Кон Игълдън
Смъртта на царете (31)

Глава 30

Юлий докара хората си в казармите на Първородните един час преди зазоряване. Както беше казал Брут, постройките и дворът за упражнения бяха внушителни и Юлий чак подсвирна, когато мина под арката на главната порта и забеляза доброто разположение на часовите и укрепените позиции вътре.

Пазачите на портата сигурно знаеха, че трябва да ги очакват, и махнаха на войниците да влизат. Щом всички влязоха и тежката врата се затвори, Юлий се намери в обстановка, сходна на онази между двете стени на Митилена. Всяка от постройките, които гледаха към главния двор, можеше да се пази от стрелци и тъй като нямаше никакъв изход, единственият път напред беше тесен проход с бойници за още стрелци по стените. Юлий вдигна ръка и центуриите му спряха в двора в съвършено каре.

Запита се колко ли време Брут ще го остави да чака тук. Трудно беше да се предскаже, след като толкова дълго не се беше виждал с най-добрия си приятел. Момчето, което познаваше някога, вече щеше да е дошло при него, но мъжът, предвождащ останките от легиона на Първородните, се беше променил много през годините, в които не се бяха виждали — може би достатъчно, за да погребе момчето, но Юлий все още не беше сигурен в това.

Без никакъв външен признак на нетърпение той остана безстрастно да чака заедно с хората си. Казармите му трябваха и от това, което му беше разказал Тубрук, преценяваше, че са толкова добри, колкото твърдеше и Брут. С помощта на Крас, поел разходите по покупката, той в края на краищата получаваше достатъчно много средства, за да купи най-добрите в града. Докато продължаваше да чака, помисли дали да не купи част от казармите направо от Крас. В мислите си обаче се съгласяваше с Тубрук, че връзката, която поддържаше с богатия сенатор, в бъдеще може да се превърне в неудобство, независимо колко добре настроен към него беше Крас в момента.

Брут излезе от главната постройка, следван от Рений. Юлий погледна чукана, останал от лявата ръка на стария гладиатор, но лицето му не издаде нищо. Брут изглеждаше бесен и Юлий усети как надеждите му умират. Приятелят му стигна до него, спря и му отдаде чест като на равен. Юлий без колебание отвърна на поздрава. За секунда усети болка от спречкването, което ги разделяше… но нямаше да отстъпи. Брут не беше човек, когото би искал да ласкае или да контролира. Този вид манипулация беше предназначена за неговите врагове или за формалните съюзници, но не и за момчето, с което беше уловил гарвана преди толкова много години.

— Добре дошъл в казармите на Първородните, трибуне — каза Брут.

Официалният тон накара Юлий да поклати глава. Бодна го леко раздразнение и той заговори на Рений, като пренебрегна Брут:

— Радвам се, че те виждам. Не можеш ли да го накараш да разбере, че тези мъже не са Първородните?

Рений го изгледа безстрастно за миг, после каза:

— Сега не е време да разделяте силите си, момче. Денят за избор на Марсово поле за тази година мина. Няма да има повече войници за друг легион. Вие двамата би трябвало да престанете да се дуете и да вземете да се помирите.

— Кълна се в боговете, Брут — изсумтя раздразнено Юлий. — Какво искаш да направя? Първородните не могат да имат двама командири, а моите хора са се клели само пред мене. Намерих ги в разни селца и ги направих легионери от едното нищо. Не можеш да очакваш да ги предам на друг командир след всичко, което преживяха заедно с мен.

— Помислих… че най-вече ти би искал да видиш Първородните отново събрани и силни.

— Като трибун имам властта да събера войници за тебе. Ще пратя хора из страната. Кълна се, че ще възстановим Първородните. Дължа на Марий толкова, колкото и ти, дори повече.

Брут се взря в очите му; претегляше думите му. После попита със скован от напрежение глас:

— Ще събираш свой собствен легион, нали? Ще искаш ли в списъците да фигурира ново име?

Юлий се поколеба. Рений се изкашля — готвеше се да проговори: Навикът от годините послушание ги накара да го изчакат. Той погледна Юлий в очите.

— Лоялността се среща много рядко, момче, но Брут рискува живота си за тебе, когато накара да възстановят Първородните в списъците на сената. Хора като Катон сега са против него, а той го направи заради тебе. Няма конфликт. Първородните са твоят легион. Нима не виждаш? Твоите хора могат да се закълнат да служат пред друг командир и пак да бъдат твои хора.

Юлий ги погледна — сякаш хвърляше поглед назад, към детството си — и нерешително поклати глава.

— Не може да има двама командири.

Брут се втренчи в него.

— Да не би да искаш да положа клетва пред тебе? Да ти предам командването?

— Как иначе можеш да си моят меч, Брут? Но не мога да те моля да се откажеш от ранга, за който винаги си мечтал; твърде много ще е.

И стисна леко ръката му.

— Не — отвърна Брут, внезапно взел решение. — Не е твърде много. Между нас има и по-отдавнашни клетви и винаги съм се клел, че ще дойда при тебе, когато ме призовеш. Призоваваш ли ме сега?

Юлий си пое дълъг, бавен дъх — преценяваше приятеля си — и усети как сърцето му внезапно започва да бие по-силно.

— Призовавам те — отвърна той тихо.

Брут го погледна право в очите.

— Тогава ще положа клетва заедно с твоите Вълци и ще започнем този ден, като възродим Първородните.

 

 

Юлий взе като лична стража само пет от хората си и тръгна по оживените градски улици, като следваше указанията, които му беше дал Тубрук. Увереността му нарастваше. Беше си осигурил собствеността над дома на вуйчо си, добре пазен от двадесет войници. И нещо още по-важно — проблемът с Първородните беше решен. Мълчаливо благославяше Брут и Рений за проявената към него лоялност. Дори в прилива на гордост частица от него му нашепваше, че в края на краищата е манипулирал любовта им към него толкова хладнокръвно, колкото би го направил и с всеки свой враг. Нямаше друг начин, казваше си той… само че вътрешният глас не искаше да замълчи.

Намери лесно работилничката на Табик, недалече от дома на Марий. Докато се приближаваше, го изпълни вълнение. Не беше виждал Александрия от деня на сватбата си и след като се върна, го беше страх да попита Тубрук дали е оцеляла в жестоките размирици след бягството му от града. Докосна дръжката на вратата и се поколеба — обзе го предишната нервност, която винаги го беше притеснявала в присъствието на Александрия. Поклати глава развеселено, осъзнал какво изпитва, и влезе, а хората му блокираха тясната уличка.

Александрия — стоеше само на няколко крачки от вратата — се обърна, за да поздрави новодошлия. Щом го видя, се засмя от простичкото удоволствие, че отново е срещнала стар приятел. На врата й имаше златна верижка. Табик се бе навел над тезгяха зад нея. Юлий я гледаше жадно. Златото сияеше на шията й и тя като че ли излъчваше самоувереност, каквато навремето й липсваше.

— Много си красива — каза Юлий, докато затваряше вратата.

— Защото съм застанала до Табик — отвърна тя весело.

Старият бижутер изсумтя и вдигна очи от работата си. Погледна мъжа, който беше влязъл в работилничката, и се изправи, като се хвана за кръста.

— Купуваш или продаваш? — попита той и свали верижката от врата на Александрия.

Юлий със съжаление проследи изчезването на украшението.

— Нито едното, нито другото. Юлий е стар приятел — отвърна тя.

Табик кимна сдържано.

— Онзи, който се грижи за Октавиан?

— Момчето е добре — каза Юлий.

Табик изсумтя и се опита да скрие доволната си усмивка.

— Радвам се.

После се оттегли към дъното на работилничката и ги остави насаме.

— Отслабнал си, Юлий. Красивата ти съпруга не те ли храни? — попита закачливо Александрия.

Юлий се засмя.

— Върнах се само преди няколко дни. Сега се нанесох в къщата на Марий.

Александрия премига изненадано.

— Бързо действаш. Мислех, че там живее Антонид.

— Живееше. Трябва да заведа дело срещу него, за да запазя къщата, но пък това ще ми даде шанс да очистя името на Марий пред града.

Споменът за трудните времена накара усмивката й да изчезне. Александрия почна да сваля престилката си — сумтеше, понеже не успяваше да развърже възела. Юлий понечи да пристъпи напред и да й помогне, но с усилие на волята се сдържа. Стресна се, че усеща прилив на старото си желание към нея, и остана неподвижен, докато тя не развърза връзките.

„Ти си женен мъж“, каза си той твърдо, но усети, че се изчервява, когато Александрия отново го погледна.

— И защо си дошъл в скромната ни малка работилничка? Съмнявам се, че е само за да ме видиш, Юлий.

— Може и така да се каже. Зарадвах се, когато Тубрук каза, че си оцеляла. Чух, че Метела се самоубила.

Както винаги, в нейно присъствие му беше трудно да намери думи; плашеше се от това, че тя като че ли убива красноречието му.

Александрия се обърна към него с блеснали очи.

— Нямаше да я оставя, ако знаех какво е намислила. Богове, щях да я взема с мен в дома на Табик. Тя беше жертва, както и мъжете, които оня негодник Сула изби по улиците. Само съжалявам, че е умрял бързо, поне така казват. Иска ми се да беше умрял бавно и мъчително.

— Не съм го забравил, колкото и на сената да му се иска да е така — съгласи се Юлий с горчивина в гласа.

Между двамата прелетя поглед на взаимно разбиране — спомен за онези, които бяха загубили, и възродена интимност — по-голяма, отколкото можеха да допуснат.

— Ще ги накараш да си платят, нали, Юлий? Не искам да видя пак онзи измет да се разхожда свободно. Рим е по-мръсно място, отколкото се вижда от форума, зная го много добре.

— Ще направя, каквото мога. Ще започна, като ги накарам да отдадат почести на Марий, което би трябвало да приседне на доста хора — отвърна той съвсем сериозно.

Александрия му се усмихна.

— Богове, колко се радвам да те видя след толкова много време. Напомня ми за миналото — каза тя и той отново се изчерви.

Увереността й като свободна жена я беше направила почти неузнаваема, но Юлий все още усещаше, че тази жена е човек, на когото може да вярва, просто защото беше част от неговото минало. По-циничният глас в него заподозря, че е безнадеждно наивен. Всички се бяха променили — Брут трябваше да му е достатъчен като напомняне.

— Искам да ти благодаря за парите, които си оставил на Метела за освобождаването ми — поде Александрия. — С тях купих дял в тази работилница. Това означаваше много за мене.

Юлий махна с ръка.

— Исках да ти помогна. — Той неловко пристъпи от крак на крак.

— Да не си дошъл тук да видиш как съм ги похарчила?

— Не. Знам, че казах, че бих могъл да дойда да те видя просто от приятелство, но всъщност… — започна неуверено той.

— Знаех си! Искаш да поръчаш колие за съпругата си или красива фибула? Ще направя нещо специално, да подхожда на очите й.

Веселостта й контрастираше със сериозното му настроение — беше толкова различен от неувереното момче, което познаваше преди.

— Не, става дума за процеса и за след това. Искам да поръчам бронзови щитове в чест на Марий; портретът му, битките му, дори смъртта му, когато градът падна. Искам да разкажа историята на неговия живот.

Александрия прокара ръка по вързаната си коса, като остави лека следа от златен прашец. Прашинките улавяха светлината в такт с движенията й и на Юлий му се дощя да прокара нежно палец по нея, за да ги махне. Ядоса се на себе си и се навъси.

Тя се намръщи замислено, после взе от лавицата едно стило и восъчна табличка.

— Трябва да са големи, може би три стъпки в диаметър, да се виждат отдалече.

Започна да скицира върху восъчната табличка, притворила едното си око. Юлий я загледа как отмята един кичур от челото си. Тубрук беше казал, че я бива в работата й, а на преценката му обикновено можеше да се вярва.

— Първият трябва да е портрет. Какво мислиш за това?

Обърна табличната към него и Юлий се успокои, когато видя лицето, което познаваше. В чертите имаше нещо от силата, която помнеше, макар че простите линии не можеха да бъдат друго освен ехо на живота, изпълвал някога тялото на Марий.

— Това е той! Не знаех, че можеш да правиш такива неща.

— Табик обича да учи другите. Мога да изработя тези щитове, но металът е твърде скъп. Не искам да се пазаря с тебе, Юлий, но става дума за месеци работа. Но пък може да се прославя в целия град.

— Цената не е важна. Доверявам ти се да определиш почтена цена, само че ще ми трябват за след седмици, а не месеци. Сенатът няма да отлага процеса толкова дълго, а Антонид беснее заради къщата. Трябва ми най-доброто, което можеш да направиш, възможно най-бързо.

— Табик? — подвикна Александрия.

Побелелият майстор излезе от задната стаичка. Тя му обясни бързо за какво става дума и Юлий се усмихна, когато лицето на мъжа грейна заинтересувано. Накрая Табик кимна.

— Може да поема нормалната работа в магазина, но украшенията по поръчка трябва да се отложат. Не забравяй — той потърка замислено брадичката си, — тази поръчка може да повиши цените на нещата, които вече си завършила, а това никак няма да е зле. Ще трябва да наемем по-голямо помещение. Дай сега да видим…

Той взе още една табличка от лавицата и двамата заедно започнаха да драскат и да си говорят тихо. Юлий ги наблюдаваше развълнувано. Накрая се споразумяха и Александрия се обърна към него, все още със златните прашинки в косата.

— Наемам се да изпълня поръчката. Цената ще зависи от броя на неуспешните отливки. Когато ти остане свободно време, ще трябва да обсъдим какво искаш да бъде изобразено на щитовете.

— Знаеш къде съм — отвърна той. — Винаги можеш да ме намериш там, когато имаш нужда от мене.

Александрия започна да върти стилото между пръстите си, внезапно изпаднала в смущение.

— Предпочитам ти да дойдеш — каза тя; не искаше да обяснява как старото имение беше подложило на изпитание силите й последния път, когато беше минала през портите му.

Юлий разбра неизказаното.

— Добре. Може да доведа и момчето. Тубрук каза, че все говорело за тебе и… мм… за Табик.

— Непременно. Октавиан липсва и на двама ни. Майка му ходи да го види, когато може, но сигурно му е трудно без нея — отвърна тя.

— Обърнал е имението с главата надолу. Преди няколко дни Тубрук го хванал да язди моя кон из полето.

— И го набил? — попита препалено бързо Александрия.

Юлий поклати глава и се усмихна.

— И през ум не му е минало. Добре, че Рений не го е хванал, макар че не знам как би го ступал с една ръка. Кажи на майка му да не се тревожи. Той е мой роднина, ще се грижа за него.

— Октавиан никога не е имал баща, Юлий. На едно момче му трябва баща много повече, отколкото на момичетата.

Юлий се поколеба. Не искаше да поема такава отговорност.

— Мога само да кажа, че с Рений и Тубрук ще израсне както трябва.

— Те не са негови роднини, Юлий — отвърна Александрия и впи очи в него, докато той не отмести поглед.

— Добре! Ще го държа при мен, макар че не съм имал и миг спокойствие, откакто се върнах в града. Ще го наглеждам.

Александрия му се усмихна широко и каза, сякаш четеше по книга:

— Няма по-голямо изпитание за способностите на мъжа от възпитанието на сина му.

Юлий въздъхна и отвърна замислено:

— Баща ми казваше така.

— Знам. И е имал право. Това момче няма бъдеще по улиците на града. Никакво. Къде щеше да е Брут, ако семейството ти не го беше прибрало?

— Съгласих се, Александрия. Трябва ли да го повтарям до безкрай?

Без да го предупреди, тя вдигна ръка и докосна белия белег, който пресичаше челото му.

— Дай да го видя. — Приближи се към него и подсвирна. — Цяло чудо е, че си оживял. Затова ли окото ти изглежда различно?

Той вдигна рамене, готов да смени темата. После внезапно започна да разказва за битката на „Акципитер“, за раната на главата, за чието излекуване му бяха необходими цели месеци, за припадъците, от които все още страдаше.

— След като заминах, вече нищо не е същото — въздъхна той. — Или може би всичко е същото, а аз съм се променил твърде много. Кабера каза, че припадъците може да ме преследват до края на живота ми или да спрат още утре. Няма начин да се разбере.

Вдигна лявата си ръка и присви очи, за да я погледне. Видя, че не трепери.

— Понякога си мисля, че животът не е нищо друго освен болка с моменти на радост — отвърна Александрия. — Ти си по-силен отпреди, Юлий, дори след това раняване. Просто трябва да изчакаш болката да мине и да уловиш моментите на щастие, без да се тревожиш за бъдещето.

Той отпусна ръка, усетил внезапно смущение, че е говорил толкова открито за тайните си страхове. Не беше бреме, което да стоварва върху нея или върху друг; беше само негово. Той беше главата на семейството, римски трибун и военачалник на Първородните. Странно как не можеше да изпита удоволствието, което някога му беше доставяла подобна мечта.

— Виждала ли си… Брут? — попита Юлий след известна пауза.

Александрия се обърна и се захвана да подрежда сечивата, пръснати по тезгяха на Табик. После отрони:

— Виждаме се.

— О. Не съм му казал, че с тебе…

Александрия внезапно се засмя и го погледна през рамо.

— По-добре недей. Достатъчно се състезавате двамата, за да намесвате и мене в съперничествата си.

За свое учудване Юлий усети жилото на ревността да разбърква мислите му. Помъчи се да се пребори с това. Александрия не беше негова и с изключение на замръзналите спомени отпреди години никога не му беше принадлежала. Тя го погледна. Като че ли не усещаше водовъртежа на скритите му мисли.

— Дръж го близо до себе си, Юлий. Рим е по-опасен, отколкото ти се струва.

Юлий едва не се усмихна при мисълта какво беше преживял, само и само да се върне тук, но фактът, че животът му имаше значение за нея, изведнъж го отрезви. — Непременно — увери я той.

 

 

Юлий слезе от коня и извървя пеша последните две мили до имението си. Най-различни планове се въртяха в главата му, докато вървеше, увил юздите около ръката си. Откакто се беше върнал, събитията се развиваха прекалено бързо. Получи поста военен трибун, върна си дома на Марий и пое командването на Първородните, отново се срещна с Александрия. Грижеше се за Октавиан. Корнелия… съпругата му беше като непозната за него. Намръщи се, докато вървеше, унасян от потропването на подковите в праха. Споменът за нея му беше помогнал да мине през най-големите изпитания на пленничеството. Желанието да се върне при Корнелия се таеше в него като невидима сила, превъзмогваща раните, страданията и болката. Но когато накрая я беше прегърнал, му се стори, че държи в ръцете си друга жена. Надяваше се, че с времето това ще отмине, но част от него още копнееше за съпругата, която обичаше — макар че тя беше съвсем близо сега и чакаше завръщането му.

Предстоящият съдебен процес изобщо не го безпокоеше. Беше издържал половин година влудяващо еднообразие в килията на кораба, обзет от мисли как ще реабилитира Марий, и ако Антонид не му беше дал сегашния шанс, щеше да повдигне този въпрос по някакъв друг начин. В никакъв случай не би понесъл вуйчо му да остане обект на ненавист в очите на римските граждани.

Корнелия излезе на портата да го посрещне и той я целуна. Със закъснение му хрумна, че в нощите след завръщането си беше пренебрегвал едни други, съкровени неща, случващи се между съпрузи. Интимността щеше да възстанови любовта му към нея, беше сигурен в това. Изтощението от пътуването изчезна почти мигновено и Юлий я целуна пак. Не искаше да я пусне. Но понеже беше потънал в мислите си, не забеляза, че тя замръзва, вцепенена от внезапна паника. Юлий подхвърли юздите на коня на един роб, който чакаше наблизо, и прошепна на ухото й:

— Как си?

Ароматът на парфюма й изпълни дробовете му с хладина. Корнелия се усмихна притеснено.

— Детето спи ли?

Тя отдръпна леко глава, за да го погледне.

— Какво имаш предвид? — Мъчеше се да остане спокойна.

— Ще ти покажа, ако искаш — отвърна той и я целуна още веднъж.

Кожата й искреше, светла и красива. Тръгнаха заедно към усамотението на дома.

Когато останаха сами в спалнята, Юлий почувства известна неловкост. Прикри нервността си с целувки, докато разхвърляше дрехите си по пода. Долавяше нещо в реакцията на Корнелия, но не можеше да е сигурен дали не си дължи просто на дългата раздяла. Бяха се познавали толкова кратко, че знаеше, че не би могъл да иска бързо да си възвърнат предишната интимност, и се мъчеше да я накара да се отпусне. Гледаше я и леко прокарваше ръце по гърба й, докато седяха един до друг голи. Само една мигаща лампа осветяваше стаята в златисто сияние.

Корнелия едва понасяше целувките му. Искаше да изплаче тъгата си. На никого не беше казвала какво бе направил Сула, дори на Клавдия. Беше срам, който се надяваше да забрави, нещо, което държеше дълбоко в себе си. Пое Юлий, когато той се възбуди, но не чувстваше нищо освен страх — спомените за последното й посещение в дома на диктатора се върнаха неканени в ума й. Чу отново плача на дъщеря си в люлката до леглото, докато Сула я затискаше под себе си, и сълзите бликнаха в очите й: жестокостта се връщаше в спомените й с ужасяваща сила.

— Не… не мога, Гай — прошепна тя пресекнато.

— Какво има? — запита Юлий, смаян от сълзите й.

Корнелия се притисна до него и той я прегърна и притисна бузата си към нейната. Хлипанията продължаваха да я разтърсват.

— Какво ти е? — прошепна той. — Да не бе някой да… Изведнъж се почувства празен, докато устата му изричаше ужасната мисъл.

Отначало тя не можа да отговори, но после зашепна, стиснала очи. Не за най-лошото, но за началото… за ужаса на бременността, за безпомощния гняв, че няма никой, който да спре Сула.

Юлий слушаше. Затисна го огромна тъга. Сълзи на гняв и безсилие напираха под клепачите му, докато слушаше какво е преживяла. Хапеше устни, за да не зададе въпросите, които искаше да зададе, безсмислените глупави въпроси, които нямаше да послужат за нищо, освен да наранят още повече и двамата. Нищо нямаше значение — той искаше само да я прегръща. Накрая хлипането замря в къси, болезнени тръпки.

— Той е мъртъв, Корнелия. Не може да ти нарани. Не може да ти направи нищо — тихо каза Юлий.

И започна да й разказва как любовта му към нея го е крепила, докато е мислил, че ще полудее в тъмната килия, колко горд е бил на сватбата им, колко много значи тя в живота му. Сълзите му изсъхнаха заедно с нейните и докато луната потъваше зад утринния хоризонт, двамата заспаха — но непрегърнати.