да се присъедини към тълпите, които сигурно щяха да се съберат след заминаването на робите. После обаче видя златото, което бяха взели от съкровищницата. Достатъчно, за да си купи имение в Испания или голямо стопанство в Африка. Имаше много места, където човек да се скрие, места, които обаче не биха подслонили цяла армия. Антонид знаеше, че ако остане с тях, вярата им в него би могла да му даде необходимия му шанс. Щеше ли да му прости Помпей, ако му донесеше главата на Спартак? Не. Вече се беше изправял пред римски съд и преживяното му стигаше. По-добре беше да избяга на някое тихо местенце и да започне живота си отново.

Спартак обърна гръб на морето и каза:

— Ще пратим хора до всяко пристанище. Ще носят пари, за да покажат, че не говорят празни приказки. Това е твоя задача, Крикс. Ех, ако знаех как да се свържем с пиратите. Кажи им какъв е планът. Това ще повдигне духа им, когато тръгнем на юг.

— Значи се насочваме на юг, към Рим? — запита остро Антонид.

Ужасен гняв сгърчи за миг чертите на гладиатора и Антонид се дръпна.

— Изобщо не трябваше да слизаме от планините — отвърна Спартак. — Но сега трябва да спечелим преднина. Ще изпреварим легионите. И помнете, ние опустошаваме полята им и с всеки ден унищожаваме тяхното богатство. То ни прави силни. Нека видим каква държава ще имат в момента, когато се изправим пред любимия им град.

И се взря на запад, в слънцето, и очите му блеснаха в златисто. Представяше си как легионите преследват армията му. На лицето му се изписа огорчение и Антонид отмести поглед.