Кон Игълдън
Смъртта на царете (33)

Глава 32

Процесът започна на разсъмване — още преди зората, която събуждаше работниците и пращаше крадците и проститутките по леглата им. Мястото на форума, определено за съдебни процеси, беше все още осветено с факли и голяма тълпа се блъскаше по края му, възпирана само от гъстата редица войници, докарани от градските казарми. Пряко командвани от квестора, натоварен да наблюдава процеса, те имаха задачата да поддържат реда, в случай че се стигне до неприемлива за плебса присъда, затова хората внимаваха да не се озоват в обсега на тоягите им. Необичайно за процес, засягащ такава привидно незначителна материя, пейките от двете страни на адвокатското каре също бяха пълни. Много от хората, които Юлий познаваше от сената, бяха дошли да слушат или по негова покана, или повикани от Антонид. Собственото му семейство беше останало в имението извън Рим. Корнелия и дъщеря му трябваше да стоят там под покровителството на Първородните — а и Юлий не искаше Тубрук да се приближава до Антонид или до сенаторите въпреки всичките му уверения, че никой няма до го познае.

Търсещият му поглед намери Брут на втората редица до една жена, която вдигна глава и го погледна. Имаше нещо смущаващо в хладната й оценка и той се запита как тя успява да изпъкне сред тълпата, сякаш седи много по-близо до него от всеки друг. За един кратък миг жената се облегна леко назад, може би за да привлече вниманието му. Косата й беше пусната свободно и преди той да призове волята си, за да отклони очи, тя вдигна ръка и отмахна един кичур, паднал на лицето й.

Юлий се насили да се отпусне и да се съсредоточи, вдиша топлия въздух и запрехвърля в ума си точките, които беше подготвил заедно с юристите си през седмиците след официалното изпращане на поканите. Ако съдиите бъдеха почтени, имаше превъзходен шанс да спечели, но ако някой от римските магистрати беше подкупен от неприятелите му, процесът щеше да се превърне в подигравка. Погледът му се зарея над събиращата се тълпа, която не знаеше какъв е залогът. Бяха дошли, за да се поразвлекат с речите, да аплодират или да ругаят остроумията в дебатите. Юлий се надяваше, че някои са дошли заради слуховете, които неговите юристи бяха пръснали из града — че процесът щял да бъде реабилитация на Марий. Бяха се събрали много плебеи и продавачите на печена риба и димящ хляб въртяха добра търговия, докато хората търпеливо очакваха идването на магистратите и на претора.

Юлий отново погледна към закритите с драперия щитове, които Александрия беше успяла да завърши, и забеляза, че много хора в тълпата се напрягат, за да ги зърнат, сочат ги и си говорят. Само Александрия, Табик и той знаеха какво се крие зад гънките на драпериите и сърцето на Юлий трепна при мисълта за реакцията на събралите се, щом дръпнеше плата.

Зад него тримата юристи ровеха в документите си, навели глави, и разговаряха тихо. Наемането на Квинт Сцевола, за да му помогне да подготви делото, му струваше два златни таланта, но нямаше много мъже в Рим, които да са по-вещи от него и в обичайното право, и в законите от Дванадесетте таблици. Голяма сума му беше струвало да го подмами да излезе от усамотението си, но въпреки упорития артрит мозъкът зад очите, забулени с тежки клепачи, беше толкова остър, какъвто го бяха описали на Юлий. Той загледа Квинт, докато адвокатът дращеше някаква бележка в документите, и хвана погледа му, когато той вдигна замислено очи.

— Нервен ли си? — запита Квинт и махна с пергамента към съда и тълпите, потънали в сенките оттатък.

— Малко — призна Юлий. — Залогът ми е голям.

— Не забравяй цената. Винаги я пренебрегваш.

— Няма да забравя, Квинт. Достатъчно преговаряхме — отвърна Юлий.

Беше обикнал възрастния юрист, въпреки че мъжът като че ли живееше само заради закона и не се интересуваше от другите грижи на Рим. Като на шега през първата седмица от подготовката Юлий го беше запитал какво ще направи, ако разбере, че някой от синовете му е подпалил къща в града. След като мисли дълго, Квинт каза, че няма да може да поеме случая, защото законът забранява да призове сам себе си като свидетел.

Квинт пъхна бележките в ръцете на Юлий и каза строго:

— Не се страхувай да ги поглеждаш. Те ще се опитат да те накарат да говориш, без да мислиш. Ако усещаш, че аргументите ти се изплъзват, обърни се и аз ще те посъветвам колкото мога по-добре. Помниш ли пасажа от Дванадесетте таблици?

— Онзи, който всички учехме наизуст като деца? Да, знам го.

Квинт изсумтя саркастично.

— Може би трябва да ми го изрецитираш пак, за да съм сигурен.

Юлий отвори уста да отговори, но му попречиха развълнувани викове, долитащи откъм публиката.

— Идват магистратите и преторът. Само с един час закъснение, уважаеми Сцевола — прошепна един от по-младите юристи на Квинт.

Юлий проследи погледа му и видя групата да излиза от сената, където обикновено се подготвяха магистратите.

Тълпата замълча. Групата от четирима мъже вървеше бавно заедно със стражите си. Юлий ги огледа. Не познаваше претора — нисък червенолик мъж с голо теме. Вървеше с наведена глава, все едно унесен в мисли, и зае мястото си на издигнатата платформа, специално направена за процеса. После кимна на центуриона на стражите и даде сигнал на магистратите да заемат местата си до него.

Тези хора му бяха познати и Юлий въздъхна облекчено, когато видя, че никой от тях не спада към фракциите в сената. Най-много се боеше, че ще бъдат подставени от Катон, но се зарадва, когато един от тях му се усмихна. Народният трибун зае мястото си последен, като най-старши от магистратите. Тълпата нададе откъслечни приветствени викове към своя представител и той се усмихна и вдигна ръка за кратък поздрав. Казваше се Сервий Пела, но Юлий не можеше да си спомни нищо друго за него. Косата му беше бяла и ниско остригана над ъглестия череп, хлътналите му очи изглеждаха черни в мътната светлина на факлите. Юлий бегло си пожела да беше имал време да се запознае с него при някое от сенатските събрания, но отпъди тази мисъл. Нямаше защо да се притеснява за магистратите, знаеше го. Ако успееше да се справи с хитрините на Руф, адвоката на Антонид, щеше да спечели делото. Ако не, щеше да изгуби не само дома, който беше принадлежал на Марий, но и голяма част от влиянието си в сената и в самия град. Не съжаляваше за рисковете, които беше поел, като бе избързал с процеса. Марий не би очаквал по-малко от него.

Погледна към мястото, където седеше Катон, и усети тежкия му поглед, прикован в него. Бибул беше там, както винаги, също и Катул. Юлий видя, че Светоний седи до баща си — и двамата се усмихваха по един и същи начин. Израженията им издаваха, че са роднини, дори ако човек не го знаеше.

Отмести поглед: предпочиташе да не показва гнева си. Привържениците на Катон щяха да се научат да се страхуват, когато премахнеше един по един стълбовете на тяхното влияние.

Квинт го потупа по рамото и седна заедно с другите юристи. Тълпата зашушука в очакване процесът да започне. Юлий погледна отново към щитовете, за да е сигурен, че драперията не се е смъкнала.

Преторът бавно се изправи и приглади гънките на тогата си. Заповяда да угасят факлите и всички зачакаха, докато светлините угаснаха. Вече само сивата зора осветяваше форума.

— Този съд се събира на деветдесет и четвъртия ден от консулската година. Нека се отбележи в регистрите. Натоварвам всички присъстващи пред погледа на боговете да говорят само истината под страх от изгнание. Ако някой даде лъжливи показания пред този съд, нека му бъдат отказани огън, сол и вода и да бъде прогонен далеч от този град, за да не се завърне никога, съгласно едиктите.

Преторът спря и изгледа най-напред Антонид, после Юлий. Двамата наведоха глави, за да покажат, че са разбрали, и той продължи; острият му глас се извиси над мълчаливите редици насядали хора.

— В това дело за rei vindicatio кой е ищецът?

Антонид пристъпи напред.

— Аз. Антонид Север Серторий. Обявявам, че собствеността ми е отнета неправомерно.

— Кой ще говори от твое име?

— Руф Сулпиций — отвърна Антонид.

Думите му породиха оживен шепот сред зрителите и това накара претора да ги погледне строго.

— Да излезе ответникът — каза той високо.

Юлий слезе от платформата с щитовете и се изправи пред Антонид.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, ответникът пред този съд. Обявявам, че имам право на собственост върху имота. Ще говоря от свое име.

— Донесе ли част от имота като негов символ?

— Да, почитаеми преторе — отвърна Юлий.

Обърна се към драпериите, дръпна едната и разкри първия бронзов щит пред съда. Тълпата ахна, чуха се доволни, макар и само прошепнати коментари.

Щитът беше точно какъвто бе искал Юлий. Александрия беше вложила всичко в създаването му — нали знаеше, че може да си създаде име само за един ден пред съда, сената и народа.

Щитът беше обточен с малки бронзови дискове, но всички очи бяха приковани в лицето и раменете на Марий в центъра — релеф в естествена големина. Марий гледаше строго. Хората се развикаха одобрително — показваха уважението си към покойния военачалник.

Антонид зашепна оживено с адвоката си, после се изкашля, за да привлече вниманието на магистратите. Шумът на тълпата беше прекалено силен и преторът махна на центуриона на съда. Като един войниците удариха с тоягите си по камъните и тълпата се усмири. Руф пристъпи напред, кокалест и прегърбен като лешояд, облечен в тъмна роба. Посочи с ехидна усмивка щита.

— Уважаеми преторе, моят клиент настоява, че това… нещо не е част от въпросния дом. Не може да се квалифицира като символ, освен ако не е било част от въпросната собственост.

— Знам закона, Руф. Не си мисли да ме поучаваш — отвърна преторът и се обърна към Юлий. — Можеш ли да отговориш?

— Вярно е, че докато Антонид неправомерно владееше дома на Марий, подобен щит не е висял на стените, но висеше тази сутрин и както всичко друго, би могъл да е символ на оспорваната собственост. Мога да доведа свидетели, които да го потвърдят — каза Юлий, без да се смути.

Преторът кимна.

— Няма да е необходимо. Приемам твърдението. Щитът ще бъде използван като символ.

Намръщи се, когато тълпата отново завика приветствено, и понечи да вдигне ръка за друг сигнал към стражите. Хората се смълчаха — знаеха, че не бива да подлагат търпението му на изпитание.

— Ищецът и ответникът, приближете се към символа и извършете ритуала на оспорването — подкани преторът високо.

Антонид мина през площадката; държеше тънко копие. Юлий, със също такова копие в ръка, пристъпи на платформата заедно с него. Изражението му не издаваше никакъв триумф — това би оскърбило магистратите. Допря копието си до щита — чу се леко прозвънване на метал — и се отдръпна. Антонид сведе своето копие и сви устни, когато в тълпата се чуха подигравателни смехове. Руф стоеше със скръстени ръце и безизразно лице.

— Собствеността беше белязана за оспорване. Съдът може да започне — каза преторът и се настани по-удобно на седалката си.

Неговото участие в действието за момента беше приключило — той щеше да се намеси пак едва когато дойдеше време да разпусне съда. Тримата магистрати станаха и му се поклониха, после единият се прокашля и се обърна към Антонид:

— Понеже си ищец, твоят защитник трябва да говори пръв.

Руф се поклони и пристъпи три крачки напред.

— Преторе, магистрати, сенатори — започна той. — Случаят е прост, макар че предвижданите наказания стигат до крайностите в нашите закони. Преди пет седмици ответникът вкара въоръжени мъже в града с цел насилие. Подобно действие е наказуемо със смърт или изгнание. Освен това ответникът използва хората си, за да нахлуе в частен дом — дома на ищеца Антонид. Наказанието за това е бичуване, но след смъртното наказание може да бъде схванато като ненужна жестокост.

Изчака смехът на съдиите да спре. Тълпата остана мълчалива.

— Слугите и стражите на дома са били вързани, а когато собственикът се е върнал, въпросните въоръжени мъже са му попречили да влезе в собствения си дом. Той не е отмъстителен човек, но престъпленията срещу него са много и са сериозни. Като негов адвокат настоявам да наложите най-строгото наказание. Смърт от меч е единствената възможна присъда за подобно нарушаване на римските закони.

Учтиво ръкопляскане се разнесе от хората, седнали край Катон, и Руф им кимна кратко и зае отново мястото си; но блесналите му очи опровергаваха привидното му спокойствие.

— Има думата ответникът — продължи магистратът.

Нищо в държането му не показваше дали е бил развълнуван от думите на Руф, но Юлий въпреки това пристъпи с чувство на празнота в стомаха. Знаеше, че Руф ще поиска смъртно наказание, но сега, като го чу, то се превърна в действителност, която разколеба увереността му.

— Преторе, магистрати, сенатори, римски народе — започна Юлий достатъчно високо, за да го чуе и тълпата.

Плебеите го приветстваха, макар че преторът им отправи смръщен поглед. Юлий спря за момент. Инстинктивно усещаше, че реабилитирането на Марий ще се хареса по-скоро на народа, който беше страдал от действията на Сула, отколкото на мълчаливите съдии, но играта с тълпата беше опасен ход и дори можеше да настрои магистратите срещу него. Трябваше да внимава.

— Този процес започна много отдавна, не преди пет седмици — поде той. — Процесът започна в една нощ преди три години, когато градът се готвеше за гражданска война. В онзи момент Марий беше законно назначеният консул на Рим и неговият легион беше укрепил града срещу нападение…

— Уважаеми магистрати, призовавам ви да го накарате да прекрати тази реч — намеси се Руф и стана от мястото си. — Тук говорим за собственост над една къща, а не за отминали битки.

Магистратите се посъветваха, после един от тях се изправи.

— Не го прекъсвай, Руф. Ответникът има право да изложи позицията си така, както намери за добре.

Руф се подчини и седна.

— Благодаря, уважаеми магистрате — продължи Юлий. — Всички знаят много добре, че Марий беше мой вуйчо. Той пое отбраната на града, когато Сула замина за Гърция, за да срази Митридат — задача, която Сула не изпълни докрай.

Тълпата захихика, после се смълча, защото преторът я изгледа яростно. Юлий продължи:

— Марий беше убеден, че Сула ще се върне в града с цел да завземе властта. За да предотврати това, той укрепи стените на Рим и подготви войниците си да защитават града и гражданите му срещу въоръжено нападение. Ако Сула се беше приближил към стените с мир, щеше да му бъде позволено да заеме консулски пост и спокойствието в града щеше да остане ненарушено. Той обаче беше оставил убийци вътре в града, убийци, които нападнаха Марий в тъмнината коварно, за да го премахнат. Хората на Сула отвориха вратите и пуснаха господаря си в града. Това беше първото въоръжено нападение срещу града за повече от двеста години.

Юлий спря и си пое дъх. Гледаше магистратите, за да види как ще реагират на думите му. Те го гледаха безстрастно, лицата им не издаваха нищо.

— Вуйчо ми падна убит от ръката на Сула и макар че хората му се сражаваха геройски дни наред, те също паднаха под оръжията на нашественика.

— Това е прекалено! — извика Руф и скочи. — Този човек очерня името на любимия водач на Рим, и то под закрилата на съда. Призовавам ви да го порицаете!

Магистратът, който се беше изказал последен, се наведе напред и каза на Юлий:

— Злоупотребяваш с търпението ни, Цезар. Ако бъдеш признат за виновен в това дело, бъди сигурен, че ще имаме предвид неуважението ти. Разбираш ли?

Юлий кимна и преглътна — гърлото му внезапно бе пресъхнало.

— Разбирам. Но трябва да кажа истината.

Магистратът вдигна рамене.

— Е, ти си решаваш.

Юлий си пое дъх и заговори отново:

— Известна ви е по-голямата част от останалото. Като победител Сула взе титлата диктатор. Няма да говоря за този период от историята на града.

Магистратът кимна отсечено и Юлий продължи:

— Макар че беше защитавал града в рамките на закона, Марий беше обявен за предател и имуществата му бяха продадени от държавата. Домът му беше обявен за продан на публичен търг и купен от ищеца пред този съд, Антонид. Легионът на Марий беше разпуснат и името му беше зачеркнато от почетните списъци в сената.

Юлий спря и наведе глава, сякаш от срам заради това действие. Сред сенаторите се чу сдържан шепот. Юлий отново вдигна глава и гласът му прозвуча над съдиите и над тълпата:

— Моята защита се крепи на три точки. Първата е, че легионът на Първородните беше възстановен в списъците с всички почести. Щом тяхната чест е неопетнена, как може водачът им да бъде наричан предател? Второ, ако Марий е бил погрешно наказан, значи имуществата му трябва да преминат към живия наследник, тоест към мене. И трето, действията ми, с които отнех собствеността върху моята къща от крадците, бяха извършени със съзнанието, че съдът ще прояви снизхождение, като има предвид несправедливата съдба на Марий. Голяма грешка беше извършена, но срещу мене, а не от мене.

Тълпата нададе приветствени викове и стражите отново удариха с тоягите си по земята.

Магистратите събраха глави за момент, после един от тях махна на Руф, за да отговори. Той стана, въздъхна и почна:

— Опитите на Цезар да обърка нещата са възхитителни със своята искреност, но законът вижда всичко съвсем ясно. Сигурен съм, че на съдиите това връщане в историята им е харесало, както и на мене, но подозирам, че те разбират, че тази интерпретация е повлияна от личните връзки на ответника с Марий. Колкото и да ми се иска да оспоря тезата, която той представя като факт, имам възможността да проследя случая до основата му в закона и да не хабя времето на присъстващите.

Адвокатът погледна Юлий и му се усмихна приятелски, та всички да видят, че прощава на младия мъж глупостта му.

— Както ми беше казано, моят клиент е купил този дом на търга в напълно законна сделка. Името му фигурира в договора за продажба. Отнемането на неговата собственост с помощта на въоръжени стражи е връщане към използването на сила за разрешаване на спорове. Сигурен съм, че всички забелязахте докосванията на копията до този интересен щит в началото на процеса. Напомням ви, че символичният акт на борба е точно това. В Рим ние не изтегляме мечове, за да приключим споровете, без да се подчиним на закона. Симпатизирам на доводите, които издигна младият Цезар, но те нямат никакво отношение към днешното дело. Сигурен съм, че той ще иска да се върне още по-назад и да разкрие историята на дома до деня на самото му построяване, но няма причина за подобно разширяване на темата. Трябва отново да призова за смъртно наказание, макар да съжалявам, че Рим ще изгуби един толкова надарен младеж.

На лицето му се изписа тъга заради суровото наказание, което неминуемо щеше да бъде наложено, после той седна на мястото си и заговори на Антонид, който гледаше Юлий с присвити очи.

Юлий стана и отново се обърна към магистратите.

— Тъй като Руф спомена за договора за продажба, смятам, че би трябвало да представи документа пред съда.

Руф се намръщи и отвърна:

— Ако собствеността беше кон или роб, уважаеми съдии, тогава, разбира се, бих могъл да представя исканото. За съжаление, тъй като става дума за къща, превзета с изненада и въоръжена сила, документите бяха вътре в нея, както Цезар добре знае.

Магистратът, който като че ли говореше от името на останалите, погледна намръщено Юлий и попита:

— Тези документи у теб ли са?

— Не — отговори Юлий. — Няма и следа от тях в дома на Марий, кълна се.

И си седна. По съвет на Квинт предната нощ беше изгорил договора за продажба и съвестта му беше чиста.

— Значи нито една от страните не може да представи документи за собственост? — продължи магистратът.

Юлий поклати глава; същото направи и Руф, доста раздразнено, после стана и се обърна отново към магистратите.

— Моят клиент подозираше, че подобни важни документи ще „изчезнат“ преди процеса. — Каза го с едва прикриван гняв. — Но ние имаме свидетел, който е присъствал на търга и може да потвърди законната продажба в полза на Антонид.

Свидетелят стана. Юлий го позна веднага — беше един от онези, които седяха около Катон в сената, висок слаб мъж с оредяла коса.

— Казвам се Публий Тенелия. Мога да свидетелствам за законността на продажбата.

— Може ли да разпитам този мъж? — попита Юлий и пристъпи напред, след като получи позволение. — Ти беше ли свидетел на целия търг? — обърна се той към Тенелия.

— Да, бях. От началото до края.

— Видя ли договор за продажба, написан на името на Антонид?

Мъжът се поколеба.

— Видях… името.

Погледът му беше нервен и Юлий разбра, че лъже.

— Значи си видял документа за малко? — настоя той.

— Не, видях го съвсем ясно — отвърна мъжът по-уверено.

— Каква сума плати Антонид?

Руф се усмихна. Номерът нямаше да мине — свидетелят беше грижливо подготвен за подобни въпроси.

— Хиляда сестерции — отвърна триумфално мъжът.

Усмивката му изчезна при внезапните подигравателни викове, долитащи от тълпата извън съда. Много глави се обърнаха към струпаните плебеи и Юлий видя, както и съдиите, че с напредването на процеса улиците са се запълнили с гъсти тълпи. Всяко възможно място беше заето, целият форум беше пълен с хора. Магистратите се спогледаха и преторът гневно стисна уста. Подобна голяма публика увеличаваше възможността да настъпят размирици и той помисли дали да не прати куриер до казармите, за да доведе още войници, които да пазят реда.

Когато тълпата се умълча, Юлий проговори отново:

— Като подготовка за този процес, уважаеми магистрати, накарах да направят оценка на къщата. Ако трябваше да се продаде тази сутрин, купувачът би трябвало да плати около един милион сестерции, а не хиляда. Един пасаж от Дванадесетте таблици има отношение по този въпрос.

Докато той се готвеше да цитира старинния закон, Руф вдигна очи в знак, че му е досадно, и свидетелят се размърда нервно, защото още не го бяха освободили.

— „Собствеността не може да мине от продавача към купувача, преди да е платена цената й“ — високо каза Юлий.

Хората се развикаха одобрително.

— Хиляда сестерции за собственост, която струва един милион, не е цена, уважаеми магистрати. Продажбата е била фарс, подигравка с търга. След като няма дори договор за продажба, значи не е осъществена законна сделка.

Руф бавно се изправи.

— Цезар иска да ни накара да повярваме, че всяка сделка е нарушение на Таблиците.

Тълпата закрещя и преторът все пак прати куриера да доведе още войници.

— Отново ще повторя, че Цезар се опитва да обърка съда с безсмислени отклонения. Свидетелят доказа, че продажбата е била реална. Сумата не е важна. Моят клиент умее да се пазари.

И си седна, като се намръщи с преднамерена досада. Не можеше да признае, че търгът е бил формален, за да може Сула да възнагради фаворитите си, макар че Цезар го беше показал ясно — пък и хората го знаеха отпреди. Много сърдити погледи се втренчиха в Антонид и той се сви на седалката си.

— Нещо повече — продължи Юлий, сякаш Руф не се беше обаждал. — Тъй като въпросът за собствеността на къщата беше повдигнат от свидетеля на Антонид, има още нещо, което бих искал да изнеса пред вниманието на съда. Ако присъдите в моя полза, като законен наследник на собствеността, ще искам наем за двете години ползване от Антонид. Приблизителната оценка на сумата е тридесет хиляди сестерции, които добавям към претенцията за къщата като пари, неполучени от моето семейство, докато ищецът е живял там.

— Какво? Как смееш да искаш такова нещо? — изсъска Антонид гневно и скочи от мястото си.

Руф едва успя да го убеди да си седне — шепнеше му припряно нещо. Когато Антонид се успокои, Руф пак се обърна към магистратите.

— Цезар добавя публично оскърбление към обидата, уважаеми магистрати, като дразни клиента ми. Къщата беше празна, когато Антонид законно влезе в нейно владение след продажбата. Не може да става въпрос за плащане на наем.

— Моето семейство реши да я държи празна, както имаше право. Но бих могъл да получа тази сума, ако не беше наемателят, когото представяш — викна Юлий.

Магистратът се изкашля, после наведе глава, за да чуе другите двама, преди да говори. След като се посъветваха, отново се изправи.

— Струва ми се, случаят е достатъчно ясен. Някой от вас двамата има ли да добави още нещо, преди да пристъпим към отсъждането?

Юлий се замисли, но всичко, което искаше да каже, вече беше казано. Погледът му се отклони към бронзовите щитове, които още стояха покрити, но той сдържа желанието си да ги открие пред тълпата — знаеше, че съдиите ще преценят това като евтин ход за печелене на популярност. Изобщо не беше сигурен каква ще е присъдата. Обърна се към Квинт, но старият мъж само сви рамене.

— Нямам какво да добавя, уважаеми магистрати — каза Юлий.

Тълпата го приветства и завика оскърбително към Руф, когато той също приключи речта си. Тримата магистрати станаха и се поклониха на претора, преди да тръгнат към сградата на сената, където щяха да оформят окончателната присъда. Войниците, които бяха дошли от казармите, разчистиха пътя пред тях, въоръжени не с тояги, а вече с мечове.

След като те се отдалечиха, преторът стана и се обърна към тълпата; говореше високо, за да го чуят и застаналите най-далече:

— Когато съдиите се върнат, няма да има размирици, каквато и да е присъдата. Бъдете сигурни, че всички безредици ще бъдат посрещнати с бързо и окончателно наказание. Ще се разотидете тихо и мирно, а всеки, който не направи така, ще понесе последиците от моето неодобрение.

И седна на мястото си, без да обръща внимание на яростните погледи, които му мятаха римските граждани. Само след няколко секунди един далечен глас извика: „Марий!“ и след миг още гласове започнаха да скандират. След малко цялата тълпа затропа с крака и завика името на Марий, а събраните членове на сената се огледаха нервно, внезапно осъзнали, че между тях и тълпата стои само рехава редица войници.

Юлий реши, че точно сега е моментът да разкрие останалата част от работата на Александрия. Улови погледа й на пейките, докато хващаше платното, закриващо втория щит, и видя, че тя се усмихва развълнувана. Дръпна го с царствена бавност и тълпата завика радостно. Беше щитът с трите кръстосани стрели на Първородните, любимия легион на Марий. Седналият на пейките Брут внезапно стана и завика също така диво като тълпата; хората около него последваха примера му.

Преторът извика нещо на Юлий, но той не го чу от шума на тълпата и тръгна към останалите щитове; отмяташе покривалата едно след друго. С всеки открит щит тълпата полудяваше все повече; тези, които виждаха изображенията, ги преразказваха на по-далечните. Родители вдигаха малките си деца на раменете си, за да видят и те, юмруци се размахваха ликуващо във въздуха. Щитовете показваха сцени от живота на Марий — битките му в Африка, триумфа му по улиците на града, гордото му стоене на стените в очакване на Сула.

Когато стисна до последния щит, Юлий направи драматична пауза и тълпата се смълча, сякаш по невидим сигнал. Той издърпа покривалото и последният щит блесна под утринното слънце… съвършено празен.

В настъпилата тишина се разнесе гласът му:

— Римски народе, ти избираш последното изображение днес, в този ден — извика той и хората избухнаха в приветствен рев и викове, които накараха претора да скочи на крака и да призове стражите.

Разстоянието между тълпата и съда беше разширено — войниците използваха тоягите си, за да избутат хората назад. Тълпата отстъпи объркано, със сърдити викове; всички освиркваха Антонид.

Името на Марий се разнесе отново като боен зов — сякаш целият Рим започна да го скандира.

 

 

В сивата утринна светлина Корнелия загледа как Тубрук се навежда към Клавдия и я целува. Беше толкова нежен, че почти я заболя да го гледа, но не можеше да отмести очи. Скри се да не я видят в тъмния прозорец и се почувства по-самотна от всякога. Беше сигурна, че Клавдия ще помоли да я освободи, и тогава тя щеше да остане съвсем сама.

Усмихна се горчиво, припомняше си нежните моменти от миналото. Не трябваше да стане така. Юлий изглеждаше толкова пълен с живот и енергия, когато поемаше Рим в ръцете си, но нищо от това не беше предназначено за нея. Спомни си думите, които бликаха от него, докато Марий беше още жив. Трябваше да запушва с ръка устата му, за да не може слугите на баща й да ги чуят, докато той говореше и се смееше с нея. Тогава в него имаше толкова радост… Сега беше като някакъв непознат и макар че един-два пъти го беше зърнала да я гледа със стария огън, пламъкът в очите му угасваше в мига, когато тя го улавяше. Имаше моменти, когато събираше кураж да поиска той да се люби с нея, само за да разчупи леда, настанил се помежду им. Желаеше го, дори го сънуваше, но всеки път споменът за другите ръце, на Сула, отнемаше решителността й и тя отново потъваше сама в кошмарите си. Сула беше мъртъв, не преставаше да си повтаря, но все виждаше лицето му и понякога й се струваше, че долавя миризмата му. Тогава ужасът я караше да се свие в завивките, за да се защити от света.

Тубрук прегърна бавачката й през раменете и Клавдия положи глава на рамото му; шепнеше му нещо. Корнелия чу дълбокия му смях да звъни и завидя на това, което бяха открили. Не би могла да откаже, ако Клавдия я помолеше да я освободи, макар че мисълта, че е забравената съпруга, докато Юлий се радваше на своя град и своя легион, беше непоносима. Тя ги беше виждала и преди, онези отровни римски матрони с дойки за децата си и с роби, които шетаха в домовете им. Те прекарваха дните си в купуване на скъпи дрехи и организиране на обществен кръг, който Корнелия смяташе за равностоен на бавна смърт. Как ли щяха да я одумват, ако знаеха истината за един брак, в който нямаше любов?

Корнелия сърдито разтърка очи. Беше твърде млада, за да допусне това да я унищожи. Ако беше необходима една година, за да се възстанови, значи щеше да изчака. Макар че пленничеството го беше променило, Юлий все още беше младият мъж, когото беше познавала. Онзи, който беше рискувал живота си в дома на баща й, за да стигне до стаята й по хлъзгавите покриви. Само да можеше да запази този мъж в ума си, щеше да успее отново да говори с него и може би той щеше да си припомни момичето, което беше обичал. Разговорът нямаше да се превърне в спор и никой от тях нямаше да остави другия в самота.

Една сянка се мярна в двора и Корнелия вдигна глава, за да види по-добре. Можеше да е някой от часовите, обикалящи по време на дежурството си — но беше Октавиан. Шпионираше влюбените. Ако го повикаше, моментът на интимност между Клавдия и Тубрук щеше да бъде развален. Тя се надяваше момчето да прояви достатъчно разум да не се приближава твърде много.

Юлий също беше израснал сред тези стени и някога сигурно също така беше омаян от любовта, както сега Октавиан.

Тя мълчаливо загледа как Октавиан се снишава зад цистерната за вода и гледа Тубрук и Клавдия. Двамата отново се целунаха, после Тубрук посегна надолу и се засмя. Явно намери, каквото търсеше, защото ръката му за миг замря… а после се стрелна напред и към мястото, където се криеше Октавиан, литна камъче.

— Връщай се в леглото! — подвикна Тубрук към момчето.

Корнелия се усмихна и се обърна, за да се подчини и тя на този съвет.

 

 

— Вратите на сената се отварят! — каза Квинт зад рамото на Юлий.

Юлий се обърна и видя, че магистратите се връщат.

— Много са бързи — каза той нервно.

Старият мъж кимна и изсумтя:

— Бързането, бих казал, не е добро при дела за спорна собственост.

Юлий се напрегна, обзе го внезапен страх. Беше ли направил достатъчно? Ако решението беше против него и съдиите приемеха призива за смъртно наказание, щеше да е мъртъв, преди слънцето да залезе. Чуваше сандалите им по камъните на форума, сякаш отбелязваха последните му мигове. Пот пропълзя под мишниците му под тогата, лепнеше студено по кожата му.

Заедно с останалите в съда, той стана да посрещне магистратите и им се поклони. Войниците, които ги бяха придружили в сградата на сената, заеха местата си като втора редица между тълпата и съда, положили ръце на дръжките на мечовете. Сърцето на Юлий затупа бясно. Ако се очакваха размирици, беше редно магистратите вече да са им казали каква е присъдата.

Тримата съдии се придвижиха към местата си с бавно достойнство. Юлий се опита да хване погледите им, докато сядаха; отчаяно искаше да разбере какво ще кажат. Те не издаваха нищо и тълпата се смълча в растящо напрежение — чакаше ги да проговорят.

Магистратът, който беше говорил през целия процес, се изправи тежко на крака; лицето му беше мрачно.

— Чуй присъдата ни, римски народе — призова той. — Ние потърсихме истината и говорим от името на закона.

Юлий неволно затаи дъх. Мълчанието, което го обкръжаваше, стана почти болезнено след оглушителните радостни викове и скандирания допреди малко.

— Отсъждам в полза на Антонид — каза мъжът, почти без да помръдва главата и врата си.

Зрителите изреваха гневно, после отново замълчаха, когато се изправи вторият съдия.

— Аз също отсъждам в полза на Антонид. — И погледът му мина над непокорния хаос на тълпата.

Нов рев последва думите му и Юлий неочаквано се почувства зашеметен от реакцията на зрителите.

Народният трибун стана и изгледа тълпата и бронзовото изображение на Марий; накрая погледът му падна върху Юлий.

— Като трибун имам право да наложа вето над присъдите на колегите магистрати. Това не е път, който бих избрал лекомислено, и аз прецених внимателно аргументите.

Замълча, за да придаде тежест на думите си, и всички очи се приковаха към него.

— Днес упражнявам правото си на вето. Отсъждам в полза на Цезар — изрече трибунът.

Хората подлудяха от радост и отново започнаха да скандират името на Марий, още по-високо отпреди.

Юлий се отпусна на стола и обърса потта от челото си.

— Много добре, момче — усмихна му се беззъбо Квинт. — Има много хора, които ще запомнят името ти, ако стигнеш до по-висок пост. Много ми хареса как използва тези твои щитове. Показно е, но хората обичат показността. Моите поздравления.

Юлий бавно си пое дъх, все още замаян, че беше толкова близо до катастрофата. Краката му трепереха, докато пресичаше подиума към мястото, където седеше Антонид. Достатъчно високо за магистратите, за да го чуят над рева на тълпата, той започна първата част от отмъщението си за Корнелия.

— Слагам ръка върху тебе за сумата от тридесет хиляди сестерции — изрече Юлий и сграбчи грубо робата на Антонид.

Мъжът застина в безсилен гняв, очите му затърсиха Катон в тълпата на пейките. Юлий също се обърна, без да го пуска. Видя Катон да среща очите на Антонид и после бавно и отвратено да поклаща глава. Антонид изглеждаше замаян от развоя на събитията.

— Нямам толкова пари — каза той.

Руф се спусна към Юлий.

— Обичайно е да се даде тридесетдневен срок за плащане на такъв голям дълг.

Юлий се усмихна, но в усмивката му нямаше никаква веселост.

— Не. Ще ги получа сега или Антонид ще бъде продаден в робство.

Антонид се задърпа яростно, но не можа да се изтръгне.

— Не можеш! Катоне, не можеш да позволиш да ме отведат! — извика той, но Катон му обърна гръб и се приготви да напусне съда.

Помпей беше сред тълпата — гледаше зрелището с жаден интерес. Антонид все още се владееше достатъчно, за да не издаде тайната на убийците. Или Катон, или самите убийци щяха да се погрижат той да бъде измъчван и премахнат, ако ги издадеше.

Брут дойде и застана до Юлий. Носеше дебело въже.

— Вържи го, Бруте, но без грубост. Искам да получа възможно най-много за него на робския пазар — каза сурово Юлий. Гласът му бе пълен с гняв.

Брут изпълни задачата си бързо и сръчно, като накрая запуши устата на Антонид, за да заглуши ръмженето му. Магистратите гледаха, без да се намесват — връзването бе в рамките на закона. Двамата, които бяха гласували срещу Юлий, бяха почервенели от едва сдържан гняв.

Когато работата беше свършена, Руф докосна ръката на Юлий.

— Добре говори, Цезар, но Квинт е твърде стар, за да го избереш за свой юрист за в бъдеще. Надявам се, че ще запомниш името ми, ако ти самият се нуждаеш от адвокат.

Юлий се взря в него и отвърна:

— Няма вероятност да те забравя.

След като Антонид беше вързан и обявен за продаване в робство, преторът разпусна съда и тълпата отново заликува. Катон вече си беше тръгнал. Повечето от другите сенатори също напуснаха бързо пейките — явно се чувстваха неудобно в присъствието на толкова граждани, които ги бяха избирали за свои представители.

Юлий и Брут повлякоха Антонид по пода на съда и го стовариха грубо на платформата с щитовете.

Александрия заобиколи сенаторите и дойде при тях. Очите й блестяха от триумф.

— Чудесна работа свърши. За момент ми се стори, че ще загубиш.

— И аз така си помислих. Трябва да благодаря на трибуна за това, което направи. Той ми спаси живота.

— Трибунът е от народа, не забравяй — изсумтя Брут. — Щяха да го разкъсат, ако беше гласувал против тебе, както другите. Богове, погледни!

Брут махна с ръка към гражданите, които се тълпяха, за да зърнат Юлий по-отблизо.

— Застани до щитовете и им благодари — посъветва го Александрия със сияйна усмивка.

Каквото и да станеше по-нататък, тя знаеше, че работите й ще се търсят и заможните римляни ще плащат за тях висока цена.

Юлий се изправи и тълпата го приветства. Разнесоха се нови скандирания. Доволна червенина се разля по бузите му, когато чу името си изричано наред с това на Марий.

Той вдигна ръка за поздрав и разбра, че Квинт е прав. Името на Цезар щеше да остане в умовете на хората… и кой знае какво щеше да му донесе това?

Утринното слънце се беше издигнало, за да освети форума и бронзовите щитове, изработени от Александрия. Те искряха и Юлий се усмихна, когато ги погледна. Надяваше се, че и Марий ги вижда, където и да беше сега.