Кон Игълдън
Смъртта на царете (27)

Глава 26

Митридат се вгледа в утринните мъгли; питаше се дали римляните ще нападнат още веднъж. Придърпа тежкото наметало около раменете си и потръпна — каза си, че е от сутрешната хладина. Трудно беше да не изпитва отчаяние.

Нощните атаки ставаха все по-дръзки и в лагера вече никой не спеше спокойно. Всяка вечер стражите намаляваха и избраните се споглеждаха със зачервени очи и свиваха рамене, вече в очакване на неизбежната смърт. Ако не ги нападнеха, щяха да се върнат в укрепения лагер с нова увереност, която щеше да трае, докато пак изтеглеха лошия жребий.

По-често обаче не се връщаха. При преброяването всяка сутрин липсваха десетки, дори стотици часови. Митридат беше сигурен, че повече от половината чисто и просто дезертират, но лагерът му сякаш беше обкръжен от невидим враг, който избиваше хората му. Откриваха някои от часовите пронизани от стрели, но стрелите ги нямаше — бяха внимателно издърпани, за да послужат отново. Нямаше значение по колко души заедно стоят на пост или къде са разположени: всеки ден в лагера се връщаха все по-малко часови.

Царят огледа влажната мъгла, която като че ли запушваше дробовете му със зимен студ. Някои от хората му вярваха, че ги нападат призраци от стари битки, и разправяха за стари войници с бели бради, зърнати за момент, преди да изчезнат. Появяващи се и изчезващи в мълчание.

Митридат тръгна да обхожда линията на часовите. Също толкова изтощени, колкото и царят им, те все пак държаха оръжията си готови, стояха нащрек и чакаха мъглата да се вдигне. Той се мъчеше да им се усмихва, за да повдигне духа им, но беше трудно. Безсилието от това, че седмица след седмица губят хора, беше отнело смелостта на твърде много от войниците му. Царят отново вдигна рамене и прокле бялата мъгла, която като че ли висеше само над палатките, докато останалият свят се събуждаше. Понякога си мислеше, че ако успее да намери бърз кон и да се отдалечи от лагера, ще излезе на слънце и като погледне назад, ще види, че само неговата долина е потънала в мъгла.

Един труп лежеше недокоснат между палатките. Царят спря и го погледна, сърдит и засрамен, че младият боец не е бил погребан. Този факт, дори повече, отколкото безстрастните погледи на войниците му, показваше колко далеч са стигнали нещата, откакто неговите войски се събраха сред хълмовете и вдигнаха наздравица за успеха си и за провала на Рим. Колко мразеше това име.

Може би трябваше да оттегли армията си, но в ума му се въртеше натрапчивата мисъл, че врагът очаква тъкмо това — той да поведе хората си в равнините. Някъде, невидим за неговите разузнавачи, се криеше цял легион войници с командир, какъвто Митридат досега не беше срещал. Този командир като че ли искаше да ги унищожи един по един. Внезапни облаци стрели обсипваха всеки, който носеше офицерски шлем или знаме. Беше се стигнало дотам, че мъжете отказваха да вдигнат знамената и по-скоро с охота понасяха да ги накажат с бичуване, отколкото да привлекат върху главите си смъртта, която смятаха за неизбежна.

Ужасно беше да наблюдава стремглавото сриване на бойния дух. Един ден беше издал заповед групите часови да убиват всеки, който се опита да дезертира, но на следната нощ бяха изчезнали още повече хора и той пак не знаеше дали са мъртви, или избягали. Понякога виждаше само купчина брони, сякаш мъжете се бяха измъкнали от метала, отърсвайки се същевременно и от честта си, но друг път броните бяха опръскани с кръв.

Митридат потърка умореното си лице. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал, не се опитваше и да се напие, защото можеха да ги нападнат по всяко време на нощта. Враговете бяха като духове, помисли той и кръвта му се смрази. Смъртоносни, бързо движещи се духове, оставящи по тревата зад себе си безжизнена плът.

Синовете му бяха сформирали резервни части, така че нови бойци не липсваха, но от това нямаше полза. Митридат се питаше дали войниците му не отстъпват, защото не искат първи да налетят на врага и да ги убият. След като римляните изчезнеха, подкрепленията пристигаха със силни викове и дрънчене на щитове и мечове, заобикаляха ранените в кръг и крещяха обиди и предизвикателства в нощта, но това изглеждаше като изблик на безсилна злоба, боязлив последен удар или ехидна гримаса на страхливец, застанал на място, където е в безопасност.

Мъглата полека се вдигаше. Митридат започна да щипе бузите си, за да не измръзнат. Скоро щеше да получи доклад за загубените тази нощ часови и се надяваше, че днешният ден ще е един от онези, когато всички пристигаха смаяни от късмета си, залитащи от облекчение след часове напрежение и страх. Такива нощи обаче бяха редки.

Веднъж се беше опитал да направи засада на врага — със сто души, скрити до два от постовете. На другия ден всички до един бяха намерени мъртви и изстинали. Повече не беше опитал. Призраци.

Подухна вятър и той се уви още по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се кълби и след минути изчезна и се видя голата тъмна равнина. Митридат замръзна, когато видя редиците мълчаливо чакащи войници. Съвършени редици легионери, с искрящи в мъчителен сребърен блясък брони. Две кохорти. Хиляда души. Чакаха го — на две хиляди стъпки от тях.

Сърцето му заби болезнено под широките мускули на гърдите, главата му се замая. Чу викове да се надигат откъм лагера — оцелелите офицери караха войниците да станат и да заемат позиция. Обзе го паника. Хиляда души от едната страна. Къде бяха останалите?

— Пратете разузнавачите! — изрева той.

Вестоносците се метнаха на конете си и се пръснаха сред палатките.

— Стрелците при мене! — извика царят.

Заповедта му беше предадена навсякъде.

Стотици мъже с лъкове започнаха да се стичат към него. Митридат събра офицерите.

— Това сигурно е някаква хитрост. Искам да пазите тази страна на лагера. Стреляйте, за да ги държите надалеч. Убийте ги всичките, ако можете. Аз ще пазя челото, където трябва да дойде главната атака. Не пестете стрелите. Не бива да ни ударят в гръб, докато другите атакуват.

Офицерите закимаха. Лицата им показваха първите признаци на вълнение, радостта на силата, когато сееш смърт с жилещите върхове на стрелите, докато собствените ти хора са в безопасност.

Митридат препусна през лагера. Отчаянието му се изпаряваше и той изправи гръб на седлото, докато гледаше как хората му застават в готовност наоколо. Беше ден, а дори призраците можеха да бъдат убити през деня.

* * *

Юлий стоеше на десния фланг на ветераните, начело на кохортата „Вентул“. Три редици от по сто и шестдесет души стояха заедно с него — шест центурии от по осемдесет души, ветераните в първа и трета редица, а най-слабите бойци във втората, където не можеха да се огънат или да избягат. С Гадитик и мъжете от кохорта „Акципитер“ римляните се бяха прострели на цяла миля, мълчаливи и тихи. Игрите вече бяха свършили. Вълците знаеха, че може да загинат, преди слънцето да се издигне, но у тях нямаше страх. Бяха си казали молитвите и сега предстоеше само моментът на боя.

Студът беше непоносим и мъжете трепереха и чакаха мъглата да се вдигне. Не говореха, дори не беше необходимо новоназначените опции да смушкват с тоягите си по-младите войници, за да ги накарат да млъкнат. Всички като че ли усетиха момента, когато мъглата започна да се разнася под поривите на засилващия се вятър. Главите им се вдигнаха рязко, като на кучета, надушили дивеч; знаеха много добре как ще подейства видът им на гърците.

Някои от ветераните искаха да нападнат още докато утринната мъгла е гъста, но Юлий им каза, че иска врагът да изпита страх преди финалната атака, и те бяха приели заповедите му без въпроси. След три седмици опустошителни нападения срещу лагера ветераните гледаха младия командир, който маршируваше редом с тях, с нещо като благоговение. Той като че ли беше в състояние да отгатне всеки ход на Митридат и да му противодейства. Ако Юлий кажеше, че е време за последния удар, с който да съкрушат гърците, щяха да тръгнат след него, без да се оплакват.

Юлий наблюдаваше любопитно редиците палатки и предвкусваше момента. Питаше се коя от тичащите насам-натам фигури е царят, но не можеше да е сигурен. Когато слънчевата светлина обля долината, за момент го обхванаха съмнения. Въпреки загубите и дезертьорите, стотици през последните няколко нощи, той виждаше пред себе си огромна маса хора, пред която собствените му сили изглеждаха незначителни. Стисна зъби и потисна съмненията си. Много от палатките сигурно бяха полупразни.

Всеки ден изчакване за Юлий бе мъчително отлагане на окончателното решение. Пленените дезертьори разказваха за спадането на бойния дух и лошата организация в лагера на гърците. Юлий знаеше всичко за техните офицери, за екипировката им, за желанието им да влязат в бой. Отначало се беше задоволил с идеята за нощни атаки, с които да къса парчета от плътта на гръцката армия, докато Митридат не се изнерви и не налети право в ръцете на легионите, идващи откъм брега. Но дните и седмиците минаваха без никакъв признак, че гърците ще вдигнат лагера или че на хоризонта ще се появи римско подкрепление.

В началото на третата седмица Юлий се беше изправил пред възможността легионите да не дойдат, преди Митридат да се събуди от отбранителната си летаргия и да започне да мисли като истински командващ. В нощта, когато гръцките часови дезертираха с десетки, минавайки само на няколко стъпки от собствените му хора, без да го знаят, Юлий започна да прави планове за истинска атака.

В момента ядрото на гръцката армия бе подредено в големи карета от по десет редици и Юлий кимна — спомняше си уроците на стария си наставник. Гърците нямаше да могат да изнесат напред толкова много мечове, колкото собствения му широк строй, но десетте редици щяха да предотвратят объркването, когато враговете, които винаги ги бяха убивали в тъмното, най-накрая се изправеха срещу тях в равнината. Преглътна болезнено, докато оглеждаше терена и изчакваше идеалния момент да даде заповед за атака. Видя един висок мъж да се мята на коня си и да се отдалечава в галоп, а после стотици стрелци започнаха да сформират отделенията си. Въздухът щеше да почернее от стрелите им.

— Хиляди са — прошепна той на себе си.

Неговите хора сега имаха щитове — повечето откраднати от гърците, които бяха убивали нощ след нощ.

Но дори при това положение всеки успешен набег на гърците щеше да повали по няколко негови войници, дори ако те съберяха щитовете си, за да се скрият под тях.

— Свири атака, веднага! — изсъска Юлий на тръбача и той вдигна стария боен рог и изсвири сигнала.

Двете кохорти пристъпиха напред като една. Юлий се огледа наляво и надясно и се изсмя зловещо, като видя ветераните да образуват права редица, докато се придвижваха напред, почти без да го забележат. Никой не изоставаше. Старите бойци бяха жадували за такава атака почти колкото самия него и сега тяхното нетърпение най-накрая намираше отдушник.

Отначало се приближаваха бавно. Юлий зачака стрелците да стрелят и почти замръзна, когато хиляди дълги черни стрели избръмчаха във въздуха. Гърците се целеха добре, но ветераните бяха воювали срещу стрелци из всички римски земи. Придвижваха се, без да бързат, снишаваха се и щитът на всеки докосваше щита на другия до него. Така образуваха непробиваема стена и стрелите отскачаха, без да нанесат вреда, от обкованото с медни листове дърво.

За миг настана тишина, после ветераните се изправиха с дивашки викове. Щитовете бяха целите набучени със стрели, но редиците не бяха загубили нито един човек. Изминаха бързо двадесет крачки, после въздухът отново забръмча и те се снишиха под щитовете. Чуха се и викове на ранени, но ветераните се придвижиха така три пъти, като оставиха само няколко трупа на полето зад себе си.

Бяха достатъчно близко, за да нападнат. Юлий даде заповед и сигналът отекна по цялата линия. Вълците затичаха бързо и целият облак стрели мина над главите им.

Гръцките стрелци останаха на позиция прекалено дълго. Предната им редица се опита да отбие нападащите римляни, но Вълците изреваха, всявайки сред тях смут и ужас.

Юлий изкрещя от възторг, когато римската линия мина през тях — просече си път през редиците с кървава сръчност. Само след мигове гръцките редици се разсипаха. Юлий заповяда кохортата „Вентул“ да ги притисне, а Гадитик измести хората си малко наляво, за да разшири ъгъла на атаката.

Паника обхвана гръцките редици и те започнаха да отстъпват и да хвърлят оръжията си.

И изведнъж бягащите станаха страшно много, дори най-смелите се обръщаха и се присъединяваха към блъскащата се в отстъпление тълпа.

Вълците атакуваха. Ветераните си пробиваха път през редиците на врага с цялото си умение и опит от предишни битки, а по-младите войници — със суровата си енергия и нарастваща радост, която караше ръцете им треперят и очите им да подивяват, докато посипаха гърците, вилнеейки сред тях с окървавените си ръце.

Враговете се пръснаха във всички посоки. Офицерите им на два пъти се опитваха да ги съберат и Юлий трябваше да се притече на помощ на Акципитер, за да съкруши най-голямата група съпротивляващи се. Изплашените войници издържаха по-малко от минута и се разбягаха. Лагерът се превърна в кървава каша от стъпкани тела и изпочупени брони и ветераните започнаха да се уморяват — ръцете ги заболяха от стотиците нанесени удари.

Юлий заповяда Вентул да оформи „трион“ — средната редица се придвижи вдясно и вляво, за да запуши дупките и да укрепи най-слабите места. Кохортата му вилнееше из гръцкия лагер, сякаш не бяха преставали да убиват през целия този ден.

Гадитик се беше придвижил напред и неговите хора нападнаха Митридат и синовете му, обградени може би от хиляда мъже. Те действаха като котва за дезертьорите, които тичаха около тях, забавяха устремния им бяг и ги привличаха, за да се присъединят към последната отбрана. Юлий заповяда на острието си да пречупи линията на врага и неговите хора за пореден път отхвърлиха умората си. Той лично застана начело на втората редица зад Корникс. Трябваше бързо да пробият последната отбранителна линия на гърците. Тези мъже не бяха избягали и стояха под погледа на царя си, отпочинали и чакащи.

Войниците от Вентул оформиха острието на атаката така, сякаш цял живот се бяха сражавали заедно. Щитовете се вдигнаха нагоре, за да предпазят ъгловите войници от стрелите, и римляните удариха гръцките редици, които се огънаха и се заблъскаха една в друга. Само войникът на върха на острието оставаше незащитен — и Корникс падна под първите удари. Изправи се, облян в кръв; държеше се за корема с една ръка, докато другата не преставаше да нанася удари, докато той не падна отново, този път без да се вдигне. Юлий зае мястото му. Гигантът Кир бе до него.

Видя как Митридат разбутва побеснял войниците си, за да се приближи към римляните. Лицето му беше разкривено от бяс. Юлий по-скоро усети, отколкото видя как устремът започва да отслабва. Знаеше, че гръцкият цар трябва да отстъпи и че римляните не би трябвало да стигнат до него. Вместо това Митридат издаваше гръмогласни заповеди и най-близките до него войници отстъпваха, за да му отворят място.

Беше огромен мъж, увит в тежко пурпурно наметало. Не се опитваше да се защити, нанасяше удари с меча си със страшна сила. Юлий се сниши и ответният му удар беше блокиран с издрънчаване на метал, от което ръката му изтръпна. Мъжът беше силен и бърз. Ветераните изреваха още веднъж и се втурнаха напред, разблъскаха гърците с виелица от удари. Митридат като че ли не осъзнаваше какво става и когато линията се огъна покрай него, изрева и отново замахна с меча си в ужасен удар, насочен към гърдите на Юлий. Младият мъж се олюля. Двамата дишаха тежко от умора и гняв. Митридат вече беше далеч зад предната линия и Юлий знаеше, че само да даде заповед, царят ще бъде нападнат от всички страни.

Като видяха царя си в единоборство, телохранителите му отчаяно се помъчиха да стигнат до него. Ветераните падаха пред тях, силата им намаляваше. Митридат като че ли го усети и извика:

— При мен, синове мои! Елате при мен!

Юлий се дръпна назад, избегна удара му и после го посече в рамото. Митридат се спъна и Кир го блъсна и го прободе. Кръвта на Митридат бликна и той изпусна меча от омекналите си пръсти. Очите му срещнаха за миг погледа на Юлий, после той рухна сред труповете. Юлий размаха триумфално почервенелия си меч и Акципитер нападна гърците във фланг, сломи ги окончателно и ги обърна в бягство до последния човек.

 

 

Нямаха масло, за да изгорят труповете, затова Юлий заповяда да се изкопаят огромни ями в края на лагера. Цяла седмица мина, докато ги направят достатъчно дълбоки, за да заровят мъртъвците на Митридат. Юлий беше забранил празнуването, защото имаше още много оцелели войници от победената гръцка армия. Не му се изплъзна иронията на необходимостта да издига охраняема граница около същия този лагер, който толкова време беше нападал, но знаеше, че смъртта на царя почти е унищожила възможността оцелелите му войници да се съберат и да нападнат. Надяваше се, че смелостта им е окончателно подсечена, но макар че синовете на Митридат също бяха загинали в битката, Гадитик смяташе, че повече от четири хиляди други са избягали, и Юлий искаше да се махне от тази долина веднага щом и последният от неговите ранени оздравее — или умре.

Почти петстотин от Вълците бяха оцелели в атаката срещу лагера; повечето от падналите бяха загинали в последната битка около гръцкия цар. Юлий нареди да ги погребат отделно и никой не възрази. Отдадоха им пълни почести с ритуал, който зае по-голямата част от деня; погребалните факли изпускаха вонящ черен пушек, съвсем уместен като дан към тяхната саможертва.

Когато всички мъртви бяха заровени и лагерът беше разчистен, Юлий събра офицерите си. От ветераните избра десетимата най-стари центуриони и с тъга отбеляза, че Корникс не е оцелял в битката, за да се присъедини към тях, макар да знаеше, че старият войник беше избрал как да умре, без да съжалява. Квертор дойде с другите и едва когато седнаха заедно, Юлий забеляза, че Светоний също е дошъл, макар да не беше командир. Ръката на младия мъж беше превързана и именно превръзката накара Юлий да не го отпрати. Светоний си беше спечелил мястото може би, макар Юлий да се питаше дали битката му беше харесала дори наполовина толкова, колкото нощните атаки, които толкова обичаше.

— Искам да се придвижим по крайбрежието и да се срещнем с Дур и Пракс. Някъде между тази долина и морето трябва да има римски легионери, освен ако сенатът напълно не си е загубил ума. Ще предадем на тях тялото на Митридат и ще отплаваме към дома. Тук вече нищо не ни задържа.

— Кой ще разпусне войниците? — попита Квертор.

Юлий го погледна и му се усмихна.

— Аз ще ги разпусна, но чак на брега. Твърде много хора от гръцката армия останаха живи, за да ви разпускам точно сега. Освен това много от войниците, които доведох в твоя град, загинаха в битките и трябва да разпределя златото сред оцелелите. Мисля, че ще е честно всички оцелели да получат дял.

— Ще отделиш ли парите от твоята половина? — обади се Светоний.

— Не, няма. Откупите ще се върнат при собствениците си, както обещах. Каквото остане от тази половина, ще бъде разпределено между Вълците. Ако това не ти харесва, предлагам да им го кажеш. Кажи им, че не заслужават да отнесат малко злато в градовете и селата си заради това, което направиха тук.

Светоний наведе глава и се намръщи. Ветераните загледаха с интерес.

— За колко злато говорим? — попита Квертор.

Юлий сви рамене.

— Двадесет, може би тридесет ауреуса на човек. Ще го уточня, когато се срещнем с Дур.

— Този човек държи цялото злато на кораба си — намеси се един от другите — и ти очакваш да го намериш?

— Той даде дума. И аз дадох дума да го намеря и да го убия, ако наруши своята. Ще бъде там, където трябва. А сега искам всички да се приготвите за поход. Тръгваме след един час. Този лагер вече ми омръзна. И Гърция ми омръзна.

Обърна се към Гадитик и каза замечтано:

— Е, вече можем да си отидем у дома.

 

 

Намериха първия от двата легиона само на осемдесет мили от крайбрежието. Предвождаше го Север Лепид. В силно укрепения лагер Юлий и Кир предадоха на Лепид тялото на Митридат, положено на носилка от грубо сковано дърво. Кир мълчеше, докато полагаха тялото на ниска маса в една малка палатка, но Юлий видя, че устните му се движат в безмълвна молитва — уважение към победения неприятел. Когато свърши, Кир погледна Юлий без никакво смущение.

— Той беше смел мъж — каза простичко гигантът и Юлий бе поразен от промяната, станала с него от момента, когато се бяха срещнали в малкото селце на африканското крайбрежие.

— На римските богове ли се молеше? — попита го Юлий.

Едрият мъж сви рамене.

— Те още не ме познават. Когато стигна в Рим, тогава ще говоря с тях.

Римският легат изпрати ескорт да придружи Вълците до морето. Юлий не протестира против това решение, макар че ескортът му изглеждаше по-скоро като охрана на пленници, отколкото като гарант за свободното им придвижване.

Дур ги чакаше в пристанището. Не им се видя особено щастлив от факта, че са оцелели, но бързо омекна, когато Юлий каза, че ще му бъде платено за изгубеното време, както и за пътуването до Бриндизи — най-близкото римско пристанище.

Странно усещане беше отново да се озовеш на кораб и Юлий похарчи част от новото си богатство, за да изкупи всички бъчви с вино в пристанището за финалното честване. Въпреки възраженията на Светоний богатството на Целз беше разпределено сред оцелелите войници от Вълците и мнозина щяха да се върнат у дома богати.

 

 

Ветераните помолиха да се срещнат насаме с Юлий за последен път, преди да се отправят на изток към домовете си. Той им предложи постове, ако се върнат с него в Рим, но те само се засмяха. Трудно беше да изкушиш мъже на тяхната възраст, които имаха злато в кесиите си, и той наистина не очакваше да тръгнат с него. Квертор му благодари от името на всички и всички нададоха приветствени викове в негова чест. А после си тръгнаха.

Дур потегли със сутрешния отлив без фанфари или предизвестия. Младите войници, оцелели от легиона на Вълците, до един останаха с Юлий и се радваха на краткото морско пътуване с ентусиазма на младостта. Морето беше спокойно и само след две изминали като в сън седмици влязоха в пристанището на Бриндизи и стъпиха на суша.

Войниците, участвали в кампанията от самото й начало, гледаха замаяно, докато трите центурии на Вълците оформяха колона за похода си към Рим. Току-що повишен в командир на петдесет души, Кир строи хората си и загледа втрещено, най-накрая осъзнал, че ще види града, който го е призовал. Потръпна и размърда рамене. Беше по-студено, отколкото в малкото му стопанство на африканското крайбрежие, но все пак той усещаше, че принадлежи на тази земя. Чувстваше как призраците на прадедите му идват да приветстват своя потомък, как се гордеят с него.

Юлий коленичи и целуна прашната земя със сълзи на очи; бе прекалено развълнуван, за да говори. Беше загубил приятели, беше получил рани, които щеше да носи цял живот, но Сула беше мъртъв и той си беше у дома.