Кон Игълдън
Смъртта на царете (22)

Глава 21

Александрия наблюдаваше незабелязано как Табик обяснява на Октавиан с непрекъснато ниско мърморене, придружаващо всяко движение на мощните му ръце. Беше сложил на тезгяха пред двамата дебело парче златна тел върху квадратна кожена подложка. Двата края на телта бяха хванати в малки дървени стеги и Табик жестикулираше, за да покаже как Октавиан трябва да движи тесния дървен шаблон по телта.

— Златото е най-мекият метал, момче. За да направиш форма от телта, само трябва леко да притиснеш маркиращия шаблон към нея и да го прокараш напред-назад, като движиш ръката си в права линия, както ти показах. Опитай.

Октавиан полека сниши шаблона и зъбците по долната му страна легнаха върху телта.

— Точно така. Сега натисни леко. Така, сега напред и назад. Добре. Дай да видим — продължи Табик.

Октавиан вдигна полека шаблона и грейна, когато видя равномерната поредица зрънца, образувани от натиска. Табик кимна.

— Имаш лека ръка. Твърде силният натиск ще разкъса материала и трябва да почваш отначало. Сега ще отпусна стегите и ще обърна телта, за да довършиш модела. Нагласи шаблона внимателно и натискай пак така полека; съединенията ще станат тънки като космите на главата ти.

Табик улови погледа на Александрия, докато разкършваше гърба си, схванат от продължителното привеждане над ниския тезгях, който беше направил специално за Октавиан. Тя му намигна и той леко се изчерви, после се изкашля, за да скрие усмивката си. Александрия знаеше, че уроците с Октавиан бяха започнали да му харесват. Беше му потребно доста време, за да изгуби част от недоверието си към малкия крадец, но от работата си със стария бижутер тя знаеше колко много му харесва да преподава уменията си.

Октавиан изруга, когато тънката тел поддаде под ръката му, и тъжно вдигна шаблона. Три парчета бяха откъснати. Табик събра тежките си вежди, поклати глава и внимателно взе откъснатите парченца, за да ги претопи и валцува повторно.

— Ще опитаме пак по-късно или утре. Този път почти успя. Когато маркираш чисто цялата дължина, ще ти покажа как да я прикрепиш по ръба на женска фибула.

Октавиан изглеждаше съкрушен и Александрия затаи дъх — питаше се дали ще избухне в един от онези гневни пристъпи, с които ги беше тормозил през първите няколко седмици. Когато това не стана, тя изпусна въздуха от дробовете си с бавно, облекчено издишване.

— Добре. Тая работа ми харесва — бавно каза Октавиан.

Табик зарови в пакетите с готови поръчки, които трябваше да бъдат занесени на собствениците им.

— Имам и друга работа за тебе — каза старецът и му подаде малка кожена кесия, сгъната и грижливо завързана. — Това е един сребърен пръстен, който поправих. Искам да изтичаш до пазара за добитък и да намериш майстор Гет. Той управлява продажбите, така че ще е лесно да го откриеш. Ще ти даде един сестерций за работата. Вземаш монетата и идваш право тук, без да спираш никъде. Разбра ли? Аз ти имам доверие. Ако загубиш пръстена или монетата, и двамата сме свършени.

Александрия се помъчи да не се засмее на изражението на момчето. Подобна заплаха би била безполезна през първите седмици от чиракуването му. Тогава Октавиан искаше само да го оставят на мира. Беше се борил едва ли не със зъби и нокти срещу обединените усилия на майка си, Табик и Александрия. Два пъти й се беше налагало да претърсва пазарите, за да го открие, и втория път го беше завлякла на робския пазар, за да го оценят. След това момчето престана да бяга, но започна да се цупи — нещо, което на Александрия й се струваше, че може да трае вечно.

Промяната беше дошла малко по-късно, когато Табик му показа как да направи един модел върху плочка от сребро с малки капчици от разтопения метал. Макар че беше изгорил палеца си, когато се опита да го докосне, процесът го беше омагьосал и Октавиан дори пропусна вечерята си — остана да гледа полирането на завършеното украшение. Майка му беше дошла в магазина уморена и притеснена, но като видя момчето да работи в захлас с кожите за полиране, не можа да намери думи. На следващата сутрин Александрия откри дрехите си почистени и изкърпени. Не бяха необходими благодарности. Макар че двете се виждаха само за един-два часа всеки ден преди сън, между тях беше възникнало такова приятелство, каквото може да се роди само между двама затворени и саможиви хора, работещи толкова усилено, че никога не могат да разберат, че са самотни.

 

 

Октавиан си подсвиркваше и подтичваше през тълпите на пазара за добитък. Щом селяните доведяха животните си в града за продажба и клане, пазарът се превръщаше в оживено място, наситено с топлите миризми на тор и кръв. Всички крещяха и размахваха ръце, за да се разберат във врявата.

Октавиан се обърна към един от продавачите, за да попита за Гет. Искаше да предаде поправения пръстен и да се върне в работилницата на Табик по-бързо, отколкото възрастните биха повярвали, че е възможно: представяше си как ще се изненада Табик от бързото му завръщане.

Една ръка внезапно го сграбчи за врата и той се озова във въздуха, с безпомощно ритащи крака. Ахна от изненада и се забори диво и инстинктивно да се отърве.

— Опитваш се да откраднеш нечия крава, а? — изсумтя някой в ухото му.

Октавиан извъртя глава и изстена, когато позна грубата физиономия на чирака на касапина, който толкова пъти го беше бил. Като пълен глупак беше занемарил обичайната си предпазливост и хищниците го бяха хванали без ни най-малко усилие.

— Пусни ме! Помощ! — изкрещя той.

По-голямото момче го фрасна по носа и му потече кръв.

— Я млъквай. Така и така трябва да те набия заради боя, който изядох от господаря, като не те спрях навреме последния път.

Здравата ръка, увита около врата на Октавиан, стисна гърлото му и чиракът го извлече в една малка уличка. Октавиан се напрегна, за да се отскубне, но положението му беше безнадеждно. Забързаната тълпа дори не поглеждаше към него. Още две момчета застанаха до чирака на касапина. И тримата имаха яките ръце на деца, свикнали на усилен физически труд. Носеха престилки, изцапани с прясна кръв от работата на пазара, и Октавиан изпадна в паника, всъщност едва не припадна от ужас при вида на свирепите им физиономии. Момчетата започнаха да го блъскат с юмруци веднага щом завиха зад ъгъла. Шумът на пазара заглъхна като отрязан от високите стени на постройките, които се издигаха над главите им.

Чиракът на касапина блъсна Октавиан в дълбоката до глезени мръсотия на уличката — смесица от отпадъци, изхвърляни години наред през тесните прозорчета над главите им. Октавиан залитна, приклекна и опита да се измъкне, но един от другите го ритна и го спря. Момчето изпищя от болка и страх, когато другите двама се присъединиха към първия и започнаха да го ритат където им попадне.

След минута трите момчета спряха, подпрели ръце на коленете си, задъхани от усилието. Октавиан се бе свил на топка в мръсотията.

Чиракът на касапина изви устни в подигравателна усмивка, вдигна юмрук и се засмя дрезгаво.

— Така ти се пада, туринско копеленце такова. Ще помислиш добре, преди да крадеш от господаря ми, нали?

Изрита Октавиан в лицето и изрева от възторг, когато главата му отхвръкна назад. Октавиан се просна безчувствен, с отворени очи. Мръсна вода влезе в устата му и макар че беше изпаднал в безсъзнание, той започна да кашля и да се дави. Не усети пръстите, които го претърсваха, и не чу доволния вик, когато по-големите момчета намериха сребърния пръстен в торбичката.

Чиракът на касапина подсвирна тихо. Камъкът бе нефрит, прикрепен към метала с малки сребърни зъбци.

— Интересно от кого ли го е откраднал?

Всички сритаха отново припадналия дребосък — този път заради собственика на пръстена, — а после тръгнаха към пазара, доволни от късмета си.

Октавиан се свести след няколко часа, надигна се и внимателно опипа краката си, за да види дали могат да го носят. Чувстваше се слаб и много изтощен. Клекна и изплю на земята тъмна кръв. Бръкна в джоба си за пръстена, после опипа наоколо. Накрая реши, че е изпаднал от джоба му, и сълзи пробиха през мръсотията и спечената кръв по лицето му. Тръгна с неуверени стъпки към улицата и без да престава да плаче, се запъти с треперещи крака към работилницата на Табик.

* * *

Табик тропна с крак по дървения под на магазина; във всяка бръчка на намръщеното му лице се четеше гняв.

— Кълна се в Тартара, ще го убия това момченце. Отдавна трябваше да си е дошъл.

— Така говориш от цял час, Табик. Може би се е забавил или не е могъл да намери майстор Гет — отвърна Александрия възможно по-спокойно.

Табик удари с юмрук по тезгяха и изрева:

— Или най-вероятно е продал пръстена и е избягал! А аз трябва да го плащам. Както и нефрита. Ще ми струва цял ден работа и още цял ауреус за материали, за да направя нов. Гет без съмнение ще се кълне, че му го е дала умиращата му майка, ще иска и компенсация на всичкото отгоре. Къде е това момче?

Дебелата дървена врата на магазина се открехна и Октавиан застана на прага. Табик изгледа смазаното му лице и разкъсаната му туника и се хвърли към него; от гнева му вече нямаше и следа.

— Съжалявам — изплака момчето, когато старият златар го вмъкна в работилницата. — Опитах се да се отърва, но бяха трима… и никой не ми помогна.

Изхлипа, когато Табик започна да опипва гърдите му, като търсеше да разбере дали няма нещо счупено.

Мъжът изруга през зъби, после каза:

— Здравата са те смлели. Боли ли те, като дишаш?

Октавиан внимателно избърса носа си с опакото на ръката си.

— Нищо ми няма. Дойдох веднага щом се свестих. Не ги видях в тълпата. Обикновено се пазя, но сега бързах и…

Избухна в сълзи и Александрия го прегърна и даде знак на Табик да се дръпне.

— Стига, Табик. Няма да му се караме. Били са го и трябва да се погрижим за него.

Табик не каза нищо. Тя отведе момчето в задната стаичка и нагоре по стълбите към жилището над магазина. Останал сам, бижутерът въздъхна и почеса сивата четина, избила след сутрешното бръснене. Поклати глава, обърна се към тезгяха и започна да подбира сечивата, които щяха да му трябват, за да изработи нов пръстен за майстор Гет.

Работи мълчаливо няколко минути, после спря, погледна към тесните стълби и измърмори:

— Ще трябва да ти направя приличен нож, момче. — След малко, докато скицираше модела с креда, добави: — И да те науча да го използваш.

 

 

Брут стоеше на Марсово поле. Орелът на Първородните бе забит в земята до него. С удоволствие видя, че другите легиони, които също набираха войници, използват знамена от тъкан плат, докато за неговия бяха намерили старата инсигния, която беше направил Марий. Изработена от мед и обкована с пластинки злато, тя улавяше отблясъците на утринното слънце и Брут се надяваше, че ще хване окото на достатъчно много от скупчилите се момчета, които се тълпяха тук още отпреди да се зазори. Не всички щяха да се запишат за войници — някои бяха дошли само да гледат, както и заради продавачите на храни, разположили сергиите си тук още преди разсъмване. Миризмите на печено месо и зеленчуци събудиха глада му и той подрънка монетите в кесията си, докато оглеждаше тълпата около забитите знамена.

Беше очаквал всичко да протече по-гладко. Рений изглеждаше точно като лъв от стария Рим и десетте войници, които бяха довели, стояха внушителни с новата си броня, полирана и лъщяща, предизвикваща възхищението на тълпата. Но Брут с мъка на сърцето виждаше как по цялата линия стотици млади римляни се записваха за легионери, без някой да се реши да се приближи до мястото, където стоеше той. На няколко пъти се събираха малки групички, които ги сочеха и си шепнеха, но после отминаваха. Той се изкушаваше да хване две-три от тези момчета и да разбере за какво си говорят, но се сдържа. Когато наближи пладне, тълпата беше намаляла почти наполовина и доколкото виждаше Брут, само около знамето на Първородните не се тълпяха групи от новото поколение.

Той стисна зъби. Онези, които вече се бяха присъединили, щяха да привлекат още хора към другите орли. Вече мислеше, че хората се питат какво им е на Първородните, та никой не иска да се запише при тях. Ръце щяха да покрият устите, които щяха да си шепнат с детинско въодушевление разни клюки за „легиона на предателя“. Закашля се и плю на песъчливата почва. Записването свършваше по залез-слънце и той нямаше какво друго да прави — само да стои и да чака до края, и да се надява да хване някои заблудени души, преди денят да е свършил. Обзе го смущение. Знаеше, че ако Марий беше тук, щеше да тръгне сред младите мъже, да ги увещава, да се шегува и да ги убеждава да се запишат в неговия легион. Разбира се, тогава имаше легион, в който да се записват.

Отново заоглежда навъсено тълпата: искаше му се да може да ги накара да разберат. Трима младежи тръгнаха към неговото знаме и той им се усмихна приветливо, доколкото можа.

— Първородните, нали? — попита единият.

Брут видя как другите крият усмивките си. Бяха дошли за забавление. За един кратък миг му се дощя да хване главите им и да ги чукне една в друга, но се овладя; усещаше втренчените погледи на десетимата си войници. Чуваше дишането на Рений до себе си, но старецът оставаше все така невъзмутим.

— Ние бяхме легионът на Марий, консул на Рим — каза той, — победители в Африка и във всички римски земи. Имаме славна история за мъжете, които ще се присъединят към нас.

— А какво е заплащането? — осведоми се най-високият с привидно сериозен тон.

Брут бавно си пое дъх. Знаеха, че сенатът определя заплатата за всички легиони. Като имаше зад гърба си Крас, който щеше да го подпомогне, той би искал да предложи повече, но имаше наложена граница, за да не се позволи на богати „дарители“ да подкопаят цялата система.

— Седемдесет и пет денария, както и при другите — отвърна той.

— Чакай малко. Не бяха ли Първородните онези, които обърнаха града с главата надолу? — запита високото момче, сякаш във внезапно прозрение.

Обърна се към ухилените си приятели, които с радост го оставиха да изнася представлението си.

— Точно така! — продължи той възхитено. — Сула ги смаза, нали? Предвождаше ги някакъв предател.

Спря, доловил промяната в израженията на приятелите си — разбра, че е прекалил. Докато се обръщаше към Брут, той замахна с юмрук, но Рений протегна ръка и блокира удара. Тримата младежи трепнаха, но водачът им бързо възстанови увереността си и устата му се изви презрително.

Но преди младежът да проговори, Рений пристъпи към него и попита високо:

— Как се казваш?

— Герминий Катон — отговори момъкът високомерно. — Сигурно си чувал за баща ми.

Рений се обърна към войниците зад себе си.

— Запишете името му.

Арогантността увехна в учудване, когато Герминий видя да записват името му в свитъка.

— Не можеш да го направиш! Баща ми ще…

— Записан си, момче. Пред свидетели — отговори Рений. — Тези мъже ще се закълнат, че е било доброволно. След като ти дадем разрешение, ще бъдеш свободен да изтичаш и да кажеш на баща си колко се гордееш с това.

Синът на Катон изгледа яростно възрастните, после си възвърна предишната увереност.

— Името ми ще излезе от този списък преди залез.

Рений пристъпи още по-близо към него.

— Кажи на баща си, че Рений е записал името ти. Той знае кой съм. Кажи му, че винаги ще бъдеш известен като момчето, което се е опитало да се отклони от военна служба в името на града. Баща ти ще бъде унизен, ако подобно нещо се разчуе, нали? Мислиш ли, че ще вървиш по стъпките му след такъв срам? Сенатът не обича страхливци, момче.

Младежът пребледня от гняв и обида.

— Аз ще…

Спря и ужасно съмнение пропълзя на лицето му.

— Това, което ще направиш, е да застанеш до този орел, преди да бъдем готови да приемем клетвата ти. Докато не кажа друго, ти си първият новобранец за деня.

— Не можеш да ме спреш да си отида! — каза Герминий с треперещ глас.

— И да нарушиш законова разпоредба? Ще наредя да те бичуват, ако се отделиш и на крачка от мене. Застани мирно, преди да съм изгубил търпение!

Заповедта хвърли Герминий в безсилен гняв. Рений продължи да го гледа. Приятелите му започнаха да отстъпват.

— Имената ви! — изсъска Рений и те се смразиха.

— Запишете ги като легионери номер две и три за деня — продължи той. — Това ще свърши работа, вече познавам лицата ви. Застанете мирно, момчета.

Обърна се към войниците от легиона и без да обръща внимание на учудването им, каза високо:

— Ако избягат, искам да ги довлечете и да ги набиете с камшик тук, на място, на самото поле. Ще ми струва няколко новобранци, но поне ще видят, че славата си има и обратна страна.

Тримата млади римляни се изправиха сковано до строя. Брут дръпна Рений на няколко крачки, за да не ги чуят, и измърмори:

— Катон ще побеснее. За нищо на света няма да се съгласи синът му да бъде записан точно в този легион.

Рений плю на прашната трева.

— Но също така няма да иска синът му да бъде обявен за страхливец. Изборът е твой, но няма да спечелиш нищо, ако ги оставиш да си идат. Катон може да се опита да те подкупи, може и да си премълчи. След ден-два ще разберем.

Брут изгледа стария гладиатор и поклати невярващо глава.

— Ти го направи, а аз да се оправям, така ли?

Рений го погледна твърдо.

— Ако го беше ударил, баща му щеше да нареди да те убият.

— Ти не знаеше кой е, когато ме спря — възрази Брут.

Рений въздъхна.

— Не съм те учил така, момче. Наистина. Какво друго да си помисля, когато един младеж носи герба на баща си на златен пръстен, достатъчно голям, за да се купи цяла къща с него?

Брут премига, после пристъпи към тримата новобранци и се взря в ръката на Герминий, без да каже нищо. Тъкмо щеше да се върне при Рений, когато още три момчета се отделиха от тълпата и се приближиха към орела на Първородните.

— Запишете имената си в свитъка. Застанете заедно с другите момчета — каза им Рений. — Ще положите клетва, когато се съберат достатъчно хора.

И се усмихна — само с очи.