Кон Игълдън
Смъртта на царете (39)

Глава 38

Легионите се строиха в боен ред два часа преди разсъмване. Веднага щом стана достатъчно светло, тръбачите дадоха сигнал и огромните карета легионери се придвижиха напред, отърсвайки от раменете си утринната скованост. Сред редиците не се чуваха безгрижни разговори, защото армията на Спартак запълваше равнината и като че ли се губеше зад хоризонта. Дори тропотът на сандалите бе приглушен. Всички мълчаха и чакаха момента, когато мълчанието щеше да експлодира в хаос.

Тежките онагри и катапулти бяха разположени по цялата линия на легионите. Натрупаните на огромни купчини камъни, гюлета и стрели с тежината на трима мъже щяха да бъдат изстреляни, за да смажат неприятелите. Мъжете около тях надаваха доволни възклицания, докато опъваха дебелите въжета от конски косъм.

От двете страни на Юлий вървяха Брут и Кир, Рений беше на една стъпка зад него. Макар че за всеки от новобранците на Катон щеше да е самоубийство да се опита да го нападне, тримата мъже около Юлий бяха нащрек за подобна възможност. При тях нямаше място за Кабера — той беше оставен в лагера въпреки възраженията си. Старецът също искаше да надене броня и да вземе меч, но никога не се беше сражавал във формация и само щеше да наруши ритъма на войниците около себе си, така че Юлий твърдо му забрани да тръгне с тях.

Четиримата вървяха в осмата редица зад облечените в броня хастати, обградени от най-добрите от Първородните — тренирани от Рений, който ги беше научил да са готови за подобен ден. Новобранците на Катон бяха на повече от един изстрел с лък зад тях.

Макар че мнозина нямаха търпение да нападнат, всички съобразяваха хода си с предната линия. Несъзнателно оголваха стиснатите си зъби, забравили всичко на света. Всички подтици към насилие, които трябваше да сдържат в градовете, бяха добре дошли в този боен строй и някои от мъжете едва сдържаха смеха си, обзети от странната свобода, която даваше това чувство.

Чу се заповед да спрат и след секунди трещенето на каменометните машини раздра въздуха; огромните съоръжения блъвнаха смъртоносния си заряд. Робите не можеха да избягнат летящите камъни и железа, стотици бяха смазани, метателните машини бяха заредени отново и Помпей зачака да даде повторно сигнал, като облизваше сухите си устни.

След третия изстрел дойде заповед да тръгнат напред. Още един път машините щяха да стрелят над главите им, преди линиите на двете войски да се сблъскат.

Когато армиите се сближиха, легионерите отхвърлиха от раменете си гладката кожа на цивилизацията — остана само дисциплината на легиона и неукротимо надигащото се желание да убиват. През пролуките в предните редици те виждаха неприятеля, който ги чакаше — тъмна стена от мъже, които бяха дошли да изпитат силата на защитниците на Рим. Някои носеха мечове, но други размахваха брадви и коси. Кървави петна по земята бележеха широките пробиви, направени от каменните снаряди на онагрите, но бързо се запълваха от настъпващите бойци.

Юлий усети връзката с хората около себе си — сърцата им започнаха да бият диво, изпълвайки ги със сила и безразсъдна енергия.

— Напред, Първородни! — изкрещя Юлий, обзет от непреодолимото желание да се затича срещу врага с войниците си.

Брут също бе изпълнен със странна радост.

Сякаш сто години минаха, докато прекосят равнината, а после внезапен звук проряза спокойствието — предните две редици хвърлиха копията си и сумтенето им премина в див рев.

Врагът ревеше оглушително и се хвърляше срещу легионерите. Трясъкът на първите схватки заглуши звуците, които дойдоха след него. Тежките римски щитове се устремиха право напред в нападащата редица и ударът на легионерите повали стотици роби. Мечовете започнаха да се забиват във вражеските тела, зашуртя кръв, ръцете и лицата на войниците почервеняха.

Брут беше вдясно от Юлий и той сечеше пред щита му. Кир се биеше сам и с огромната си сила смазваше всеки, който се изпречеше пред него. Юлий и Брут забиваха мечове в телата на врага и всеки техен удар беше смъртоносен. Когато задните редици минеха над труповете, щяха да останат само кървави кости и смазана плът.

Хастатите бяха гръбнакът на армията, мъже с десет години опит, и у тях нямаше страх. Но след малко Юлий започна да усеща лека промяна в скоростта — започнаха да напредват по-бавно. Дори хастатите се уморяваха срещу безчетните врагове и мнозина от задните редици минаха напред, за да запълнят празнините, като прекрачваха и прескачаха гърчещите се тела на мъже, които познаваха и брояха за свои приятели. Рений вървеше с тях. Щитът беше привързан към тялото му със здрави върви. Той убиваше с единични удари, отново и отново поемаше удари по щита си, за да успее да контраатакува. Щитът се огъваше и трещеше под ударите, но издържаше.

Тръбачите изсвириха сигнал от три ноти и цялата линия се раздвижи — римските манипули тръгнаха напред с дисциплина, нямаща равна на себе си. Хастатите вдигнаха щитовете, за да се предпазят, отстъпиха като един назад през редиците и триариите заеха мястото им. Хастатите бяха задъхани и уморени, но изпълнени с диво удоволствие: викаха насърчително на ветераните с двадесетгодишна практика, които тичаха напред, за да оформят новата първа линия. Триариите бяха най-добрите войници, в разцвета на силата си. Семейство и приятели за тях бяха легионите, където служеха, и скоро те също се обляха в червено като хастатите преди тях. Освен Рений Първородните имаха само шепа войници, допълнени с пресните сили, осигурени от Катон. Робите се хвърляха срещу легионите и Първородните понесоха най-големи загуби, защото новобранците умираха по-бързо от опитните войници.

Единственият път напред беше през труповете; никоя от двете страни не отстъпваше от кървавата пропаст, в каквато се беше превърнала предната линия. Юлий стоеше в петата редица на Първородните, готов като тях за атака. Ръце и мечове трепереха във въодушевление — мъжете бяха достатъчно близко до боя, пръскани от все повече и повече капки кръв, които валяха върху тях като червен дъжд и се стичаха по блестящите им брони.

Някои роби отстъпиха пред хастатите, други — когато триариите влязоха в боя, за да съкрушат волята на врага. Телата, които газеха и пробождаха толкова небрежно, ставаха все повече — стотици, дори хиляди, но те едва-що бяха започнали да посичат външните слоеве от армията на Спартак и скоро останалите разбраха, че трябва да заемат местата им. Щом осъзнаха, че е неизбежно, нервите се успокоиха, дори на най-слабите духом. Всички чакаха да влязат в първата редица.

— Първородни! Хвърляйте вторите копия! — заповяда Юлий.

Копията литнаха над главите на първата линия и западаха сред вражеската армия. Десетките и стотици викове свидетелстваха за отлитащия под острите върхове човешки живот.

Юлий се надигна на пръсти, за да види какво става по фланговете. Изправена срещу толкова много врагове, конницата трябваше да не допусне легионите да бъдат обкръжени. Докато линията на армията на Спартак се огъваше пред римляните, един спомен проблесна в главата на Юлий — далечна учебна стая и урок за войните на Александър. Колкото и да беше голяма, римската армия можеше да бъде погълната и унищожена, освен ако фланговете не останеха силни. Още с първия поглед усети промяната вляво. Видя линията да се огъва навътре, точно при легиона на Лепид, видя как враговете се изсипват през отворилата се пролука. Беше твърде далече, за да види подробности, и докато се придвижваше напред заедно с Брут, ги изгуби от поглед и изруга.

— Брут, виждаш ли Лепид? Пробиват при него. Можеш ли да видиш дали се държат?

Брут също се надигна, за да разбере какво става.

— Линията е пробита — каза той ужасено. — Богове, мисля, че обръщат боя!

Юлий огледа предната линия на четири редици пред него. Триариите сечаха робите и като че ли не се уморяваха. Обзе го страх. Ако придвижеше Първородните наляво в подкрепа, както беше обещал на Помпей, щеше да остави триариите оголени. Ако линията им оредееше или бъдеше прекъсната, очакваните от тях подкрепления нямаше да дойдат и робите щяха да имат две места, откъдето да пробият — щяха да накъсат римската линия на островчета, които щяха да се смаляват и чезнат със смъртта на всеки легионер.

Видя левия фланг да се сгъстява — пробивът се разшири и някои от хората на Лепид започнаха да обръщат гръб на неприятеля и хукваха да бягат. Това щеше да се разпространи като чума: бягащите помитаха с отстъплението си задните редици и ги заразяваха със страхливостта си. Юлий взе решение.

— Първородни! Наляво към фланга!

Предните редици го чуха, но не можеха да се обърнат. Но пък щяха да знаят, че зад тях няма никой да ги подкрепи, и щяха да се бият още по-свирепо.

Първородните се придвижиха бързо. Беше опасна маневра насред боя, но Юлий знаеше, че трябва да използва хората си, за да подсили легиона на Лепид, преди целият ляв фланг да се е сгромолясал. Тичаше през редиците заедно с другите, прескачаше трупове и продължаваше да вика заповеди. В най-добрия случай имаше само секунди, за да предотврати разгрома.

Брут стигна пръв, като нарочно събори един бягащ легионер с щита си. Юлий и Кир застанаха до него и образуваха ядрото, а Първородните оформиха наоколо им стена, през която оттеглящите се римляни трябваше да преминат, за да избягат. Рений беше изчезнал в навалицата, отделен от тях от стотици войници.

— Бойци! — изрева Юлий, лицето му бе разкривено в животинска маска на ярост. — Никой да не премине тази линия жив. Покажете на Лепид кои сме!

Изпадналите в паника легионери на Лепид внезапно спряха — редиците на Първородните пречеха на отстъплението им. Огънят на паниката изчезна от очите им, когато видяха мечовете, готови да ги посекат. Нямаше съмнение, че мечовете ще влязат в действие. Първородните, както и Юлий, разбираха, че всички ще умрат, ако легионът на Лепид избяга пред фланга на робите. Това щеше да означава пълно поражение.

След миг в тълпата, в каквато се бяха превърнали войниците на Лепид, се върна някакво подобие на ред. Центурионите и опциите използваха плоското на мечовете си и дебели тояги, за да принудят войниците да се строят, и успяха да го постигнат, макар и в последния момент.

Армията на робите беше усетила слабостта им. Чуваха непрестанни заповеди, стотици роби напираха в пролуката, за да я разширят. Юлий се разкъсваше — дали да върви напред през редиците, или да накара Първородните да затворят пробива и да задържат позицията си, ако случайно войниците на Лепид отново се разбягат? Знаеше, че затворената пролука може всеки момент отново да се отвори, ужасените войници едва контролираха страха си от смъртта. Втория път бягството им щеше да е по-лесно.

— Юлий? — викна Брут. Чакаше заповед.

Юлий погледна приятеля си и видя готовността му. В края на краищата нямаше избор. Трябваше сами да поемат фронта и да се молят войниците на Лепид да не ги оставят оголени.

— Първородни! Напред! — извика той и седемстотин мъже под негова команда се втурнаха напред заедно с него в съвършена формация.

Последните от войниците на Лепид се обърнаха, за да избягат от робите, и Първородните ги посякоха, преди да внесат паника. Направиха го бързо и ефикасно, което трябваше да послужи като предупреждение към робите, опитващи се да се възползват от предимството, което бяха спечелили.

Щитовете на Първородните запълниха пробива, мечовете им се издигаха и падаха светкавично, всички жертваха предпазливостта в името на бързината. Газеха ранените, които викаха под краката им, и вървяха напред с такава скорост, че имаше опасност да оставят цялата първа редица зад себе си и да бъдат съсечени. Рений ги настигна запъхтян, без да престава да реве заповеди.

Юлий се биеше трескаво. Ръката го болеше — дълга рана я беше белязала с червена линия от китката почти до рамото. Огромен роб с римска броня скочи към него, но Рений го прободе в пролуката между плочките на бронята и той падна.

Юлий уби следващия, който се изправи пред него, но после го нападнаха трима. Беше благодарен заради хилядите часове упражнения, които го бяха научили да действа още преди да започне да мисли. Пристъпи към първия и го блъсна в другите, без да го убие — искаше да ги обърка. Мъжът блъсна втория, той се олюля и Юлий преряза гърлото му със странично плъзване на меча, после скочи покрай него и заби меча си в гърдите на третия. Острието заседна в ребрата му и Юлий изрева гневно, защото окървавената му ръка се хлъзна по дръжката и за миг той остана без оръжие.

Последният замахна с меча си и Юлий се хвърли на земята, за да избегне удара. Обзе го паника, очакваше да усети как металът влиза в тялото му и как кръвта му се смесва с хлъзгавата каша под него. Мъжът умря с меча на Кир, забит в устата му, и Юлий посегна и издърпа собствения си меч от трупа — чу се пукане на цепещи се кости.

Брут беше на крачка пред него и Юлий го видя да убива още двама с лекота и бързина, каквито не беше виждал у никой друг, още повече у момчето, което беше познавал цял живот. Като че ли около Брут оставаше свободно пространство, а лицето му беше спокойно, почти величествено. Всичко живо, което влизаше в обсега на меча му, умираше след един-два удара и робите сякаш усещаха това и се дърпаха по-надалече.

— Брут! — извика Юлий. — Гладиатори пред тебе!

Към Първородните се бяха устремили мъже, облечени в гладиаторски брони. Носеха цели шлемове, които покриваха лицата им — имаха само дупки за очите и това подсилваше нечовешката свирепост на вида им. Пристигането им като че ли въодушеви робите, така че Първородните спряха и опряха щитовете си в меката земя.

Юлий се запита дали сред тях са мъжете, които бяха срещнали през нощта. Невъзможно беше да е сигурен сред дрънченето на метала. Гладиаторите бяха бързи и обучени, но Юлий видя Рений да поваля с рамо един от тях, когато редиците се сближиха. Вдигна високо щита си, отби два удара и ответният му удар нащърби някаква броня. Мускулите го боляха, дъхът като че ли прогаряше гърлото му.

Брут чакаше в езеро от тишина, недокоснато от натиска на телата навсякъде около него. Гладиаторът, срещу когото се беше изправил, направи лъжливо движение, но Брут лесно го разгада и отскочи от истинския удар. Мечът му се изнесе рязко напред в отговор и прониза врата на мъжа. Бликна кръв и на една крачка от него Юлий чу тихото учудено ахване на гладиатора и за миг го видя как смаяно вдига ръка. Ударът не беше силен, но бе прерязал голяма вена и краката на гладиатора омекнаха. Той се опита да се изправи, лъхтеше и стенеше като ранен бик, но в следващия миг животът го напусна.

Юлий заби меча си в нечий оголен врат и отлитна назад, когато някой се блъсна в щита му и скъса връзките, които го държаха. Юлий го пусна и сграбчи нападателя, за да го отблъсне достатъчно, та да може да го прободе. Усети бодване в гърба — мъжът се опита да го прониже с кама.

Първородните падаха около него. Още гладиатори се втурваха напред, за да се възползват от пробива, който още не се беше затворил. Юлий се огледа и с облекчение видя, че легионът на Лепид се е престроил и е готов да тръгне напред.

— Първородни! Строй се по манипули! — извика той и уби още двама разярени роби, които налитаха диво… но пък умираха бързо.

Бяха безброй дори без да придвижват пресни сили напред. Първородните щяха да бъдат победени. Брут скочи към него и Юлий странно защо се зарадва, като видя, че диша тежко: допреди малко приятелят му беше изглеждал недосегаем в битката, затова му подейства ободряващо да разбере, че и той може да се умори като всички. Юлий загледа одобрително как хората на Лепид се хвърлят в атака. Време беше да се върне на първоначалната си позиция. Левият фланг беше обезопасен.

— Господарю! — чу глас отляво.

Обърна се рязко, твърде напрегнат, за да очаква друго освен заплаха. Видя един центурион без шлем. Голяма синина на бузата и окървавените му ръце показваха, че допреди миг се е сражавал ожесточено.

— Какво? — попита Юлий.

— Лепид е мъртъв. Няма кой да командва вляво.

Юлий затвори очи за секунда, за да отпъди умората. Погледна Брут, който се усмихна и каза малко огорчено:

— Пак извади късмет.

Юлий стисна силно ръката на приятеля си в мълчаливо признание за това, от което се беше отказал, после се обърна към чакащия войник.

— Добре, центурионе. Аз поемам командването. Да донесат орела при мене, за да знаят хората къде да идват за заповеди. Кажи им, че ако се огънат, след битката ще ги разпъна до един.

Центурионът се втренчи в очите на младия командир, после отдаде чест и изтича да доведе знаменосеца. На четири редици пред тях битката беснееше.

 

 

Помпей и Крас наблюдаваха боя от конете си. Слънцето изгряваше, хълмовете гъмжаха от армията на робите. Помпей беше наредил онагрите и катапултите да стрелят непрекъснато над фронтовата линия, докато не свършат снарядите. Бяха спрели след първите три часа и след това битката беше станала още по-свирепа.

Сенаторите наблюдаваха в сравнителна безопасност на повече от сто крачки зад фронтовата линия, застанали на десния фланг. Една центурия пазеше позицията и позволяваше само на екстраординариите да стигат до двамата командири. Конете пристигаха в командния пункт покрити с пяна. Един от конниците се втурна към сенаторите и отдаде чест въпреки очевидната си умора.

— Пробивът е затворен, господарю. Цезар командва левия фланг. Лепид е мъртъв. — Дишаше тежко.

— Добре — отвърна късо Помпей. — Това ми спестява задачата да убия този глупак след битката. Върви при Марций и му кажи да поведе хиляда души в помощ на Цезар. Да го остави да командва. Заслужил си го е.

Конникът отдаде чест и се отдалечи в галоп сред стражите; умората му личеше по това как се е навел над врата на коня. Помпей махна на друг от екстраординариите да се приближи и да е готов за следващата заповед. После погледна към биещите се, за да прецени развоя на битката.

Знаеше, че римляните трябва да надвият робите. Хиляди от тях бяха паднали, но останалите изглеждаха като обладани от демони и легионите се изтощаваха. Колкото и да подсилваха фронтовата линия с нови манипули, непрекъснато идваха още и още врагове, които подкопаваха силата и волята им. Беше дал нареждания стрелците да стрелят по всеки в гладиаторска броня, но улучването на отделни мишени беше почти невъзможна задача.

Крас, който наблюдаваше десния фланг, където конницата се опитваше да задържи спечеленото в първата атака, но явно губеше, викна:

— Помпей! Отдясно!

Помпей пое риска и прати вестоносец да докара подкрепление. Беше опасно да махат твърде много хора от центъра. Ако там се получеше пробив, армията щеше да бъде разполовена и това щеше да е краят. Обзе го отчаяние. Робите сякаш извираха от земята. Въпреки цялото римско умение и дисциплина той не виждаше как ще могат да ги победят. Неговите хора убиваха, докато се изтощят, но на свой ред непрекъснато падаха убити.

Помпей махна на тръбачите да дадат сигнал да дойде още една манипула. Вече не знаеше колко пъти беше дал тази заповед и можеше да си представи какво чувстваха хората му, когато ги връщаше на предната линия, преди да са възстановили силите си. Трябваше да ги праща наново в боя на кратки интервали, за да ги щади, но това означаваше и по-малко време за възвръщане на силите им.

Отдясно долетя предупредителен вик. Робите бяха преодолели последните конници и напираха напред, като заплашваха да заобиколят фланга и дори да го ударят отзад. Помпей изруга и повика още един конник.

— Вдясно да се оттеглят в боен ред. Вляво да тръгнат напред. Трябва да обърнем изцяло реда, преди да са ни обкръжили. Тръбачите да тръбят завой надясно. Върви.

Мъжът се отдалечи в галоп. Двамата пълководци изоставиха достойнството и се надигнаха на седлата си, за да виждат по-добре. Стиснатите юмруци на Помпей бяха побелели — той знаеше, че цялата битка се крепи на неговото решение. Ако отстъплението се превърнеше в паника, армията на робите щеше да обгради римляните. Устата му беше пресъхнала.

На заповедите им трябваше доста време, за да стигнат до всички. Но после отекнаха викове и десният фланг започна да отстъпва дисциплинирано — отместваше линията като червен диагонал през равнината. Левият фланг пък започна да напира напред срещу редиците на робите.

Цялата битка започна да се обръща и Помпей усети трескава тревога. Това беше единственият начин да спаси пробития десен фланг, но докато хилядите правеха завой, робите имаха възможност да се оттеглят и да се насочат към Ариминум, ако командирите им видеха този шанс.

 

 

Като видя, че легионите не се огъват, Спартак изруга. Отначало помисли, че Антонид е прав и че флангът ще бъде преодолян, но някак си римляните се бяха извъртели заедно, осемте легиона се движеха като един, за да обърнат битката на изток. Спартак дори изпита нещо като възхищение, докато гледаше как мечтите му се превръщат в прах на бойното поле. За миг си спомни собствените си дни като легионер. Беше хубаво, преди всичко да рухне — пиянско сбиване и убит офицер… и оттогава нищо не беше както трябва. Беше избягал, защото знаеше, че ще го наклеветят пред приятелите на убития и ще го осъдят на смърт. Нямаше справедливост за човек като него: беше още дете, когато го взеха от Тракия. Според римляните не беше римлянин, а нещо само малко повече от животно. Най-различни спомени, повечето горчиви: плен и робство, после гладиаторската школа, където се отнасяха с тях като с кучета, държани на верига и бити, за да станат свирепи.

— Morituri te salutamus — прошепна той, докато гледаше как хората му умират.

„Ние, които ще умрем, те поздравяваме“. Погледна към слънцето и видя, че е слязло оттатък пладне, студено и бледо зад облаците. Дните вече бяха започнали да се удължават и до смрачаване оставаха още няколко часа.

Гледа битката дълго. Надяваше се да види легионите да се пречупват, но те стояха здраво срещу множеството на робите и той започна да се отчайва. Накрая кимна замислено. Щом римляните се оттеглеха в лагера си за през нощта, щеше да тръгне за Ариминум. Хората му не бяха яли вече четири дни, а римският град беше пълен с храна и щяха да възстановят силите си.

— Трябва да бягаме, Крикс — измърмори Спартак.

Приятелят му и Антонид стояха до него.

— Може да се пречупят, преди да се смрачи — каза Крикс.

Антонид изръмжа и плю ядосано. Беше им обещал победа и усещаше, че колкото повече нараства броят на убитите, толкова по-бързо намалява влиянието му сред робите.

Спартак поклати глава.

— Не. Щом не ги победихме досега, няма да се огънат. Ще се върнат в лагера си, ще се наядат здравата и утре ще дойдат пак, за да си довършат работата. Но няма да ни намерят.

— Защо няма да се огънат? — запита сърдито Крикс.

— Защото ако се огънат, Рим става наш — изръмжа Антонид. — Те знаят какъв е залогът, но ние все още можем да победим. Изтегли предните линии и ги замени с отпочинали хора. Обгради левия им фланг. Няма значение дали ще избягат — можем поне да ги изморим.

Спартак го изгледа накриво. У този мъж имаше само жлъч: той като че ли не разбираше, че войниците, които настоява да бъдат пожертвани, са техни приятели и братя. За миг гладиаторът затвори очи. Всички бяха приветствали възторжено Крикс, когато им го беше показал, облечен в броня, взета от труп на римлянин. Бяха го разходили като всеобщ любимец пред войниците, но обещанията му излязоха безпочвени, а умната му тактика само безнадеждно объркваше робите, които никога не бяха хващали меч, преди да грабнат оръжие и да въстанат.

— Нашите хора са изтощени от глад — каза Спартак. — Видях ги да ядат треви и корени. Не можем да оцелеем още един ден, нямаме сили и да се бием.

— Може да опитаме да се промъкнем към проходите и да тръгнем към Галия… — започна Крикс.

— И колко хора ще стигнат живи там? — попита Спартак. — Легионите ще тръгнат след нас още преди да сме се измъкнали от равнините. Не, вече пропуснахме този шанс. Трябва да тръгнем към Ариминум. Ще вземем каквато храна намерим там. Все пак имаме преднина.

— Ако можем да намерим кораби, ще се отървем — каза Крикс.

— Ще ни трябва цяла флота — отвърна Спартак.

Копнееше да се изплъзне от властта на Рим и знаеше, че трябва да поведе хората си през планините. Да им даде възможността да си създадат собствена малка държавица. Добре е човек да е свободен.

Антонид едва се сдържаше. Тези хора го бяха освободили от робство, за да бъде убит сега от своите. Никой не разбираше, че Рим няма да прости на човек, който е освободил робите. Та нали всички роби в страната щяха да се вдигнат срещу господарите си. Слушаше плановете им с нарастващ гняв. Единствената свобода, която виждаха, идваше от разбиването на легионите в равнината, независимо колко ще им струва. Антонид си обеща да избяга, преди да дойде краят. За нищо на света нямаше да допусне да го поведат като пленник през Рим. Не можеше да понесе мисълта как триумфиращият Катон го осъжда само с едно махване на тлъстата си ръка.

 

 

— Хората са изтощени — изсъска Крас. — Трябва да дадеш отбой, преди да започнат да падат от умора.

— Ще издържат — каза Помпей и присви очи към залязващото слънце. — Прати екстраординариите да дадат заповед за прибиране в лагера за през нощта. Ще се отдръпнем, когато се стъмни.

Ако сега дам такава заповед, робите ще помислят, че са пречупили единствените легиони между тази равнина и Рим. Трябва да издържат.

Крас закърши безпомощно ръце. Легионите бяха под негово командване и ако Помпей изчакаше твърде дълго, за да ги призове обратно, това би означавало край на всичко. Ако легионите се огънеха, след тях щеше да падне и Рим.

 

 

Юлий си пое дъх и зачака сигнала за следващата атака. Кръвта по него беше засъхнала и с всяко движение се лющеше на тъмни корички. Стара кръв. Той уморено вдигна ръка и присви очи, когато усети колко е изтощен.

Някой до него изпъшка и Юлий се обърна. Мъжът се беше сражавал яростно в последната атака с увереността на безсмъртен. Видя, че Юлий го гледа, и през сивите му очи мина сянка. Нямаше какво да се каже. Юлий само се запита дали синът на Катон ще оцелее в битката. Ако оцелееше, Катон най-вероятно нямаше да разбере промяната в него.

Зад гърба му Кир плю — повече кръв, отколкото слюнка. Устните му бяха сцепени и подути и усмивката му червенееше.

Всички бяха ранени и изтощени. Юлий свиваше очи от болка при всяко движение — беше си сецнал кръста, когато беше избутал от себе си един труп. Болезнените бодежи стигаха чак до раменете му и той не искаше нищо друго, освен да легне и да заспи. Погледна Брут, когото един освирепял роб беше повалил в безсъзнание. Кир го беше извлякъл през редиците и по здрач той се беше свестил, но се движеше по-бавно, без предишната сръчност. Юлий се запита дали главата му не е пукната, но не можеше да го върне в лагера — имаха нужда от всеки войник, който можеше да се държи на крака.

Всички бяха преодолели изтощението и болката, бяха изпаднали в някакво вцепенение, което оставяше ума да се рее свободен. Цветовете избледняваха, мъжете губеха представа за времето — виждаха го как се забавя и после отново се забързва с плашеща скорост.

Юлий чу роговете на тръбачите и трепна. Пристъпи напред, залитна и ръката на Кир се стрелна да го подкрепи.

— Е, свърши за днес — каза Кир и хвана Юлий през раменете. — Вече се стъмни. Трябва да се прибираме в лагера.

Юлий го изгледа неразбиращо за миг, после кимна уморено.

— Кажи на Брут и Рений да строят хората и да се оттеглят в приличен ред. Да си отварят очите за внезапна атака.

От умора говореше завалено, но все пак вдигна глава и се усмихна на мъжа, когото беше намерил на един друг континент, в един съвсем различен свят. — Тук по-хубаво ли е, отколкото в твоето село, Кир?

Кир огледа труповете около тях. Беше най-трудният ден в живота му, но сега беше с другари. А там, в своето село, беше сам.

— Да — каза той тихо и Юлий го разбра.