Кон Игълдън
Смъртта на царете (25)

Глава 24

Митридат беше загубил часовите, охраняващи границите на лагера му, но още не го знаеше. Юлий беше наблюдавал външния му кръг почти цял час и накрая се усмихна, когато разгада простата система, използвана от гръцкия цар. Всеки от часовите му стоеше до горящ факел, закрепен на дървен прът. От време на време часовите вземаха факлите и ги размахваха над главите си, като получаваха в отговор същия сигнал от вътрешния кръг и от другите часови по линията.

Митридат може да беше цар, но не беше тактик. Вълците бяха съкрушили отбраната с двойки стрелци — един, който да повали часовия веднага щом той подаде сигнала, и още един, който да заеме мястото му. Всичко стана бързо и сега римляните можеха да навлязат във вътрешния кръг. Тук часовите бяха по-близо едни до други и ликвидирането им отне почти час. Юлий беше настоял да са предпазливи, но дори у него започваше да се трупа напрежение, докато чакаше последния гръцки часови да даде сигнала си, без изобщо да знае, че ще му отговорят само римляни.

Кабера пусна последната тиха стрела и един вражески войник падна беззвучно. След мигове кръгът светлина освети друга тъмна фигура, която стоеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило. Не се чу сигнал за тревога и Юлий стисна юмруци развълнувано.

Лагерът в подножието на хълмовете беше осветен от факли, поставени на пръти като онези, използвани от часовите. Отдалече тъмната зимна нощ изглеждаше накъсана от морета златисти петна — немигащи очи, бляскащо вперени в римляните, докато те чакаха сигнала на Юлий. На младия командир му се струваше, че целият свят се крепи на езика му. Приближи се до най-близкия от подменените часови и кимна на Кабера, който запали напоена с масло стрела от факлата и я изстреля високо.

Гадитик видя пламъка, който проряза нощта право нагоре, и насочи меча си към лагера пред себе си. Хората му излязоха от привидното си вцепенение, без да издадат нито един звук или боен вик. Тичаха в призрачна тишина към кръговете светлина, бележещи лагера, като същевременно се смесваха с войниците от Вентул, за да предизвикат колкото може повече паника и смут.

С падането на нощта гръцката армия се беше оттеглила за почивка, оставила се на рехавите пояси от часови, които да дадат предупреждение в случай на атака. Първите гръцки войници осъзнаха опасността, когато платнищата на кожените палатки бяха отметнати и невидими мечове започнаха да пробождат спящите, десетки бяха убити в първите няколко секунди. Викове и писъци огласиха спящия лагер и бойците започнаха да се будят и да грабват оръжие.

— Вълци! — изрева Юлий, преценил, че времето за пазене на мълчание е отминало.

Вълнението го понесе, докато тичаше заедно с хората си през лагера и убиваше всеки подал се от палатките. Беше казал на хората си да убиват най-малко по двама врагове, след което да се придвижват напред, но от собствения му меч бяха паднали вече трима, а още беше едва в края на първата си схватка. Усещаше паниката у хората на Митридат. Началниците им реагираха бавно на нападението и понеже никой не им беше дал заповеди, стотици бойци поотделно се опитваха да отнемат инициативата от прикритите в сенките нападатели — и умираха. Викът на Юлий беше повторен от кохортата на Гадитик, стотиците гласове увеличиха объркването и страха на неприятеля. Кабера изстреля останалите си стрели в тъмните палатки, а Юлий съсече един мъж, който се опита да извади меча си. Цареше хаос и Юлий едва не пропусна момента, който се беше заклел, че няма да пропусне.

Той дойде след много минути, когато отекнаха рогове и бягащите гърци започнаха да се сформират в отделения. В палатките, които римските войници бяха пропуснали, враговете се бяха въоръжили и сега започваха да отбиват атаката, заповеди на гръцки се чуваха сред трещенето на оръжията.

Юлий се извърна рязко и отсече ръката на един мъж, който скочи върху него. Всеки удар с тежкия меч нанасяше ужасни поражения, но следващият му удар беше блокиран чисто и той видя двама мъже срещу себе си и още, които тичаха към него от всички страни. Гърците се бяха съвзели и беше време Вълците да се оттеглят, преди да бъдат насечени на парчета.

— Отбой! — изрева той, замахна ниско с меча и посече дълбоко пищяла на по-близкия нападател.

Вторият се спъна в него, докато настъпваше насреща му, и Юлий отстъпи, обърна се и внезапно побягна; сандалите му се хлъзгаха по кървавата земя. Хората му веднага тръгнаха след него.

Извън факлите на лагера нощта беше черно скривалище. Когато Юлий извика отбой, всички факли на часовите бяха изгасени и римляните се разпръснаха невидими — изчезнаха бързо от границите на лагера, като оставиха зад себе си разрушения и трупове.

Гръцките отделения спряха в обсега на факлите в лагера — не им се искаше да хукнат слепешката в тъмното, където имаше може би хиляди неприятели — които, както бяха чули, били на цяла седмица път оттук, и то в съвсем друга посока. Докато се колебаеха, във въздуха се разнасяха объркани заповеди, а междувременно Вълците изчезнаха като призраци.

 

 

Митридат беснееше. Викове в другия край на лагера го изтръгнаха от съня му. Собствената му палатка беше разположена в тесния проход и докато спящият му ум се проясняваше, той разбра, че ги атакуват откъм безопасната страна — където той знаеше, че хората му са прочистили римските поселения по целия път от лагера им чак до изплашените градове по източното крайбрежие.

Неговите десет хиляди души покриваха почти цялата долина, но докато той докара капитаните си на мястото на атаката и започне да възстановява реда, римляните вече ги нямаше.

Започнаха мрачно да броят мъртвите. Оцелелите офицери смятаха, че нападателите са били почти пет хиляди — бяха оставили мъртви на място повече от хиляда гърци. Митридат изрева, като видя телата струпани на купчини — убити, преди да са имали възможност да се изправят срещу врага. Това си беше истинско клане и той отново изпита гнева, който го беше обзел, когато Сула го беше атакувал преди няколко години.

Как бяха могли да се озоват зад гърба му, питаше се той, докато вървеше сред обезобразените трупове. Връхлетя го гняв и ръката му запрати меча в нощта. Тъмнината го погълна почти в мига, когато изхвърча от пръстите му.

— Часовите са мъртви, господарю — съобщи един офицер.

Митридат го изгледа с очи, зачервени от дима и нарушения сън.

— Сложи други и приготви лагера за поход призори. Искам да тръгнете след тях.

Когато мъжът се отдалечи, за да изпълни заповедта му, Митридат отново огледа разрушенията около себе си. Беше изгубил хиляда души, но сред убитите беше видял само неколцина римляни. Защо се бяха оттеглили? Който и да беше този легион, изглеждаше така, сякаш са могли да унищожат целия лагер преди разсъмване — такава паника и смут цареше сред хората му. Къде другаде можеха да са в безопасност, ако не в сърцето на собствената си земя и в собствения си лагер?

Когато снощи се беше оттеглил за почивка, беше сигурен, че води най-голямата армия, която някога е събирал и която е била виждана от десетилетия. Сега знаеше, че не може да заспи, без да се страхува, че силата му е станала предмет на подигравки, че животът на всеки от хората му може да бъде изтръгнат с дивашка лекота. Загледа лицата около себе си и видя по тях страх и ужас; съмнение пропълзя в него. Мислеше, че предвожда лъвове, но разбра, че има пред себе си агнета.

Опита се да отпъди отчаянието, но то го притискаше тежко. По какъв начин би могъл да превземе Рим? Неговите войници бяха дошли под знамената му след няколко бързи победи срещу омразните римляни, но това бяха млади мъже, изпълнени с мечти за идеалите на Спарта и Атина. Мечти на Александър, които той може и да не беше в състояние да осъществи. Наведе глава и тежките му юмруци се свиха. Хората му се суетяха наоколо, без да се осмеляват да проговорят на ядосания цар.

 

 

— Би трябвало да се върнем — каза Светоний. — Още една атака, докато вдигат лагера. Няма да го очакват.

— А как ще можем пак да избягаме, щом вече се съмва? — отвърна раздразнено Юлий. — Не. Ще вървим, докато не намерим прикритие.

Извърна лице, за да не види сърдитото изражение, което знаеше, че ще предизвикат думите му. Дори това беше малко по-поносимо от извратеното удоволствие, обхванало младия офицер по време на нападението. Догади му се. За Юлий в тази кратка битка нямаше никаква чест — проста практическа работа за намаляване броя на врага. Горещият прилив на възбуда, изпълнил кръвта му в боя, се беше оттекъл веднага щом като сигнализира отбой — но Светоний намираше почти сексуално удоволствие в лесното убиване.

Ветераните също, забеляза Юлий, се бяха изтеглили от гръцкия лагер възможно най-бързо, без радостни викове и без да обръщат внимание на дребните рани. Пазеха професионално мълчание, както беше заповядал. Само Светоний се беше разбъбрил, докато вървяха, очевидно неспособен да спре да се хвали.

— Можехме да пратим стрелците и да стреляме от прикритие, преди да се оттеглим — каза той и от тази представа устата му се напълни със слюнка. — Видяхте ли часовия, когото улучих със стрелата? Право в гърлото, съвършен изстрел.

— Мълчи! — изсъска му Юлий. — Влез си на мястото в строя и си затваряй устата.

Беше му дошло до гуша от Светоний; имаше нещо дълбоко неприятно в неговото въодушевление, пораждано от убийствата. То като че ли не беше излизало наяве в морските битки, но убиването на спящи хора някак си беше събудило нещо грозно у младия офицер и Юлий искаше да го отблъсне възможно най-далече от себе си. Мисълта за разпънатите пирати проблесна в ума му и той потрепна; запита се дали Светоний би проявил милост, или би стигнал до самия край с тях. Подозираше, че ако Светоний тогава трябваше да дава заповедите, краят на пиратите щеше да е бавен и мъчителен.

Младият офицер не се върна веднага на мястото си и Юлий едва не го удари. Изглежда, бившият тесерарий Пранд смяташе, че между двамата има някакви особени връзки, произтичащи от спомените от килията на кораба на Целз. Юлий го погледна в лицето и видя, че е изкривено от злоба и че устата се движи беззвучно, докато Светоний мисли как да отговори на заповедта.

— Връщай се в строя или ще те убия веднага — изръмжа Юлий и Светоний най-после се скри в тъмното сред маршируващите мъже.

Един от ветераните се препъна и изруга. Лесно беше да се спъне, като нямаше луна да освети пътя му. Бяха потеглили с ускорена крачка, без никакви оплаквания. Всички знаеха, че Митридат ще излезе да ги търси веднага щом стане достатъчно светло. Имаха по-малко от два часа до зазоряване и при пълна скорост можеха да минат поне десет мили.

Заради ранените обаче милите щяха да са по-малко. Без да трябва да молят за това, мъжете, на които им беше трудно да вървят, бяха подкрепяни от по двама други. Все пак повечето рани бяха незначителни. Естеството на битката беше оставило по-голямата част от римляните или мъртви, или без нито една драскотина. Юлий не беше имал време да прецени загубите си, но предположи, че са се справили добре — много по-добре, отколкото се беше надявал.

Докато вървеше, си мислеше как би защитил гръцката армия, ако беше натоварен с това. Най-напред — по-добра система на сигнализация на часовите. Именно тази слабост им беше позволила да нахълтат в сърцето на лагера, без да се вдигне тревога. Вълците бяха имали късмет, както изглежда, но въпреки всичките си грешки Митридат не беше глупак. Следващия път щеше да им е по-трудно и щяха да умрат повече римляни. Невидим начело на дългата колона, Юлий най-накрая успя да отдели един миг в мълчанието на нощния поход, за да анализира успеха си. Въпреки цялото си неуместно ликуване Светоний имаше право. Всичко беше съвършено.

Когато зората настъпи, повечето от мъжете бяха изтощени. Юлий навъсено ги накара да продължат — и със заповеди, и със заплахи. След още няколко мили стигнаха до редица гористи хълмове, които щяха да ги скрият за през деня. Щяха да спят и да се нахранят тук, но докато слушаше стоновете на ветераните — дори тяхната желязна воля се огъваше пред безкрайния поход, той предположи, че ще трябва да останат скрити малко повече, за да си възвърнат силите.

 

 

Призори Митридат изпрати всичките си ограничени резерви от коне в групи от по двадесет конници със заповед да се върнат и да докладват веднага щом видят врага. Беше се отказал от първоначалния си план да вдигне целия лагер за търсенето. Може би римляните искаха да направи точно това — да остави очевидното прикритие на малката долина и да тръгне през равнините, където скритият легион можеше да го разбие. Крачеше из палатката си гневен и разочарован и проклинаше нерешителността си. Да се оттегли ли в някой град? Всички бяха римски и щяха да защитават стените си до последния човек. Но къде в равнините би могъл да е в безопасност? Знаеше, че е възможно няколко легиона да идват от запад, за да смажат въстанието, и за миг дори помисли да разпусне хората си, да ги прати обратно в селата им. Не, не можеше да го направи. Римляните щяха да ги изловят един по един, защото търсеха въстаници, а от това той нямаше да спечели нищо.

Стисна зъби със същия безсилен гняв, който беше вилнял у него още след като беше видял труповете на своите хора. Александър би ли позволил да бъде хванат в капан между два легиона?

Внезапно спря. Не, Александър нямаше да го позволи. Той щеше да тръгне на бой срещу тях. Но в коя посока? Ако придвижеше армията си обратно на изток, имаше възможност да бъде хванат от идващите откъм брега. Ако тръгнеше на запад към римските пристанища, нощните убийци щяха да нападнат ариергарда му. Боговете да му простят, но какво би направил Сула? Ако разузнавачите дойдеха без никакви новини и ако той не направеше нищо, щеше да започне да губи хората си като дезертьори — беше абсолютно сигурен.

Въздъхна, наля си трета чаша вино, въпреки киселината, която усещаше в празния си стомах, бунтуващ се срещу подобно наказание в толкова ранен час. Пренебрегна я и изгълта виното. След малко щеше да каже на синовете си, че хора са загинали заради тях, понеже през нощта не са се придвижили достатъчно бързо.

Денят напредваше. Той продължаваше да пие. Разузнавачите се върнаха с разпенени коне и без никакви новини. От целия лагер само цар Митридат се напи, за да може да спи, когато падне нощта.

 

 

Юлий знаеше, че оценката за краткото нощно нападение ще е неясна или преувеличена. В природата на войниците беше да се хвалят с по-големи успехи от действителните. Но дори ако приемеше това, бе намалил силите на Митридат с около осемстотин до хиляда души, като бе изгубил само единадесет свои. Тези мъже нямаше да бъдат погребани под погледа на римските богове. Нямаше време да събира труповете, но изоставянето им все пак представляваше трън под кожата на ветераните, които за нищо на света не биха зарязали труповете на своите братя по оръжие в ръцете на врага.

По-младите мъже се бяха отърсили от напрежението веднага след като бяха стигнали в безопасност под дърветата по хълмовете и Юлий беше дал разрешение да лагеруват. Крещяха от радост, докато не пресипнаха, а ветераните ги гледаха с усмивки, заети повече с чистене и смазване на екипировката, отколкото с ликуване.

Квертор беше изпратил петдесет от най-добрите си ловци да набавят месо и към средата на сутринта димящото ядене беше готово — на огньовете се печаха таралежи, зайци и сърни. Всеки огън беше риск, но дърветата щяха да разсеят дима, а Юлий знаеше, че на войниците им трябва топлина и гореща храна, затова само настоя огнищата да бъдат загасени веднага щом се опекат и последните уловени животни.

Този следобед разликата във възрастта се виждаше съвсем ясно. Младите новобранци се бяха възстановили напълно и се движеха енергично из лагера на малки групи, говореха и се смееха. Ветераните лежаха като мъртви, без дори да се обръщат насън, така че се събуждаха вцепенени. Синини се показваха по кожата им там, където предната нощ не беше имало никакви белези. Младите не обръщаха внимание на раните си, но не се подиграваха на ветераните, задето се бяха схванали. Бяха видели у тях уменията, а не възрастта.

Корникс дъвчеше бавно, седнал до един огън — наслаждаваше се на топлината, която сгряваше старите му кости.

— Ти оцеля — каза Юлий, искрено зарадван, че старецът е оживял в хаоса на атаката.

Коляното му още беше овързано.

Корникс му махна приветствено с парчето месо в ръката си.

— Точно така, не можаха да ме убият — съгласи се той и осмука месото, което държеше. — Забелязах, че останаха много.

Очите му потърсиха погледа на Юлий, изпълнени с интерес към младия мъж.

— Осем, дори девет хиляди — каза Юлий.

— Цяла вечност ще ми трябва да убия толкова много — отбеляза Корникс съвсем сериозно и задъвка месото със зъбите, които му бяха останали.

Юлий се усмихна.

— Да, така е. На майсторите им трябва време да си свършат работата.

Корникс кимна и на набръчканото му лице грейна усмивка.

Юлий го остави да се нахрани на спокойствие и намери Гадитик. Двамата обиколиха лагера и всички постове — часовите стояха по трима с цел винаги да има един, който да даде предупредителен сигнал за атака. Всяка група виждаше добре другата по цялата линия около лагера. За това бяха необходими много хора, но Юлий беше наредил са се сменят начесто, само през два часа, за да могат винаги да са бодри, и нощта мина без сигнал за тревога.

На следващия ден привечер, тъй като през зимата се стъмваше рано, римляните излязоха от горите и отново нападнаха лагера на Митридат.